Главата на хана

17

Недосегаемия бавно огледа помещението. Всичко беше както трябва. В малката, издълбана в скалата стая нямаше много неща. Тук идваше, за да се пречисти и изпълни със сила, не за почивка и удоволствие. За това щеше да има много време. След като попълнеше колекцията си докрай. След като Борис умреше, а заедно с него си отидеше и Христос.

Червени пламъци, надигащи се от окачените факли, осветяваха стените. В ъглите бяха поставени каменни идоли без лица. Подът бе застлан с мечи кожи. Най-голямата от тях, с препарирана глава, бе поставена така, че очите й да гледат към малък олтар, подобен на обърнат наобратно череп. Пред него, поставени върху малки позлатени трупчета, бяха наредени пет чаши.

Недосегаемия бавно пристъпи, вдигна каната с вино, която държеше, и внимателно напълни всяка от чашите до ръба. Не разля нито капка, въпреки че бавно припяваше, без да откъсва поглед от олтара.

Бе тренирал добре.

След като напълни и последната чаша, мъжът се върна в дъното на помещението. Седна с кръстосани крака на пода и съсредоточи поглед в олтара пред себе си.

Постепенно звуците заглъхнаха, предметите се размиха и се стопиха в нищото, светът изчезна. Остана само свещеният олтар. Обърнатият наобратно череп ставаше все по-голям, приближавайки се все по-близо и по-близо до Недосегаемия, заплашвайки да го смачка. Когато стигна точно пред гърдите му, мъжът рязко вдигна ръце и в следващия миг вече бе вътре в олтара, с черепа, който се превърна в пълна с вино чаша, от която той жадно пиеше.

Кръв, вино и сила се вливаха в него, отначало само през гърлото му, след това тялото му се разтвори, крайниците му изчезнаха, главата му се стопи и самият той стана кръв, вино и сила.

Усещането беше прекрасно.

Лек като нощния бриз, Недосегаемия се рееше в небето, виждайки под себе си първите светлини на Плиска, полетата около нея, скритите в гората зад хълмовете войски на боилите.

Мина като студен повей над дърветата, издигна се отново над облаците и накрая, там някъде високо между звездите, достигна до Бога, който го изпълни с истинската си сила и мощ...

Факлите бавно догаряха, когато мъжът отвори очи. Чашите пред олтара бяха празни, макар да не помнеше кога ги е изпил.

Недосегаемия бавно стана, усещайки как във вените му тече не кръв, а сила, истинска оренда, едва сдържаща да не избие през кожата му.

Мъжът разкърши рамене и застана на ръба на скалата. Макар да бе станало тъмно, различаваше всяко стръкче трева в долината, усещаше поклащането на всяко листо.

Беше силен!

По-силен от всеки друг!

И това бе само началото!

Щом се сдобиеше с чаша от главата на Борис и намереше чашата от черепа на Никифор, никой нямаше да може да застане между него и безсмъртието!

Между него и истинската сила и могъщество!

Щеше да властва над всичко, което поиска.

Щеше да е Бог!

Недосегаемия се усмихна и леко се отпусна на твърдата скала. Колко жалки бяха Иратаис и боилите му в желанието си да свалят Борис. За какво се бореха те? За малко повече власт? За злато? За какво?

Недосегаемия се изсмя презрително и звукът мощно отекна в нощта.

Нищо нямаше да постигнат без неговата помощ. Дукум вече бе разкрил кроежите им и лесно щеше да ги спре. Но той, той искаше те да победят. Да спечелят битката, да върнат Тангра и да му дадат главата на хана. Затова щеше да им помогне. Ако не беше той, ако не беше неговата сила да ги тласка в правилната посока, тези жалки подобия на човеци отдавна щяха да са се отказали и да скимтят като бити кучета в краката на хана, предавайки Бога на дедите си.

Иратаис, който толкова се гордееше, че произхожда от рода Вокил, Иратаис, който искаше, но не смееше да стане хан, отдавна щеше да се е покръстил и страхливо да срича псалми в някоя новопостроена църква заедно с останалите.

Ако не беше той - Недосегаемия!

Той ги поведе по пътя на бунта! Той им даваше сили и смелост, когато те, разтреперани като малки деца, пресмятаха дали ще съумеят да съберат повече войски от Борис. Той подклаждаше злобата, омразата и алчността у Иратаис и го тласкаше към трона. Той открадна паролите от покоите на Борис и им ги предаде тайно.

Ех, ако ханът бе тогава в спалнята си, щеше веднъж завинаги да приключи с него и останалите от съвета. Но късметът го бе изоставил онази нощ.

Не намери нито Борис, нито чашата.

Недосегаемия ядосано удари с юмрук по твърдата скала.

Нищо! Този провал го правеше още по-силен!

Щеше да използва Иратаис и последователите му.

Не за Тангра копнееха те! Не за старите богове се застъпваха презрените боили. Не можеха да простят на хана, че не им отдава почит, не се вслушва достатъчно в съветите им и не се оставя да го контролират. Искаха повече власт и титли! Власт и пари. Искаха да командват, а не да бъдат командвани.

Както повечето смъртни.

Недосегаемия стана, протегна се, погледна към изгряващата луна и леко скочи в пропастта пред себе си.

Той беше Бог!

Климент отчаяно погледна хоризонта и отпусна юздите на коня. До него Корсис не спираше да бърбори, но писарят не му обръщаше внимание. Главата го болеше, друсането на коня разтърсваше скованото му тяло, повдигаше му се.

Виното на Наум се бе оказало сладко, но коварно.

Късно предишната вечер Климент бе събуден от виковете на Корсис, който го раздрусваше за раменете. Младежът се бе уплашил, че господарят му не се прибира, и бе тръгнал да го търси.

Макар и трогнат от тази привързаност, писарят би предпочел да остане да спи на масата в библиотеката. Вместо това му се наложи да се прибере до вкъщи, като по пътя слушаше възбудения Корсис.

Той все пак бе намерил един от родствениците на Теофан, Исбул, който се оказа, че живее в малко имение близо до града.

Колкото и да се напрягаше, писарят не успя да схване как точно помощникът му е издирил Исбул и накрая с благодарност се гмурна под меките завивки, обещавайки, че още рано на другата сутрин двамата ще посетят потомъка на Крумовия секретар.

Затова сега се тресеше на омразния кон, опитваше се да диша колкото се може по-дълбоко и да събере мислите си. Всичко го болеше, а за капак имаше чувството и че някой ги наблюдава.

Климент на няколко пъти спира и оглежда хоризонта, зад и пред себе си, но освен две-три самотни врани не видя нищо обезпокояващо. Въпреки това усещането, че някой върви след тях и се крие, не напусна писаря.

„Всичко е заради проклетия махмурлук!“ - ядно си помисли Климент и се зарече никога повече да не пие.

Скоро навлязоха в полето извън града и свежият вятър започна приятно да продухва замаяната му глава. Високите треви около Плиска се полюшваха под издигащото се слънце, но все още бе прохладно и приятно.

Минаха покрай малки стопанства, крави и коне пасяха в полето. Каруци с впрегнати волове вдигаха шум с обкованите си с желязо колела. На изток в полето се виждаха гробниците на хановете с побитите камъни, огрени от сутрешното слънце. Климент спря за миг да ги погледа, но след това вдигна рамене и продължи нататък. Винаги бе изпитвал страх от тези гробници с високите, прости камъни около тях, които му приличаха на среднощни духове. Знаеше, че някои хора им се възхищават, други ги изучават, трети се опитват да разкрият дали в девташларите - така се наричаха каменните плочи, няма скрита тайна.

„Това са си обикновени гробове, нищо повече“ - каза си писарят и вдигна поглед над полето.

В далечината се издигаше каменното плато и Климент си спомни какво му бе разказал Баян за Мадарския конник. Дали бе тук от прастари времена? Или бе дело на българите?

Писарят въздъхна.

Още една загадка.

За щастие, не му се налагаше да я разрешава.

Минаха през последния караул и пуснаха конете в галоп. Пътят се разшири, полята покрай тях също. Изкачиха няколко малки хълма и накрая навлязоха в рядка букова гора.

Климент спря коня си до един поток и слезе. Наплиска лицето си със студена вода и приседна на обрасъл с мъх камък. Мислите му се избистриха, дърдоренето на Корсис придоби някакъв смисъл и писарят изведнъж се почувства готов да тръгне по новата следа. Бе научил толкова много нови неща! Трябваше да се възползва от тях.

- И тогава той решил повече да не живее в Плиска, продал всичко, което било останало от баща му, и се преместил...

- Чакай, чакай - вдигна ръка Климент. - За кого говориш?

Корсис го погледна неразбиращо.

- За Исбул. Мислех, че преди да пристигнем, искате да знаете колкото се може повече за него.

- Разбира се, че искам! Но ще се наложи да ми повториш всичко отначало, за да съм сигурен, че не съм изпуснал нещо.

Корсис скръсти ръце и го изгледа подозрително.

- Не чухте нищо от това, което казах досега, нали?

Климент примирително вдигна рамене.

- Чух някои неща. Но това вино... Извинявай, главата ми започва да се прояснява едва сега.

- Е, няма значение. И без това имам опит с пияниците - младежът изгледа отчаяния писар и се разсмя. - И на мен ми се е случвало да имам тежки сутрини.

Климент въздъхна и с мъка се качи на коня.

- Ако ми повториш всичко отначало, този път ще те слушам внимателно - обеща той. - Даже ще направим нещо друго. Първо ще ти кажа аз какво открих. Теофан май ще се окаже много по-важен, отколкото предполагах.

Очите на младежа блеснаха.

- Наистина ли?

Писарят кимна и докато излизаха от гората, набързо разказа на Корсис за клането на византийците и смъртта на Никифор, за златното копие на хана, предателството пред вратите на Константинопол, задигнатите статуи от императорската резиденция и внезапната смърт на Крум, брат му, племенника му и последвалите гонения на християните.

- Византийците са го убили, нали? - не се стърпя Корсис. - След което Омуртаг е решил, че всички християни са византийски шпиони.

Климент кимна.

- Вероятно са го отровили. Не виждам друг начин. Това обяснява защо Дукум и Дицевк са избили всички византийци, минали на наша страна. Знаели са, че някой от тях е предател! Затова и двамата са били убити толкова бързо. Явно шпионите на Константинопол са се оказали по-добри от очакваното. Обяснява и договора на Омуртаг с империята и поголовната сеч на християните. Те са убили баща му и той си е отмъстил. Безмилостно!

- Ще ми се да мога и аз да направя същото! - войнствено каза Корсис и здраво стисна дръжката на меча си.

- Сега имаме по-важна работа! Трябва да открием какво се е случило с копието на хана и статуите на мечката, лъва и дракона. Теофан няколко пъти пише за тях, явно са били важни. Може би те ще ни заведат до чашата.

- Сещам се за една статуя на мечка. Бронзова, точно като тази, за която казвате, че са я взели от резиденцията на императора. Стои в ниша над един фонтан близо до западните стени на Вътрешния град.

- Ще я проверим, като се върнем - кимна Климент. - Кажи ми сега какво разбра за наследниците на Теофан.

Корсис бе свършил добра работа. След като не бе намерил приятеля на баща си, бе обиколил кръчмите, където двамата бяха пили, и най-накрая бе разбрал, че Исбул се е изселил от Плиска. Наследникът на Теофан решил да се занимава със земеделие и купил една от малките ферми близо до града. Заради сприхавия си характер и нежеланието да се среща често с хора, Исбул избрал по-далечно и забутано място, където никой да не го притеснява.

- Той и родът му минават за предатели. Никой не знае какво точно са направили, но над името му тежи стара ненавист.

- Теофан е бил преследван, заловен и осъден на смърт - спомни си какво бе намерил в пергаментите Климент. - Вероятно са го обвинили за смъртта на Крум.

- Ами ако е бил виновен наистина?

Писарят се сепна. Не бе мислил за тази възможност. Но Теофан бе грък, избягал византиец, християнин и колкото и верен и близък да е бил на хана, кой знае какво всъщност се бе случило. Ако Крум наистина бе отровен от византийски шпионин, както подозираше писарят, най-логично бе първият заподозрян да бъде търсен в най-близкото обкръжение на хана.

Като личен секретар на Страшния, Теофан бе имал отлична възможност да му даде отрова.

- Исбул срещнал няколко души, които още не били забравили от какъв род произлиза. Подхвърляли му обиди и го заплашвали -каза Корсис. - Явно затова е предпочел да напусне Плиска и да се скрие в равнината.

- Така е. Но скоро ще можем и сами да го попитаме.

Половин час след като бяха излезли от столицата стигнаха до малка, уютна долчинка. Слънцето огряваше белите стени на ниска каменна къща, оградена с дебела дървена ограда. В полето около къщата се разхождаха стада овце и крави, табун коне излизаше през портата, която бързо се затвори зад тях. Макар да не биеха на очи, Климент преброи 12 отлично въоръжени пазачи, които зорко охраняваха фермата и имуществото й.

Исбул се бе уредил повече от добре, но явно и тук не бе избягал от страховете си.

Климент и Корсис оставиха конете си пред портата и дълго блъскаха по вратата, преди да им отворят.

Дребен, набит мъж с шарещи очи открехна едното крило на вратата и ги попита какво искат.

- Търсим Исбул, собственика на тази къща - обяви писарят.

- За какво ви е? Той не приема посетители - обяви мъжът и се опита да затвори вратата. Корсис се пресегна и сложи крак, за да му попречи.

- Какво искате? Да извикам войниците си, за да ви набият, преди да ви изгонят? - попита дребният мъж и бръкна под робата си.

- Не сме тук, за да създаваме неприятности, Исбул - каза Климент и натисна вратата. - Аз съм Климент - главен писар на хана, а това е помощникът ми Корсис. Познавате баща му - миника Вардан. Идваме по заповед на кавхана Дукум.

Мъжът ги изгледа подозрително.

- Можете ли да го докажете?

Писарят вдигна пръстена с печата на кавхана.

Мъжът го огледа внимателно и попита:

- Защо решихте, че аз съм Исбул?

Климент се засмя.

- Никой уважаващ себе си телохранител нямаше да ни отвори вратата без оръжие. Или сам. Виждам, че добре ви пазят, но трябва да сте по-предпазлив.

- Само така си мислите! И двамата сте под прицела на стрелците ми. Просто обичам да разрешавам лично проблемите си - отговори мъжът и показа двама, криещи се в храстите зад него войници с изопнати и готови за стрелба лъкове.

Исбул поклати глава, отвори широко вратата и ги поведе през двора.

Настани ги на тясна, боядисана в бяло дървена маса под една от пазещите сянка лозници. Махна с ръка на един от телохранителите си и му нареди да донесе вода, плодове и сирене.

Исбул бе нисък, но жилест и мускулест. Бе напълно оплешивял, но носеше тънки мустаци и брадичка под късия си топчест нос. Домакинът се движеше бързо и леко, бе облечен в стар, но качествен халат, наметнат над чиста ленена риза. В колана му бяха затъкнати нож и широка кама, масивен сребърен пръстен бе единственото му украшение.

„От какво ли се страхува? - зачуди се Климент. - В тази долина може да стане по-лесно мишена на нападение, отколкото в града. Разбойници колкото щеш! А имението му изглежда богато“.

Разговорът се завъртя около фермата, която наследникът на Теофан явно управляваше с вещина. Исбул подробно им разказа колко печели от стадата и нивите си, как съхранява зърното и за намерението си да отглежда собствени лозя. Голямата му страст бяха пчелите и двамата му посетители трябваше дълго да слушат обясненията му за това как е най-добре да се гледат пчелите и кой мед как се получава.

- Понякога премествам кошерите в розови или други градини. Като ги отворя, пчелите събират прашец от розите и медът придобива вкуса им. Имам различни видове, ще ви дам да опитате - обеща им Исбул.

Въпреки многото си приказки домакинът изглеждаше притеснен. Разказа им за няколкото нападения, които бяха отбили, и за това как става все по-трудно да опази имуществото си.

- Налага ми се да наемам все повече войници. А заплатите им никак не са малки. Но не мога да си позволя да остана без защита. Ханът не прави нищо, за да ни осигури безопасност. А Плиска се изхранва от такива стопанства като моето! - сърдито изгледа писаря Исбул. - Кажете това на Дукум - тросна се той. Кавханът трябва да знае какво се случва и да помогне.

- Ще кажа, обещавам! - вдигна ръка Климент, все едно се кълне. - Но не е ли по-безопасно да стоите в града, а тук да назначите някой, който да се грижи за интересите ви?

- Нямам доверие на никого! - сърдито изграчи Исбул. - А и не обичам да стоя в Плиска!

- Или вас не ви обичат там? - внимателно попита писарят и продължи, без да даде време на събеседника си да избухне. - Знам, че сте потомък на писаря на Крум - Теофан. Че той е бил обвинен за смъртта на хана, заловен и екзекутиран. Но предполагам, че обвинението е било несправедливо!

- Несправедливо ли?! - като бик вдигна глава Исбул. - Теофан и цялата му фамилия са били преследвани и гонени като животни! Трябвало е да се крият, за да се спасят.

- Знам! - помирително вдигна ръка писарят. - Знам, че се е криел в катакомбите под Плиска, преди да го хванат.

- Всъщност не са го убили! - неочаквано ясно обяви Исбул.

- Вие какъв му се падате? - попита Корсис.

- Внук - кисело отговори домакинът. - Внук, който през годините е трябвало да се бори с несправедливите обвинения срещу дядо му.

- Разбирам... - започна Климент.

- Разбирате?! Само така си мислите! - Исбул стана и развълнувано започна да се разхожда около масата. - Как може да разберете човешката злоба? И че трябва да се оправдаваш винаги когато разберат от кой род си. Да усещаш омразата в погледите и шушукането зад гърба ти. Да трябва непрекъснато да се пазиш, да внимаваш с кого говориш, къде ходиш и да очакваш от всяка сянка да изскочи някой, който е готов да ти пререже гърлото. Наистина ли можете да разберете всичко това?

- Но защо? Какво всъщност е станало?

- Това, че най-верният, най-любимият човек на хана, този, който го е спасил пред стените на Константинопол, е обявен за негов убиец. - Исбул седна на масата и нервно започна да върти пръстена си. - Не знам какво ви е известно от историята. Теофан е бил наполовина византиец, наполовина българин. След свалянето на императрица Ирина, в чиято свита бил, избягал в България, за да не бъде убит като другите й близки. Бил е млад, но това нямало значение. Дошъл в България да търси семейството на майка си, но не го намерил. Щял да умре от глад, когато внезапно получил покана да стане писар. Бил един от малкото грамотни, а и знаел доста от тайните на Константинопол. Бил стриктен, честен и открит, точно изпълнявал поставените му задачи и бързо станал личен секретар на великия хан. Съпровождал го във всичките му походи. Двамата били заедно във Върбишкия проход, където бил посечен Никифор. Двамата били заедно и пред стените на Константинопол по време на предателската засада и си помогнали един на друг да избягат. Теофан е този, който е описал походите на хана. - Климент кимна. - Теофан е този, който е надзиравал работата на инженерите и е следял за въоръжението на войската. Заедно с Крум и брат му са планирали последното нападение над Византия. Той не е предател и убиец, а верен приятел и другар! - разпалено обяви Исбул.

- Преди Крум да бъде убит!

- Да, преди Крум да бъде убит! Отровен е, за това няма спор - домакинът им се бе втренчил в ръцете си. - Но преди това е направил дядо ми багаин, боил и свой храненик. Издигнал го е във Великия съвет.

- Предал ли го е Теофан? - направо попита Климент.

Исбул се облегна назад и само поклати глава. В очите му проблеснаха сълзи.

- Не! Не го е предал. До последния момент се е опитвал да разбере има ли заговор и да го осуети. След което се е уплашил, че ще убият и него. „Вярното куче на Крум“, така са го наричали.

- След като се е разбрало, че в дъното на заговора стоят византийците, преминали на наша страна, е било логично той да бъде първият заподозрян - каза Климент. - Още повече че е изчезнал. Не е трябвало да се крие. Какво е станало след това?

- Не е трябвало да се крие, да - съгласи се меланхолично Исбул. - Често съм си мислил какво ли би станало, ако не беше избягал... Ако беше останал... Все едно. Дядо ми бил обявен за предател заедно с другите византийци в Плиска. Всички, без значение дали били стратези, инженери или заемали други важни длъжности, били избити. Един от тях, виждайки, че не може да избяга, убил брата на Крум - Дукум, в собствената му спалня. След това отровили и Дицевк.

- Не съм чел за това - каза Климент.

- Няма и да прочетеш. Такива неща не се записват. Но всичко е истина. Разказва се в семейството ми от 50 години насам - отговори Исбул. - Теофан избягал, скрил се в катакомбите под Плиска, които познавал добре, но накрая бил заловен. Малко след това бил убит Дицевк и в създалата се суматоха той успял да избяга. Стигнал до Константинопол, където живял под чуждо име. Имал двама синове - Умор и Савин. Умор бил по-големият. Скарал се с баща си, защото приел служба в двореца на императора. Останал да живее във Византия. Нямам представа какво е станало с него. Савин, баща ми, се върнал и се опитал да започне всичко отначало. Успял, докато не се разбрало чий син е...

- Съжалявам - Климент сложи ръка на рамото на домакина си. - Но ние търсим нещо останало от Теофан. Свитък, карта, каквото и да е?

- Защо? За да го изкарате отново предател ли? - тръсна глава Исбул.

- Не. В Плиска стават убийства. Странни убийства. Някой убива все по-високопоставени мъже и им реже главите. Предполагаме, че убиецът търси чашата от главата на Никифор. И искам да я намеря преди него. Сам казахте, че Теофан е бил там, когато са посекли византийския император. Сигурно е пил от черепа му. Съгласен съм с вас, че дядо ви е бил най-близкият човек на хана. Какво е станало след това с чашата? Имате ли представа?

Исбул дълго мълча.

- Никой не знае какво е станало с чашата! - отговори накрая той. - Тя е била свещена и свързана с пророчество, че докато е в България, ще останем непобедими. - Климент кимна. - Питал съм баща ми за нея. Той твърдеше, че е прокълната и всички, които са се докосвали до нея, са умирали от насилствена смърт. Мислил съм дали е така. Дядо ми със сигурност е останал жив. Сигурно е имало и други. Така че чашата едва ли е опасна.

- Нищо повече ли не е казвал баща ви за нея? Нищо ли не е останало от дядо ви, което да ни бъде от полза? Той е бил учен човек, може би е записал някъде нещо - настоя Климент.

Домакинът поклати глава.

- Не. Баща ми никога не е говорил за чашата. От дядо ми не е останало нищо. Единственото му наследство е този пръстен. -Исбул свали сребърното бижу от пръста си и го постави на масата. - Преди да умре, го дал на баща ми и му казал да го пази. Той пък го предаде на мен.

- Какво му е специалното? - попита Корсис и вдигна пръстена срещу слънцето. Вместо камък или друго украшение отгоре бяха нарисувани четири, свързани на кръст, символа.

- Нямам представа. Едва ли е нещо важно.

- Да не е личният печат на Теофан? - попита писарят, докато прерисуваше знаците.

- Не. Знакът на дядо ми е бил глава на сова. Символите на пръстена не са значели никога нищо за мен.

Всички замълчаха отново.

- В полето се чувствам по-защитен, отколкото в града - внезапно каза Исбул. - Тук поне можеш да видиш отдалеч нападателите си и ти е ясно защо идват: да те убият и окрадат. Лесно е да различиш враговете от приятелите. В Плиска трябва да внимавам на всяка крачка. Не зная какво ще има зад следващия завой на улицата. Трябва да съм постоянно нащрек, да се преструвам и да внимавам какво говоря. В столицата и зад най-широката усмивка може да се крие злодей.

Климент кимна в знак на съгласие.

- Освен това тук мога спокойно да се занимавам с някои странични неща, които ме интересуват. Пчелите са част от тях. Изучавам и камъните девташлари - войнствено обяви домакинът.

- Камъните на ханските гробници ли? - възбудено попита Корсис. - Видяхме ги на идване!

- Точно така, камъните около ханските гробници - потвърди Исбул. Знаете ли, че някои от тях са високи над два метра?

- Нямах представа. Никога не съм ги разглеждал отблизо -каза Климент. - Но ми се видяха внушителни.

- Такива са! Тайната им се пази от векове. Никой не знае откъде са се появили първите. Едно от поверията гласи, че с тях са били положени основите на Плиска. Донесли са ги на гръб джидове.

- Джидове? - Корсис се огледа объркано.

- Не хора, а великани - обясни Климент. - Чувал съм тази легенда. Как исполините донесли камъните, с които е построена столицата, и как само исполини щели да я съборят.

- Според някои великаните всъщност са били жени, не мъже!

Климент отегчено махна с ръка.

- За какво им е трябвало да носят тия груби скали?

- Девташларите не са груби и недодялани както изглеждат - не се съгласи с него Исбул. - Малцина знаят, че долната им част, тази, която е под земята, е фино шлифована и изпъстрена с надписи и знаци, които крият голяма мощ! Девташларите са винаги в квадрат, много рядко в правоъгълници. Камъните са подредени на една линия, разстоянието между тях е еднакво - Исбул бе започнал да се увлича.

- За какво всъщност служат? - попита Корсис, а Климент въздъхна. Нямаха време да слушат лекции за ханските гробове.

- Това са слуги - заяви домакинът и се усмихна за първи път, откакто бяха дошли гостите му. - Слуги, които трябва да служат на господаря си в отвъдното. Трябва да са убити лично от този, чиято е гробницата. Колкото по-високопоставени са, толкова по-добре!

- Защо? - Корсис се наведе напред през масата.

- Защото всеки убит води със себе си своите слуги! Ако убиеш чигат, всичките му жертви стават твои в отвъдното, ако убиеш пълководец, получаваш още повече.

- Ако убиеш император, слугите ти няма да имат чет - замислено каза писарят.

- Точно така! Има кой да се грижи за Крум на небето - съгласи се Исбул. - Но като заговорихме, неговата гробница е най-странна от всички останали.

- Как така? - писарят продължаваше да се взира в знаците от пръстена, опитвайки се да разбере какво сочат. - Различава ли се от останалите?

- Сигурно знаете, че освен велик пълководец ханът е бил и върховен колобар - Климент и Корсис се спогледаха. - Занимавал се е с магии. Неслучайно е направил чаша от черепа на Никифор. Знаел е много добре какво и защо го прави.

- Накъде биете? - приказките на Исбул внезапно разбудиха интереса на писаря.

Домакинът се усмихна, стана и се върна с парче пергамент.

- Тук съм направил карта на девташларите. Под всяка е изписано името на хана, чийто е гробът. Нещо прави ли ви впечатление?

Климент и Корсис се надвесиха над пергамента.

- Гробницата на Крум е точно в средата! - пръв съобрази младежът.

- И не само това - доволно се облегна на стола си Исбул, - единствено неговата е на хълм. Само оттам се вижда Плиска. Камъните са по седем във всяка редица, а ъглите на квадрата са разположени точно към четирите посоки на света!

- Какво значи това? - попита писарят.

- Още не знам! Но ще разбера - зарече се домакинът. - Но това не е всичко. Единствено пред девташларите на Крум има поставен още един, извън цялата композиция. Гледа право на изток и представлява висок каменен трон. Никой не знае защо е там и каква е ролята му.

Известно време всички мълчаха. Климент продължаваше да се взира в прерисуваните знаци от пръстена.

- Мога да разчета два от тях - каза накрая той. - Това може би означава небе или слънце, това със сигурност е знакът на Юпитер. Но каква е връзката? И какво сочат останалите?

Небе Юпитер[11]

- Че Юпитер се намира в небето - предположи Корсис и се изчерви. - Глупаво е. Ясно е, че Юпитер е в небето, няма къде другаде да е.

Климент кимна.

- А останалите символи?

- Не знам - каза Исбул. - Но ако това ще ви помогне, преди няколко дни идва още един човек, който се интересуваше от дядо ми. Много внимателен човек. Донесе ми бутилка вино и прясна риба - домакинът се усмихна. - Тук не се намира често риба. Той също си преписа символите от пръстена и се опита да ги разчете, но не успя.

- Друг човек ли? Как изглеждаше? - Климент усети, че по гърба му минават тръпки.

- Много мил и приятен човек - повтори домакинът. - Разговорлив такъв. Похвали дядо ми, мен и фермата. Рядко получавам похвали!

- Как изглеждаше?! - Климент се пресегна и стисна ръката на домакина си.

- Ей, по-внимателно! - изскубна се от хватката му Исбул, а войниците наоколо се раздвижиха. - Мъж като мъж. Нито висок, нито нисък. Отначало ми се видя смътно познат, но не се сещам да съм го срещал някога преди. Сега, като се замисля, чертите му ми се губят. Странно, нали?

Климент и Корсис се спогледаха.

- Ще дам нов меч, щит, шлем и кон на всеки, който ми опише как е изглеждал посетителят на господаря ви - обяви пред телохранителите на Исбул писарят.

Въпреки желанието си никой не можа да каже как точно е изглеждал мъжът.