Главата на хана

Епилог

Малко по малко Плиска се връщаше към нормалния си начин на живот. Улиците се оживяваха, хората отново излизаха на пазар, други се събираха по ъглите или кръчмите, за да обсъдят на чаша бира това, което бе станало и предстоеше да се случи.

Косите на набучените на колове глави на Иратаис и последователите му се вееха над Южната врата на Вътрешния град, за да напомнят на всеки, който дръзне да оспорва думата на хана, какво го чака.

„Нищо тук вече няма да е същото! - помисли си Климент, докато двамата с Корсис бавно влизаха в града. - Всички ще трябва да се променим! И аз, и ханът, и градът. Дори Дукум ще трябва да се промени, независимо дали го иска или не“ - усмихна се писарят, представяйки си как старият воин се кръсти и пали свещи в църквата.

Въпреки протестите на Корсис бяха оставили чашата от черепа на Никифор на мястото й.

„Стояла е тук толкова години, нека продължава да стои занапред и да ни пази! Не е моя работа да се меся в плановете на великите“ - бе заявил Климент, докато с куцукане слизаше надолу по хълма.

Корсис неохотно го бе последвал.

Писарят не съжаляваше за решението си. Нямаше нужда от чашата, нито искаше да попада в ръцете на някой друг.

Ханът се бе покръстил, бе се врекъл на нов Бог и можеше спокойно да остави миналото на спокойствие.

А и Неуязвимия нагледно бе показал докъде може да стигне човек, обсебен от идеята за оренда.

Климент нямаше да каже дори на Дукум какво се бе случило под Мадарския конник. Убиецът бе мъртъв, това бе най-важното.

Корсис бе отмъстил за смъртта на баща си, Неуязвимия нямаше да преследва повече никого.

Въпреки умората писарят не се прибра. С широки крачки мина покрай войниците, разчистващи последните следи от среднощната битка, влезе във Вътрешния град и забърза по улиците му.

Искаше да види Ирина, да се увери, че не е пострадала, че тя и баща й са добре и...

Климент не беше наясно какво точно смята да прави. Знаеше само, че трябва да види византийката, да се потопи в очите й, да й каже всичко, което чувства към нея.

Каменната улица бързо се издигна нагоре, зави и най-накрая изведе писаря и спътника му пред резиденцията на Атанасий. Ясно се виждаше къде няколко от запалителните стрели бяха паднали върху покрива, за щастие без да нанесат сериозни щети.

Писарят дълго блъска по вратата, преди един намусен слуга да му отвори.

- Господарят и господарката тръгнаха рано сутринта за Константинопол - сърдито каза той. Искаха лично да съобщят на императора какво се е случило тук. Не вярвам да остане особено доволен.

Слугата продължи да говори, но Климент не чуваше думите му. Бе заловил убиеца, но бе изпуснал Ирина.

Кое от двете бе по-важно?

С натежало сърце, писарят бръкна в джоба си и подаде медна монета на вратаря.

Мъжът ловко я прибра, огледа двора зад себе си и бръкна под окърпената си риза.

- Това е за вас! - подаде той малка сгъната бележка на писаря. - Господарката ме помоли да ви го предам, преди да тръгне. Само, моля ви, нека си остане между нас. Ако господарят разбере, ще си имам неприятности - слугата се огледа отново и бързо затръшна вратата пред носа на писаря.

Развълнуван, Климент разгърна малкия пергамент.

Най-накрая всичко бе ясно. Нямаше загадки, нямаше главоблъсканици.

На гръцки, с красиви букви Ирина бе написала: