Главата на хана

15

Климент стана рано.

Изми се старателно, изхвърли легена с мръсната вода в малкия двор, избърса се и отвори широко прозорците на стаята си. Слънцето го погали с топлите си лъчи, писарят се протегна доволно, затегна колана си и се почувства напълно буден и готов за работа.

Вчерашните истории на колобара Баян вече не му изглеждаха чак толкова страшни.

„Човек демон? Хайде де! Това е просто някакъв луд, повярвал в стар ритуал!“ - ободри сам себе си писарят.

Корсис вече бе станал, бе приготвил закуска за господаря си и бе отишъл да тренира с войниците от близкия гарнизон. Преди това младежът бе премел двора, бе подредил вечно разхвърляните вещи на писаря и внимателно бе почистил и смазал оръжията и принадлежностите му за писане.

„Наистина се справя отлично“ - помисли доволен Климент, седна пред масата, наля си малко кумис[10], отчупи от пресния хляб и отряза от изсушеното месо с подправки. Хубаво бе да има някой, който да ти помага, някой, на когото да разчиташ в труден момент.

Климент отпи от кумиса и изведнъж се почувства напълно уверен в себе си. Щеше да залови убиеца! А Корсис щеше да му помогне!

След като се бяха прибрали от срещата с Баян, писарят се бе строполил на леглото си и бе заспал, без да мисли за нищо, Емоциите през деня го бяха изтощили до последно.

Едва сега, седнал в слънчевата стая, бавно отпиващ от леко киселия кумис, Климент започна да си дава ясна сметка какво всъщност се случваше. В града действаше луд, маниак, обсебен от страховити идеи, зъл демон, който се хранеше, вярваше, че се храни с чужда енергия.

Оренда?

Нямаше значение как се нарича.

Писарят и преди бе чувал различни предания за магьосници и гадатели, за търсачи на свръхестествени сили или предмети, бе чувал за странни ритуали, които някои войници изпълняват, преди да влязат в битка, но никога не им бе обръщал сериозно внимание. Явно бе подценявал нещата. Ако можеше да се вярва на думите на Баян, а Климент се доверяваше безпрекословно на стария жрец, човек наистина можеше да постигне свръхестествени умения, стига само да се подготви и да повярва в тях.

Писарят замислено вдигна срещу светлината едната от дланите си и дълго се взира в нея.

„Нима в мен наистина има част от Бог? - запита се той, въртейки ръката си на всички страни. - Нима само от мен зависи да отключа Божествените си сили?“ - тази мисъл го очароваше и плашеше в същото време. Какво би правил, ако станеше безгранично силен? Какво би правил, ако станеше свръхчовек?

Писарят се замисли. Какво искаше да постигне всъщност убиецът? Защо му бе да трупа в себе си толкова сила? Каква беше крайната му цел? Да стане богат? Да се издигне? Да царува в България? Да властва над хората? Да бъде неуязвим?

Какво искаше да постигне той, за което е готов да жертва толкова човешки живота?

„Властта заслепява! Тя привлича неустоимо някои хора. Да имаш власт, да владееш съдбините на другите, които да зависят само от теб, да бъдеш равен на Бога, е нещо, заради което мнозина са проливали и ще проливат невинна кръв“ - бе казал предишната вечер Баян и Климент бе напълно съгласен с него.

Но ако Бог бе добър, как можеше да се стигне до него с убийства? Или затова човекът, тръгнал по този път, се превръщаше в демон, както бе казал колобарът?

Климент свали ръката си и тръсна глава. С Божията същност в себе си или без нея имаше работа за вършене.

Убиецът бе нанесъл пет пъти своя удар и ако можеше да се вярва на символите, с които украсяваше жертвите си, щеше да убие поне още два пъти. Дали тук не можеше да се намери някаква пролука? Да се постави капан, с който да заловят престъпника?

Ако всяка следваща жертва бе по-високопоставена от предишната, ако по този начин убиецът се надяваше да получи повече оренда от главите на жертвите си, следващите му действия биха могли да се предвидят!

Трябваше само да реши кой е по-важен от византийския пратеник и от най-стария от старейшините във Великия съвет, да ги постави под наблюдение и да чака. Убиецът сам щеше да се появи.

Климент бутна полупълната чаша с кумис и скочи на крака. Внезапно си даде сметка кои ще са следващите жертви.

Дукум и князът! Само те бяха е по-висок ранг от убитите досега. Или колобарът. Писарят си спомни, че предишната вечер Баян сам му бе намекнал, че очаква да го нападнат.

Трябваше веднага да предупреди кавхана! Да му каже за опасността, която е надвиснала над него, Борис и стария шаман!

Дано само не бе късно!

Писарят хукна към вратата, когато бе осенен от нова, още по-ужасяваща мисъл.

Ами той самият! Не беше ли той също потенциална мишена? Бе се прочул с разследванията си, минаваше за умен, начетен и прозорлив човек, човек, какъвто рядко се среща. Човек, различен от останалите и следователно с повече оренда от тях.

Дали убиецът искаше и неговата глава?

„Ами убийците пред кръчмата?“ - внезапно се сети писарят. Дали нападението не бе с цел да му вземат главата?

Климент заопипва лицето си. Не можеше да си представи, че някой ще направи от черепа му чаша и ще пие от нея, за да се изпълни е Божествена сила.

Това беше лудост!

Безумие, което той трябваше да спре колкото се може скоро.

Външната врата изскърца. Някой бе влязъл в двора и с уверени крачки тръгна към къщата.

Пребледнял, писарят отстъпи навътре в стаята, грабна меча си от стената и трескаво го извади от ножницата. Повече никога не трябваше да остава невъоръжен. Дори за секунда!

Някой блъсна вратата и влезе в къщата. Климент се отпусна, опитвайки се да свали ниско тежестта си, както го бе учил Корсис, насочи меча напред, потърси опора в задния си крак, който да го изхвърли като пружина срещу нападателя. Сърцето му биеше лудо, по челото му се стичаха студени капки пот.

Вратата се отвори със замах и в стаята, нарамил няколко тренировъчни кожени ризници, влезе Корсис. Младежът замръзна на място, вперил поглед в готовия за атака Климент, и бавно огледа стаята.

- Случило ли се е нещо? - напрегнато попита той и също посегна към меча си. - Да не е имало ново нападение?

- Няма нищо! Всичко е наред! - отговори припряно писарят и прибра меча си под недоумяващия поглед на помощника му. Не му се искаше да споделя с Корсис как бе решил, че той ще е следващата жертва, а него бе взел за нападателя. - Трябва веднага да отидем в двореца. Дукум и ханът, искам да кажа князът, са в голяма опасност! Както и колобарът Баян!

Завариха Дукум в центъра на малък, разширяващ се все повече и повече хаос. Застанал в личните покои на княза, кавханът крещеше с пълно гърло, лицето му бе почервеняло от гняв, уплашени войници и стражи тичаха във всички посоки. По земята се търкаляха счупени ковчежета, разпилени накити и монети. Завивките бяха захвърлени под леглото и накъсани на парчета, някои от дъските бяха извадени, капаците на раклите вдигнати и съдържанието им изхвърлено навън, а мозайките по стените - натрошени.

Сякаш буря бе минала през покоите на Борис.

- Какво е станало тук? - успя да попита Климент, след като кавханът най-накрая спря да крещи нарежданията си.

- Какво е станало ли? - очите на Дукум още бяха налети с кръв. - Ще ти кажа аз какво е станало! Тази нощ някой е проникнал в покоите на хана! Искал е да убие Борис! И след като не го е намерил, защото той нощува другаде, виждаш какво е направил! И за това си виновен ти! Ти, писарю, и никой друг!

- Аз ли? Но защо? - объркано попита Климент.

- Нали ти си този, който разгадава мистериите?! Нали ти разкриваш заговорите? Ти си багаин и храненик на хана! Трябва да го защитаваш. По всякакъв начин! Какво направи досега? Нищо! Заради теб щяха да убият Борис! Разбираш ли това?! -боилът сграбчи Климент за дрехите и силно го разтърси. - заради теб можеха да го убият! - Дукум седна на разхвърляното легло и скри лицето си в шепи.

Писарят отстъпи потресен. Това, че някой бе нападнал хана, това, че го обвиняваха, че не е разкрил заговора навреме, това, че в столицата действаше убиец демон, всичко това той някак си можеше да приеме. Но да види Дукум да плаче като малко дете това не!

Кавханът явно бе стигнал предела на възможностите си и не знаеше какво да прави. Събитията се изплъзваха от контрола му и той, колкото и да се стараеше да ги овладее, не постигаше нищо. А писарят трябваше да му разкрие подозренията си, които да объркат още повече и без това заплетената ситуация.

Климент се приближи, седна на леглото до Дукум и внимателно постави ръка на рамото му.

- Радвам се, че князът е невредим. Заедно можем да се справим с положението. Дори имам идея как да заловим убиеца.

- Иратаис е, нали? - все така, без да вдига глава от ръцете си, попита приглушено боилът. - Ще го хвърля в подземията това куче и ще го измъчвам, докато не си признае!

- Не знам кой е. Но знам защо убива и защо е нападнал Борис - отговори писарят и бавно разказа на Дукум това, което бе научил от Баян за оренда, отрязаните глави, силата на черепите чаши и собствените си подозрения.

- И си сигурен, че не става дума за заговор? - Дукум се изправи, изтри очите си с юмруци и се заразхожда бавно из стаята. - Че няма нищо общо с покръстването на Борис?

- Не знам! Казвам само това, което ми е известно. Ако има заговор, може убиецът да е част от него. Или да го ползва за собствените си цели. Нямам представа - вдигна рамене писарят.

- Добре, добре. Добра работа си свършил, Клименте! Не трябваше да те обвинявам! - Дукум бе възвърнал обичайното си самообладание. - Но заговор със сигурност има. Шпионите ни докладват, че Иратаис и останалите са започнали да мобилизират войските си в провинцията и тайно ги придвижват към Плиска. Очакваме нападение след около седмица, но лесно ще ги отблъснем. Дотогава трябва да са дошли нашите сили от северната ни граница, както и още седем аварски отряда. Иратаис няма шанс! Ще бъдат разбити, а страната ще се покръсти! Борис ще построи базиликата си и ще бъде миропомазан в нея за български княз. А ти, ти ще хванеш убиеца!

Климент кимна с глава.

- Черепи от чаши, а? - попита кавханът. - Само това ни липсваше! Чувал съм подобни легенди. Някои войници и досега изпълняват упражнения, за да се заредят със сила преди боя. Но чак пет убийства... Никога не съм се замислял за тези неща.

- Аз също! - призна писарят.

- Ела! - повика го Дукум. - Ще отидем в кабинета ми да обсъдим всичко на спокойствие.

- По-добре по-късно. Искам да проверя някои неща. Когато съм готов, ще ти докладвам веднага.

Дукум въздъхна.

- Има и друго - каза той. - Вече ти казах, че преди няколко дни в Плиска тайно са пристигнали „Архангелите“ на Фотий. Най-после разбрахме каква е основната задача на тези фанатици и убийци! Дошли са да премахнат някого тук. Някой, който не се харесва на новия патриарх!

- Но нали той лично е покръстил Борис?! Защо ще праща някой да го убива? - неразбиращо попита Климент.

- Не смятам, че са дошли да убиват хана - бързо отговори Дукум и извъртя очи към тавана. - Мисля, че са дошли да убият друг. Дошли са да убият теб!

- Мен?! - писарят неволно отстъпи назад. - Но защо мен?

- Това е въпросът! - кахванът тръгна по коридора към покоите си. - С какво толкова си ядосал Фотий, че те е взел на мушка?

Климент не успя да отговори. Внезапно в коридора се разнесоха викове, чу се дрънчене на оръжие. Някой започна да крещи команди, чу се шум от бягащи крака, звън на оръжия и нечий, изпълнен с болка, стон.

- Какво става? - ужасен се облегна на стената зад себе си писарят. - Нима „Архангелите“ ни нападат в двореца?

Без да отговори, Дукум се затича по коридора обратно към покоите на хана. Климент и Корсис го последваха от разстояние.

Пред вратата, водеща към спалните на Борис, едър чигат и няколко войници здраво стискаха добре облечен багаин, с разкъсани дрехи и разкървавено лице.

- Опитваше се да проникне в покоите на хана - задъхано обяви чигатът. - Под дрехите му открихме това - той протегна ръката си, в която държеше дълга, смъртоносна кама. Опита се да избяга, но го заловихме! Какво да правим с него, господарю?

Дукум приближи и сграбчи задържания за ризата. Лицето му бе на сантиметър от това на багаина.

- Кой си ти? Защо искаш да влезеш въоръжен при княза? Отговаряй! - боилът разтърси пленника си.

- И ти си същият като него, нали? - ехидно му отговори той. -Страхливец и предател, който се отрича от боговете си! Но не се притеснявай! Аз съм първият, но няма и да съм последният.

- Дръж се почтително, куче! - кресна чигатът и удари багаина през устата.

Пленникът се залюля, от устата му потече кръв, в очите му проблесна дива злоба.

- Кой си ти, нещастнико, че си позволяваш да ме удряш! Аз съм Идик от рода Угаин и няма да търпя някакъв слуга да ме командва и унижава. Единственото, за което ви бива, е да въртите опашки пред онзи предател Борис! - багаинът се извърна и заплю чигата в лицето.

- Чакай! - извика Дукум и хвана ръката на побеснелия военен, преди да се стовари отново върху лицето на пленника. -Чакай! - повтори кавханът. - Няма нужда да го удряш. Бе достатъчно глупав да ни каже кой е и кой го изпраща. Смърт очаква целия ти род до девето коляно, Идик от рода Угаин. Съмнявам се, че скоро ще има някой, който да си спомня за теб или близките ти - лицето на багаина пребледня. - Имуществото ви ще бъде конфискувано в полза на хана и той ще реши как да се разпорежда с него. Дори тези, които не са ти кръвни роднини, ще бъдат измъчвани и след това пратени в изгнание. Доволен ли си, Идик от рода Угаин? Струваше ли си това, което направи, за това, което ще последва?!

Пленникът падна на колене:

- Моля ви! Моля ви! Семейството и рода ми нямат нищо общо! Убийте мен, мъчете ме, колкото искате, но тях не ги закачайте. Те не знаеха какво планирам.

- Говори, ако искаш да ги спасиш! - нареди Дукум. - Защо си тук?! Защо носиш нож в дрехите си?

Главата на Идик клюмна.

- Обещавате ли, че няма да преследвате семейството ми, ако ви кажа всичко?

- Зависи от това доколко си честен пред мен!

- Добре! - очите на багаина проблеснаха. Добре! Ще ви кажа! Преди два дни имаше среща при великия боил Иратаис. Обсъждахме дали да не вдигнем бунт заради измяната на хана. Те... - Идик се задави и изплю кръвта от устата си, те се отказаха. Решиха да изчакаме по-добри времена. Но аз не можех да чакам... Дал съм клетва да защитавам Тангра. Дори от хана...

- Затова дойде тук днес да го убиеш? - строго понита Дукум.

Багаинът само кимна с глава.

- Ти ли си влизал в ханските покои през нощта? Ти ли си виновен за бъркотията там?

Идик отрицателно поклати глава.

Колкото и Дукум да го разпитваше, похитителят не каза нищо повече. Накрая великият боил вдигна ръце:

- Затворете го и го пазете добре. Ще получите по кесия със злато, че заловихте атентатора!

Доволни от наградата, чигатът и подчинените му повлякоха Идик към затвора.

- Е - усмихна се доволно Дукум, - извадихме неочакван късмет!

- Късмет ли? - не разбра за какво говори кавханът на писаря.

- Точно така, късмет - подразни го Дукум. - Сега вече знаем, че е бил планиран бунт, но се е отложил. Това е чудесна новина.

- Отложен, но за кога? - попита Климент, докато следваше кавхана по коридора.

- Откъде мога да знам! - доброто настроение на кавхана се бе изпарило. - По-добре мисли за убиеца и „Архангелите“. Бунтът е моя работа!

- Може да не става дума за мен? - с плаха надежда попита Климент. Целият ужас от това, което му бе съобщил по-рано Дукум, изведнъж се завърна с удвоена сила. - Може да е станала някаква грешка.

- Едва ли - кавханът отвори вратата на затрупаната с пергаменти и свитъци стая и с широк жест им посочи да се настанят около масата. - Сведенията са точни. Фотий дискретно е разпитвал за теб, изготвили са му доклад за случаите, които си разрешил, включително този от зимата в Сърбия. Бил е много впечатлен от способностите ти. След което е пратил убийците си в Плиска.

- Но защо? - почти проплака Климент. - Какво съм му направил? Та аз дори не го познавам!

- Няма нужда да познаваш Фотий, за да ти види сметката! Сега бе ред на Дукум да сложи успокоително ръка на рамото на писаря. - Достатъчно е да си объркал по някакъв начин плановете му. А ти обърка доста чужди планове напоследък, Клименте -засмя се кавханът и се облегна на стола си.

Главата на писаря се завъртя, стаята се люшна пред очите му. Не стига че бе потенциална мишена на ловеца на черепи, който иска главата му, за да си направи от нея чаша, ами сега и Фотий, човекът, с когото най-малко искаше да се сблъсква, бе пратил наемници да го убият. И всичко това, без да е ясно защо.

- Мисли! Мисли! - подкани го Дукум. - За това най-много те бива! Какво си направил, с което може да си разгневил византийския патриарх. Фотий едва ли ще желае смъртта ти просто ей така. Ако знаем защо те преследва, по-лесно ще можем да те защитим и да заловим убийците му!

Но Климент не можеше да мисли. От корема му бавно се понесе спазъм, който се усили, стигна до гърдите му, след това до ръцете и краката му и ги разтресе силно. Главата му се люшна неконтролируемо, през лицето му премина гърч. Писарят се опита да се овладее, но усети как паниката го облива като вълна, как го поглъща и задушава, а той стои превит надве.

- Дишайте! Дишайте дълбоко! - Корсис се бе навел към господаря си и тихо нашепваше в ухото му.

Вкопчвайки се като в спасителна сламка в съвета на помощника си, Климент започна да си поема бавно дъх, отначало накъсано и бързо, след което по-бавно и дълбоко, докато неочаквано, точно както го бе връхлетяла, паниката изчезна. Остана само студената пот и натрапчивата мисъл, че е съвсем сам, че ще умре и никой няма да може да му помогне.

Климент вдигна поглед и пое чашата с неразредено вино, която му подаваше Дукум. Изпи я на един дъх и усет как силният алкохол отпуска нервите му, а стомахът му се връща на мястото си.

- Успокой се и мисли! - подкани го отново Дукум. - Ще те пазим така, че никой няма да може да те доближи. Не за първи път се случва Византия да ни праща убийци и не за първи път се случи да им видим сметката - кавханът се засмя. - Не ни подценявай, Клименте! Ще те опазим, без дори да разбереш. Както те опазихме след събитията в Сърбия. Тогава разгневи доста хора. Доста влиятелни при това!

Писарят премигна. Никой не му бе казал за това.

- Но ще ми трябва помощ! Затова мисли! Какво си направил, което е ядосало Фотий.

- Не се сещам за нищо, е което да съм си навлякъл гнева на патриарха. Дори някой от случаите, които съм разрешавал, да е бил свързан по някакъв начин с Византия, без да знам, едва ли е толкова значим, че да се налага да бъда убит.

- Ето, че си връщаш формата - вдигна наздравица в негова чест Дукум. - И какво следва от това?

- От това следва, че Фотий не харесва нещо, с което се занимавам в момента. Но каква връзка могат да имат убийствата и черепите чаши с Византия? - Климент спря пред прозореца и се загледа над града. - Нищо не разбирам. Но да видим. - Той вдигна ръце пред себе си и почна да отброява, свивайки пръсти. - Първият убит е бездомник, вторият - войник от казармите, третият - известен майстор на меча, четвъртият...

- Византийският пратеник - скочи на крака Дукум. - Ето ти и връзката!

- Дали?! - Климент гледаше скептично. - Какво може да има в убийството на Атанасий, което, ако се разкрие, да застраши Константинопол? Ще трябва да проверя случая още по-внимателно.

- Но това наистина е възможност! - писарят внезапно се оживи. - При разпитите, които проведох вчера, Дионисий, момчето, с което е прекарал нощта византиецът, преди да го убият, разказа как логотетът се хвалел, че скоро ще се издигне много нависоко и всички ще оценят това, което прави. Може би това е, което не иска да разбера Фотий?

- Карай нататък - подкани го Дукум. - Дотук се справи отлично. Да видим какво още ще ти хрумне.

- Добре - писарят се съсредоточи. - Следващата жертва е най-старият от Великия съвет. Не виждам какво в смъртта на Кормесий би могло да разтревожи византийците. - Дукум кимна. - Продължаваме нататък. Ако съм на прав път, ще има още двама убити. Единият може да съм аз, другият - вие и накрая ханът. Климент се замисли. - Не виждам как някое от тези убийства биха помогнали или разгневили Фотий. Дори напротив. Няма смисъл да покръства Борис и след това да го убива.

- Макар че някой се опита да го направи тази нощ - припомни му кавханът. - От това, което казваш, няма никакъв смисъл. Нещо друго е!

- Друго, да! - замисли се писарят и поднови обиколките си из стаята. - Друго, но какво? Да се върнем на Атанасий. Може би все пак той е причината за интереса на патриарха към мен. В какви отношения е с императора?

- Минават за добри приятели - каза бързо Дукум. - Но това нищо не значи. Всички византийци са хлъзгави и днес са с този, против когото са били до вчера. Все пак не съм чул между Атанасий и императора да е имало недоверие.

- Логотетът се е надявал да направи нещо, с което да се издигне още повече в очите на Михаил. Казал е на Дионисий, че очаква съвсем скоро да завърши успешно плана си и да се сдобие с много почести. Трябвало е само да открие или купи нещо. Момчето не беше сигурно.

- И какво е това нещо? - попита Дукум.

- Нямам представа - Климент стисна главата си с длани. - Ако Атанасий е близък с императора, защо Фотий ще има нещо против да разследвам смъртта му? Невъзможно е! - категорично отсече писарят. Византиецът бе убит едва тази нощ, а „Архангелите“ са получили инструкциите си поне преди месец!

- Нещо изпускаме - плахо се намеси Корсис.

- Какво?

Младежът сви рамене.

- Не знам какво е, но съм сигурен, че...

- Храмът и библиотеката - неочаквано се сети писарят. -Били са претърсвани! А сега и покоите на хана!

- Това какво общо има? - попита Дукум. - Беше опит за убийство.

Но Климент не го слушаше. Внезапно всичко, което се бе случило, изплува съвсем ясно пред очите му.

Внимателно, за да не наруши крехкия поток на мислите си, писарят седна обратно до масата. Знаеше коя ще е следващата жертва! Знаеше защо са били претърсвани библиотеката и храмът. Знаеше какво търси убиецът. Знаеше и защо Фотий е пратил „Архангелите“ по петите му.

- Ханът наистина е в опасност! - каза бавно той. - Убиецът не иска нито моята глава, нито вашата.

- А на кого тогава? - не се стърпя Корсис. - Коя ще е седмата жертва?

- Няма да има седма жертва! Той иска седем чаши! И ще ги получи. - Климент замълча. - Бях прав от самото начало! Убийствата и претърсването на храма и библиотеката са свързани. Дело са на един и същи човек. Както и претърсените тази нощ покои на хана!

- Как така? - Дукум се приведе напред. - Нали убиецът...

Климент кимна.

- Ако е бил там, ханът е щял да бъде убит. Но освен главата му престъпникът е искал още нещо. Търсил е нещо, което не е намерил преди това в библиотеката и в храма на Тангра. И го е потърсил в покоите на Борис.

- Какво? Какво търси той? - нетърпеливо извика Дукум.

Климент се облегна на стената и бавно огледа стаята, преди да отговори:

- Той търси чашата от черепа на Никифор!