Главата на хана

6

Неуязвимия внимателно наблюдаваше минаващите покрай него велики боили. Лицето му бе безизразно, макар вътрешно да кипеше от гняв.

Не бе успял да открие това, което търсеше! А бе сигурен, че е толкова близо! Нощта се бе изнизала неусетно, а отговорът все така му се изплъзваше.

Неуязвимия кимна на някого от членовете на Великия съвет и се подпря на стената. Съвсем скоро щеше да ги използва за своите собствени цели. Не бе извървял напразно този дълъг път. Неуспехът през нощта всъщност го приближаваше с една стъпка напред към успеха. Вече знаеше къде не трябва да търси. Трябваше му нов план!

Неуязвимия изпъна яките си рамене и се оттласна от стената.

Крайно време бе да посети Атанасий! Той също криеше тайни.

Климент приседна на една от пейките близо до вратата на Дукум. Избърса с длан челото си и усети как му се завива свят. Не бе ял нищо от сутринта. По-лоши бяха новините, които Дукум му съобщи. Покръстването на Борис предизвикваше вълнения, хана го нямаше, за да овладее положението, писарят щеше да отговаря на обвинение, отправено му от член на Великия съвет. За капак му бяха възложили задача, която щеше да го въвлече против волята му в религиозните борби, а разследването, с което се занимаваше, се бе оказало безсмислено.

Колкото и уверен да бе кавханът, че ще успее да се справи с положението, Климент бе видял със собствените си очи какво се случва в Плиска. Бе сигурен, че в този момент на много места из града вече се събират хора, готови да защитят Христос или Тангра.

Дукум ясно бе казал на чия страна ще застане в този сблъсък, но малцина от великите боили щяха да последват примера му. Борис можеше да разчита само на славянските князе, както и на още двама-трима от по-старите приятели на баща си.

„Ами аз? - запита се писарят. - Аз на чия страна съм?“

За него изборът бе ясен и неизбежен - трябваше да подкрепи хана, каквото и да се случи.

Но седнал на пейката, загледан в тичащите напред-назад слуги и облечените в тежки стоманени ризници войници, писарят за първи път си даде сметка, че всъщност не знае кого предпочита Тангра или Христос. Досега не бе отдавал голямо значение на религията, вярвайки, че там, на небето, има някой, който следи за делата му, без да се пита кой точно е той. Прекараните в Константинопол дни и решението на Борис го караха да избере Христос, но някъде дълбоко в душата му един настоятелен глас му казваше да не се отрича с лека ръка от Бога на предците си.

Писарят поклати глава и се изправи. Не бе време да решава подобни въпроси. Имаше задача за вършене.

Климент се обърна и носен от дългите си крака, бързо се отправи към центъра на Вътрешния град, където бе нападнатият храм на Тангра. Предпочиташе да приключи колкото се може по-бързо с този въпрос, след което да отиде някъде да вечеря и да пие, докато забрави всичките си проблеми.

„Може би във виното ще намеря отговор на въпросите си?“ мрачно си помисли той, докато бързаше из коридорите на замъка.

Не му отне много време да стигне до храма.

Спокойствието бе напуснало високите бели стени в центъра на красивата зелена градина.

Войници с копия, наредени около оградата зорко се оглеждаха. Облечени в бели туники мъже с намръщени лица влизаха и излизаха от светилището, като ръкомахаха и говореха оживено. Майстори с потъмнели от умора очи, понесли торби с инструменти или парчета мрамор, бавно прекосяваха двора.

Климент приближи до началника на гарнизона, представи се, каза по каква задача е пратен и скоро бе допуснат в храма. Никога не бе пристъпвал вратите на светилището, затова се огледа с интерес.

Покрита с гланцирани пъстри керамични плочки, арката около входа блестеше във всички цветове на дъгата. Входът бе разположен така, че сутрешните и вечерните лъчи на слънцето да го осветяват, и писарят само можеше да си представи истинския блясък на храма, когато отразената от плочките светлина изпълни помещението.

„Истински вход на боговете!“ - помисли впечатлен Климент и пристъпи навътре.

За негова изненада останалата част от помещението бе чисто бяла, без никаква украса. Няколко мраморни колони носеха високо издигнатия покрив. Подът също бе бял, покрит с квадратни камъни морска пяна, лъснати до блясък. Точно зад олтара, в дъното, се издигаше самотен символът на бога IYI.

Самият олтар, от фино полиран бял камък, бе грозно прекатурен настрани, а около основите му като рани зееха две дупки.

Някой бе копал под него, търсейки нещо.

Дали го бе намерил?

Няколкото мъже, които се опитваха да поправят счупеното, спряха работата си и загледаха намръщено влезлия писар.

- Кой си ги? Какво правиш чук? - сърдито попита един от тях.

Все още хипнотизиран от искрящата белота около себе си, писарят сведе глава към работещите.

- Тук съм по заповед на кавхана Дукум - отговори той. - Пратен съм да разследвам какво се е случило.

- Няма нищо за разследване, всичко е ясно - ядно обяви мъжът, който го бе заговорил, и се изправи на крака. Ханът се е покръстил и тези, които най-много искат да се докарат пред него, бързат да му се подмажат! Храмът на Тангра, самото сърце на държавата, бе нападнат и опозорен! Това е началото на безумие! Безумие, заразило хана, а сега и поданиците му!

- Тук съм, за да помогна! - каза тихо Климент. Не можеше да си представи да се държи грубо или непочтително на място като това.

- Да помогнеш ли? Хубава помощ, няма що! Най-добре кажи на Дукум да огледа собствените си редици, преди да праща шпионите си да душат при нас! Всички вече знаят, че кавханът се е отрекъл от Бога на дедите си! За него властта е по-важна! - ядно отговори мъжът сред одобрителното мърморене на останалите.

- Братко, нека приветстваме госта ни с добре дошъл - нечий мек, но силен глас прекъсна спора. Щом чуха думите, мъжете около преобърнатия олтар коленичиха и сведоха глави в знак на уважение.

Едната от страничните врати безшумно се бе отворила и от там бе влязъл върховният жрец, колобарът[8] Баян. Облечен в дълга бяла роба като останалите, той държеше дървената си тояга така, все едно бе императорски жезъл. Дългата му бяла коса бе сплетена на здрава плитка, която се полюляваше на гърба му. По ръцете и краката му нямаше нито едно украшение, ако се изключи малката златна гривна, украсена със символите на Тангра. Единствено сребърните сандали, с които бе обут колобарът, издаваха високия му пост.

Баян погледна писаря и Климент усети силата на мъжа срещу себе си. Очите на колобара бяха тихи и спокойни, пълни с мъдрост и неизказани тайни, но леко и ненатрапливо пречупваха волята на опонента си.

Без да се замисля, писарят коленичи на пода редом с останалите.

- Няма нужда да коленичиш, Клименте - благо каза Баян, а думите му изпълниха помещението с непознат сладостен аромат. Изправи се и ми кажи за какво си дошъл.

„Мога цял ден да стоя и да слушам само гласа му“ помисли си омаян писарят, докато се изправяше на крака. Това, че Баян бе запомнил името от мимолетната им среща преди две години, не го учуди. За мъж като върховния жрец нямаше никакви тайни.

- Дойдох да разследвам посегателството над храма - каза писарят и гласът му му се стори грозен и грачещ. - Изпраща ме кавханът Дукум - добави той извинително. - Трябва да разбера кой е бил човекът, посмял да оскверни светилището на Тангра!

- Кавханът си знае работата - усмихна се Баян и махна на останалите да продължат работата си. - Виждаш ли как се обърнаха нещата: преди аз ти помагах, сега ти ще трябва да ме спасяваш - усмихна се колобарът.

Преди година, когато Климент бе разследвал убийствата на християнските свещеници, Баян му бе дал сила да продължи с диренето си и да разкрие извършителя. Без подкрепата на великия шаман писарят бе на път да изостави мисията си.

Климент се усмихна и се остави мъжът да го изведе през едната от вратите встрани от олтара. Минаха през нисък коридор, завиха по друг и влязоха в широка стая. Климент ахна.

Свитъци, книги и пергаменти се търкаляха по пода. Няколко ракли зееха с разбити катинари, разкъсани кожени кутии грозно зееха насреща му. Няколко мъже тихо се опитваха да внесат ред в хаоса.

Баян кимна.

- Подобно е положението и в личните ми покои, както и в жилищата на двамата ми помощници. Днес се върнахме от Сердика и заварихме това. Някой е тършувал из храма. Търсил е нещо, но не го е намерил!

- Защо?

Колобарът се усмихна.

- Защото нямаме нищо скрито. Всичко в този храм, включително и библиотеката му, е на разположение на всеки, който желае да чете или да търси каквото поиска. Под олтара няма нищо. Нито под изкъртените плочи в стаите.

- Но кой? И защо? Какво е търсил? - попита Климент.

Баян се усмихна.

- Дукум не те ли прати да разбереш точно това? - отговори колобарът и писарят усети как се изчервява.

- Мъжете в храма казаха, че може да са били християните. Или да е провокация. Времената са несигурни. Всеки би могъл да използва положението, за да извлече от него някаква полза -започна предпазливо Климент. - Великият съвет е разделен. Българските родове са срещу славяните. Вероятно ще се обърнат и срещу хана. Византийските войски са в Маркели, хана го няма. Император Михаил Ронгове би имал интерес от религиозна война в България. Лесно биха могли да ни подчинят, докато се избиваме помежду си. Фотий е пуснал „Архангелите“ си на свобода. Нищо чудно това да е дело на някой от тях.

- Ах, да, Фотий! - Баян се усмихна - Философът, който стана патриарх за една нощ! Ученият, който намери Бога по заповед на императора. Духовният пастир, отлъчен от папата.

- Не подценявайте Фотий! Той е опасен противник.

- Не го подценявам! - каза сериозно шаманът. - Мислих вече за това, което казваш. Но не мисля, че са били християните. Или „Архангелите“ на Фотий.

- Защо?

- Защото този, който е претърсвал, го е правил много старателно. Ако целта бе да се поругае светилището, да се предизвика скандал, бе достатъчно да се събори олтарът, да се строшат символите. Този, който е идвал тук, се е постарал много повече. Той наистина е търсил нещо и е искал да го намери! И е бил достатъчно силен, за да се противопостави на целия този храм. - Баян замълча. - Бил е силен мъж. Силен мъж, който търси нещо.

- Но какво? - попита нетърпеливо писарят.

- Нямам представа! - стисна ръката му колобарът. - Но Тангра крие тайни. Велики тайни!

Климент прекара остатъка от деня, разпитвайки останалите служители на храма, но не научи нищо повече. Дупките под олтара бяха запълнени и внимателно покрити, плочите на пода - преметени и лъснати, изпочупените парчета - изкусно залепени. Библиотеката бе подредена, свитъците - поставени на местата им, и само очуканите ръбове на кожените кутии и липсващите закопчалки на раклите подсказваха, че нещо не е както трябва.

Въпреки това Климент не се предаде лесно. Внимателно огледа всички помещения, наведе се над дупките под олтара, преди да бъдат запълнени, внимателно огледа и прочете някои от разхвърляните по пода свитъци.

Не намери нищо, което да му помогне да открие кой е бил нападателят или какво е търсил. Единственият резултат от проучването му бе да се съгласи с извода на Баян - това едва ли бе провокация.

Ако някой искаше да противопостави християни на тангристи, не би пропуснал да остави ясен знак кой е виновен за погрома в храма. Няколко кръста, надраскани по стените, ясно биха показали къде трябва да се търсят извършителите. Но колкото и да се стараеше, Климент не можа да открие нищо такова. Символът на храма, знакът на Тангра, божественото IYI, също стоеше непокътнат.

Шестима души бяха необходими, за да наместят дебелата каменна плоча на олтара.

„Що за човек е бил този, който го е съборил на земята?“ запита се Климент, потръпвайки при мисълта за животинската сила, която би трябвало да притежава осквернителят на храма.

След като огледа навсякъде и говори с всеки от присъстващите, Климент разбра, че няма да научи нищо повече. Разрешението на загадката не бе тук. Или просто му се изплъзваше.

Корсис бе задрямал в караулното на двореца, но продължаваше да стиска меча си в ръка. Младежът скочи при побутването на Климент и без да се оплаква, последва писаря из лабиринтите на Вътрешния град.

Бе се стъмнило, но улиците бяха ярко осветени от закачените на високи прътове факли. Личната гвардия на Борис бе сменила редовната войска, няколко пъти Климент и придружителят му бяха спирани за проверка.

Дукум не искаше да се излага на никакъв риск.

Въпреки това Климент усети стаеното напрежение. По ъглите се събираха тъмни сенки, които бързо изчезваха, щом се зададеше военен патрул. Слуги, боили и багаини притичваха от къща в къща зад гърба на отминалите стражници. Прозорците на къщите светеха, всички обсъждаха последните новини и покръстването на хана, някои сигурно заговорничеха.

Два пъти Климент и Корсис срещнаха групи от ликуващи славяни, пеещи християнски песни и отправящи обиди към Тангра. За щастие те бързо бяха разпръсвани от конните патрули, а водачите им арестувани.

Решил, че не би могъл да вечеря спокойно в подобна обстановка, Климент поведе спътника си през Северната врата и двамата излязоха във Външния град.

Тук положението бе различно. Улиците бяха тъмни, войниците по-малко. Повечето жители се бяха прибрали по къщите си и залостили здраво вратите, изчакваха да видят какво ще произлезе от цялата тази бъркотия.

Климент и Корсис дълго трябваше да обикалят, докато намерят отворена странноприемница, в която да вечерят.

Помещението бе тясно, схлупено и зле осветено. По пода се търкаляше мръсна слама, миришеше на пържено и прокиснала бира. Едър кръчмар с мръсна кожена престилка им сервира намръщено вино, хляб и печено, което се оказа изненадващо вкусно.

„Наистина здраво съм прегладнял, щом ми харесва яденето в тази дупка“ помисли си Климент, докато си поръчваше втора порция. Срещу него, седнал с гръб към стената, Корсис се хранеше бавно, без да изпуска помещението от поглед. Младежът изглеждаше мрачен, унил и уморен.

- Какво ще стане сега? - Корсис неочаквано зададе на глас въпроса, който се въртеше в главата на Климент през целия ден.

- Какво ще стане? - вдигна рамене писарят. - Само боговете могат да отговорят на този въпрос. Но едва ли ще е нещо хубаво.

- Какво ще правя без баща ми? Как ще живея? - Корсис явно бе имал предвид собствената си съдба, а не бъднините на държавата. Младежът се бе свил на стола си и въпреки меча и кинжалите си изглеждаше като уплашено дете.

- Какво ще стане с мен сега? - отново попита той.

Климент се пресегна през масата и потупа ръката на спътника си.

- Не се тревожи! Ще се оправиш! Аз ще ти помогна!

- Той толкова ми липсва! Може да не беше добър баща, но беше прекрасен учител. А сега го няма. - Очите на момчето се навлажниха. - Господарю, ще хванете убиеца му, нали?

Климент не знаеше какво да отговори. Дукум му бе заповядал да прекрати разследването, но как може да разочарова, младия мъж пред себе си, който неочаквано бе разбрал, че е останал самичък в целия свят.

- Ще го заловя! - каза твърдо писарят. - А ти ще ми помогнеш!

Очите на младежа грейнаха.

- Какво ще предприемем?

- Първо отново трябва да прехвърлим всичко. Отговорът се крие някъде в миналото на Вардан. Някаква случка, дума, произшествие, които са довели до смъртта му. Помисли отново! Помисли за тези, които не са го обичали. Нещо, заради което са искали да го убият по този жесток начин. Трябва да разберем защо убиецът е нападнал миника. Открием ли мотива, нататък ще е значително по-лесно.

- Цял ден не спирам да мисля по този въпрос, но нищо не ми идва на ум. Той не се караше с хората. Твърдеше, че като млад е участвал в много битки, които са му достатъчни за цял живот. Пиеше и разказваше за подвизите си. Как е убил прочутия майстор на меча Флавий Тракиеца, след което пак и пак, докато събеседниците, му не избягваха или не заспиваха от досада. Но едва ли някой би го обезглавил за това.

Климент кимна.

- Може би е било нещо друго. Как се държеше баща ти напоследък? Да е станал по-потаен или замислен? Имаше ли някаква промяна в поведението му?

Корсис поклати глава.

- Може би Вардан е видял или чул нещо, което не е трябвало. По кръчмите често се събират всякакви хора, виното развързва езиците. Лесно е да се изтърве нещо, за което после да съжаляваш. Може Вардан дори да не е осъзнал какво е чул или видял.

- И да е имало нещо такова, нищо не ми е казал. Не се държеше притеснено или така, сякаш знае нечия тайна - раменете на Корсис увиснаха. - Няма надежда, нали? Няма да го заловим.

Климент убедено поклати глава.

- Ще го хванем! Ще пипнем убиеца на баща ти! Двамата заедно! Каквото и да ни струва! Давам ти думата си!

Младежът хвърли неуверен поглед на писаря и започна да чопли месото в чинията си. Климент въздъхна, чудейки се как още да ободри Корсис, когато някой грубо го удари по рамото.

Над него се бе надвесил едър, як мъж, с почерняла от пот висока кожена шапка, набраздено от белези лице и пиянски поглед в очите.

- Какво толкова си шушукате вие двамата в ъгъла?! - попита той и се подпря на масата, за да запази равновесие. Дъхът му миришеше на вкиснало и гнило. - Почтените хора не се спотайват като вас! - мъжът ги изгледа с кръвясалите си очи. - Не носите символите на Тангра. Явно сте от ония, които принудиха хана да се покръсти! Мръсни християни! Смърт за вас, долни заговорници!

- Успокойте се! Климент вдигна помирително ръце и се опита да се изправи. - Просто двамата с приятеля ми вечеряме. Не заговорничим за нищо...

- Какво имаш против християните? - от една от масите се бяха надигнали трима мрачни мъже с дълги бради и затъкнати в поясите малки брадви. - Достатъчно изтърпяхме от такива като теб!

Мъжът от масата на Климент се облиза, присви тъмните си очи и бързо извади от пояса си дълъг крив нож.

- Много смели станахте изведнъж, византийски предатели! -злобно се изхили мъжът. - Няма какво да ме заплашвате! Нали вашият Бог е против насилието! Страхливи баби такива!

- Има и някой изключения - отговори му един от брадатите и извади брадвата си от пояса.

Останалите посетители също наскачаха от местата си.

Внезапно в помещението нахлуха двама високи почти до тавана, облечени с черни дрехи мъже. И двамата носеха в ръцете си дебели дъбови тояги. Без да каже и дума, единият се приближи до мъжа, стоящ до Климент, и силно го удари с палката си по главата. След което светкавично скочи към съседната маса, където заедно с другаря си укротиха с останалите трима скандалджии.

- Няма да търпя насилие и обиди в кръчмата ми! - силно извика собственикът и също пристъпи напред, извадил къс двуостър меч. Биячите застанаха от двете му страни, въртейки дървените си палки, и заоглеждаха останалите посетители. -Успокойте се и за всеки ще има по чаша безплатна бира.

Хвърляйки мрачни погледи и мърморейки, посетителите седнаха по местата си. Кръчмарят се зае да разнася пълните чаши, докато двамата му биячи изнасяха телата на изпадналите в безсъзнание мъже.

Климент сръчка Корсис с лакът, хвърли една сребърна монета на масата и двамата побързаха да си тръгнат.

Нощният хлад ги обгърна като милувка. Писарят пое дълбоко въздух и се опита да успокои бясно препускащото си сърце. Макар професията му да го бе пращала на редица опасни места, мразеше физическото насилие и се изпотяваше всеки път, когато станеше обект на нападение. Предпочиташе да решава споровете в диалог и с логични доводи, а не с оръжие или юмруци.

Писарят изправи гърба си и тръгна с широка крачка, следван от Корсис. Беше крайно време да се прибере вкъщи и да обмисли как да се държи утре пред Великия съвет. Обвинението, което му бе отправил Шун, бе изключително сериозно. Ако не успееше да се защити, го очакваше смърт. Дори това, че е багаин и храненик на хана, нямаше да го спаси, ако вината му се докажеше.

Бяха изминали едва няколко крачки, когато от една от страничните улички изскочиха двама души. В първия момент Климент реши, че скандалджиите от кръчмата са ги последвали, но като видя извадените мечове и суровия блясък в очите им, разбра, че греши.

- Какво искате?! Аз съм писарят на хана! - извика Климент с изтънял глас, опитвайки се да стресне нападателите. - Посегателството срещу мен е държавна измяна!

Без да обръщат внимание на думите му, нападателите се хвърлиха едновременно напред. Мечовете им проблеснаха за миг под пълната луна, преди да се насочат към писаря.

Климент отскочи, издърпа меча си и парира удара на единия от убийците. Можеше и да не обича схватките, но нямаше да се остави да го заколят като пиле в някоя тъмна уличка.

Внезапно покрай него се стрелна нечия сянка, стомана се удари в стомана, единият нападател безмълвно се свлече на земята. Корсис бе посякъл противника си с един удар.

Мъжът срещу писаря видя какво стана с другаря му и бавно заотстъпва назад, без да изпуска от поглед двамата си противници. Неочаквано ситуацията се бе обърнала срещу него. Изненадата от нападението не бе успяла, другарят му лежеше мъртъв на земята.

Без да каже и дума, Корсис застана пред писаря и вдигна меча високо пад главата си с насочено напред острие. Наклони тялото си назад, десният му крак се изнесе напред, левият служеше за опора. „Никога досега не съм виждал някой да се бие така! Знае ли въобще това момче какво прави?! Трябва да му помогна!“ - помисли си Климент.

Същата мисъл, изглежда, мина и през главата на убиеца. Той изсумтя презрително, хвана меча си с две ръце, изнесен отстрани на гърдите, и се хвърли в атака.

Корсис изчака нападателят да се приближи достатъчно, след което, без да прави и стъпка, прехвърли тежестта си от задния на предния си крак. Тялото му светкавично се наклони напред, мечът му се спусна и се вряза меко в гърдите на убиеца.

В очите на нападателя проблесна учудване, от гърлото му се откъсна кратък вопъл и той се свлече в краката на младежа.

Корсис избърса меча си в малко ленено парцалче, прибра го в ножницата и се наведе над трупа. Пребърка джобовете му, но нищо не намери в тях.

- Професионални убийци - обяви той. - Няма как да разберем кои са и кой ги изпраща. Някой сериозно ви се е ядосал!

- Никога не бях виждал някой да се бие така - бързо, елегантно и смъртоносно - задъхано каза Климент. - Спаси ми живота! Ще направя всичко, което поискаш, за теб!

- Намерете убиеца на баща ми! - тихо каза Корсис и отново се превърна в малкото уплашено момче, което бе доскоро. -Вардан ме научи да се бия така. Ако не беше той, сега и двамата щяхме да сме мъртви. Трябва да благодарите на него, не на мен.