Главата на хана

22

Иратаис върна меча обратно в ножницата. Всичко беше готово! Войските се бяха спотаили зад хълмовете, оръжието и броните бяха тайно раздадени на сподвижниците във Външния град. Неуязвимия бе спазил обещанието си и бе дал паролите. Великият боил също щеше да изпълни своето.

Защо пък да не му даде главата на хана? За какво му беше на него? Така или иначе щеше да изхвърли трупа на Борис на сметището - да го разкъсат кучетата. Щом Неуязвимия толкова искаше главата на врага им, щеше да я получи.

Дълбока бръчка проряза челото на Иратаис. Трябваше да внимава с този човек. Ако беше човек въобще. Боилът понякога се чудеше кой ли е тайнственият му съюзник и дали не е пратен от небето да им помага.

„Е, ще установим много бързо дали е смъртен“ подсмихна се Иратаис. Беше решил да се справи с Неуязвимия веднага щом властта му укрепне. Нямаше нужда от съперник. Камо ли от толкова могъщ съперник. Но преди това, преди това трябваше да убият хана!

Планът беше прост. След като нахлуеха през портите, щяха да издигнат конската опашка с двойния символ на върха и викайки името на истинския Бог - „Тангра!“, да нападнат двореца. Към тях щяха да се присъединят предварително въоръжените им последователи, които да създадат впечатлението, че всички въстават срещу хана. Надяваха се по този начин да увлекат и тези, които се колебаят.

Бяха установили къде са разквартирувани повечето от аварите. Част от войската щеше бързо да ги обкръжи и унищожи.

Иратаис бе издал заповед: който пречи на нахлуването на войската, да бъде незабавно убиван! Никой не трябваше да спре устрема им! Бързо трябваше да се справят и с водачите на християнската секта, но те едва ли щяха да представляват някакъв проблем.

Иратаис се изсмя злобно.

Нали бяха последователи на Христос? На доброто у хората?

Мразеха войната и насилието? Е, сега щяха да изпитат и себе си, и своя Бог!

След като завладееха улиците на Плиска, лесно щяха да се справят с Борис. Великият боил бе дал от личното си злато на неколцина подпалвачи, които в точния час да предадат Вътрешния град на огъня.

Борис щеше да е принуден да излезе навън. Където щяха да го чакат Тангра и мечовете им.

Иратаис се облегна на каменния прозорец и се загледа в града под себе си.

Мнозина, повечето от които не подозираха нищо, щяха да загинат през следващата нощ! Мнозина щяха да умрат, в това число и ханът! И тогава той - Иратаис от великия клан Вокил, щеше да седне на престола, който му принадлежеше, и да въздаде почит на истинския Бог - Тангра.

Боилът рязко се обърна.

„Пази се, Борисе! - закани се мислено той. - Ти още не знаеш, но аз идвам за теб! За теб и за трона ти!“

Климент стана рано.

Макар с Корсис до късно да бяха обсъждали как ще проникнат в подземията, не чувстваше нужда от сън. Желанието най-накрая да разреши загадката и да намери чашата от черепа на Никифор му даваше неочаквана сила.

„Дали това не е оренда?“ - усмихнато си помисли писарят, докато плискаше лицето си с вода.

След дълъг спор Корсис бе успял да го убеди, че трябва да го придружи в начинанието му.

„За вас това е просто криминален случай, но аз преследвам убиеца на баща си! Заклел съм се да отмъстя!“ - бе казал Корсис, твърдейки, че кракът му е добре, и Климент нямаше как да се противопостави на подобен довод.

Натежа и аргументът, че Корсис бе ходил в подземията.

„Да се позабавляваме с приятели - невинно бе обяснил той. -Има няколко входа в полето зад рова на Външния град. Не знам как се влиза в подземията от двореца, но знам къде са изходите им в полето. Вероятно са за случай на бягство. Има по един близо до всяка от външните врати“.

Двамата дълго бяха спорили дали Теофан е влязъл от двореца, или указанията му са за спасителните изходи. В крайна сметка стигнаха до извода, че секретарят на Крум вероятно бе имал предвид входовете от полето.

„Не всеки има достъп до двореца“ - бе обобщил Климент.

Решиха да влязат от входа до Южната врата по няколко причини. В хрониките се споменаваше, че Теофан е бил задържан именно там. Крум бе върховен колобар, а Южната страна бе свещена. Освен това копието на статуята сочеше на юг. Като капак Никифор, чийто череп търсеха, се бе появил от същата посока.

Писарят дълго обикаля, докато намери необходимата му екипировка. Над града бе легнала странна тишина, на пазара почти нямаше търговци, хората се оглеждаха смутено и говореха тихо.

„Всички сякаш са в очакване нещо да се случи - помисли си Климент, докато плащаше за най-накрая намереното въже. - В очакване да се случи нещо, което сами не знаят какво е. И се надяват да не е нещо лошо“.

Писарят едва довлече до дома си двата фенера от намаслена хартия, въжетата, свещите, факлите и старите шлемове.

„В подземията е тъмно и е лесно човек да си удари главата в някоя остра скала, колкото и да внимава - бе казал Корсис. -По-добре да имаме нещо на главите“.

Помощникът на писаря се бе опитал да опише онази част от подземията, която си спомняше.

„В началото се върви по тесен проход, който постепенно се разширява и води до малка зала. От нея тръгват няколко различни коридора. Някои водят до стаи, други до нови разклонения, трети са затапени. Лесно е да се обърка човек“.

„Ще бележим пътя, по който минаваме“ - успокоил бе младежа Климент и не бе забравил да купи няколко парчета креда.

Как щяха да разберат къде Теофан е скрил дракона, писарят нямаше представа. Надяваше се, като слязат в катакомбите под града, да намери някакъв знак, който да ги насочи по правилната следа. Ако не, щеше да се наложи да изследват коридорите един по един.

„Работата може да се проточи до безкрайност - унило си помисли Климент. - Ще трябва да се запасим с вода и храна, ако ще стоим дълго под земята. Но Теофан не може да не е оставил някакъв знак, който да ни насочи. Стига да знаем какво да търсим“.

Късно по обяд двамата най-накрая бяха готови с приготовленията и тръгнаха. Корсис бе настоял да се въоръжат колкото се може по-добре и писарят недоволно пъшкаше под тежестта на торбите на гърба си, меча, кинжала и малкия арбалет, втъкнати в колана му.

Корсис бе измайсторил миниатюрен дървен кръст, който бе прикачил на един от вързопите.

- Много бързо прие новата вяра! - присмя му се писарят. - Почакай поне ханът да обяви официално християнството!

- В подземията човек трябва да е готов за всичко! - сериозно отговори помощникът му. - Чувал съм, че кръстът гони злите сили. Както и това - Корсис извади изпод дрехата си малък син медальон със знака на Тангра в средата. - Нека сме подготвени.

Писарят се присмя на суеверния си помощник, но преди да тръгне, окачи на врата си кожена връв с вълчи нокът, за късмет.

Той със сигурност щеше да им трябва.

Двамата бързо минаха по улиците на града. Слънцето бе напекло камъните и малкото хора, които писарят бе срещнал сутринта, се бяха скрили в сенките. Минаха през Южната врата на Вътрешния град. Стражниците само ги погледнаха и им махнаха с ръка да продължат, бързайки да се приберат в прохладните каменни стаи на кулата си.

Климент и Корсис минаха по моста над изкопа и бързо се озоваха в полето. Отначало вървяха по пътя. Предохранителна мярка, за която писарят бе настоял, ако някой ги наблюдаваше от града.

Скоро кривнаха към полето и значително намалиха темпото. Теренът бе неравен и пълен с дупки, които им пречеха да ходят. Корсис внимателно се оглеждаше, опитвайки се да си припомни къде е входът.

- Отдавна не съм идвал насам и съм позабравил някои неща - оправда се той, докато писарят го гледаше изпод потното си чело.

Ако не знаеха какво търсят, никога нямаше да намерят входа към тунелите. Дупката бе изкопана странично под малък хълм, който я закриваше от погледа, а избуялите треви я правеха напълно невидима. Дори случайно човек нямаше как да попадне в нея. Няколко дървени, изцапани със засъхнала кал и изгнили стъпала се очертаваха в мрака.

Тези, които са правили изходите, определено са си разбирали от работата - подсвирна с уважение писарят, запали факлите, подаде едната на Корсис и го последва под земята.

Дървените стъпала скоро свършиха и те продължиха напред по подземния коридор. Отначало тунелът бе нисък и тесен, точно както го бе описал младежът. Налагаше им се да ходят прегърбени, влачейки екипировката след себе си. Подът бе твърд и сух, тук-там се натъкваха на подпори, някои от тях застрашително прогнили. От стените се подаваха корени, на няколко места капеше вода, която образуваше кални локви.

- Минаваме под канала около града - посочи с ръка над себе си Корсис и Климент кимна в знак на съгласие.

Скоро тунелът се разшири и стана по-висок. Подът се изравни, тук-там по стените се виждаха халки за факли, на някои места си личаха стари каменни прагове.

- Този, който е прокопавал тунелите, добре се е погрижил всичко да е както трябва - думите на писаря проехтяха неочаквано силно под сводестия таван.

- Навремето тук са се криели при нападения над града. Наистина са помислили за всичко - обясни Корсис, доволен, че поне веднъж той е в ролята на този, който знае повече. -Усещате ли вентилацията?

Климент кимна. Макар и дълбоко под земята, въздухът бе свеж, въпреки че не се усещаше течение. Този, който бе копал тунелите, наистина е знаел какво върши.

След около петнайсетина минути стигнаха до първата зала. От време на време, подплашени от светлината, от ъглите излитаха малки ята прилепи, които отчаяно биеха с криле в тавана, търсейки уединение. Първия път Климент се стресна при появата им, но скоро престана да им обръща внимание.

Повече го притесняваха плъховете, които внезапно изскачаха под краката им, но вместо да бягат, стояха и ги изучаваха със светещите си, червени в тъмното, очи, преди бавно да се оттеглят в сенките.

„Все едно преценяват колко трябва да се съберат, за да ни видят сметката“ - помисли си писарят и докосна амулета под ризата си. Тук, долу, в тъмното, той съвсем не му се виждаше излишен.

Коридорът зави, внезапно се разшири и завърши в немного голяма, кръгла зала. От нея, през увенчани с правоъгълни каменни колони и арки врати, тръгваха нови седем коридора. В средата се търкаляха няколко каменни къса.

Корсис бързо закачи факлите в скобите на стената и запали фенерите.

- Малко повече светлина няма да ни е излишна - каза той и подаде единия фенер на Климент.

- Накъде да поемем? - попита писарят, докато двамата с Корсис бавно обикаляха из залата, осветявайки една след друга вратите. - Може би трябва да пробваме всички коридори поред, докато не намерим това, което ни трябва.

Младежът вдигна рамене в знак на съмнение.

- Нищо няма да постигнем така! След като влезем през първата врата и тръгнем по коридора, ще стигнем до нова зала с коридори, после до друга и накрая ще се загубим.

- Ти как се оправяше, когато слизаше тук?

- Не съм следвал някаква определена логика. Идвахме да се забавляваме и да търсим съкровища. Завързвахме въже за някоя от халките в стената и тръгвахме в произволна посока, докато не свършеше. После се връщахме обратно.

- И? Какво намерихте?

- Нищо особено - младежът поклати глава. - Изкривени чаши, парчета от плочи, счупени кани, някой нащърбен меч... Най-голямата ни находка бяха няколко сребърни монети. Купихме си с тях медовина.

- Явно добре сте си прекарвали подкачи го писарят.

Корсис само повдигна рамене и се усмихна.

- Но не си прав. Подземията не са безкрайни. В тях със сигурност има някакъв ред. Трябва само да отбелязваме откъде сме минали и да нанасяме коридорите, по които вървим - писарят извади парче пергамент от кесията на кръста си. - Така накрая ще получим карта на подземията. Но нека първо потърсим дали Теофан не ни е оставил някакъв знак.

Внимателно проучиха стените, но не откриха нищо. Огледаха и колоните, но освен мръсотия, прах и паяжини и по тях нямаше нищо. Накрая Климент се насочи към потъналите в прах и мръсотия арки. Подскочи, опитвайки се да почисти една от тях, и веднага усети нещо грапаво под пръстите си.

- Тук има нещо! - извика той на Корсис. - На арката има някакъв знак! Помогни ми да я почистя!

С общи усилия добутаха един от камъните и младежът пъргаво се качи върху него. Без да се бави, Корсис започна да бърше камъка с длан. Скоро под ръката му ясно се очерта знакът

- Какво е това? - попита той и скочи обратно при писаря. - Нова седмица?

- Не! Това е Венера! Чудно какво ли прави тук?! Да видим какво ще открием над другите врати.

Двамата насочиха вниманието си към арките и скоро разкриха по един символ над всеки коридор.

- Венера, Слънце, Марс, Меркурий, Луна, Юпитер и Сатурн. Този, от който дойдохме, е на Луната - назова всеки от тях по име Климент. - Накъде трябва да поемем според теб?

- Какво е това? - вместо да отговори, попита Корсис. - Стори ми се, че чух някакъв шум. Ти чу ли нещо?

Писарят поклати отрицателно глава и се заслуша. В пълната тишина чу само биенето на сърцето си. Внезапно осъзна колко беззащитни са двамата с помощника му. Сенките криеха неизказани тайни и заплахи и може би не всички бяха човешки. Писарят преглътна. Трябваше да каже на Дукум къде отиват. И да вземе ескорт войници.

- Сигурно ми се е сторило - махна с ръка Корсис. - Или пак са били прилепите. Сега трябва да решим накъде да поемем.

Застанали в средата на помещението, двамата дълго съзерцаваха коридорите и знаците над тях.

- Аз залагам на Слънцето - обяви накрая Климент и почувства как самоувереността му се възвръща. - Слънцето е знакът, по който се водят моряците в морето. То осветява пътя на странниците в тъмата, носи топлина в студа на пещерите. Дойдохме от Луната на нощта, но ще продължим към слънчевия ден. Към блестящата награда, която ни очаква накрая. Мисля, че Теофан ясно ни е показал накъде трябва да вървим - по огряната от Слънцето пътека. - Климент извади парче креда и надраска кръст на арката. - Така ще знаем точно накъде сме тръгнали.

- Сигурен ли сте, че това е пътят? - попита неуверено Корсис.

- Скоро ще разберем, нали? - отговори писарят, взе единия фенер и уверено тръгна по коридора.

Напредваха стъпка по стъпка, с протегнати напред ръце, осветявайки пътя пред себе си. Не искаха да рискуват да попаднат на пукнатина или на кой знае какъв капан, заложен им от времето.

Колкото по-навътре влизаха, толкова повече чувството, че никога няма да видят истинската слънчева светлина, обземаше писаря. На няколко пъти се спира, за да се ослуша, но освен капещата вода и собствените си стъпки, не чу нищо повече.

От време на време попадаха на издълбани ниши или странични коридори, откъдето ги лъхваше студен въздух и мирис на прах и мръсотия. Спираха и внимателно оглеждаха всеки от проходите, търсейки някакъв знак, който да им подскаже дали да променят пътя си.

Не откриха нищо.

Скоро стигнаха до втора, по-малка зала. И тук над вратите бяха издълбани същите символи. Без да се бавят, двамата поеха под този на слънцето.

Бяха вървели към половин час, когато Корсис, който бе начело, внезапно спря, разпери ръце, сякаш се опитва да балансира, и отскочи назад. Младежът изпусна фенера си, който падна на земята и угасна.

- Какво става? - попита Климент и се втурна да му помогне.

- Спрете! - Корсис улови господаря си за ръкава и го задърпа назад. - Пътят внезапно свършва на някакъв ръб. Може да е просто канал в земята, но може и да е пропаст.

- Добре, нека да огледаме внимателно - съгласи се Климент и двамата бавно запристъпяха напред.

Светлината на фенера колебливо освети мястото, където свършваше тунелът. Колкото и да се пресягаше напред, писарят не можа да види нищо друго.

- Тук нещо не е както трябва! Дайте на мен - каза Корсис. Младежът взе фенера от ръцете на писаря и се просна по корем на пода. Запълзя напред, докато стигна до ръба и се надвеси над него. Протегна фенера напред и го размаха наляво и надясно.

- Пропаст! - обяви Корсис.

Климент също легна по корем до помощника си. Подаде глава над ръба и се загледа в осветеното от фенера пространство.

Тунелът свършваше внезапно с каменен ръб, зад който нямаше нищо. Краят на пропастта не се виждаше, но нямаше никакво съмнение, че е невъзможно да се продължи нататък.

- Добре, че си взех амулетите - Корсис целуна знака на Тангра и кръста. - Още една крачка, една съвсем малка крачица, и с мен щеше да е свършено!

- Така е! съгласи се Климент. Трябва да се връщаме! Явно не сме разчели правилно указанията на Теофан.

- Дали не пропуснахме да завием по някой от коридорите?

- Не! Огледахме много внимателно всеки от тях. Ако имаше някакъв знак, щяхме да го видим.

- Добре тогава! - съгласи се Корсис. - Да се върнем обратно и да пробваме отново.

Двамата се изправиха на крака и тъкмо щяха да тръгнат обратно, когато едновременно се заковаха на местата си. Някъде далеч зад тях ясно се чу звук.

От удар на метал в метал.

- Какво беше това? - тихо попита писарят, макар много добре да знаеше. - В коридора зад нас има още някой.

Двамата се заслушаха, но не чуха нищо повече. Това изобщо не ги успокои.

- Някой ни е проследил и сега идва към нас - каза накрая Климент. - И аз като последен глупак му посочих по кой коридор точно сме тръгнали.

- Дали е сам, или са няколко? - делово попита Корсис. -Бихме могли да се справим с трима или четирима души.

- Не! - Студена пот обля тялото на писаря и краката му омекнаха. - Това е Неуязвимия! Той идва за главата ми!

- Добре, нека не изпадаме в паника. - Корсис се опитваше да овладее положението, но усети как собствените му ръце треперят. - Трябва да има начин да се спасим!

- Но как? Напред път няма. Зад нас е убиецът!

- Първо, не е сигурно дали зад нас е точно убиецът. Може и да е някой друг. И освен това път има. Да не забравяме за коридорите, покрай които минахме. Сега просто ни трябва добър план. Добър боен план.

Климент кимна. Думите на Корсис звучаха смислено. И вдъхваха надежда.

- Връщаме се бързо назад, изчакваме да ни отминат и бягаме обратно.

Корсис поклати глава.

- Не е толкова просто. Може да са оставили постове. Ако не ни открият в края на пътя, ще вдигнат тревога и тогава съвсем ще загазим. И не можем да вземем светлината със себе си, защото ще ни издаде. А без фенер няма да стигнем доникъде.

Климент мислеше с трескава бързина.

- Да направим следното - предложи той. - Да оставим фенера в края на пътя, а ние да се скрием в коридора. Когато нападателят стигне до светлината, да го изненадаме в гръб.

- Няма да го изненадаме - поклати глава помощникът му. -Щом видят само фенера, преследвачите ни ще заподозрат, че нещо не е наред.

- Какво предлагаш тогава? - прошепна писарят.

- Ще направим следното - Корсис бе възвърнал напълно самообладанието си. - Аз ще застана с фенера в края на пътя. Вие ще се скриете в тунела. Когато този или тези, които ни преследват, минат покрай вас, ще ги последвате. Като стигнат до мен, ще ги нападнете в гръб. Те няма да очакват атака отзад. С малко повече късмет ще се справим бързо с тях.

- А ако е Неуязвимия? - попита Климент и без да иска, заопипва главата си. - Какво ще правим тогава? С него няма да можем да се справим по този начин.

- Ако е Неуязвимия, няма да се връщате. Ще избягате и ще доведете подкрепления. Аз ще се опитам да го задържа колкото се може по-дълго. След това ще намерите дракона. Трябва да побързаме. Нямаме много време.

- Не! - категорично заяви Климент. - Каквото и да мине покрай мен, ще го атакувам в гръб! Няма да те оставя да се биеш сам с него.

- Но така рискуваме да загинем и двамата!

- Ако ще умираме, ще умрем заедно! - твърдо обяви Климент и подаде ръка на помощника си.

Корсис кимна, стисна десницата на писаря, вдигна фенера и тръгна обратно към ръба на пропастта.