Главата на хана

20

Наметнат с разкошно пурпурно наметало, Иратаис огледа коленичилите пред него боили. Усмихна се мислено на победа си. Най-добрите от тях, представителите на най-великите родове, току-що му се бяха заклели във вярност като на хан.

Приказно богатият Вардас, злобният и интелигентен Шун, страховитите Изот и Вихтун, дори страхливците Алем и Курт бяха коленичили заедно с останалите пред него като пред истински господар.

Иратаис се усмихна. Вече беше хан. От днес нататък щеше да се слуша неговата дума, а не тази на онзи предател Борис.

Бе се оказало съвсем лесно да ги убеди в успеха на предстоящия бунт. На Вардас обеща още злато, на Изот и Вихтун -да поведат поход срещу Византия. Сигурност за Курт и Алем. Дори Шун се бе съгласил с плана му, след като бе разбрал, че ще получат подкрепа отвътре.

Иратаис потръпна при мисълта за Неуязвимия и замахна широко с ръка.

- Станете! Станете, приятели мои! Няма нужда да коленичите! Всички тук сме равни пред общото ни дело. Да свалим Борис и да защитим боговете на предците си. И да отмъстим за смъртта на Идик. Той се опита да направи това, което вече е наш свещен дълг - да убием Борис!

Колко лесно бе да заблудят хана. Точно както бе предрекъл Неуязвимия. Малко разкаяние, малко обещания и мекушавото сърце на Борис бе простило и забравило всичко. И такъв човек искаше да управлява държавата на Крум Страшния! Саможертвата на Идик не бе отишла напразно. И ханът, и Дукум бяха убедени в невинността им.

Иратаис стисна юмруци.

- Докладвайте! - нареди той и седна на богато украсения стол зад себе си.

- Всичко е готово! - незабавно отговори Изот и разкърши мощните си рамене. Нямаше никакво съмнение, че няма търпение да влезе в битка. - Войските ни, за които Борис знаеше, са привидно изтеглени в провинцията. По заобиколни пътища те ще се върнат и ще се съединят с основните ни сили най-късно утре следобед.

Иратаис кимна. Дори старото куче Дукум не бе надушило какво всъщност се готви. Явно възрастта си казваше думата.

„Дали да не го пощадя, като седна на трона? - замисли се Иратаис. - Може да се окаже ценна придобивка“.

Войските, за които Дукум бе научил, нямаха нищо общо с основните им сили. Те бяха примамка, която да накара враговете им да вярват, че разкаянието им е искрено. И те бяха повярвали.

Борис се бе оказал глупак!

- Веднага щом се стъмни, ще нахлуем в крепостта. - Вихтун избута Изот и също застана пред Иратаис.

„Тези двамата не могат да си поделят славата кой е по-голям пълководец. Ще мога добре да ги използвам един срещу друг в бъдеще“ - помисли си великият боил.

- Благодарение на вас знаем тайните пароли. Аз ще командвам отряда на Южната врата. Изот ще мине през Северната, Шун -през Източната, вие и Вардас ще ударите от запад.

- Не би трябвало да срещнем никаква сериозна съпротива. Първо ще доближим с малки отряди вратите, ще кажем паролите и като ни пуснат, бързо ще ги превземем. В първия щурм ще участват най-способните ни мъже. След това ще нахлуем с основните сили - включи се и Изот. - Няма да могат да ни спрат.

- Дори аварите?

- Аварите не могат да ни се противопоставят! Знаят за сключения мир и вече съвсем са му отпуснали края. Повечето сигурно ще са пияни. Или ще спят по кръчмите.

- Още повече че сме по-добре въоръжени от тях - добави Вихтун. - Новите брони и мечове ще ни свършат добра работа!

- Ти какво мислиш, Вардас?

- Надявам се всички да извлечем полза от това начинание - отговори намръщено слабият, сух като клечка боил. - Както и след това да не забравяме обещанията, които сме си дали един на друг.

„Само за пари мисли! - ядно си каза Иратаис. - Но богатствата му ще ми дойдат добре, след като седна на трона“.

- Ще се справим ли, Шун? - на глас попита Иратаис.

- Всичко зависи от нас, нали? - повдигна рамене боилът и изпитателно огледа останалите. - Както и от това дали ще успеем да проникнем във Вътрешния град.

- Ще успеем! - едновременно извикаха Вихтун и Изот.

Шун поклати глава.

- Много е важно нашите поддръжници в крепостта да подпалят пожарите, за които сме се уговорили, и да предизвикат хаос. След което да отворят вратите. Ако не успеем в това, Борис може да стои вътре доста дълго.

Иратаис ядно преглътна. Шун бе улучил много точно най-уязвимата част на плана. Ако не успееха бързо да превземат Вътрешния град и да се разправят с хана, преди да се е окопитил, положението им щеше много да се усложни. Ако успееше да извика войските от южните граници, докато се отбранява в крепостта, заговорът щеше да е обречен на провал.

- Раздадохме достатъчно оръжие на хората си в крепостта. Дали да не включим все пак и византийците в плана?

Слабият Вардас завъртя очи към тавана. Идиот ли беше Иратаис? Вече няколко пъти бяха обсъждали това.

- Византийците ще подкрепят Борис. Те искат той да се покръсти, а ние не. Ако станем християни, България ще тупне като зряла круша в скута им. Мисля, че вече говорихме за това - с глас, в който се прокрадна досада, каза богаташът.

- Така е! - съгласи се веднага Иратаис. - Което значи, че трябва да разчитаме на собствените си сили. И на тези, които още обичат Тангра. Надявам се, че войниците на Борис ще предпочетат бога на предците си, отколкото страхливия си хан, който вече се нарича княз.

Останалите ентусиазирано закимаха.

Докато заговорниците бавно напускаха къщата на Иратаис, в главата на боила започна да се оформя нов план. Дали Неуязвимия не можеше да им помогне да влязат по-лесно в крепостта? Явно за него нямаше никакви пречки, щом бе успял да достави паролите от покоите на хана.

Иратаис мрачно се усмихна, докато сваляше пурпурната мантия.

Обезкуражен, Климент бавно се влачеше по улиците на Плиска. Цял ден бе разпитвал хора свързани с престъпленията, но не бе научил нищо съществено.

Писарят въздъхна и бавно продължи към Вътрешния град. Новината за примирието явно се беше разнесла бързо.

Понесли кръстове и хоругви, на много места из града можеха да се видят шествия от радостни християни. Проповедници без страх държаха речи по ъглите, възхвалявайки Борис като нов светец, озарил с лика си Изтока.

Окъсани свещеници с блеснали очи радостно прокламираха идването на Златен век, тук-там бяха отворени няколко християнски кухни, в които забрадени жени и дебели готвачи с мазни престилки раздаваха храна на бедните.

Въпреки това във въздуха се усещаше напрежение.

По ъглите се събираха групички от мрачни и намръщени мъже, повечето от които не криеха затъкнатите в поясите си ножове и ками, въпреки заповедта на Борис да не се носи оръжие в града. Патрулиращите стражи се правеха, че не ги забелязват, а някои дори им подхвърляха окуражителни реплики.

Християнските шествия заобикаляха отдалеч смълчаните групи, които зорко наблюдаваха всички техни действия.

„Няма да е толкова лесно, колкото си мисли Дукум - въздъхна писарят. - Може князът и боилите да са постигнали мир, но това не се отнася за останалите жители на Плиска“.

Въпреки това всичко беше спокойно и гласовете на нощните търговци на удоволствия скоро изпълниха въздуха.

На Площада на предците бе пълно с народ. Няколко въжеиграчи и гълтачи на огън забавляваха тълпата, разпръсната между статуите на старите ханове. Хвърчащите искри и акробатичните скокове предизвикваха възгласи у тълпата, която се радваше на забавлението.

Гола до кръста млада татарка се канеше да мине по опънато високо над площада въже. Момичето разполагаше само с дълъг прът за равновесие, по босите й глезени и китки проблясваха гривни и дрънкулки.

Понесъл голям хартиен фенер, окачен на дълъг прът, по-стар татарин, който вероятно бе бащата на акробатката, осветяваше въжето отдолу, създавайки илюзията, че полуголото момиче ходи във въздуха.

Задумкаха барабани, тълпата затаи дъх. Представлението започна.

Запленен от зрелището, Климент спря да погледа.

Татарката скочи ловко на въжето, тръгна умело по него и скоро се оказа над смълчания площад. Акробатката стигна до средата, когато внезапно загуби равновесие и се олюля в мрака.

Общ възглас на уплаха се откъсна от тълпата. В следващия момент момичето се заклати още повече и изпусна пръта, с който пазеше равновесие.

- Ще падне! - извика някой.

Няколко души изпищяха, останалите от трупата се втурнаха напред, молейки публиката да запази мълчание.

Над тях акробатката възвърна равновесието си и бързо премина остатъка от опънатото въже. Над площада се разнесоха въздишки на облекчение и буря от ръкопляскания, докато татарката слизаше от небесната си люлка, а колегите й, не забравяйки да споменат как замалко не се бе пребила, бързо обикаляха с шапки множеството.

Докато пускаше няколко медни монети за зрелището, Климент се усмихна. Явно номерът със залитането и изпускането на пръта за равновесие бе просто трик, с който акробатите изкарваха повече пари.

Тълпата бе изтласкала писаря почти до края на площада. Чакайки хората да се разотидат, Климент замислено заоглежда статуята, пред която се бе изправил, и замръзна.

Стиснал дълго копие в ръка и вдигнал високо щит, над него страховито се издигаше статуята на Крум. Ханът изглеждаше така, сякаш току-що е повалил врага си и се кани да го довърши. Нещо, което не бе успял да направи приживе.

Климент бързо се огледа наоколо. Внезапно осъзна какво му бе убягвало досега. За разлика от останалите, единствено Крум държеше копие. И Аспарух, и Тервел, и другите ханове носеха мечове.

Дали това не бе копието, което Страшния бе искал да забие във вратите на Константинопол?

Климент огледа отново скулптурата, докато тълпата се разотиваше. Паметникът определено се различаваше от останалите. Бе по-голям, с по-грубо изсечени черти. Бе поставен по-високо от другите и стоеше някак встрани.

Дали това не бе направено нарочно?

Неочаквано окрилен, Климент забърза към Вътрешния град. Надяваше се да намери някой в библиотеката, някой, който да му помогне да открие кой е правил статуята на Крум и защо е различна от останалите.

Провиращ се в тълпата, писарят нямаше как да забележи мъжа, който, нахлупил ниско над челото си свещеническа качулка, бързо го следваше по петите.

Наум не знаеше нищо за статуята.

Приятелят му си почиваше, пийвайки вино в стаята си зад библиотеката. Цял ден той и подчинените му бяха преписвали мирните договори, които Борис бе сключил с Византия.

След настойчивите молби на писаря Наум скептично обеща да провери дали в архивите има нещо, свързано с паметника на Крум. Старият библиотекар категорично отказа да се занимава със знаците от пръстена на Теофан, които писарят му показа.

- Знаеш ли колко писма праща напоследък князът?! Писа дори на папата! Ела най-рано след час - категорично заяви библиотекарят.

Писарят завари колобара Баян на една от пейките зад храма, загледан в звездите.

- Колко много непознати светове има около нас, Клименте - вместо поздрав посочи нощното небе шаманът. - Колко много загадки и колко много възможности. Но ти едва ли си дошъл за това. С какво мога да ти бъда полезен?

Писарят мълчаливо му подаде пергамента.

Трябва да разчета тези символи.

Баян внимателно ги разгледа.

- Вече си разпознал някои от тях, нали?

- Така е - потвърди Климент. - Вероятно небе или слънце, нещо такова, ако не бъркам, е един от знаците, с които се отбелязва Юпитер.

- Точно така, Аништар, Юпитер - съгласи се Баян. - Дотук няма нищо сложно. Другите знаци също не са трудни за разчитане, ако знаеш азбуката, на която са писани. Това са магически български руни, които мнозина днес са забравили.

Климент кимна.

- На рунически език това - колобарът продължи да чертае в пясъка - се чете Шъ Къ. Би могло да означава много неща в зависимост от контекста, в който се употребява. Но най-често сочи, че някой е победил, че е сграбчил победата в ръцете си, че е хванал нещо неуловимо, нещо, което дълго е търсил.

- А последният знак? - нетърпеливо попита писарят.

- Последният е малко по-сложен. Той всъщност се състои от две руни - продължи да чертае в пясъка Баян. - Може да се раздели на Шъ Чъ (знака за сека, удрям, убивам) и Чъ Ръ. - Шаманът сръчно добави последната руна. - С него се сочи кой е върховният предводител.

- Нещо като хан? Или император?

Баян кимна.

- Нищо не разбирам! Има ли смисъл в тази плетеница?

- Има още нещо - продължи колобарът. - Предполагам, знаеш, че кръстът символизира Слънцето. Него също не трябва да пропускаш, то обединява цялата композиция. Но кръстът показва и че всички неща на рисунката са свързани помежду си и подсилва значението им.

- Кръстът ли? - неразбиращо попита Климент.

Разбира се, че кръстът! Не са били християните тези, които първи са решили да го използват - по устните на Баян се плъзна лека усмивка. - Това, че символите са свързани с черти, показва реда, по който би трябвало да се четат. И усилва връзката между тях. Двете пресечени черти, тоест кръстът, сочат, че и четирите знака имат отношение един към друг, а силата им се увеличава четворно.

- И какво излиза тогава? - писарят се загледа в очертаните на земята знаци - Слънце, небе, Юпитер, сграбчвам победата, сека, предводител. Какво значи това? И как са свързани символите?

- Нямам никаква представа - отговори шаманът. - Това е отговор, който сам трябва да намериш.

- И защо сеченето и предводителят са заедно, образувайки нов знак? - потънал в мислите си, писарят не чуваше какво му говори Баян. - Ама, разбира се! Това е знакът на чашата! Отсечи предводителя. Или отсечи главата на предводителя. Или може би на императора?

- Би могло и така да се каже.

- Какво ни казва тогава този надпис? Нещо от сорта на: Виж Слънцето, след това Юпитер и сграбчи отсечената глава на императора. Това е! Символите сочат къде е чашата! Знаех си! Знаех си, че съм прав! - писарят прегърна стария шаман, след което се отдръпна смутено. - Извинявай, Баяне, не исках да те обидя!

- Как можеш да ме обидиш, като ми демонстрираш любовта си? - попита шаманът и стана. - Но в това, което казваш, има логика. Въпросът е какво трябва да освети Слънцето и за какъв Юпитер става въпрос. След като разбереш това, може би наистина ще успееш да сграбчиш чашата от отрязаната глава на императора.

- Ти си знаел, нали? - разочаровано попита Климент. -Знаел си от самото начало.

- Досещах се - призна Баян. - Но ти стигна до заключението и без моя помощ!

- А Слънцето и Юпитер? Те какво общо имат?

- Нямам представа - вдигна рамене колобарът и бялата му коса заблестя като сребърна на лунната светлина. Нямам представа, но както вече казах, сам ще трябва да отговориш на тези въпроси. Моето време изтече.

Шаманът бавно тръгна към храма на Тангра и се скри зад вратите му.

Писарят отвори уста да извика след него, но се отказа. Ако знаеше още нещо, Баян със сигурност щеше да му го каже.

- Виж Слънцето и Юпитер и сграбчи чашата на Крум. Виж Слънцето и Юпитер... - Климент не престана да си повтаря като заклинание фразата, докато бързаше обратно към библиотеката.

Завари Наум сърдит и намусен. Главният библиотекар си бе ударил лошо пръстите в една дървена кутия, ровейки в архивите.

- Нищо не намерих - кисело обяви той. - Или почти нищо. Имало е скици и проект на скулптурата, но са изчезнали. Поставена е по времето на Омуртаг. Единственото, което успях да установя, е, че чертежите са били направени от някой си Теофан.

Климент зяпна.

- Познаваш ли го? - попита Наум и надигна чашата с вино.