Колкото и да бършеше ръцете си в ризата, те оставаха потни. Искаше му се да избяга, да отвори очи и да се намери в леглото си в Плиска, а Корсис да се провикне от долния етаж дали иска мед в чая за закуска.
За миг се изкуши от мисълта да хукне с викове срещу това, което се задаваше по коридора, и да приключи с всичко веднъж завинаги.
Климент тръсна глава и стисна здраво дръжката на меча в мократа си длан. Корсис бързо се отдалечи и мракът плътно го обгърна отвсякъде. Направи няколко крачки и нерешително спря. Имаше чувството, че ходи по тънко въже и всяка погрешна стъпка ще го запрати в дълбоката пропаст под него. Трябваше да намери някой от страничните коридори и да се скрие колкото се може по-бързо. Спомни си татарката на площада и опасния й номер и се усмихна. Нямаше никакво въже под краката му. Нито пропаст.
Писарят коленичи и опря длани в студения под. Допирът му върна чувството за реалност и той бързо зашари с ръце, опитвайки се да намери стената. След като я достигна, бавно се изправи, без да отделя и за миг ръцете си от грапавата скала.
Така беше по-добре!
Доколкото помнеше, последният ограничен коридор не бе много далеч. Без да губи време, опипвайки с едната си ръка стената, писарят бързо тръгна обратно.
Бе вървял около две-три минути, когато ехото донесе нечий неясен глас.
Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите на писаря. Това не беше Неуязвимия. Освен ако не си беше довел помощници.
Което не значеше, че не е в смъртна опасност. Които и да бяха хората, промъкнали се зад гърба му, едва ли им мислеха доброто.
Забравяйки доскорошните си страхове, Климент се в турна напред. Ако не успееше да се скрие в коридора, преди преследвачите да се появят, обричаше и себе си, и Корсис на смърт.
Коридорът зави и писарят неочаквано видя отблясъци по стените.
Убийците бяха съвсем близо!
Сега ясно долавяше стъпките им, които ехото усилваше, и тихите команди, които разменяха помежду си.
Писарят трескаво се огледа. Коридорът, който търсеше, бе няколко метра преди следващия завой.
Опитвайки се да не вдига никакъв шум, той се втурна към него. Светлината ставаше все по-силна, стъпките също.
Със сетни усилия Климент се добра до страничния коридор, вмъкна се бързо и се притаи зад една скала близо до входа.
В същия миг преследвачите минаха завоя и осветиха коридора с факлите си.
- Какво беше това? - попита един от тях на гръцки. - Не чухте ли някакъв шум?
- Сигурно пак са били проклетите прилепи!
- Не, не! Кълна се, че беше нещо друго!
- Хайде, Комидис, някой плъх се е шмугнал в тъмното. Тук ги има с милиони! Да свършваме с тая работа веднъж завинаги! Мразя да слизам под земята!
- Господарят каза да внимаваме! Не се знае какво може да очакваме от проклетия писар! - отговори този, когото бяха нарекли Комидис.
- Тук има страничен коридор - извика някой. Климент се сви зад скалата, стискайки амулета в пазвата си.
- Провери входа за знаци. Досега винаги оставяха - нареди Комидис. - Макар да не вярвам, че са сменили посоката.
Някой се отдели от основната група и влезе в коридора, където се криеше писарят. Ярка светлина озари стените, нечии тежки стъпки отекнаха под ниския таван. Климент затвори очи, отправяйки молби към всички богове, които му бяха известни. Мъжът бе съвсем близо. Писарят ясно виждаше прегърбената му сянка на стената, усещаше мириса му на вино, мръсотия и метал. Убиецът размаха факлата си напред-назад. Оръжията му издрънчаха.
- Няма нищо по стените. Не виждам никого! - тихо извика той. - Какво да правя, Комидис?
- Връщай се! - нареди водачът. - Продължаваме напред! И пази тишина, за Бога!
Мъжът с факлата се обърна и бързо се присъедини към останалите. Отмалял, Климент се отпусна на земята.
За секунда през главата му се стрелна мисълта как побягва навън, далеч от подземния мрак, представи си как подава глава през дупката и слънцето огрява лицето му. След това образът на Корсис, застанал на ръба на пропастта, изплува в съзнанието му.
Писарят се изправи и предпазливо надзърна зад скалата. Трудното тепърва предстоеше!
Изчака, докато светлината се отдалечи достатъчно, и бавно излезе от скривалището си. Внимавайки да стъпва колкото се може по-тихо, стиснал меча си в ръка, внимателно тръгна след преследвачите. Не се притесняваше, че ако някой се обърне, ще го различи в сенките. Очите на убийците бяха заслепени от огъня на факлите, които държаха в ръцете си, и не виждаха на повече от метър в тъмнината.
Въпреки това трябваше да бъде изключително внимателен.
Мъжете бяха петима. Облечени в черни кожени дрехи, те се сливаха с тъмнината, а движенията им изглеждаха неуловими. Всеки носеше в ръката си запалена факла, само водачът в средата имаше фенер. И петимата бяха добре въоръжени, с извадени мечове, на коланите им се полюшваха ками и кинжали. Бяха се разгърнали по ширина от единия край на коридора до другия, така че нищо да не им убегне. Дори внезапна атака трудно би разкъсала редицата им.
Климент леко подтичваше зад преследвачите, опитвайки се да състави план за действие. Ясно беше, че съвсем скоро ще трябва да се изправи срещу тези мъже и ако не действа решително, заедно с Корсис ще останат погребани под земята.
„Ще ни хвърлят в пропастта и никой никога няма да ни намери. Дукум ще има да се чуди къде сме изчезнали“ - помисли си писарят и се усмихна при мисълта, че кавханът няма да има на кого да възложи разгадаването на тази загадка
Внезапно поведението на мъжете пред него се промени. Петимата спряха на място, а един от тях подаде факлата си на водача и безшумно се плъзна в мрака отпред. Другарите му мълчаливо го зачакаха, въртейки се бавно на всички страни, явно опитващи се да уловят всеки звук, който идва по коридора.
Премалял от страх да не го усетят, писарят се притисна до стената и усети как неравната й повърхност се забива в гърба му и бедрата.
След малко съгледвачът се върна. Петимата си зашепнаха нещо, след което загасиха факлите си. Само водачът остави запален малкия си фенер, но свали ризата си и го уви в него.
В коридора стана тъмно.
Климент не бе очаквал подобно нещо. Какво щеше да прави сега? Как щеше да проследи убийците в мрака? Или го бяха усетили и му залагаха капан? Не! Най-вероятно съгледвачът бе видял светлината от фенера на Корсис и затова бяха загасили факлите.
„За да ни причакат в тъмното. Щяхме да станем лесна плячка“ - помисли си писарят и бавно се запромъква напред.
Раздвижването на въздуха му подсказа, че мъжете пред него също вървят по коридора. Залепен плътно за стената, Климент ги последва.
Скоро разбра какво бе разтревожило убийците. Иззад завоя се виждаха отблясъци, без съмнение от фенера на помощника му.
„Защо Корсис не е загасил светлината? Как може да е толкова глупав?“ - ядно си помисли писарят.
Преследвачите бяха наясно къде са жертвите им. Сега поне му беше по-лесно да се придвижва, а мъжете пред него се очертаваха като плътни черни сенки.
Приседнал на ръба на пропастта, с гръб към убийците, поставил фенера до себе си, Корсис се бе отпуснал, сякаш си почиваше. Главата му бе наведена и изглеждаше, че поправя нещо по ботуша си.
„Сега ли е намерил да се занимава с такива неща?! Ще го убият!“ - ядно си помисли Климент.
Мъжете пред него не се подвоумиха и миг. Водачът вдигна меча си и тихи като сенки, двама от нападателите се стрелнаха към седналия с гръб младеж. Надавайки смразяващ боен вик те налетяха на нищо неподозиращия Корсис. Първият заби меча си в гърба му, но увлечен от собствения си бяг, не можа да спре и с дрезгав писък полетя с жертвата си през ръба на корниза.
След това всичко се случи с невероятна бързина.
Вторият убиец, разбрал навреме грешката на другаря си, успя да спре на самия край на пропастта, викайки на останалите да внимават. Думите му се сляха с вика на Климент, който се изтръгна от гърдите му при вида на падащия в пропастта Корсис.
В същото време иззад близката скала излетя къса стрела, която се заби в гърдите на един от останалите нападатели. В следващата секунда оттам изхвърча голият до кръста Корсис, размахващ меча и кинжала си. Младежът връхлетя върху убийците, които се обръщаха към крещящия писар. Докато разберат какво точно става, единият от тях вече лежеше на земята с разцепена глава.
Водачът единствен запази хладнокръвие. Той бързо хвърли фенера си към нападащия враг, вдигна меча си, парира удара и се опита да се отдръпне назад в сенките, където стана невидим. За негова беда там го очакваше писарят, който, без да мисли, заби меча си във врата му, след което, крещейки като обезумял, се хвърли към последния убиец, опитващ се да запази равновесие на ръба на пропастта.
Климент силно блъсна мъжа, който несръчно замахна срещу него с меча си, преди да полети с писък в мрака.
Загубил равновесие от удара, писарят също се люшна към бездната и изпусна меча си в опит да се задържи. Миг преди да падне, Корсис го хвана за ръката и го задърпа обратно, докато не се строполиха на земята. Всичко бе свършило.
Двамата дълго стояха в притихналата пещера, заслушани в бумтенето на кръвта в слепоочията си.
- Мислех, че си паднал в пропастта! - каза накрая Климент. - Ужасно се уплаших за теб!
- Видях! - отговори Корсис. - Никой още не се беше жертвал заради мен. Бях нагласил ризата си и елека, все едно съм аз.
Климент кимна.
- Исках да те спася - тихо каза той и останал без сили, седна на земята, опитвайки се да възстанови дишането си.
- Ама и вас си ви биваше! Не знам как щях да се справя сам! Ако можехте само да се видите отнякъде как се хвърлихте върху последния убиец! Същински демон, не човек - обяви младежът и се разсмя.
Смехът му зарази писаря и двамата дълго се кискаха, докато не усетиха, че напрежението от случилото се изчезва.
- Е - каза Климент и се изправи, - време е да се връщаме. Очевидно съм сбъркал в избора на пътя. Нека да се върнем обратно и отново да помислим. Имаме загадка за решаване.
Корсис кимна и делово започна да избутва телата на тримата мъртви убийци към ръба на пропастта. Преди това внимателно огледа оръжията им и подбра два кинжала, които затъкна в пояса си.
- Чух ги да си говорят на гръцки - внезапно каза писарят. - Разтвори дрехите им.
Без да се бави, Корсис вдигна ризата на единия от убитите мъже.
Телата на всички бяха нашарени с татуирани кръстове.
- „Архангелите“! - каза Климент и потрепери.
- Архангели или не, вече са мъртви! - безцеремонно обяви Корсис и избута трите тела през ръба на пропастта.