Главата на хана

5

Атанасий се пресегна през масата и чукна чашата си в тази на Григорас. Току-що бяха получили съобщение за случилото се миналата нощ.

Борис бе отишъл във византийския лагер, бе помолил за мир и се бе покръстил. Всичко вървеше точно според плана.

Атанасий се усмихна.

Малко оставаше да завърши великото си начинание. Начинание, което щеше да остави името му в историята.

Щеше да се издигне още повече! Можеше да стане велик логотет, а защо не и кесар - втората по сила титла след тази на императора. Можеше дори да поставят статуята му на площада пред църквата „Света София“. А след това? Нищо не се знаеше. Император Атанасий...

Не звучеше никак лошо!

Щеше да направи всичко, за да успее.

Всичко!

Атанасий сладко премлясна с език и се откъсна от мечтите си. Предстоеше му да свърши още много работа. Надвеси се над поставената на масата карта и попита:

- Колко от местата проверихте?

- Всички, отбелязани в червено! Не намерихме нищо! -Григорас показа оградените по картата точки. - Останаха още няколко, но не тая особено големи надежди. Започнахме с тези, които изглеждаха най-обещаващи.

- И няма никакви податки къде да продължим търсенето?

- Никакви!

Атанасий удари с юмрук по масата. Това бе единствената му реакция на неуспеха, след което комбинативният му ум заработи с пълна сила.

- Кога идват „Архангелите“? - попита той.

Григорас преглътна, преди да отговори.

- Очаквам ги всеки момент - гласът на помощника се напрегна. - Трябваше ли да ги викаме тук, господарю?

- Не виждам друг начин! Ако искаме да довършим това, което сме започнали, ще имаме нужда от помощта им. Ще ги включим в търсенето. А и не можем да пренебрегнем Фотий. Той така или иначе знае какво става.

- Но те са фанатици и убийци! А патриархът е по-опасен и от пепелянка! - не се стърпя Григорас.

- Тогава се радвай, че са на наша страна! - сряза го Атанасий.

- А ако разберат за манастира и иконите... - не довърши Григорас и думите му увиснаха във въздуха.

- Не виждам откъде могат да научат. Всички отдавна са мъртви! - вдигна рамене Атанасий.

Логотетът пратеник стана и запали кандилото пред иконата, поставена на източната стена. Очите му дълго останаха вторачени в прекрасната рисунка на Богородица и Младенеца със златни ореоли.

Дали Господ щеше да му прости греховете? Атанасий имаше много грехове за опрощение.

Верен на прокарваната от император Теофил борба срещу иконите, бе извършил страшни неща. Бе осквернявал църкви. Бе преследвал. Бе палил. Бе гонил.

И не само това.

Атанасий притвори очи и пред тях изникна пожарът в манастира „Света Богородица“ до Константинопол. Още виждаше иконите с избодени очи и счупените на парчета резбовани обкови, които монасите бяха принудени да нахвърлят на голяма купчина на двора, да залеят с ленено масло и да запалят. Тези, които не искаха да се подчинят, бяха мушкани с копия, бичувани и газени с коне от пияните войници. Мнозина намериха смъртта си в онази нощ.

Накрая, когато кладата лумна и огньовете заблизаха нощното небе, от черквата, с разкъсана черна риза, окървавена глава и димяща брада, изскочи игуменът на светата обител, който по чудо се бе изтръгнал от охраняващите го войници. Един от тях тичаше след него, крещейки му да спре.

Свещеникът падна пред кладата и с голи ръце започна да вади горящите икони, проклинайки императора, патриарха и целия останал свят.

Атанасий, командир на отряда, бе викнал на стареца да спре, но той не го послуша. Григорас, който тичаше зад игумена, стигна до кладата и преди някой да разбере какво става, го прониза с копието си в гърба. Под одобрителните възгласи на останалите войници свещеникът падна на земята, все още стискайки една овъглена икона в десницата си. Вбесен от отказа на свещеника да му се подчини, с разпалена от виното и битката кръв, Атанасий скочи от коня, отряза с един удар главата му и я хвърли в огъня. След това изрита спасените икони обратно в пламъците сред пукащия лак и кривящите се метални ореоли на светците.

Манастирът бе опожарен, иконите унищожени, оцелелите монаси разпръснати или продадени в робство. Той и войниците му получиха похвала лично от императора в покоите му, а Атанасий и Григорас останаха свързани завинаги от това, което бяха извършили.

„Бяхме млади. И пияни. Изпълнявахме заповеди!“ - опита се да успокои съвестта си Атанасий, прокара ръка през потното си чело и се прекръсти.

Самият император вършеше още по-ужасни дела. В Константинопол продължаваха да се разказват зловещи истории за това как на смъртния си одър Теофил бе поискал главата на зет си Теофоб. „Византийския Ирод“ го бяха нарекли враговете му. Ирод или не, Теофил бе умрял с усмивка на уста, стискайки под мишница кървавата глава на зет си.

„Кой можеше да предположи какво ще стане след това?“ - въздъхна Атанасий и се прекръсти отново.

Вдовицата на Теофил заедно с великия логотет Теоктист бяха завзели трона. Хитра, умна и последователна, Теодора бе станала императрица. Иконите бяха върната в църквите. Патриарх Григорий VII Граматик безуспешно се опита да й се противопостави. Дори инсценира опит за убийство срещу себе си, но бързо бе разкрит, свален от престола и пратен в манастир.

Теодора свика църковен събор и най-после, след повече от два века, обедини в едно иконоборци и иконопочитатели. Които не бяха съгласни с решенията на събора, просто изчезваха. След което императрицата започна безмилостно да преследва тези, които бяха участвали в погромите.

За щастие на Атанасий всички от отряда му, участвали в палежа на манастира, бяха или мъртви, или служеха далеч в чужбина. Той лично се погрижи монасите да замлъкнат завинаги.

„Много грехове тежат на съвестта ми, Господи! - прекръсти се за трети път византиецът. - Прости ми, ако можеш!“

Въпреки че никога не го обвини в нищо, Теодора му нямаше доверие. Високите постове, изгодните служби и влиянието все се изплъзваха между пръстите на Атанасий.

За щастие младият Михаил се оказа различен от майка си. Гуляеше по цяла нощ, подиграваше се на църквата, пръскаше невиждани суми за разточителни обеди и вечери, а влечението му към млади мъже го скара окончателно с Теодора.

Атанасий бързо се ориентира накъде духа вятърът. Скоро стана един от най-веселите компаньони на бъдещия император.

Една нощ, замаян от виното и думите на придворните си, Михаил закла логотета Теоктист и прати майка си в манастир. Часът на Атанасий удари отново.

Управлението на Михаил, когото зад гърба му наричаха Пияницата, бе неочаквано успешно в началото. Арабите бяха разбити, мъдрото решение на майка му да спре разкола даде своите плодове. Византия благоденстваше.

Младият император не забрави старите си приятели.

Атанасий бързо се издигна, задминавайки мнозина по-достойни от него, а накрая се озова в Плиска като логотет пратеник. Пост, който бе важен и доходен.

Но това не бе всичко.

Михаил бе пратил в България стария си сътрапезник със специална задача. Половината от нея вече бе изпълнена. Предстоеше най-важната част.

Атанасий откъсна поглед от иконата и се върна обратно при масата.

С прошка или без, щеше да постигне успех!

Отнякъде се разнесоха песнопения.

Климент и Винех се спогледаха и скочиха едновременно на крака.

Пред вратата бързо се събираше тълпа. Някои крещяха възбудено, други пееха ликуващо, хванати за ръце, тук-там започнаха сбивания. Войниците от гарнизона се опитваха да въдворят ред, но отвсякъде прииждаха нови и нови хора, които се включваха в навалицата.

Над всичко това, постепенно увеличавайки силата си, се носеше християнски химн. Последователите на Исус се бяха събрали и празнуваха покръстването на хана си.

Стражник с изкривен шлем и засъхнала кръв на бузата се добра до караулното и рапортува на Винех.

- Изпраща ме чигатът на Западната врата. Християните са организирали литийно шествие и искат да влязат в двореца. Освен вярващи, с тях има и много въоръжени мъже. Крещят, че най-после е дошло време да отмъстят за мъките си. Разрушили са едно светилище на Тангра. Ако колобарът не беше избягал, щяха да го убият. От околностите на Плиска прииждат все повече и повече християни. Казват, че искат да се помолят за чудото, пратено им от Господ, но сред тях има и много обикновени крадци и убийци. Успяхме да ги отблъснем и те тръгнаха насам.

- Има ли някакви заповеди?

- Все още не. Навсякъде цари хаос!

Винех свали шлема си и се почеса по главата. Писарят можеше да си представи какво става в главата на чигата. Почти същото се случваше и в неговата. Това, че Борис се бе покръстил толкова неочаквано, поставяше всички на изпитание. Едва ли последователите на Тангра, които бяха от старите български родове, заемащи постове във върховната власт, щяха да оставят богът им да бъде сменен просто ей така. Със сигурност щеше да има размирици, нищо чудно и гражданска война.

В предстоящия сблъсък всеки бързо щеше да определи на чия страна да застане. За себе си Климент нямаше съмнения. Религията не го вълнуваше особено. Щеше да остане верен на Борис.

Хора като Винех обаче бяха изправени пред сериозна дилема -дали да защитят хана или Тангра.

- Какво ще правиш? Ще затвориш ли вратите? - попита писарят, внезапно припомнил си олтара на Тангра в караулното.

Винех мълчаливо поклати глава. Чигатът бе стиснал челюсти, очите му бързо обхождаха събралото се множество, дланта му бе обгърнала дръжката на меча.

- Ако ги затворя, тълпата ще смаже най-предните. Ще се стигне до бой, който няма да можем да овладеем. Ще пратя вест на кавхана какво става тук, ако случайно не знае. Но подкрепленията ще се забавят. Християните ще се появят всеки момент.

Климент се ослуша. Химнът вече се чуваше съвсем ясно. Дори мнозинството пред вратата бе замлъкнало и се ослушваше. Всеки момент процесията щеше да пристигне.

- Какво смяташ да правиш тогава? - повтори въпроса си Климент. - И на чия страна си?

- Аз съм войник! В момента останалото няма значение. Трябва да разпръсна тълпата, да запазя реда и да заловя виновниците, ако има такива. След това ще реша на кой бог ще се моля.

Винех с твърди крачки излезе пред вратите, сложи ръце на кръста си и се огледа. Тълпата бе замлъкнала, но дори и Климент можеше да усети напрежението във въздуха. Тези, които не бяха успели да се доберат до края на улицата, се бяха качили на околните дървета и по покривите на къщите. Малкият площад пред вратата бе претъпкан с хора. Кордон войници препречваше входа. От няколко места в града се виеше пушек.

Като по команда главите на всички се обърнаха. Иззад един от ъглите, пеейки с пълно гърло, се показа началото на колона. Най-отпред, издигнал на дълъг прът широка квадратна икона с Исус и майка му Мария, крачеше свещеник облечен в дълга роба. Зад него, понесли дървени кръстове и запалени свещи, с разпуснати коси следваха останалите богомолци. От погледа на Климент не убягнаха извадените ножове и мечове, които стискаха или бяха втъкнали в коланите си някои от тях. Отстрани, зорко оглеждайки се, се движеха яки мъже с дебели дървени сопи в ръцете.

Всички пееха, вървейки без да бързат, под обедния пек, и бавно, но категорично се насочваха към портата. Макар и гъста, тълпата се отдръпна и направи път.

- Предатели! Византийски шпиони! - изкрещя някой.

Няколко души се хвърлиха към шествието, но бързо бяха усмирени от мъжете, охраняващи християните.

Най-накрая свещеникът и помощниците му стигнаха кордона войници. Мъжът издигна още по-високо, като знаме, иконата и изпика с ясен глас:

- Аз съм Прокопий, християнски проповедник! Дошли сме да поздравим хана за внезапното му присаждане в християнската вяра и заедно да отслужим хвалебствена литургия! Пуснете ни да минем! И мир вам!

Свещеникът направи кръстен знак.

Войниците насочиха копията си към него. Без да се страхува, той тръгна срещу тях.

- Не се страхувам от вас, неверници! - гласът на Прокопий се извиси високо. - Времето, в което избивахте християните, свърши! Сега дойде вашият ред!

Тълпата му отвърна с гневен рев. Към шествието полетяха предмети и камъни. Християните запяха още по-силно. Тези от тях, които бяха въоръжени, започнаха застрашително да размахват оръжията си.

- Тишина! - внезапно извика Винех и погледите на всички се приковаха в него. - Тишина!

Чигатът пристъпи напред, слънцето заблестя по желязната му броня.

- Хана го няма! А и дори да бе тук, не съм получил нареждания да пускам във Вътрешния град когото и да било! Моля ви да се разотидете мирно и тихо по домовете си!

С намръщено лице, стиснал пръта с иконата, Прокопий тръгна напред. Шествието се люшна след него. Войниците заотстъпваха, плахо споглеждайки се един друг какво да предприемат.

- Тръгнете си мирно и тихо! След това можем да обсъдим всичко на спокойствие! - извика Винех.

- Анатема! Анатема за теб, невернико! За теб и за всеки, който тръгне срещу Христа! Бога на нашия хан! Анатема! -провикна се свещеникът и продължи да върви напред.

Винех извади меча си, вдигна го над главата си и извика с твърд глас, така че всички да го чуят:

- Арестувайте свещеника! Разпръснете тълпата! Изпълнете заповедите на хана! Който не се подчини, да бъде посечен!

Получили ясна заповед, войниците се втурнаха напред. Неколцина от тях светкавично обградиха изумения Прокопий и го изтеглиха зад гърбовете на другарите си. Сипейки проклятия и клетви, свещеникът изпусна пръта с иконата, която падна в прахта и скоро се оказа под краката на тълпата.

Удряйки с тъпото на копията си, стражниците се опитаха да разчистят улицата, но насъбралите се хора бяха толкова много, че те бързо развалиха строя си, а редиците им се разпръснаха. Помогна им тълпата, по-голямата част от която бе настроена враждебно към християните.

- Ако не овладеем положението колкото се може по-бързо, ще има убити - мрачно каза Винех на застаналия до него писар .

С пребледняло лице Климент гледаше ставащото пред портата и се питаше какво ли предстои. Най-вероятно нищо добро.

Атакувани от всички страни, редиците на християните се огънаха. Шествието се разпадна и участниците в него хукнаха с викове по страничните улички. Останалите се втурнаха да ги преследват, крещейки заплахи и обвинения.

Винех изпрати пристигналите три отряда подкрепления със строгата заповед да арестуват всеки, който се опита да наруши закона, независимо дали е християнин или последовател на Тангра.

Скоро на площада не остана никой. Земята бе осеяна с парчета дърво, камъни и боклуци, а между тях, посивяла от прахта, се търкаляше падналата икона.

Климент отиде до нея, вдигна я, изтри я с ръка от мръсотията и я прибра внимателно в торбата си. След това се обърна, махна с ръка на Корсис да го последва и влезе във Вътрешния град.

- Какво беше това? Какво стана? Ще има ли война? - питаше, без да си поеме дъх, младежът, подтичвайки след писаря.

Климент сви рамене. Чувстваше главата си съвсем празна. Движеше се като в унес, автоматично отклоняваше въпросите на възбудения Корсис и се луташе между къщите, без да знае къде отива.

Плетейки крака, най-накрая стигнаха до Площада на славата. Писарят се свлече на една от каменните пейки и неразбиращо се огледа. Още Аспарух бе издигнал тук колона, с която да възвеличае успехите си. Останалите ханове бяха последвали примера му, като освен колони за тяхната собствена прослава, бяха издигали и паметници, славещи предшествениците им.

С невиждащи очи Климент се втренчи в статуята на препускащия на кон Аспарух, във високо вдигнатата ръка на Тервел, държаща кесарска корона, в копието на Крум, насочено към поваления на земята враг.

Какво щеше да стане?

Дали скоро на това място щяха да се издигат фигурите на християнските светци? Това лошо ли беше или добро?

Писарят тръсна глава. Такива мисли не бяха за него. Той имаше поставена задача, с която да се справи. Други трябваше да мислят за ставащото в града.

Климент стана и тръгна към двореца. Трябваше да говори с Дукум!

Едва сега, докато крачеше по улиците на Вътрешния град, писарят си даде сметка за ставащото около него. Конници профучаваха по улиците. Войници в пълно бойно снаряжение маршируваха, силно дрънчейки с броните и оръжията си. Освен елитните хански войски, пазещи Вътрешния град, се бяха появили и отряди с наемници, дошли незнайно откъде. Носеха се команди, викове и заповеди, от уличните търговци, изпълнили улиците сутринта, не бе останала и следа.

„Все едно сме във война!“

Остави Корсис да го чака при караула на един от входовете на двореца и тръгна да търси кавхана. По коридорите оживлението бе още по-голямо. Тук също имаше много войници, но освен тях напред-назад възбудено сновяха и говореха багаини, висши военни и боили. Настроението бе мрачно, повечето от хората, които писарят срещаше по пътя си, гледаха уплашено и недоволно, отвсякъде се носеше мърморене.

Дукум бе слязъл в тронната зала, където бе свикан военен съвет. Наложи се Климент да го изчака.

Докато обикаляше около залостената врата, писарят се зачуди дали кавханът трябваше да използва точно тази зала. Не бе чувал за съвет, който да се провежда в тронната зала в отсъствието на хана. Дали Дукум нямаше да се опита да извлече някаква изгода за себе си? Щеше да му е много лесно да оглави недоволството, да барикадира града и да вземе властта в ръцете си. Щеше да получи пълната подкрепа на всички боили, до един последователи на Тангра. Единственото, което трябваше да направи, бе да арестува Борис, да го обяви за предател и да го екзекутира. След което да седне на трона му.

Климент се засрами от мислите си. Кавханът винаги бе демонстрирал лоялността си към владетеля. Едва ли щеше да го изостави сега.

Неочаквано от залата се чуха викове, вратите се отвориха с трясък и внушителна група боили, участници във Великия съвет, излетяха навън. Предвождаше ги Иратаис от рода Вокил, който размахваше ръце и викаше, че това няма да се размине току-така и като се появи ханът, ще трябва да дава обяснения за стореното. Следваха го още шестима боили, участници в съвета. Сред тях Климент разпозна и Шун, който му хвърли дълъг, изпълнен с омраза, поглед.

Последни от залата излязоха четиримата славяни, участници в съвета. Те не можеха да прикрият задоволството си, а на лицата им грееха в широки усмивки. Застаналият начело на малката групичка Склавун величествено се понесе по коридора под яростните погледи, които му хвърляха Иратаис и останалите.

Склавун, както и останалите славяни в съвета, бяха християни. Победоносните им изражения бяха лесно обясними. Оттук нататък те щяха да заемат централна роля в държавата, докато Иратаис и последователите му тангристи щяха да бъдат избутвани все по-далеч от властта. Стига Борис да успееше да се наложи.

„Това няма да се размине току-така! Ще има размирици. Може би дори война!“ - отново си помисли Климент, загледан в групичката на Иратаис, която разпалено обсъждаше нещо.

Дукум го посрещна със зачервено лице. Кавханът бе потен, но изглеждаше така, сякаш напълно владее положението. Махна на писаря да го последва и двамата бързо прекосиха коридора, без да обръщат внимание на никого.

- Внимавай кого следваш, християнско псе - просъска някой от групата на Иратаис, докато минаваха покрай нея, но нито Дукум, нито Климент му обърнаха внимание.

- Разполагай се и си сипи вино - покани писаря великият боил, след като влязоха в покоите му. - Сипи и на мен, ще ми се отрази добре.

Без да задава въпроси, Климент извади от шкафа в стената висока сребърна кана, махна кърпата, която закриваше отвора й, и напълни чашите.

Дукум се появи след минута с други дрехи и видимо освежен. Вдигна чашата, помириса виното, завъртя го в устата си и с наслада отпи от него.

- Най-доброто тесалийско! И в Константинопол едва ли имат такова - категорично обяви той.

Двамата пиха мълчаливо. Внезапно Дукум яростно запрати чашата си в стената. Стреснат, Климент подскочи на стола си.

- Ще ме наричат християнско куче! Ще ми се дърлят и ще се нападат, докато градът е пред бунт! Това не са велики боили, а въшки! Мислят само за себе си! - кавханът бе скочил на крака и обикаляше бесен из стаята.

- Ще ми платят те! Всички до един! Без значение дали са последователи на Тангра или на Христос! Лошо им се пише, помни ми думата! - Дукум не можеше да си поеме дъх от гняв.

Кавханът постоя малко, дишайки тежко, след което седна с дълбока въздишка на масата.

- Извинявай, Клименте! Не трябваше да избухвам. Но ми се насъбра доста напоследък. Няма да крия от теб - положението е критично. - Дукум вдигна ръка. - От друга страна, не мога да виня Иратаис и останалите. И на мен покръстването ми дойде неочаквано. Но за разлика от тях помня на кого съм се клел във вярност!

Писарят се намръщи.

- Имаше сблъсък при Северната врата, но чигатът Винех се справи. - Климент разказа подробно за християнското шествие. -Вярно ли е, че Борис се е покръстил?

Дукум се протегна като котка и се прозя шумно. От предишния му яд не бе останал и помен.

- Вярно е! Прати ми съобщение по вестоносец тази сутрин! Кръстил го е лично императорът и му е дал името си. Вече се казва Борис-Михаил - обясни кавханът, срещнал неразбиращия поглед на писаря. - Поне няма да има война. Ханът е подписал мирен договор с императора. Византийците се връщат обратно в Константинопол. За добро или за лошо, всички ще станем християни. Вече няма връщане от този път.

- Много хора не харесват това - плахо се обади Климент.

Дукум кимна с глава.

- Знам. Ще бъде тежко. Всеки ще трябва да определи на чия страна да застане. Ханът и Исус или Тангра. Сам видя - Великият съвет е разединен. Иратаис и последователите му не искат да приемат, че Борис се е покръстил. Склавун, глупакът му с глупак, се перчи като паун, защото тепърва му предстои да се издига над враговете си. Разпоредил съм военно положение, докато се върне ханът. Не искам безредици в столицата! Всеки, който нарушава закона, независимо дали е християнин или тангрист, ще си понесе последствията!

- Ами великите боили? - недоизказа въпроса си Климент. Ако те тръгнеха срещу Дукум, той трудно можеше да ги спре.

- Великите боили ще кротуват! Поне известно време. Още не могат да повярват какво се е случило, а докато се опомнят, Борис ще бъде тук. Връща се тази вечер. Самите те са разединени на клики, някои от тях не могат да се понасят. Е, това е добре дошло за нас.

- Наистина ли за нас? - тихо попита писарят, свел очи към пода. Ако Дукум оглавеше опозицията, Борис нямаше да има никакъв шанс. Нито Христос.

- Да, за нас! - тежко повтори кавханът. - Служил съм на Борис и баща му и нямам намерение да им изменям на стари години. Не че вече не ми го намекнаха. „Трябва ни някой силен и опитен, за да ни води“ - каза ми оня подлец Шун. Не знам, ако го чуе Иратаис, дали няма да му резне гърлото. Май самият той се готви за престола. Както и да е - Дукум замълча. - Имам няколко задачи за теб. Макар положението да е овладяно, това ще е само временно. Ако боилите не се подчинят на волята на хана, не ни чака нищо добро. Трябва да действаме много внимателно и да не допускаме изненади.

- Цяла сутрин разпитвах за убийството на Вардан - започна Климент, но кавханът го прекъсна.

- Остави сега тази работа. Имаме по-важни задачи. Някой е нахлул през нощта в храма на Тангра. Тук, в центъра на крепостта. Нищо не е взето, но натрапникът е строшил олтара, разхвърлял е свитъците и е изкъртил плочите на пода. Иратаис и кликата му вече обявиха, че това е дело на християните, които са се самозабравили и искат смърт за всички последователи на Тангра. По-скоро мисля, че става дума за провокация. Не бих се учудил, ако зад всичко това се крие дългата ръка на Фотий. Вътрешни размирици в България биха били точно по вкуса му. - Дукум махна с ръка. - Иди, разпитай върховния колобар Баян и разбери за какво става дума. Виж с какво се занимава византийският пратеник в Плиска Атанасий. Той е не по-малък хитрец от господаря си. Живее във Вътрешния град, което означава, че той или някои от слугите му спокойно биха могли да проникнат в храма. Това е задача точно за теб. И дръж под око Иратаис и останалите!

Климент кимна. Гласът на Дукум го застигна на вратата: „Както вече казах, Борис се връща тази вечер. Великият съвет е свикан за утре сутринта. Ти също трябва да присъстваш. Шун ще отправи официално обвиненията си към теб, че си станал причина за смъртта на сина му!“.