Главата на хана

26

Скрит зад шлема като зад маска, Климент внимателно оглеждаше площада пред Южната врата на Вътрешния град.

Финалният щурм щеше да започне всеки момент.

От всички страни прииждаха въоръжени мъже, някои носеха стълби, други бутаха леки обсадни кули. Тежък таран с желязна муцуна, осеяна с шипове, се полюшваше в дъното на площада, окачен на дървено скеле.

По площада в железни котли бяха запалени огньове, чиито пламъци разпръскваха нощния мрак и изпълваха въздуха със сажди и пепел. Миришеше на кръв, пот и желязо.

Плътно скупчени един до друг, с тежки кожени ризници, щитове с гербови символи и извадени мечове, мъжете пред Южната врата се люшкаха като вълна, готова всеки момент да залее двореца.

От Вътрешния град към небето се издигаха пламъци. Пожарът все още не бе голям, но най-вероятно щеше бързо да се разрасне.

Нямаше никакво съмнение!

Борис беше обречен!

Писарят присви очи под шлема, и опитвайки се да спре стичащата се от челото му пот. Не смееше да открие лицето си, за да не бъде разпознат. Скрит зад един от ъглите заедно с Корсис и Ирина, той продължаваше да оглежда площада, търсейки начин да проникне в крепостта.

Бунтовниците не си губеха времето. Труповете бяха извлечени встрани, всичко най-ценно от тях свалено, след което бяха оставени на произвола на нощта и бездомните псета. Парчета от брони, оръжия и каруци, използвани като защитни валове, се търкаляха по земята.

„Дукум много ще се ядоса от целия този хаос. Кой ще почисти всичко това?“ - помисли си Климент и мигом се упрекна за глупавите си мисли. Много скоро и той, и Дукум, и ханът може да са мъртви!

Яхнал огромен кафяв жребец, на площада нахлу Изот, посрещнат от рева на войската. Той вдигна ръка, успокои коня си и бавно се запъти към останалите велики боили, които го чакаха в центъра на площада. Най-сетне всички заговорници се бяха събрали.

Наметнат с пурпурно наметало, като истински хан, Иратаис се отдели от групата и бавно започна да обхожда редиците на бунтовниците. Шун зае позиция вляво от вратата, готов да поведе атаката срещу стените. Изот скочи от коня си, свали шлема си и с изцапано от сажди и кръв лице започна да раздава заповеди. Вардас отстъпи назад, явно нямаше намерение да рискува. Дори Курт и Алем се споглеждаха неспокойни, очаквайки финалния щурм.

Иратаис пришпори коня си и се върна в центъра на площада.

- Войници! - извика той и вдигна високо меча си. - Мъже! Братя! Дошли сме тази нощ тук не за да вдигаме бунт, не за да покажем непокорство, не за да се опълчваме срещу боговете, а за да ги спасим от един самозабравил се хан!

Площадът му отвърна с яростен рев и дрънчене на оръжие.

- Този хан - продължи Иратаис и всички притихнаха, за да чуят думите му, - този хан предаде Тангра! Този хан предаде бога на дедите ни, без дори да ни попита! Този хан иска да ни превърне от войници в просещи милостиня страхливци в краката на Византия! Ще позволим ли това да се случи?!

- Неееее! - отвърна тълпата и започна да се блъска напред.

- Ще позволим ли Тангра да ни бъде отнет от един страхливец, който не спечели нито една битка!? Ще позволим ли да ни командва човек, който се крие в крепостта си, вместо да излезе с меч на бойното поле?! Ще позволим ли да ни командва подлец, който, вместо да се бие, сключва срамни договори само и само за да спаси собствената си кожа? Ще позволим ли да ни командва Христос, който иска добро за враговете си! - Иратаис размаха меча си. Изправен върху бойния си кон, озарен от пламъците, великият боил бе вдъхновяваща гледка. - Ще позволим ли всичко това?!

- Никогаааа!

- Затова сме се събрали тук тази нощ! Затова ще свалим хана! Нашето дело е свято! С Тангра напреееед! - извика великият боил и насочи меча си към крепостта.

С див рев първите редици се люшнаха към крепостта. Изстреляните запалени стрели като звезди озариха нощното небе. Множество стълби бяха изправени до стените. Със зловещо стържене таранът неумолимо тръгна към високата врата.

В този миг отнякъде зазвъня камбана.

Тежкият й стон разцепи нощта, издигна се към небето и се стовари обратно на земята. След нея забиха още камбани, чийто звън се смеси с песни, възхваляващи Исуса Спасителя.

Голямата врата на Южната порта бавно започна да се отваря, пропускайки в нощта лъч светлина.

Бунтовниците неуверено спряха.

Нима Борис все пак щеше да отговори на удара им?

Климент се промъкна напред и проточи враг.

„Борис не се е предал! - радостно си помисли писарят. -Ето - сега през вратата ще излетят верните му отряди!“

С тежко стържене високата порта най-накрая се отвори докрай. Звънът на камбаните изпълни площада, с тях дойдоха и песните.

Вместо конници, вместо въоръжени до зъби мъже към площада бавно се понесе литийно шествие.

Най-отпред, понесъл високо над себе си хоругва с образа на Мадоната и Младенеца, вървеше свещеник с дълга бяла брада. Очите му проблясваха предизвикателно в мрака, сякаш бе сигурен, че неговият Бог няма да позволи да му се случи нещо лошо и ще накаже неверниците.

Зад него, разтреперани, хвърляйки уплашено погледи встрани, бавно вървяха група свещеници и проповедници. Някои бяха вдигнали като защита високо над главите си позлатени икони, други носеха хоругви, трети размахваха кандилници с тамян.

Пацик, Кордил и Силвестър също бяха тук, окичени с маслинени клонки, носещи високи жезли със сребърни кръстове. Славяните час по час се оглеждаха, сякаш очакваха всеки момент да бъдат нападнати.

Климент погледна зад тях и ахна.

Бос, с дълга бяла ленена риза и с трънен венец на главата, зад групата бавно пристъпяше Борис. Князът бе свел глава над молитвено събраните си длани, но дори Климент успя да види светещите му като звезди очи.

Стъпващ леко във виещия се по земята пушек, Борис сякаш не вървеше, а плавно се носеше над нея. Черните му коси се вееха, ризата му се издуваше като платно от вятъра.

Князът спря и все така свел глава, без да поглежда враговете си, направи към тях кръстен знак.

Редиците на бунтовниците се люшнаха назад.

- Чудо! - извика някой и викът му бе подет от всички страни.

Стъписани от това, което виждат, нападателите спряха, не вярвайки на очите си.

Виковете замлъкнаха.

Оръжията се насочиха към земята.

Таранът спря.

Нима Борис се предаваше доброволно?

Или това бе Богът, слязъл на земята, за да ги накаже за бунта им?

Пеейки, шествието стигна до центъра на площада. Лицата на свещениците бяха изопнати, по челата им стичаха капки пот, но те продължаваха да вървят напред.

Най-накрая процесията спря. Редиците й се разтвориха и все така носейки се през дима, напред излезе Борис.

Князът бавно огледа тръгналите срещу него войници. След което вдигна ръка и отново направи кръстния знак.

Над площада се възцари пълна тишина.

- Защо сте се събрали тук? Защо? - попита Борис и ниският му плътен глас изпълни нощта. - Защо сте напуснали къщите си, защо сте оставили жените и децата си и сте извадили оръжията си? Може би градът е нападнат и сте се втурнали да го защитавате? Може би приятелите ви са в беда и сте дошли да им помогнете? - Князът замълча и се загледа в издигащите се пламъци. - Защо сте погубили братята си? Нима ви направиха нещо лошо? Нима искаха да ви излъжат или да ви напакостят? Защо разплакахте децата на ближните си, нагрубихте жените им, а самите тях предадохте на смъртни мъчения? Бог или дявол бе в сърцата ви?

Борис направи още една крачка напред и тълпата отново отстъпи. Някои от войниците започнаха да навеждат глави, други се заозъртаха притеснено.

- Нощта е за сън, не за насилие! Кой ви подучи да напуснете леглата си и да вършите злини? Защо сте дошли тук? Да убиете от Бога поставения ви владетел? Да нарушите свещената си клетва към небето? Затова ли дойдохте?! - Гласът на княза стана неочаквано твърд. - За да се доверите на хора, ламтящи за власт, които не ги е грижа колко човешки живота ще погубят, за да стигнат до нея? Затова ли дойдохте?! - повтори въпроса си Борис, обърна се с гръб и вдигна ръце към небето. - Ето! Аз съм тук пред вас!

Нали сте дошли за мен?

Нали искате да пролеете кръвта на хана?

Какво чакате!?

Убийте ме!

„Той е полудял! Къде е Дукум да го спре!“ - отчаяно си помисли Климент и отстъпи назад, дърпайки Корсис и Ирина след себе си. Трябваше да подготвят бягството си в предстоящата касапница.

Борис беше обречен!

За учудване на писаря никой от събралите се на площада войници не помръдна. Никой не вдигна меча си, не запрати копие и не пусна стрела срещу беззащитния владетел.

Суровите, облечени в брони мъже гледаха като хипнотизирани вдигналия ръцете си към небето господар, дошъл доброволно да се остави на мечовете им.

Дори Иратаис стоеше занемял на коня си, с провиснала челюст, без да знае какво да направи.

Борис бавно се обърна към враговете си:

- Погледнете в сърцата си! Погледнете в душите си! И ако в тях не е останала и капка милост, следвайте тези, които са ви довели тук! Следвайте тези, които въстават срещу жените, децата, владетеля и родината ви! Но ако в сърцата ви е останала капка вярност, ако в сърцата ви е останала капка истинска сила, ако сте си припомнили кое наистина е добро и кое зло, сега е моментът да си вървите. Идете си вкъщи, покайте се, разкрийте душата си пред Бога и всичко ще бъде простено и забравено!

Борис вдигна ръка и прекръсти за трети път враговете си.

Някъде издрънча оръжие. След това друго. Един по един войниците започнаха да пускат мечовете си на земята и да коленичат пред княза. Пред истинския си владетел.

- Не го слушайте! - изкрещя от другия край на площада Шун и се втурна през тълпата. - Убийте го!

- Напред! - изрева и Иратаис, внезапно излязъл от транса, и пришпори коня си.

Незнаещи какво да правят, част от бунтовниците се втурнаха към хана, други смутено се оглеждаха.

В този миг Борис рязко свали вдигнатите си ръце. Иззад гърба му се изсипа облак стрели.

След него още един.

И още един.

Докато ханът бе говорил, без да ги забележат, от Вътрешния град бяха излезли и заели позиции в сенките няколко отряда стрелци. Други се бяха показали над стената на крепостта и точно и безпощадно поразяваха враговете.

„Очевидно Борис не разчита само на Христос!“ - радостно помисли Климент и разгадал хитростта на княза, заедно с Корсис и Ирина побърза да се прикрие от летящите стрели зад вратата на близката къща.

Редиците на бунтовниците, и без това объркани и нерешителни, започнаха да се разкъсват. Част от нападателите лежаха мъртви или ранени на земята, другите се опитваха да се прегрупират.

- Предателство! Към мен! Към мен! - викаше с всичка сила Иратаис, опитвайки се да сплоти разпадащите се редици.

Като се отърсиха от първоначалния шок и осъзнаха, че са били изиграни и за тях няма да има милост, нападателите започнаха бързо да се групират около предводителя си. Те все още представляваха значителна сила и ако успееха да се организират бързо, можеха лесно да пометат незащитените стрелци.

В този миг във вътрешността на крепостта изсвири рог. Литийното шествие се отдръпна и през отворената порта на крепостта излетя елитната конница на хана.

Успял да сложи бронята си, начело на отряда се носеше Борис с високо вдигнат меч в ръка. Най-отзад тичаха тежко въоръжени аварски наемници.

Конете връхлетяха върху нападателите, които се разбягаха с крясъци. Някои се опитаха да окажат съпротива, но бързо станаха жертва на конете, копията и криещите се в мрака стрелци и авари.

Пищейки като жени, Алем и Курт станаха първите жертви на отмъщението на княза. Единият политна със забито в гърба копие, другият бе пронизан от няколко стрели.

Проправяйки си път с бой, Иратаис се опитваше да стигне края на площада и да се измъкне по малките улички. Хванал меч в едната и боздуган в другата си ръка, Изот се биеше и ревеше като ранена мечка, но най-накрая падна под напора на неприятелите. Като видя, че няма да се измъкне, Шун опита да се покатери по една от опрените на крепостните стени стълби, но бе надупчен на решето със стрели и падна в подножието на кулата.

Осъзнали, че за бунта им няма да има пощада, останалите боили се хвърлиха в боя, предпочитайки да умрат като мъже, отколкото да бягат като страхливци и предатели.

По-късно Климент педантично щеше да изчисли, че в сечта са паднали водачите на четирийсет и осем знатни български рода. Бащи, синове, дори и внуци намериха смъртта си тази нощ. Погром, който страната не бе преживявала досега.

Освирепял от гняв и по нищо не приличащ на християнския владетел, миролюбиво говорещ на тълпата допреди малко, Борис се хвърляше в най-яростните схватки, размахвайки ожесточено меча си. Гневът на княза срещу тези, които бяха въстанали против властта му, бе страховит и не след дълго защитата на бунтовниците рухна.

Борис стигна до Иратаис и преди великият боил да успее да се защити, го промуши в гърдите, след което с един удар отряза увенчаната му със златен шлем глава.

Тя полетя над озарения от пламъците площад, описа широка дъга и тупна в мръсна купчина със слама.

Това бе краят на водача на рода Вокил, мечтаещ да седне на трона на предците си.

С него умря и бунтът му.