Главата на хана

1

Писарят Климент изтри ръце в кожените си панталони. Обедното слънце напичаше черния му елек и го караше да се поти обилно. Бе забравил да си сложи шапка и докато внимателно оглеждаше наоколо, се чудеше дали няма да слънчаса.

Ставаше повече от час, откакто заедно с няколко стражници се бяха притаили около вратите на хана „Златната кокошка“.

Всъщност цялата сграда бе обградена. След като помощник-чигатът[1], когото дебнеха, се появеше и влезеше в стаята си, нямаше да има откъде да избяга.

Климент погледна към палещото слънце, което се бе издигнало високо в небето, и се опита да се отдръпне по-навътре в сянката на стрехата, под която се криеха.

Останалите войници измърмориха сърдито, но отстъпиха. Откакто бе станал багаин[2] и храненик на хана, положението му значително се бе променило.

Макар постът му да изглеждаше несъществен - главен писар в държава, където на почит бяха военните, той разполагаше с много власт. Частните разследвания бяха заменени с важни държавни задачи, някои от които с особена важност. След решаващата роля, която бе изиграл в разрешаването на мистериозните убийства в Сърбия и спасяването на първородния син на хана Расате, Борис бе гласувал пълно доверие на Климент. Бе го допуснал в най-близкото си обкръжение, искаше и ценеше съветите му.

Което не бе останало незабелязано. Мнозина боили[3], най-вече от Великия съвет, не харесваха новата му роля. Климент на няколко пъти бе виждал злобните им погледи и силно стиснатите им зъби, когато се наложеше да общуват с него.

Бързото му издигане, близостта му с хана и нежеланието да се съобразява с никого, когато водеше разследванията си, бяха трън в очите на мнозина. Писарят знаеше, че трябва да е много внимателен. Една погрешна стъпка и противниците му щяха безмилостно да се разправят с него.

Затова сега се печеше под обедното слънце и се молеше Аеций да се прибере по-скоро.

Когато преди половин година от една от оръжейниците бяха изчезнали няколко копия, никой не обърна внимание. Главният библиотекар Наум, който отговаряше и за инвентаризацията на складовете, бе уведомил Климент за несъответствието, но писарят сметна, че става дума за грешка в документите. Не за първи път някой по-невнимателен преписвач щеше да стане причина за объркване на сметките.

Месец по-късно се оказа, че има и други липси. Вземайки съвсем по малко, за да не бие на очи, някой крадеше шлемове, брони, мечове, лъкове и стрели. Всичко необходимо, за да се въоръжи малка армия. Или за да ги продава с добра печалба.

След дискретно разследване Климент с учудване бе установил, че оръжейниците не се пазят добре. Вероятно никой не предполагаше, че е възможно да се краде от ханското оръжие в столицата. Но се бе случило.

Не бе трудно да се открие кой е извършителят. Кражбите ставаха винаги в дежурствата на Аеций. Самият той бе започнал да си купува вещи, които не можеше да си позволи със заплатата на помощник-чигат. Последната му придобивка - меч с позлатени ножница и дръжка, прилягаше по-скоро на хана, отколкото на един от нисшите военни.

Търговецът, от когото Аеций бе купил оръжието, обясни на Климент, че клиентът му въобще не се е пазарил за цената, а платил от тежка, пълна със златни монети кесия.

- Развали ми цялото удоволствие от продажбата - намусено бе казал търговецът, след което бе се ухилил. - Но пък му взех добри пари! Дори ханът не би дал толкова.

Аеций се бе перчил с новия си меч, бе водил буйни компании по кръчмите, бе забавлявал момичетата по цели нощи.

Сега бе дошло време да си плати.

„Никой не може да краде от хана безнаказано! Камо ли оръжия“ - помисли си Климент и се намръщи.

Лошото бе, че Аеций бе син на Шун. Едър, набит и с остър поглед, Шун бе член на Великия съвет. Умен и подозрителен, той не криеше презрението си към писаря. Няколко пъти той и приятелите му се бяха опитвали да попречат на Климент в разследванията, вярвайки, че по този начин ще се изложи в очите на Борис и ще заеме полагащото му се място - сред другите презрени писари в библиотеката. Да арестува сина на великия боил, нямаше да е приятна задача.

- Трябва да сме много внимателни при ареста на Аеций - за кой ли път повтори Климент на стражниците. - Не искам никакви проблеми! Просто влизаме в стаята, казваме му, че е арестуван, връзваме го и го завеждаме в крепостта. Оттам нататък други ще се занимават с него.

- Страх те е от татенцето му, нали? - намигна му един от войниците. - И мен би ме било страх! Ако си мислиш, че като го заведем в подземията, Шун няма да те държи отговорен за ареста на синчето му, дълбоко се заблуждаваш. Надявам се нас да не ни закача. В крайна сметка ние изпълняваме само заповеди. Твоите! - обобщи войникът. Колегите му, мърморейки, закимаха с глави в знак на съгласие, а писарят се притесни още повече.

- Какво име само му е дал - Аеций - добави друг войник. -Правят се на много важни, а забравиха откъде са тръгнали. Не мога да разбера тази мода да кръщават децата си с гръцки имена. Ние българи ли сме или какво?

Писарят мислено се съгласи с казаното от войника. В последните няколко години Плиска и най-вече висшите кръгове на аристокрацията бяха залети от модата да дават на наследниците си гръцки или латински имена. Не един и двама Лъвове, Флавиевци, Агрипи и Романовци се разхождаха по Площада на победата под ръка с Антигони, Теодори и дори Клеопатри.

Климент въздъхна. Нямаше как културата на великата Византийска империя да не дава отражение върху порядките в по-малката и млада България.

- С модерно име или не, ще го тикнем в затвора, където му е мястото! Аман от недосегаеми крадци! - заяви първият войник. -Пък после писарят да мисли как ще се оправя с баща му!

Климент знаеше, че стражникът има право. Шун със сигурност щеше да го обвини, че е арестувал сина му, и доказателствата, с които писарят разполагаше, едва ли щяха да смекчат гнева му. От друга страна, ако излезеше победител от битката с него, останалите може би щяха да разберат, че да се закачат с главния писар, не е добра идея, и може би най-после щяха да го оставят на мира.

Климент разтриваше потния си врат и мислеше как точно да представи случая пред хана, когато се чу уговореният сигнал -вой на куче. Бездомните псета бяха често срещани в Плиска и на помощник-чигата звукът не би трябвало да направи впечатление.

Аеций се прибираше.

Той се зададе забързано по улицата, без да забележи скритите в сянката войници. Аеций бе младеж на около двайсет години, с късо подстригана кестенява коса и внимателно подрязана заострена брадичка. Високите красиви сандали, скъпата наметка и лъскавата ножница показваха, че е конте, което обича да е в центъра на вниманието и да привлича чуждите погледи.

„Такива не оказват много-много съпротива. Повече ги е страх да не си счупят някой нокът, отколкото да повалят противника“ помисли си злорадо Климент, който се почувства като прост селянин в протрития си черен елек.

Писарят изчака Аеций да влезе в хана и бавно тръгна след него. Имаше вероятност помощник-чигатът да остане да обядва в странноприемницата на първия етаж, но Климент се надяваше, че изискан младеж като него вече е хапнал на някое значително по-изискано място.

Писарят бавно закрачи през двора, придавайки отегчен израз на лицето си. Никога не бе срещал Аеций в двореца, но не искаше да рискува. Някой можеше да го е показал на помощник-чигата. Без да се ласкае, Климент знаеше, че бе станал доста популярен след историята в Сърбия. Все пак бе спасил престолонаследника и бе предотвратил войната.

„Кой друг може да се похвали с подобно нещо?“ - гордо си помисли той, изпъчи гърди и смело влезе в странноприемницата.

Собственикът стоеше зад тезгяха и сънено наблюдаваше малкото посетители. Аеций не беше сред тях. Предишния ден, представяйки се за евентуален наемател, Климент внимателно бе проучил обстановката. Стаята на помощник-чигата бе в дъното на коридора на втория етаж, прозорецът й гледаше към задния двор. За всеки случай писарят бе поставил хора и там.

Собственикът се оживи, като го видя, и чевръсто излезе иззад тезгяха. Изтри ръце в престилката си и попита с угоднически глас:

- Решихте ли? Ще наемете стаята, нали? По-добра и на такава ниска цена няма да намерите никъде другаде във Външния град. Още един човек се интересува от нея, но му казах, че съм я запазил за вас. Но ще трябва малка предплата. Пет златни монети като начало...

Климент махна с ръка и бавно тръгна към стълбите.

- Четири... Четири... - не се предаваше ханджията. - Е, добре, за вас ще направя отстъпка. Ще ви дам стаята за три златни монети, ако ми платите веднага! - мъжът явно бе решил, че може да направи добра сделка, и се вкопчи в рамото на Климент.

Писарят се обърна.

- Не искам стаята ти! - каза той. - Аз съм Климент, главният писар. Дошъл съм да арестувам един от наемателите ти. - Климент се усмихна вътрешно на слисаното изражение на кръчмаря. - Ако не искаш да арестувам и теб, стой тихо, не прави нищо и за в бъдеще недей да се опитваш да мамиш хората! Стаята, която ми предлагаш, едва ли струва и една златна монета!

Кимайки енергично с глава, съдържателят бавно заотстъпва. Настани се зад тезгяха си с пребледняло лице и усърдно започна да го чисти.

Климент леко се качи по стълбата на втория етаж, увери се, че няма никой, подаде се през един от прозорците на коридора и махна с ръка на войниците.

Скоро тежките им стъпки и груби ругатни отекнаха в помещението заедно с дрънченето на оръжие и брони.

„Дотук с тайното промъкване“ - с въздишка си помисли писарят, приближи до вратата на Аеций и потропа.

- Казах ти, че не искам от манджите ти, Итак! Вече съм обядвал, по-добре ги продай на някой отровител. Може да му свършат работа - чу се глас отвътре.

Климент изчака войниците да се съберат около него, почука отново и рязко отвори вратата.

- Този път прекали, кръчмарю! Казах ти... - Аеций се обърна и замръзна на място с отворена уста.

Климент бързо огледа помещението за възможни опасности. Стените бяха чисти, наскоро измазани с вар. Широко легло с копринено покривало заемаше едната част на стаята, в другата имаше висок шкаф за дрехи, маса с калаена кана и леген, няколко чаши. На куките по стените висяха скъпи дрехи, други бяха нахвърляни по столовете.

Гол до кръста, Аеций стоеше пред прозореца и държеше в ръце красивия си меч. Явно му се бе наслаждавал миг преди Климент и войниците да нахлуят в стаята.

Помощник-чигатът бързо си възвърна самообладанието.

- Кои сте вие?! С какво право нахлувате в стаята ми?! - лицето на Аеций се зачерви от обзелия го гняв. Мъжът стисна меча и красивата играчка се превърна в опасно оръжие.

- Аз съм Климент, главният писар! Тук съм, за да те арестувам! По-добре да го направим мирно и тихо! - представи се Климент.

- Главният писар, а? - насила се засмя помощник-чигатът, но лицето му пребледня. - Чувал съм за теб. Баща ми ми е разказвал. Знаеш кой е баща ми, нали?

- Знам! - отговори писарят. - Но това в момента няма значение! Дошли сме да те арестуваме! Странноприемницата е обградена, няма откъде да избягаш!

Въпреки това Аеций хвърли бърз поглед през прозореца. Видя застаналите под него войници и лицето му се сгърчи в злобна гримаса.

Мъжът стисна още по-здраво меча си и отстъпи към стената, подсигурявайки гърба си. Мускулите заиграха под кожата на младото му тяло. Климент помирително вдигна ръка.

- Няма смисъл да се съпротивляваш! Само ще утежниш положението си! Предай се и да приключваме без излишни разправии.

Помощник-чигатът трескаво се огледа на всички страни и облиза устни. Мускулите му се свиха на топка.

- Не прави глупости, Аеций! - предупреди го Климент и отстъпи към войниците зад себе си.

„Все пак ще ни нападне! Ще атакува всеки момент“ - помисли си писарят и прокле необуздания нрав на противника си.

С див крясък Аеций вдигна меча, но вместо да се хвърли към писаря и хората му, заби искрящото острие дълбоко в стомаха си.

Кръв опръска белите стени на стаята, докато помощник-чигатът бавно се свлече на пода.

Климент скочи напред, издърпа оръжието от раната и я притисна силно с ръце. Усети, че му се повдига.

- Защо направи това, Аеций? Защо? - попита той, търсейки потъмняващия поглед на мъжа под себе си.

- Няма да позволя баща ми и великият ни род да пострадат заради мен! Никога! - изсъска помощник-чигатът. Главата му се люшна настрани и застина.

Аеций беше мъртъв.

- Не трябваше да стане така! Бяхме дошли само да го арестуваме! - Климент огледа войниците, търсейки подкрепа.

Отвърнаха му безразлични погледи.

- Лошо ти се пише, писарю! - каза един от тях, докато си тръгваше заедно с останалите. - Не искам да съм на твое място, когато баща му разбере какво се е случило.