Главата на хана

4

Климент спа лошо.

Докато излизаше от покоите на кавхана и се прибираше в собствената си къща, не можеше да се отърве от чувството, че го следят. На няколко пъти рязко спира и се обръща, но не видя нищо друго освен бързащите да се приберат по домовете си хора и лятната мараня, виеща се в мрака.

Въпреки това чувството остана.

Писарят до късно се въртя в кревата си, вслушваше се в звуците на нощта, няколко пъти става, за да провери вратата и прозорците, но не откри нищо нередно.

„Трябва да наема някаква прислуга!“ - за пореден път се зарече той малко преди да заспи.

Откакто Борис го бе провъзгласил за главен писар, багаин и свой храненик, Климент се бе преместил в малка къща близо до Северната врата на Вътрешния град. В началото се бе заел да обзавежда голите, наскоро боядисани стаи, но след това работата му в двореца го погълна. Неотворени денкове, чували и сандъци така и си стояха непипнати, където ги бе оставил.

Писарят бе сложил легло и маса в една от стаите, която му служеше за кабинет, кухня и спалня едновременно, и така бе решил въпроса с обзавеждането.

Сутринта също не потръгна добре.

Не намери нищо за ядене освен стара бучка сирене и гърне вкиснат кумис, чиято миризма го накара да сбърчи нос. На всичко отгоре се бе и успал, което означаваше, че ще трябва да хапне някъде накрак.

„Наистина ми трябва някой, който да се грижи за къщата!“ намусено си каза Климент, докато се обличаше припряно. Накрая нахлузи тънкия си кожен елек, затъкна под него дълга кама и забързано излезе.

Продавачите вече бяха нахлули във Вътрешния град, предлагайки всевъзможни неща. Фурми от Персия, дрехи от Дамаск, саби и мечове чак от Испания, прясна риба, хляб, кумис, маслини и парчета прясно изпечено месо с подправки бяха само част от стоките им.

Писарят реши да не закусва, преди да види трупа на убития. Гледката едва ли щеше да е приятна и предпочиташе да е на гладен стомах.

Бързо стигна до каменната морга, където бе трупът на миника. Макар че в помещението бяха запалени ароматни билки, въздухът бе изпълнен с мирис на разлагаща се плът.

Избелялото платно, с което бе покрито тялото, с нищо не подсказваше, че трупът е на един от най-добрите майстори на меча. Климент предпазливо повдигна покривалото, едва сдържайки дъха си. Там, където копието бе пронизало сърцето, зееше грозна, черна дупка. Главата бе отрязана с един удар. Обезобразеното тяло на Вардан не бе приятна гледка.

„Убиецът е знаел какво прави. Оръжията му също са били добри“ - установи Климент, оглеждайки раните.

Точно в средата на гърдите убиецът бе прорязал в кожата знака IYI. Посинялата кожа и съсирената кръв ясно показваха къде е минало острието.

Въпреки нежеланието си писарят внимателно огледа тялото от всички страни. Не забеляза нищо необикновено, освен стара рана на десния крак. Който и да бе убиецът, не бе оставил никакви следи.

Писарят излезе от дома на смъртта с облекчение. Макар в разследванията си да се бе сблъсквал с много трупове, все още не можеше да преодолее ужаса си от смъртта.

„Някой трябва ужасно да е мразел Вардан, за да го подреди по този начин“ - каза си писарят, докато се смесваше с тълпата.

Най-накрая си купи две прясно изпечени питки, намазани с масло и пълни със сирене, кимна на стражите на Северната врата и бързо тръгна по улиците на Външния град.

Макар учител по фехтовка и храненик на Пресиян, убитият Вардан бе живял извън красивите червени стени, ограждащи двореца в сърцето на Плиска. Климент нямаше представа къде да търси информация за миника, но бързо се ориентира. Без усилия намери „Пълната чаша“, пред която Вардан бе срещнал смъртта си.

Собственикът - дебел, висок славянин, с широко лице и дълги мустаци, се оказа повече от приказлив. Той усърдно уведоми Климент, че миникът минавал поне веднъж седмично през заведението му да изпие делвичка или две вино и да си побъбри с приятели.

- Всички го знаехме! - каза кръчмарят, докато бършеше ръцете си в мръсна кожена престилка. - Вардан обичаше да обикаля кръчмите в тази част на града и да си пийва. Понякога закъсняваше с плащането и разказваше до втръсване едни и същи истории, но иначе беше разбран човек.

- Създавал ли е неприятности?

- Никога! Когато се напиеше, ни надуваше главите как бил посякъл Флавий Тракиеца при превземането на Охрид, но това беше най-лошото, което правеше. Случваше се да се заседи по до късно и синът му идваше да го прибере. Вардан беше хром с единия крак и понякога се налагаше да му се помага.

- Синът му ли? - попита Климент. - Къде мога да го намеря?

Кръчмарят подробно му обясни и скоро писарят крачеше по една от главните улици. Тук бе много по-оживено и на няколко пъти му се налага да изчаква, докато натоварени с бъчви колички, конници и военни отряди преминаваха покрай него. Истинският живот кипеше във Външния град, където никой не се притесняваше да излага на показ стоката или уменията си независимо какви бяха те.

Дори на площада за екзекуции бе пълно с хора. Просяци с патерици и прокъсани плащаници обикаляха около вързаните за стълбове, изтърпяващи наказание престъпници, тропаха с дървените си паници и просеха милостиня от минувачите. Хамали, майстори и занаятчии се събираха на малки групички, предлагайки труда си и хвалейки уменията си. Едри, въоръжени наемници с вид на закоравели престъпници, каквито най-вероятно и бяха, си търсеха господари. Търговци на пиво, натоварили отворените си бъчви в колички, предлагаха бира с черпаци. Жени, застанали по ъглите, обсъждаха последните клюки, докато търговци на зеленчуци и месо ги подканяха да си купят от стоката им.

Земята бе напукана и суха, около краката се образуваха облачета прах, между краката на минувачите тичаха деца и бездомни кучета. Климент с облекчение въздъхна, завивайки по една от страничните улички, където имаше значително по-малко хора.

На два пъти помоли да го упътят, преди да стигне до малката, измазана до половината къща на миника Вардан. За негово учудване пред нея се бе насъбрала развълнувана тълпа.

Няколко души бяха наобиколили висок, млад мъж, размахваха срещу него свити в юмруци ръце и крещяха един през друг. Група зяпачи и съседи радостно подканяха спорещите да разрешат проблемите си с бой.

- Това ли е къщата на миника Вардан? - високо извика Климент и се приближи.

Стреснати, каращите се млъкнаха и един по един го измериха с поглед. Набит мъж на средна възраст със загоряло лице и черна брада заговори от името на всички.

- Това е къщата на Вардан. Или поне беше! Ти кой си, че питаш?!

- Не можете да вземете къщата на баща ми просто така! - твърдо заяви младият мъж в средата и разправията започна с нова сила.

- Тишина! - извика писарят. - Или трябва да извикам стражниците да ви умирят?! Аз съм главният писар! Тук съм по нареждане на хана да разследвам смъртта на миника Вардан. Обяснете ми какво става!

Мъжете отново замълчаха и обърнаха към него намръщените си лица. Намесата на Климент им бе неприятна, но нямаше как да не се съобразят с него и поста му.

- Аз съм Испех - представи се мъжът с черната брада. Търговец съм. Останалите също. Вардан вземаше стоки от нас на вересия. Дължи ни пари! Разбрахме, че е мъртъв, и си искаме парите! Никой не може да ни обвини за това! Давали сме му стока, която той не е платил. Сега е мъртъв и дългът се наследява от сина му Корсис. - Търговецът посочи с ръка младия мъж и в очите му проблесна лукаво пламъче. - Щом сте главният писар, лесно ще можете да отсъдите. Законът е в наша полза! Корсис трябва да ни плати!

- Но аз нямам никакви пари! - защити се синът на миника.

- Това не ни интересува! Ще вземем къщата и всичко останало, за да си покрием разходите - развикаха се Испех и останалите.

- Тихо! - Писарят вдигна високо ръка. - Ако сте давали заеми, стоки и вещи на убития, синът му ще изплати дълга му! Но не днес! Вие нямате ли бащи? Нямате ли хора, които да са ви скъпи? Оставете Корсис да погребе спокойно Вардан. След това търсете парите си!

- Ще избяга! - провикна се някой.

- Ще продаде всичко, което има, докато чакаме! - обади се друг.

- Няма да го направи обеща писарят. - Заедно ще запечатаме къщата. След три дни ще се срещнете отново и тогава ще предявите исканията си. Ти - обърна се писарят към Корсис. - Вземи това, което ти е необходимо. След това ще запечатаме вратата.

Младежът сви рамене, влезе в къщата под недоволното мърморене на останалите. Насъбралата се тълпа, разбрала, че нищо интересно няма да се случи, бързо се разпръсна. Някои от съседите се прибраха по къщите си, останалите продължиха по улицата.

Корсис излезе, нарамил малък вързоп. На кръста му висеше непретенциозен, но отлично поддържан меч, в колана бяха втъкнати кама и кинжал.

Климент извади от кесията си дълга пергаментна ивица, залепи я на вратата и постави знака си върху нея. Останалите също поставиха печатите си или отпечатъци от палците си. След това се разотидоха, клатейки глави недоволно.

- След три дни! - сърдито напомни Испех, преди да си тръгне.

Климент и Корсис останаха сами на внезапно опустялата улица. Писарят се вгледа в младия мъж и се опита да си представи какво ли е в душата на този младеж, току-що загубил баща си, оставил му в наследство само дълговете си.

- Ще кажа на стражниците да наминават от време на време -каза писарят. - Слуховете се разнасят бързо, не искам някой мародер да ограби имуществото ви.

Корсис вдигна рамене и въздъхна.

- И бездруго няма кой знае какво за вземане. Баща ми разпродаде всичко, наскоро заложи дори оръжията си. Вероятно щеше да направи така и с моите - младежът нежно погали меча си. - Няма да мога да задържа къщата. Татко наистина натрупа много дългове. Не се сърдя на Испех и останалите. Те са в правото си да търсят своето. Но ме налетяха така неочаквано...

- На много хора ли дължеше пари баща ти?

- Повечето ги видяхте. Малки суми, за храна и най-вече за пиене. Сигурно има и други неуредени сметки по кръчмите. Пиеше и поръчваше на вересия, но накрая винаги успяваше да си върне заемите.

- Откъде вземаше пари?

- Баща ми е един от най-добрите майстори на меча в Плиска. Искам да кажа беше - очите на Корсис се замъглиха и той ги изтри с ръка. - Не беше от най-добрите бащи, но не беше и от лошите. Ще ми липсва!

Климент се доближи до младежа и постави ръка на рамото му.

- Знаеш ли кой го е убил?

Корсис поклати глава.

- Мисля за това непрекъснато. Не мога да го проумея! Защо някой ще иска да го убива? Нямаше никакви врагове. Беше кротък човек. Дори когато се напиеше, не се заяждаше с хората. Просто не мога да проумея...

- Някой трябва много да го е мразил, за да му отреже главата. Ами изрязаният знак на гърдите? Говори ли ти нещо?

- Това е символът на Тангра. Всеки го знае. Но нямам представа защо някой би искал да бележи баща ми с него. Татко не беше особено религиозен. Понякога палеше благовония в някой от храмовете и молеше шаманите да баят над хромия му крак, но нищо повече.

- С уроци ли си изкарваше парите?

Синът на миника кимна.

- Напоследък му ставаше все по-трудно да си намери ученици. Остаря, а и кракът му се влошаваше. Добре, че хан Борис му бе отпуснал малка пенсия, за да може все някак да свързваме двата края.

- Бил е войник. Може би някой оттогава му има зъб?

- Едва ли - младежът избърса отново очите си и по бузите му останаха черни следи. - Бил се е със стария хан, с Пресиян. Отличил се е в битката при превземането на Охрид. Посякъл е стратега на крепостта - Флавий Тракиеца! Много обичаше да се хвали с тази своя победа! - В гласа на Корсис прозвуча гордост.

- Да посечеш вражеския предводител, със сигурност е велико постижение! Малцина са имали тази чест - съгласи се Климент.

- Не е само това! Флавий Тракиеца се е славил като ненадминат майстор на меча. Един от най-добрите в цялата империя. Издигнал се е до стратег именно за тези си умения. Побеждавал е при всичките си предишни двубои! Баща ми го е предизвикал, двамата са се били и татко го е победил! Непрекъснато ми повтаряше с какъв финт точно го бил увлякъл, преди да контраатакува. Макар напоследък всеки път да променяше историята. - Гласът на младежа помръкна.

- Баща ти наистина е имал с какво да се гордее! Ти също! - опита се да вдъхне кураж на младежа Климент.

Корис махна с ръка.

- Раната така и не се оправи. Кракът му ставаше все по-трудноподвижен с напредването на възрастта. Пиеше, за да спре болката.

Климент кимна.

- И не е имал никакви врагове? Нито предишни, нито по-нови?

- Поне аз не знам. Но щеше да ми каже. Баща ми не беше от хората, които таят нещата в себе си. Ако имаше неприятности с някого, отиваше да се разберат като мъже. Най-често споровете завършваха в близката кръчма - младежът се усмихна криво.

- Имаш ли къде да отидеш? Роднини или някой друг?

Синът на убития поклати глава.

- Вече съм кръгъл сирак. Имам един чичо в Достиника, но се съмнявам, че го е грижа за мен. Честно казано, всичко се случи прекалено бързо. Нямам представа какво ще правя. Сигурно ще се настаня в някоя кръчма, докато не ме изхвърлят или не си намеря работа. Мен също ме бива с меча! Баща ми ме обучи добре. Понякога дори казваше, че съм по-добър от него. Все ще намеря нещо.

- Най-вероятно ще намериш само неприятности - въздъхна писарят. - Ако искаш, можеш да останеш за няколко дни при мен, докато се уредиш. И бездруго имам празна стая. Хем няма да съм сам. А в свободното време може и да ми покажеш някой номер е меча.

- Наистина ли!? - Очите на Корсис блеснаха. - Ще ви служа вярно и почтено...

- Стига, стига - прекъсна го Климент. - Иди и ме изчакай до Северната врата, имам още малко работа тук. Тамошният началник - чигатът Винех, ми е приятел. Кажи му, че аз те пращам.

След като се увери, че младежът е разбрал точно къде да отиде и да чака, двамата се разделиха. Писарят пообиколи още малко из съседните улици. Разпита по кръчмите, говори с търговците, дори спря някои от преминаващите стражници.

Всички бяха категорични - убитият Вардан бил добър човек, който обичал да си пийва и да се хвали.

Колкото и да разпитва, Климент не можа да намери някой, който да му каже лоша дума за убития, освен търговците, които се притесняваха какво ще стане с дадените на вересия стоки.

Отдавна минаваше обяд, когато, капнал от умора, писарят влезе в първата изпречила му се кръчма, седна на една от масите и си поръча чаша бира. Трябваше да събере мислите си.

Никой не би имал основателна причина да убие Вардан. Камо ли така варварски да му реже главата. Климент не разбираше защо е било необходимо това. Или ставаше дума за много силна омраза, или за луд. Последното не му хареса. Дукум едва ли щеше да остане доволен, ако му докладваше подобно нещо. Кавханът имаше предостатъчно грижи, за да може да се занимава и с умопомрачен убиец, режещ главите на хората.

Писарят въздъхна. Това беше задача, която сам трябваше да разреши. И все пак? Дали нямаше някакво логично обяснение за случилото се?

Вардан не беше ограбен, което изключваше да е станал жертва на случайно нападение. Не се е забъркал в любовна история, нямаше пари, към които някой да се стреми. Вероятността някой от наследниците на убития от него Флавий Тракиеца да го е убил за отмъщение се струваше невероятна на писаря. За други неприятели на Вардан писарят не можеше да се сети.

Какво оставаше тогава?

И защо убиецът бе взел главата му?

Дали е искал да скрие нещо по нея? Нещо, което би помогнало за разкриването му? Но какво?

Имаше и друга вероятност. Вардан може да е убил някой друг, да го е преоблякъл в дрехите си и да е избягал. Това обясняваше липсата на главата.

Дали бе възможно?

Трябваше да попита Корсис как е разбрал, че трупът е на баща му. Но за какво Вардан би прилагал толкова сложен план? За да се скрие от кредиторите си?

Писарят тръсна глава.

Ако искаше да не си плаща сметките, миникът просто трябваше да напусне Плиска. Нямаше нужда да оставя след себе си обезглавени трупове.

Пък и синът му сигурно не би пропуснал сакатия му крак. Климент сам го бе видял сутринта на каменната маса.

Нечие неочаквано побутване изтръгна писаря от размислите му. До него бе застанал кръчмарят, който с изкривено лице разтърсваше рамото му.

- Затваряме! Затваряме, уважаеми! - не спираше да повтаря той и по слепоочията му се стече капка пот. - Моля, тръгвайте си. Може да не плащате за бирата.

Климент стана, хвърли две медни монети на масата и се огледа. Отнесен в мислите си, не бе забелязал, че е останал сам в кръчмата. Припряна прислужница с пребледняло лице затваряше дървените капаци на прозорците, двама от слугите бяха седнали на една от пейките, нервно стискайки в ръцете си копие и меч.

- Какво става? - попита Климент.

- Нищо! Днес решихме да затворим по-рано - отговори съдържателят и го заблъска към вратата.

Смутен, Климент объркано излезе. Зад себе си чу превъртането на ключа на вратата и падането на дебелите резета.

Писарят забърза по улиците, чудейки се какво се е случило. Докато бе губил деня си в безсмислени разпити, бе станало нещо, докарало града до паника.

По улиците тичаха жени, повлекли малките си деца за ръце. Доскорошните тълпи се бяха стопили, магазините и кръчмите затваряха, залоствайки вратите и прозорците си. Търговците бяха изчезнали, дори просяците се бяха скрили някъде. Съмнителни типове, в които писарят безпогрешно разпозна уличните разбойници, притичваха напред-назад, надушили бърза плячка. Войници от охраната на града се щураха, чудейки се къде първо да отидат.

„Какво става, по дяволите?! Да не би византийците да са стигнали до Плиска?“ - помисли си писарят и дъхът му се накъса.

Климент попита няколко от преминаващите стражници какво е положението, но те грубо го отблъснаха, крещейки му да се прибира, и продължиха без повече обяснения. Решен да разбере какво става, писарят тръгна с бърза крачка към Северната врата.

Не срещна почти никого. Напечените улици бяха празни, само тук-там се мяркаха случайни минувачи, които бързо притичваха през улицата, ругаейки на глас.

Скоро Климент видя страховито надвесените високи кули на Северната врата. Портите бяха притворени, около тях бе разпръснат целият гарнизон в пълно бойно снаряжение, сякаш очакваше всеки момент някой да нападне. Чигатът Винех припряно обикаляше подчинените си.

Той вдигна глава, видя писаря и го повика по име. Скоро двамата бяха в караулното, безупречно чисто и подредено. В единия от ъглите имаше малък олтар на Тангра със запалени пред него благовония. Близо до него, седнал на дълга дървена пейка, Корсис чертаеше фигурки с върха на меча си по пода. Той скочи и махна с ръка на писаря, като го видя, но Климент му направи знак да го изчака. Двамата с Винех седнаха на една от пейките.

- Радвам се, че си приютил младежа - каза Климент. -Знаех, че мога да разчитам на теб.

Винех мрачно кимна.

- Разбрах, че са убили баща му. Жалко! Беше добър боец и добър човек.

- Исках да те питам за него. Чудех се дали не си чувал за някой, който да мрази Вардан?

Винех се размърда неспокойно и припряно погледна към вратата.

- Не. Познавах миника. Служихме навремето заедно. Преди да го ранят. Идваше от време на време да пийнем по чаша-две и да си поговорим за отминалите времена. Всички го обичаха! Беше досаден понякога, но хората не се убиват за такива неща.

- Ами някой от наследниците на Флавий Тракиеца? Този, когото е посякъл в Охрид? Може някой от тях да го е издирил...

- Абсурд! Историята е много стара, а и Флавий нямаше семейство. Не харесваше жените, ако разбираш какво имам предвид.

Климент кимна.

- Значи никой?

Чигатът само сви рамене.

Двамата постояха мълчаливо известно време. Климент гледаше замислено играещия с меча си Корсис. Винех нервно разтриваше бедрата си.

- Защо е тази паника? Всички се крият, плъзнали са крадци, улиците са пълни с войници. Да не би византийците да наближават Плиска? - попита накрая писарят.

- Не! - отговори му чигатът и очите му просветнаха. - Византийците са далеч. Друго е. Чу се, че тази нощ Борис се е покръстил!