Главата на хана

28

„Дали този път наистина не трябваше да поискам ескорт войници, които да ни охраняват?“ - помисли си Климент, докато с Корсис бързо крачеха по тъмните улици на Външния град.

Щом чуеха шум, двамата се скриваха в сенките, изчаквайки опасността да отмине. Не искаха да се срещат дори с патрулиращите войници на хана. Повечето от тях вече бяха пияни и трудно различаваха приятел от враг. Дори чигатите се бяха уморили да следят за реда и спяха или се подкрепяха с бира в караулните.

Притичвайки от улица до улица, Климент и Корсис най-после стигнаха до Източната врата. Портата зееше широко отворена, нямаше и помен от стражите.

„Спят или са пияни! - помисли си писарят. - Дано наистина сме победили, защото, ако врагът се върне, лошо ни се пише“.

Долепени плътно до стената, двамата се огледаха и бързо се шмугнаха през отворената врата. Въпреки предпазливостта им, те не забелязаха четиримата мъже, които ги следваха по петите откакто бяха напуснали двореца.

Три сенки, по-тъмни от нощта, загърнати с черни наметала и черни кърпи на лицата, от които се виждаха само очите, бързо се стрелнаха след писаря и помощника му през вратата в избледняващия мрак.

Четвъртата изостана назад, за да се увери, че никой няма да прояви интерес към писаря и помощника му, махна с ръка към останалите и бързо се стопи в мрака.

Малко след тях от стената се отлепи още една фигура. Набит мъж с неясни черти мина като дим през отворената Източна порта и нощта го погълна.

- Иди на гроба на Крум, седни на трона на Юпитер и погледни в небето, където изгряващото слънце ще огрее чашата от черепа на Никифор - повтаряше си Климент, докато тичаха през полето. Най-накрая бе сигурен, че е разбулил тайната. Теофан бе посочил съвсем ясно къде трябва да търсят.

Дълго тичаха в мрака. Небето постепенно започна да избледнява. До изгрева не оставаше много.

„Дано стигнем дотам преди слънцето“ - молеше се Климент и следваше подскачащия като сърна Корсис.

Най-после навлязоха в долината.

Огрени от бледата луна, пред тях се простираха гробовете на българските ханове. Около всеки, в стройни редици, подредени в идеална симетрия, се издигаха високи каменни плочи. Писарят усети как космите на врата му настръхват. Сякаш душите на убитите велики воини, които трябваше да прислужват в отвъдното на българските първенци, не бяха доволни от появата им.

- Девташларите! - благоговейно каза Климент и бавно заоглежда долината пред тях.

Камъните образуваха идеални квадрати. Напрягайки очите си в тъмното, писарят ясно различи групите от по пет, седем и девет каменни плочи.

- Тези от по девет са на Аспарух и Тервел - обясни Корсис и дръпна Климент след себе си надолу по склона. - На доста народ са видели сметката, спор няма - младежът се засмя.

В центъра на долината, върху невисок широк хълм се издигаше отделена от останалите каменна група. Климент бързо преброи камъните от всяка страна. Бяха точно по седем. Пред тях, обърнат на изток, се издигаше висок каменен трон.

- Ето го гроба на Крум - Корсис посочи с ръка хълма.

- Да вървим! - кратко отговори писарят и двамата безшумно се спуснаха в долината.

Отблизо камъните въздействаха още по-силно. Климент изведнъж се почувства малък и незначителен, недостоен да се мери с тези около него.

- Погледни това! - писарят прокара ръка по грапавата, покрита с мъх повърхност на един от девташларите, който се издигаше над главата му. - Духът на кой ли велик воин е заключен тук? Дали ни виждат? - продължи като замаян да обикаля около каменните плочи Климент. - Дали не са сложени, за да пазят мъртвите си господари от такива като нас?

- Господарю! Нека просто продължим! Не е сега моментът да се бавим и да задаваме въпроси - притеснено каза Корсис, стискайки здраво амулетите с лявата си ръка. Дясната бе на дръжката на меча.

Двамата бавно продължиха между каменните плочи, които скоро ги обградиха отвсякъде.

- Тук някъде трябва да има пътека. Не ми харесва да ходим между девташларите - притеснено се огледа Корсис.

- И ти ли имаш чувството, че те гледат? - попита писарят.

Помощникът му кимна и бавно продължи напред.

- Никога не съм предполагал, че могат да въздействат по този начин - призна си Корсис. - Винаги съм си мислил, че са обикновени камъни.

- Много ни се събра! Първо катакомбите, след това бунтът, сега и това - Климент уморено прекара ръка по челото си. -Уморени сме и затова ни се струват разни работи.

- Когато човек е уморен, сетивата му се изострят допълнително! Затова усещаме душите на мъртвите - отговори Корсис и продължи да върви.

- Вижте! - неочаквано се провикна той и гласът му проехтя в тишината. - Тук пише нещо! - Младежът бе спрял в центъра на голяма група камъни и прокарваше ръка по неравната повърхност на висок гранитен блок. - Мисля, че е име!

- Име ли? - Климент се приближи и напрегна очи. - Наистина е име! Пише „Маслама“.

- Маслама? Що за име е това?

- Арабско - отговори писарят. - Къде се намираме?

Корсис посочи с ръка.

- Това са камъните около гроба на Тервел.

- Така си и мислех! - каза писарят. - Маслама е бил брат на халифа Сюлейман. Под негово ръководство е бил нападнат Константинопол.

- Константинопол ли? И какво прави тогава този арабин на гроба на Тервел?

- Не знаех, че ханът е победил брата на халифа и гробът му е тук - писарят благоговейно обикаляше около черния камък, вдигнал поглед към небето. - През 717 година арабите нападнали Константинопол. Предвождал ги Маслама, брат на халифа Сюлейман. - Климент си припомняше какво бе учил в Магнаурската школа. - Тогава Византия имала нов император - Лъв III, и халифатът се надявал, че ще успее да го победи.

- Но не успял? - предположи Корсис.

- Не успял! - потвърди Климент. - Въпреки че преминал през Дарданелите и обкръжил Константинопол с повече от двеста хиляди войници, не успял да го превземе.

Корсис подсвирна.

- Доста народ са били.

- Така е. А имал и над две хиляди и петстотин кораба на разположение. Невиждан дотогава флот! Гръцкият огън спасил византийците. С него запалили корабите.

- Гадна работа е гръцкият огън! Баща ми ми е показвал изгаряния, които е получил при обсадата на Средец - лоша работа. - Гласът на младежа потрепера при спомена за убития.

- Не гръцкият огън обаче спасил византийците! Спасил ги хан Тервел! Българската конница ударила войската на халифа и я разпиляла като сламки! Нищо че били доста народ, както сам се изрази. Арабите обаче искали и Константинопол. Изкарали цялата зима в бой с българите. Казват, че преди да побягнат, Тервел и войската му избили над сто и петдесет хиляди от тях!

- Страховита битка ще да е било!

- Така е! - потвърди писарят. - Но не знаех, че и Маслама е паднал в боя, а душата му служи на българския хан.

- Е, добре си е Тервел - усмихна се Корсис. - Този арабин трябва да е имал на сметката си мнозина. А и арабките, разправят, че били приказно красиви...

- Не се размечтавай много - махна с ръка Климент. - Имаме работа за вършене. Малко остава слънцето да изгрее.

Долината се оказа много по-широка, отколкото изглеждаше. Погледнати отдалеч, каменните редици изглеждаха близо една до друга, но в действителност не бе така.

Писарят и помощникът му бяха вървели почти час, когато Корсис внезапно забави крачка.

- Не се обръщайте, но съм сигурен, че някой ни следи! -прошепна младежът.

Климент потисна желанието си да се огледа и стисна здраво дръжката на меча си.

- Сигурен ли си?

Младежът вдигна рамене.

- Така ми се струва!

- А ако грешиш?

Вместо отговор Корсис му показа бързо преточваща между камъните сянка.

- Знаех си, че ще ни трябва помощ! Защо ли не взех няколко войници да ни ескортират!? - ядоса се сам на себе си писарят. -Какво ще правим сега?

- Ще продължим и ще търсим удобно място за засада. Ще стане лошо, ако са повече и ни обградят. Ако се скрием от един, другите ще ни видят.

- По дяволите! - изруга писарят. - Ами ако побегнем?

Корсис отново сви рамене.

- Само ще станем по-лесна мишена за стрелите им!

- Какво ще правим тогава?

- Ще се разделим! Така ще им е по-трудно да ни проследят.

- Не искам да се делим! - уплашено прошепна Климент. -Не съм сигурен, че ще мога да се справя.

- Господарю! - Корсис се обърна и погледна Климент в очите. - Вие се биете добре! Знам това, защото лично съм ви обучавал! Видях и какво направихте в криптата. И на улицата в Плиска. Ще се справите!

- Ами, ако...

- Преследвачите едва ли са много. Иначе досега щяха да са ни нападнали!

- Добре, добре - с нежелание се съгласи писарят. - Ти тръгни наляво, аз надясно. Ще се движим през една редица девташлари, за да можем да си помагаме в случай на нужда.

Корсис кимна.

- Разделяме се, но ми обещай, че ако те извикам за помощ, веднага ще дойдеш - помоли Климент.

Младежът подаде ръка на писаря.

- Обещавам! Е, това ще ни е вторият бой за по-малко от денонощие. Без да броим бунта. А като си помисля, че доскоро не бях участвал в истинска битка... Интересно е човек да ви служи - засмя се Корсис.

На писаря съвсем не му беше до шеги. На помощника му бой срещу превъзхождащ ги двойно противник можеше да му се вижда шега, но не и на него.

- Бих предпочел да го караме по-спокойно - каза той. - Къде според теб са преследвачите.

Корсис не успя да отговори.

Глух вик внезапно разцепи тишината.

Климент и помощникът му се спогледаха стреснато. Какво бе това? Знак за нападение?

Нямаха възможност да разсъждават много по въпроса. Четири тъмни фигури изскочиха от камъните пред тях и с извадени мечове се хвърлиха отгоре им.

Климент никога нямаше да забрави омразата, която бликаше от очите на нападателите. Макар да ги видя само за миг, той ясно разбра, че пощада няма да има. Те или тези срещу тях трябваше да умрат тази нощ.

Ако Корсис не бе усетил убийците, атаката им щеше да е смъртоносна. Макар и само четирима, нападателите бяха добре въоръжени и бързо стигнаха до жертвите си.

Корсис плавно се обърна, вадейки меча си в движение, опитвайки, изненадвайки го да съсече единия от убийците. Мъжът ловко отскочи встрани и на свой ред нападна.

Климент бе в по-тежко положение. Двама от облечените в черно мъже се хвърлиха срещу него и той с мъка успя да избегне мечовете им. Писарят се прикри зад камъка, пред който бе стоял досега и чу как нечие острие изтрака по твърдата повърхност.

Климент побягна между девташларите, търсейки по-добро прикритие. Противниците му го последваха. Мъжете се разделиха. Единият тръгна отдясно, другия от ляво, така че жертвата им да не може да се измъкне.

- Не бягайте, бийте се! - проехтя някъде в далечината гласът на Корсис, но Климент нямаше време за това.

Светът се бе свил, а в центъра бе бумтящото му сърце. Единствената му цел бе да се отдалечи колкото се може повече от мечовете на убийците.

Писарят се втурна между тъжните камъни, бягайки на зиг-заг и рязко сменяйки посоката. Зад гърба си чуваше стъпките на единия от преследвачите, който яростно ругаеше, опитвайки се да го настигне. Покрай лицето му профуча кама, която с дрънчене отскочи от един от камъните и падна в черната трева.

Корсис бе прав. Трябваше да предприеме нещо. С бягане нямаше да се спаси.

- Няма да ми се изплъзнеш! - изкрещя преследвачът, чиито стъпки звучаха все по-близо и близо.

Климент зави зад поредния девташлар, обърна се рязко под прикритието на камъка и насочи меча си напред.

Преследвачът се появи след секунда, опита се да избегне острието, но увлечен от скоростта си, не успя и оръжието се заби дълбоко в гърдите му.

Очите му се изцъклиха изненадано, той опита да се хване за писаря, но изпусна меча си и се строполи на земята.

- Ти ще умреш! - изсъска с последни сили мъжът. - Господ ще те порази! Ти ще умреш! - повтори той, тялото му потрепери в предсмъртна конвулсия и застина.

Тресящ се от уплаха, все още с кървав меч в ръка, Климент се облегна на един от камъните и бавно се свлече в основата му.

Някъде някой извика. Нечии стъпки бързо приближаваха. Вторият убиец бе съвсем близо.

Използвайки прикритието си зад девташлара, писарят запълзя на четири крака. Претърколи се зад съседния камък, след това зад този до него. Надзърна и видя преследвача си. Душещ като хрътка, облеченият в черно мъж бавно се приближаваше. Поучил се от смъртта на другаря си, той внимателно проверяваше камъните, преди да мине зад тях.

В едната си ръка държеше меч, в другата кама.

- Няма да ми се изплъзнеш, писарю! - изсъска непознатият и оръжията му проблеснаха на лунната светлина. - Този път няма да се измъкнеш! Успя на два пъти, но сега идва и твоят ред. Излез и се бий като мъж, страхливецо! - изкрещя внезапно убиецът и сърцето на Климент подскочи. - Не се крий! Виждам те! - заплаши го мъжът и удари с меча си по един от девташларите.

Стреснат, писарят се запровира между каменните редици. Сухата трева дращеше ръцете му, ноктите му се нащърбиха от камъните, но той не усещаше нищо.

Неочаквано се озова на върха на малък хълм. Без да си дава сметка, се бе изкачил до гроба на Крум. Висока колона с надпис обявяваше това, плашейки със смърт и вечни мъки всеки, който оскверни гроба на хана. В горния край на колоната бе гравиран дракон, по средата лъв, в основата мечка.

Без да обръща внимание на знаците, писарят прекоси приведен хълма и се скри зад висок гранитен девташлар. Сърцето му блъскаше силно в гърдите, не можеше да си поеме дъх.

Протегнал меча си напред, за да се предпази от изненади, преследвачът му бавно се изкачи на хълма. Очите му проблясваха под черната превръзка, докато се оглеждаше.

- Не можеш вечно да се криеш, писарю! Не и от мен - тихо изсъска убиецът.

Климент притисна силно тялото си в каменния девташлар, събра всичката смелост, която му беше останала, и издебвайки момента, в който мъжът бе с гръб към него, безшумно се хвърли отгоре му с вдигнат меч.

Въпреки нападението отзад, въпреки оскъдната светлина и изненадата, убиецът реагира мълниеносно. Мечът му се вдигна над главата и парира атаката на писаря. От силата на удара и двете оръжия отхвърчаха от ръцете на собствениците си и издрънчаха на земята.

Писарят светкавично извади кинжала си и парира последвалия удар на убиеца.

- Биеш се добре за книжен плъх - присмя му се облеченият в черно мъж, приклекна и бавно започна да обикаля около Климент, прехвърляйки ножа си от ръка в ръка. - Добре се биеш, но това няма да ти помогне! Животът ти ми принадлежи така, както моят принадлежи на Бога.

- Кой си ти? Махай се! - извика писарят и се опита да наръга противника си в корема.

Мъжът леко отскочи назад и се разсмя.

- Няма да е толкова лесно, обещавам ти! Огледай се добре, защото това е последната ти гледка. Последното, което ще видиш от този свят!

Без предупреждение убиецът се стрелна напред.

Климент се опита да парира удара, подхлъзна се, политна и падна по гръб на земята. След миг нападателят му бе върху него.

Писарят сграбчи ръката с ножа, опитвайки се да го спре. Пробва да блъсне назад главата му, но пръстите му се хлъзнаха и в тях остана само черната маска.

Лицето на непознатия бе нашарено от белези, точно между очите му имаше татуиран голям черен кръст.

- Водачът на „Архангелите“ - ахна Климент и се опита да се претърколи встрани.

- Точно така! - озъби се мъжът и показа гладките си остри като на куче зъби. - Самият той! А сега ще умреш!

Михаил вдигна високо ръката си с ножа, за да я забие в гърдите на писаря.

Дали защото убиецът я ритна с крак, дали защото бе изгнила в основата си, или може би такава бе волята на хана, колоната на Крум неочаквано се заклати, падна и удари „архангела“ точно в средата на гърба.

Михаил изненадано изкрещя, изпусна ножа и падна настрани, затиснат под тежкия камък.

Без да губи и миг, писарят скочи на крака, вдигна изпуснатия в тревата кинжал и го заби във врата на „архангела“. След това политна назад и се строполи на земята.

Климент остана да лежи върху влажната трева, дишайки тежко. Гадеше му се, имаше чувството, че всеки момент небето ще падне отгоре му!

„Да пада и да приключваме! Вече взе да ми омръзва!“ - каза си той, докато се опитваше да се изправи.

Силен вик разцепи нощта.

Някъде в далечината Корсис викаше за помощ!

Ужасът отново се завърна. Какво ли се бе случило! Жив ли беше помощникът му?

„В какво го забърках!“ - помисли си писарят, вдигна падналия си меч и побягна по посока на вика.

Зад един от девташларите се натъкна на нечие тяло. Със свито сърце обърна трупа и въздъхна с облекчение. Облеченият в черно мъж гледаше с невиждащ поглед звездите. Гърлото му бе прерязано с чист, силен удар.

Някой извика отново и Климент скочи на крака. В далечината различи сенките на двама биещи се мъже и се втурна към тях.

Малко преди да ги достигне, единият нанесе силен разсичащ удар, но другият направи крачка напред и встрани, вдигна меча високо над главата си и разсече противника си през корема.

Нападателят падна, но победителят му се залюля и също се свлече на земята.

- Неее! - изкрещя писарят и побягна напред.

С извита под неестествен ъгъл ръка, Корсис лежеше на земята. Тялото и лицето му бяха опръскани с кръв, гърдите му се повдигаха учестено, но на лицето му се появи усмивка.

Климент се отпусна на земята и сложи главата на пострадалия на коленете си.

- Добре ли си?! Добре ли си!? - писарят силно разтърси помощника си. - Кажи нещо, Корсис!

- Ръката ми е счупена! Боли ме, като ме тресете така - отговори младежът. - Други рани нямам, но се наложи доста да се поизмъча с тези двамата.

Огромен товар падна от гърдите на писаря. Неочаквано и за себе си, Климент усети как по бузите му се стичат сълзи, а той все по-силно притиска ранения към гърдите си.

- Ще ме задушите, господарю! Пуснете ме, добре съм!

- Ами ръката ти?

- Ще се оправи! Подхлъзнах се и паднах върху нея. Не е нещо кой знае колко страшно. Само трябва да я наместим и стегнем с дървени шини - младежът храбро се изправи и с помощта на писаря здраво намота парче от ризата си около счупената ръка.

- Трябва ти помощ! Трябва да се върнем в крепостта! Сигурен ли си, че нямаш други рани? - нареждаше Климент, докато оглеждаше помощника си от всички страни.

- Господарю, вижте! - извика Корсис и посочи небето.

Дълъг слънчев лъч бе окъпал в розово долната страна на облаците. Всеки момент слънцето щеше да изгрее.

- Трябва да побързаме, господарю!

- Гробницата на Крум е натам - посочи мястото на последната си битка Климент и двамата бавно закуцукаха към хълма.

Точно пред центъра на крайната Източна редица от тежки мрачни девташлари се издигаше каменен трон. Мъх и лишеи бяха превзели част от високия камък, но Климент лесно различи символите и надписите по него.

- Виж тук! - посочи той на Корсис двата, издълбани близо до основата, символа IYI. - Това е двойната седмица. А това - знакът на дракона, символът на Крум! - писарят вдигна очи. -Виж, Корсис - посочи той, - на гърба на облегалката пише Анищар, Юпитер!

- Знаех си, че сме на прав път - уморено каза младежът и приседна от дясната страна на престола, облягайки се на студения камък. - И какво ще правим сега?

- Седни на престола на Юпитер, погледни към изгряващото слънце и сграбчи отрязаната глава на Никифор, която то ще ти покаже - каза Климент и бавно се качи на каменния трон. - Седни на престола на Юпитер...

Слънцето изгря.

Първите му лъчи бавно докоснаха земята, осветявайки високото, обърнато срещу Климент, плато в далечината.

- ...и изгряващото слънце ще ти покаже отрязаната глава на Никифор!

Най-накрая слънцето изгря с целия си блясък и ясно освети изсечения в далечната скала Мадарски конник!