Главата на хана

2

Заметнат с дълго червено наметало, мъжът, който наричаше себе си Неуязвимия, бавно вървеше през помещението. Дрехите му бяха изрисувани с древни руни, в средата на плаща му със злато бе избродиран символът IYI. В ръката си Неуязвимия държеше дълъг нож.

Пламъците на поставените на земята свещи потрепнаха, когато мъжът премина покрай тях, след което огънят се изви под неестествен ъгъл след него.

Бе пълнолуние.

До полунощ оставаха точно три часа.

Някъде зави куче, избуха бухал.

Всичко бе готово.

Вперил очи в олтара пред себе си, Неуязвимия вдигна ръце към ниския таван и започна бавно да припява с тих плътен глас. Мускулите му се стегнаха, избръснатата му до голо глава хвърляше странни отблясъци по стените.

Мъжът стигна до олтара и коленичи. Точно пред него, до изрязания от кост знак IYI, стояха две високи, обковани със сребро чаши. Едната бе празна, другата пълна с вино. Без да спира да припява, мъжът хвана ножа за острието с лявата си ръка. Дръпна рязко и от дланите му покапа кръв.

Неуязвимия положи прорязаната си ръка над чашата с вино и изчака седем капки да паднат в нея. Въпреки раната на дланта, не чувстваше никаква болка. Внимателно изтри дланта си с бяла ленена кърпа, по която кръвта остави тъмни следи, хвана здраво бокала с две ръце и го вдигна над главата си.

„Дай ми от силата си, Татко мой,

така както аз ти давам кръвта си!

Лай ми от орендата си, Татко мой,

напълни я отново в тази чаша!

Направи ме по-силен от врага ми!

Направи ме по-могъщ от неприятеля ми!

Направи ме непобедим!“

Неуязвимия рязко се повдигна на едно коляно, така че лицето му да застане точно пред олтара, и без да изпуска от очи символа срещу себе си, бавно изпи смесеното с кръв вино. Изправи се, затвори очи и почувства как орендата се приближава.

Неочакван порив раздвижи въздуха в подземното помещение, раздвижи пламъците на горящите свещи и премина през тялото на мъжа. Той се сгърчи за миг, пое дълбоко въздух и го изпусна от дробовете си с мощен вик, който отекна между стените.

Свещите угаснаха.

Силата се бе вляла в тялото на Неуязвимия.

Без да бърза, отлично ориентиращ се в пълната тъмнина, той намери огниво и прахан и запали малко, полюшващо се над олтара кандило. Изтри отново кръвта от ръката си и бавно се огледа.

Бе по-силен отвсякога! Достатъчно силен, за да може да доведе започнатото до успешен край.

Усмихвайки се на тъмнината около себе си, мъжът вдигна двете чаши от олтара и ги постави в плитка ниша в стената. Бавно и педантично започна да облича униформата на стражник от крепостта. Накрая нахлупи тежкия, обкован с метални пластини шлем и вдигна дългото копие.

Беше готов.

Макар орендата да се бе вляла във вените му, тепърва предстоеше да стане още по-силен.

Много, много по-силен!

Неуязвимия огледа отново помещението, кимна доволно и духна кандилото.

Всичко щеше да започне тази нощ!

Византийският пратеник в Плиска - логотетът[4] Атанасий, и помощникът му Григорас замислено гледаха двореца на хана.

- Чувствам, че сме съвсем близо до целта, господарю! - каза Григорас и облиза устни.

Атанасий кимна и бавно закрачи из широката, обзаведена с вкус стая. Две декоративни колони в делфийски стил подпираха заключената врата, красива мозайка, пресъздаваща бойна сцена, красеше едната стена, разкошни столове със зелени драперии и резбовани облегалки бяха поставени върху дебелия килим, в който бяха потънали краката на Григорас.

Атанасий обичаше лукса и удобствата, но нямаше нищо против да ги споделя с подчинените си. Стига да му бяха верни, да не искаха прекалено много и да му се подчиняваха безпрекословно.

Възпълен, висок и добродушен, византиецът бе заблуждавал мнозина с вида си. Макар да обичаше да се смее и шегува, да бе щедър и разточителен, под пухкавата маска на Атанасий се криеше лукав, хитър и умен човек, с твърд като скала характер. Малките му сини очи, разположени дълбоко на едрото му лице, бързо се стрелкаха напред-назад, без да пропускат нищо. Когато се наложеше, той можеше да действа по-бързо и енергично от мнозина не толкова дебели като него.

- Разбра ли ханът за похода на императора? понита Атанасий.

Григорас кимна с глава.

- Негово Величество е действал точно според плана. Оставил е българските съгледвачи да видят войската му, преди да се установи в лагера си в Маркели. Шпионите ни в двореца докладват, че преди около час Борис е разбрал за приближаващата армия!

- Как е реагирал?

Григорас се усмихна широко:

- Как може да е реагирал? Уплашил се е! Всеки би се уплашил, ако срещу него тръгне цялата византийска армия, предвождана лично от императора! Борис се е оттеглил в покоите си и е наредил никой да не го безпокои. Чудно как още не е пратил да ви извикат, господарю!

- Наистина чудно - замислено потри ръце Атанасий. Но ако сме изиграли картите си както трябва, няма да има нужда от мен. И сам знае какво да направи!

Византиецът бавно закрачи из стаята. Борис нямаше повече накъде да отстъпва. Бе водил няколко неуспешни войни, бе загубил част от подкрепата на старите български родове във Великия боилски съвет и голяма част от авторитета си. За капак последните две години се бяха случили сушави и гладът бе надвиснал като черен облак над всички. А празният стомах не е добър съветник.

Атанасий подробно бе описал на Фотий какво е положението. Наскоро избраният патриарх, който ръководеше и шпионската мрежа на императора, бе видял своя шанс. Ако натиснеха още малко хана, щяха да постигнат това, към което се стремяха от години - покръстването на българите!

Борис щеше да се съгласи с условието, което Михаил носеше на върха на копието си - вричането в Христос вместо война, която не можеше да спечели. Ханът не бе далеч от идеята да се покръсти. Макар и неумел пълководец, Борис бе превъзходен дипломат и прекрасно разбираше предимствата, които щеше да му даде прекланянето пред Исус. Нужна му бе просто още малко мотивация. Затова императорът бе тръгнал към проходите начело на войската си.

Атанасий се усмихна. Дълго бяха затягали примката около българския владетел и най-накрая бе дошъл моментът да смажат досадните българи! След като Борис се покръстеше, в страната щеше да започне гражданска война. Логотетът бе сигурен в това и щеше да помогне още, ако има нужда.

Боилските родове нямаше да допуснат слабия в очите им хан да ги лиши от Бога на предците им. Славяните, повечето от които бяха християни, щяха да се вдигнат в защита на Борис. След което за армиите на Константинопол нямаше да е трудно да се справят с противниците си.

„Разделяй и владей!“ беше стара тактика, която винаги работеше успешно.

Добър план бе това! Хитър и добър.

Дано само в Константинопол не забравят кой бе в основата му, когато започнат да раздават наградите за успеха.

Атанасий се усмихна отново. Нямаше да ги остави да го забравят!

Но преди това трябваше да се справят с пророчеството.

Миникът[5] Вардан бутна вратата на кръчмата и излезе. За миг улицата се изпълни със светлина и гълчава, след това всичко утихна.

Тътрейки бавно сакатия си крак, Вардан потърси някое от по-тъмните места. Беше пил прекалено много вино и мехурът му се бе издул до пръсване.

Миникът обичаше да си пийва още от времето, когато със стария хан Пресиян бяха превзели Охрид.

„Славни времена бяха!“ - помисли си облекчаващият се Вардан, докато гледаше звездите над себе си.

Миникът се бе отличил в боя. Пръв се бе прехвърлил през стените на крепостта, увличайки останалите след себе си за последната, решителна атака. Вардан се бе бил храбро и мъжки. Накрая лично бе съсякъл стратега на крепостта Флавий Тракиеца, за което получи похвала и златен ритон от хана. След това бяха оплячкосали града, както си му е редът, и пили цяла нощ сред пожарите на запалената крепост.

„Добре си поживяхме!“ - пиянски се ухили в нощта Вардан, докато завързваше кожените връзки на панталона си.

Славата му на майстор на меча се бе увеличила стократно след победата в Охрид. Посеченият от него Флавий Тракиеца минаваше за един от най-добрите фехтовачи в империята. А Вардан го бе победил!

Като награда Пресиян го направи свой храненик и учител на сина си Борис.

За нещастие на миника на връщане към Плиска той и отрядът му попаднаха на засада. Вардан бе ранен лошо в крака, окуця и трябваше да напусне войската. Въпреки това Пресиян не се бе отказал от услугите му. Още няколко години бившият военен бе учил сина му да върти меча, преди окончателно да се пропие и ръцете му да почнат да треперят прекалено, за да може да държи оръжието както трябва.

Въпреки това, след като стана хан, Борис не забрави да се погрижи за стария си учител. Отпусна му пенсия, която стигаше за храна и вино, което да си поръчва по кръчмите, докато разказва старите си бойни подвизи.

Миникът премлясна отново, изтри с ръкава носа си и тръгна обратно към кръчмата. Бе близо до вратата, когато усети нечие друго присъствие в уличката.

Вардан не се смути. Бе свикнал да става обект на всякакви нападатели и друга паплач, която, подведена от хромия му крак, мислеше, че ще е лесна плячка. Макар и остарял, макар и пиян, Вардан си оставаше един от най-добрите майстори на меча в Плиска и всички нощни разбойници, които се бяха изпречвали на пътя му, горчиво съжаляваха, че са го срещнали.

- Кой е там?! - извика миникът, олюля се и посегна да извади меча си. - Не се крий в сенките! Ако си истински мъж, излез и покажи лицето си!

Висока тъмна фигура изплува от тъмнината и прегради пътя на миника. Напрягайки очите си в оскъдната светлина, Вардан различи фигурата на стражник.

- Откога патрулите почнаха да стряскат порядъчните хора?! -войнствено попита той, но не получи отговор. - И откога са почнали да се разхождат сами по улиците? Мислех, че вие, нехранимайковци, ходите винаги по двама!

Непознатият не отговори. Вместо това приклекна и издаде дълъг смразяващ писък, който разцепи нощта.

Стреснат, Вардан отстъпи крачка назад. Мечът в ръката му внезапно натежа. По гърба му мина ледена тръпка. Въпреки че бе разгарът на лятото, отнякъде повя студ и обгърна бившия военен. Светлината избледня, мракът се сгъсти, шумовете от кръчмата и улицата изчезнаха.

- Кой си ти? Какво искаш? - пелтечейки, попита Вардан, изпитвайки за първи път от много време насам истински страх. Аз съм миникът Вардан! Най-добрият фехтовач в Плиска! Внимавай с кого си имаш работа! - опита се да сплаши врага си той, докато, разколебан, отстъпваше към близката стена.

Непознатият се изправи и без да обръща внимание на думите му, бавно тръгна напред. Колкото и да се взираше в тъмното, Вардан не можеше да види лицето на мъжа пред себе си. Чертите му се размиваха в сгъстилия се мрак, правейки движенията му незабележими.

- Каквото и да си ти, човек или демон, няма да се дам без бой! - извика Вардан и усети как гласът му разваля част от магията. Звездите отново проблеснаха за миг, но след това тъмнината ги скри отново.

Миникът зае бойна стойка, обърна се настрани, така че по-здравото му ухо да е към нападателя, и бавно пристъпи към него.

Бе решил да атакува пръв - прийом, който често се оказваше изключително успешен и бе обръщал мнозина в бягство. Може би щеше да помогне и сега.

Въпреки това дълбоко в себе си Вардан знаеше, че непознатият няма да избяга. Знаеше, че обгърнатият в сенки мъж го превъзхожда и дори и най-изкусните му финтове няма да помогнат. Знаеше, че този път няма да победи. Че часовете му са преброени.

Миникът стисна здраво ръкохватката с две ръце, вдигна високо острието като в най-добрите си години и с вик се хвърли в мрака.

Не бе направил и крачка, когато в гърдите му се заби дълго тежко копие.

Вардан политна назад, падна на земята, мечът му се търколи встрани. Миг преди да умре, очите му се отвориха широко и той отново видя звездите над себе си. Между тях съсеченият в Охрид Флавий Тракиеца му махаше с ръка.

Убиецът леко се приближи и приклекна до жертвата си. Извади копието от гърдите на миника и го подпря внимателно на близката стена. Огледа се предпазливо, преди да изтегли остър дълъг меч. Без да се колебае и секунда, го стовари върху врата на мъртвеца.

- Това беше третият! - изхриптя гласът на убиеца в мрака. - Остават още четирима!