Главата на хана

8

- Ти трябва да ни помогнеш! - Склавун дърпаше Климент за ръката в опита си да го спре.

Писарят се бе натъкнал на славянина на излизане от покоите на Дукум. Вероятно Склавун го бе причаквал в коридора да излезе.

- Трябва да ни помогнеш! Да помогнеш не на нас, а на хана! - не спираше да повтаря славянинът.

Климент ядосано спря:

- Нека не замесваме Борис в тази работа! Пък и той вече не е хан, а княз! И с какво мога да помогна?

- Княз, да, княз! - веднага се поправи славянинът и кой знае защо се огледа притеснено. - Разбери, Клименте! Трябва да разбереш какво са наумили Иратаис и останалите! Трябва да разбереш и да ги заловим, преди да стане късно за всички ни! Мястото им е в затвора! Борис е прекалено милостив. Чу ги какво казаха на съвета. Те няма да се примирят с това, което се случи! Не трябва да им позволим да попречат на покръстването!

„Или да попречат на теб!“ - ядно си помисли писарят, издърпа ръката си и почти тичешком се отскубна от преследващия го Склавун.

Християнинът го погони още малко и накрая се отказа. Беше се уморил.

Склавун се подпря на стената да си почине и избърса с ръка потното си чело. Още трепереше от това, което се бе случило сутринта.

Облечен с най-красивите си дрехи и окичен с всички отличия на властта, славянинът бе тръгнал за събирането на Великия съвет с добро предчувствие за това, което предстои. Ханът се бе покръстил, най-после идваше тяхното време.

Доволен и усмихнат, Склавун величествено бе влязъл в двореца. И тогава, малко преди да стигне до залата, някой го бе дръпнал в един от страничните коридори. Склавун бе готов да се развика, но бързо замълча, след като видя злите очи на мъжа срещу себе си, хищното му лице и огромния татуиран кръст между веждите.

- Тихо! - предупреди го непознатият и насочи към корема му къс меч. - Не вдигай много шум и всичко ще свърши бързо и без усложнения! Имаш много поздрави от Фотий, да пребъде името му! - Мъжът бързо се прекръсти.

- Кой си ти? Какво искаш? - уплашено попита Склавун и се огледа наоколо.

- Слушай ме внимателно и запомни всичко, което ще ти кажа! Предстоят велики неща! Историята ще бъде променена! И ти ще заемеш полагаемото се място в нея! Стига да ни помогнеш за това - с насмешка каза непознатият, а Склавун бързо закима с глава, без да откъсва поглед от извадения меч. - Ако искаш Христос да победи, трябва да ми сътрудничиш!

- Какво искаш? - попита отново славянинът и облиза устни.

- Като начало да знам всичко, което се случва на Великия съвет. Всичко, което са намислили Иратаис и приятелите му. Имаме сведения, че няма да се примирят с покръстването. - Мъжът се прекръсти отново със загрубелите си пръсти. На всеки от тях имаше татуиран кръст. - Искаш Исус да победи, нали?

Славянинът притеснено кимна.

- Това е добре! - захили се непознатият. - Гледай, помни и няма да бъдеш забравен! Ще се срещаме всяка вечер близо до Източната врата на Вътрешния град! И не забравяй: Бог награждава усърдните и наказва предателите. Искам още да претърсиш покоите на Борис!

- Невъзможно! Там е пълно с войници!

Непознатият вдигна рамене.

- Твоя работа е как ще се справиш. Ако успееш, чакат те само почести. Не забравяй, че Фотий е този, който ще назначи българския митрополит. Би ли ти харесало да си начело на българската църква, славянино? По-напред дори от Борис?

Склавун преглътна:

- Какво трябва да търся?

- Всичко, което има нещо общо с времето на Крум! Свитъци, документи, предмети... Всичко! И най-важното: трябва да знаем всяка стъпка на писаря Климент.

- Климент ли? - Склавун реши, че не е чул добре.

Мъжът кимна:

- Да, Климент! Заел се е с нещо, което не се харесва на патриарха. - Непознатият се прекръсти за трети път. - Но не се притеснявай, ние ще се погрижим за него! Разбрахме ли се?!

Склавун мълчаливо бе кимнал.

- Кой все пак си ти? - бе успял да попита той с малкото останала му смелост.

Непознатият приближи лицето си към неговото.

- Името ми е Михаил. Архангелът на смъртта!

Климент продължаваше да бърза по коридора, мислейки за неочакваната среща със славянина. Той и останалите християни в съвета му бяха не по-малко противни от Иратаис и поддръжниците му. Истинските им цели нямаха нищо общо с това, в което вярваха. Въпросът бе кой ще успее да измести останалите в голямата игра за власт.

Сега бе ударил часът на християните. И те нямаше да го пропуснат. Бяха го чакали достатъчно дълго. Трудна щеше да е тази междуособна война, в която освен мъже срещу мъже, един срещу друг щяха да застанат и два бога. Който и да победеше, хората на земята щяха да страдат.

Писарят въздъхна.

Може би в думите на славянина все пак имаше някаква истина. Може би трябваше да разбере какво са наумили недоволните боили. За да предпази и Борис, и себе си. Но какво можеше да направи?

Иратаис и останалите не биха го допуснали в домовете си, освен за да го убият. Нито биха го оставили да говори с тях. Какво му оставаше? Да разпита слугите и приятелите им? Да проследи стъпките им?

Какво?

Дали пък нахлуването в храма на Тангра нямаше някаква връзка със заговорниците? Те със сигурност бяха научили предварително, че Борис се е покръстил, и подобна провокация би им била повече от изгодна.

Климент се намръщи и се заоглежда, търсейки Корсис. Ами убийството на миника? Защо на гърдите му бе изписан символът на Тангра IYI? Имаше ли това нещо общо със ставащото? Бяха ли свързани двете престъпления? Същия златен символ, блестящ и красив, Климент бе видял в поругания храм. Съвпадение ли бе това, или зад него се криеше нещо друго?

Климент видя Корсис и му махна с ръка да го последва. Трябваше да отиде някъде, където да събере мислите си. На някое спокойно и тихо място, където да не го безпокоят. Някъде, където щеше да се чувства спокоен и защитен.

Писарят рязко спря и се обърна. Знаеше къде да отиде. И с кого да поговори. Щеше да посети библиотеката! Там можеше да помисли на спокойствие и да се посъветва с Наум.

Климент рязко се завъртя и тръгна обратно по коридора.

Бързо стигна до високите дървени врати. Отвори ги със замах и познатият мирис на стари пергаменти, мастило, восък и бои го обгърна със своя уют и безопасност. Тук нямаше предателства и заговори, нямаше войни, нямаше разчленени трупове, нямаше мечове, крясъци и кръв. Всичко бе тихо, бавно и спокойно.

Или поне така трябваше да бъде.

Вместо това Климент завари няколко намусени писари, които разнасяха кожени кутии, свитъци и ръкописи. Други подреждаха комплектите с пера за писане и мастилниците, трети миеха пода с омотани около дървени пръти парцали. От очакваната тишина и спокойствие нямаше и следа.

- Какво е станало тук? - изненадано попита писарят, но никой не му отговори. Бившите му колеги продължиха заниманията си, без да му обърнат внимание. Писарите завиждаха на Климент за внезапното издигане, за постовете и привилегиите и за това, че повече нямаше да си боде очите в полумрака като тях.

Свикнал с подобно отношение, писарят въздъхна и слезе по стълбите. Все пак можеше да разчита на приятелството на главния библиотекар - стареца Наум, с когото се бе сближил още докато преписваше текстовете на договори и дълги списъци под пукащите факли.

За разлика от останалите Наум искрено се радваше на издигането на бившия си приятел и навсякъде повтаряше с гордост, че един човек на перото също може да стане уважаван човек.

Библиотекарят живееше в малка стаичка зад основното помещение, в която имаше маса, легло, няколко дървени ракли и винаги пълна кана с вино.

Следван от оглеждащия се с интерес Корсис, Климент тръгна с бърза крачка към стаята на библиотекаря. Нямаше намерение да се занимава с другите. Щом искаха да го мразят, нямаше нищо против. Така или иначе пътищата им се бяха разделили.

Климент отвори вратата и влезе в стаята на стария си приятел. На масата бе поставена покрита с ленена кърпа калаена кана с вино, две високо закачени факли осветяваха помещението. Вързани на стегнати купчини, покрай стените стояха наредени свитъци. От Наум нямаше и следа.

Разочарован, Климент седна на единия от двата стола пред масата. Без да се притеснява, Корсис се метна на леглото.

- Удобно е! - доволно заяви младежът и преди писарят да успее да му се скара, скочи на крака и започна да разглежда рафтовете наоколо. - Много интересно! Никога досега не бях идвал в библиотека! Чакаме ли някого? Какво е това?

- Надявах се главният библиотекар Наум да е тук - кисело отговори Климент. - И внимавай с мастилото! Цапа!

Корсис се усмихна, остави едно от глинените шишенца и взе друго. Дръпна запушалката му и бръкна с пръст в гърлото.

- Красиво е! - обяви Корсис, показвайки посинелия си пръст, и посегна за друго бурканче.

Преди Климент да успее да му отговори, вратата се отвори и в стаята влезе Ставракий - помощник-библиотекарят.

Ставракий бе висок, около четирийсетгодишен, вечно нацупен мъж, който претендираше, че може да даде отговор на всеки въпрос. Дрехите му бяха изцапани с мастило, очите - силно присвити от дългото преписване в полумрака, косата на темето му бе опадала. Лицето на Ставракий бе бледо, отдавна не виждало слънчева светлина, с къса, наскоро набола брада.

- Какво искате? - грубо попита той. - Какво сте се разположили, сякаш се намирате у дома си?! Може да си станал главен писар, Клименте, но тук все още се спазват някакви правила! Би трябвало да го знаеш! Или толкова си се възгордял, че си забравил откъде си тръгнал и какъв си бил?

- Не съм забравил, Ставракий! Пък и ти често ми го напомняш! - Климент протегна ръка, усмихна се и се изправи. -Исках да говоря с Наум!

- Няма го! - все така сърдито отговори помощник-библиотекарят. - И няма да се върне скоро! Замина при майка си във Филипополис. Разболяла се е. Сега аз командвам тук! - Ставракий седна срещу писаря.

- Виждам. И го правиш добре както винаги. Никой не смее да шукне! - отговори Климент.

Трябва да се върши работа! Ако си губим времето в приказки, по-добре да идем да продаваме риба на пазара. Там не могат да си затворят устата по цял ден - строго каза Ставракий.

- Така е! Така е, съгласен съм с теб - помирително вдигна ръце писарят. - Миг невнимание, капка мастило и от целодневната работа не остава нищо. Аз ли не го знам!? Но да оставим сега това. Случило ли се е нещо? Писарите не работят, а разнасят напред-назад кутии и свитъци. Инвентаризация ли правите?

Ставракий гневно изсумтя.

- Не! Бяхме нападнати!

- Нападнати?!

- Вандали! Безмозъчни военни, които се развличат за наша сметка! Идиоти, които си мислят, че като влязат в библиотеката и разхвърлят всичко по земята, се забавляват чудесно! Ето това се е случило!

- Може ли да ми разкажеш по-подробно? - Климент внезапно се сети, че Дукум му бе споменал нещо за проблеми в библиотеката. Защо ли го бе забравил?

- Няма нищо за разказване. Стана преди два дни. Свършихме си работата, прибрахме всичко на място. Лично надзиравах останалите. Всичко си беше по местата. Останах последен, преметох пода още веднъж, пожелах лека нощ на Наум и си тръгнах. На другата сутрин дойдох и заварих всичко на земята. Листове, пергаменти, отворени кутии, ракли с разбити катинари. Казах ти вече! Някой се е напил и му се е видяло много смешно да мята пергаменти във въздуха. Добре, че не са ги запалили.

- Ами Наум?

- Нищо не е чул. Спал е като заклан. Като му показах какво е станало през нощта, ченето му увисна.

- Да не е бил пиян?

Ставракий направи кисела физиономия.

- Познаваш го. Може да си пийва от време на време, но винаги с мярка. Вечерта, като си тръгвах, изглеждаше трезвен. Сутринта, като го събудих, също нямаше вид на махмурлия.

Климент кимна.

- Защо тогава не се е събудил през нощта? Ако в библиотеката са вилнели пияни военни, защо Наум не е станал да ги спре? Те би трябвало да са вдигали достатъчно шум!

- Може да го е било страх...

- Каза, че сутринта е бил изненадан, като е видял какво е станало!

- Може... може да се е преструвал - заекна Ставракий. От доскорошната му увереност не бе останало много.

- Не се е преструвал! Познаваш го достатъчно добре, за да разбереш - настоя писарят. - Ще ти кажа какво е станало. Някой е влязъл през нощта и тихо е преровил всичко, което му е било необходимо. След което още по-тихо си е тръгнал. Затова Наум не е чул нищо! Затова е бил учуден сутринта, когато е видял на какво прилича библиотеката му!

- Не бях се сетил за това - замислено каза помощник-библиотекарят и изгледа Климент под сключените си вежди -Въобще не бях се сетил!

- Липсваше ли нещо?

- Не! Виж в това съм абсолютно сигурен! Вече втори ден проверяваме списъците един по един. Всичко е тук. Разбъркано, но тук!

- Нещо направи ли ти впечатление? Нещо специално?

Ставракий се замисли.

- Беше ровено предимно в архива отпреди петдесетина години. Затова се забавихме. Старите кутии бяха поизгнили и са се изпокъсали. Трябваше да намерим нови.

- От преди петдесет години? От времето на Крум? - бързо пресметна наум Климент.

- Точно така! - лицето на помощник-библиотекаря се оживи. -Точно така! От времето на Крум и малко след това! Всичко беше претърсено. Някой е искал да разбере нещо, случило се тогава.

- Или малко след това - замислено добави Климент. Чудя се какво ли е?

- Питаш мен? Нямам никаква представа! Мислех, че ти си този, който разкрива загадките! - сопна му се Ставракий.

Без да се обижда, Климент разсеяно кимна.

Дали човекът, ровил в библиотеката, бе същият, осквернил храма на Тангра? Какво се бе случило по време на царуването на хан Крум, което да е толкова важно, че да си струва рискът да проникнеш и на двете места?

Всъщност бяха се случили доста неща. Неслучайно наричаха Крум Страшни. Крум Дракона! Но какво общо имаше това със ставащото днес?

- Сигурен ли си, че не липсва някой документ? - попита отново Климент.

Помощник-библиотекарят се намръщи.

- Казах ти вече! Проверих всичко! И документите, и останалото. Всичко е на мястото си.

- Какво има всъщност в свитъците? - обади се Корсис.

- Какво ли не. Информация за походи, закони, битки, сватби, погребения. Регистри, инвентар, списъци с оръжия и брони, сметки от складовете, плащане на данъци. Всякакви неща. Господарят ти знае много добре.

„Какво търси той? - запита се отново Климент. - Какво може да намери в старите документи?“

Зад гърба му нещо падна и се строши с трясък на пода. Усмихнат невинно, Корсис стоеше над разбитото на пода бурканче. Подът, краката и панталоните му бяха оцветени в яркозелено.

- Кой е този вандал?! - Ставракий скочи от стола си. - Защо пипаш неща, от които нищо не разбираш! Ти... ти... невеж... -Помощник-библиотекарят не можеше да намери думи в яростта си.

- Стреснах се - отговори Корсис, докато гледаше объркано към Климент. - Исках само да разгледам! Никога не съм виждал такива неща!

- И не е трябвало да виждаш! - продължаваше да беснее Ставракий. - Счупи буркан с най-прекрасното изумрудено мастило! Идва чак от Флоренция. Знаеш ли колко струва?! Знаеш ли с колко мъки сме си го набавили?!

- Какво е Флоренция? - попита Корсис, а Ставракий се хвана с две ръце за главата.

- Стига! Стига! Успокой се! - задърпа го за ръкава Климент. - Момчето не е виновно. Не е на себе си. Изгуби наскоро баща си. Ще ти платя за разлятото мастило. И за още толкова. Само се успокой!

Продължавайки да мърмори и да хвърля гневни погледи към младежа, помощник-библиотекарят седна обратно до масата.

- А ти не пипай нищо повече! - разпореди се Климент. Корсис кимна и седна на леглото на Наум, но очите му продължаваха да шарят за нещо интересно.

- Не се сърди! Казах ти съвсем наскоро са убили жестоко баща му. Казва се Корсис и вчера ми спаси живота. Ако го нямаше, щях вече да съм мъртъв!

- Жестоко убийство ли? За какво говориш? - попита Ставракий, доволен, че може да научи някоя клюка.

Климент въздъхна. Така или иначе смъртта на Вардан не бе нещо, което трябваше да държи в тайна. Спокойно можеше да разкаже за нея.

- Баща му е бил миник. Един от най-добрите фехтовачи. Преди два дни са го убили. Някой го е пробол с копие, след което му е отрязал главата. Дукум ми нареди да разбера кой го е направил. Така се натъкнах на момчето. Нямаше къде да отиде и реших поне временно да го приютя.

Ставракий потръпна при тези думи и придърпа по-плътно дрехите си.

- Главата е изчезнала - продължи делово Климент, забавлявайки се със страха, който се надигаше в очите на събеседника му. На гърдите на трупа някой беше изписал с нож знака на Тангра - IYI.

- Знака на Тангра ли? Че защо? - попита помощник-библиотекарят и присви очи. - Чухме, че ханът се е покръстил. Да не би това да има нещо общо?

Климент вдигна рамене.

- Нямам представа.

- Това е странно. Много странно - почеса се по оплешивяващата глава Ставракий.

- Напоследък стават доста странни неща! - заяде го Климент.

- Как точно бе изобразен знакът?

- Как може да бъде изобразен? Нормално! - писарят започваше да губи търпение. - Някой бе изрязал в кожата на гърдите IYI Какво значение има?

Ставракий го погледна изпитателно.

- Знакът значи много неща. Сам знаеш това. Може да не е свързан точно с Тангра.

- Много неща ли? - Климент премигна неразбиращо. -Какви много неща?

- Ти идиот ли си? Завършил ли си Магнаурската школа? Не си ли бил писар? Не си ли ползвал български руни?

Климент гледаше объркано Ставракий. Внезапно в главата му настана хаос.

Естествено, че знаеше какво показва знакът. От самото начало бе решил, че става въпрос за Тангра, и не бе помислил за останалите възможности.

- Това е цифра! Седмица! - каза на глас писарят. - Цифра, по-древна и от най-древния Бог! Преди Тангра са я ползвали и други!

Ставракий изглеждаше доволен.

- Значи все пак ви учат на нещо в Константинопол.

- Божествена цифра? Как така? Това е знакът на Тангра! Какво общо има тя със смъртта на баща ми? - Корсис вече не изглеждаше чак толкова заинтересуван от предметите около него. - За какво става дума?

Климент не можеше да му отговори. В главата му една след друга се нижеха различни картини. Видя себе си като съвсем млад ученик как преписва свещени текстове, в които се говори за силата на числото седем. След това как чете трактатите, в които се обяснява силата му. Още в Египет са вярвали, че е било магическо. Бяха изучавали седемте планети. Астрономите бяха разделили лунния цикъл, за да получат седемте дни на седмицата. Бяха чели как Константин е направил седмия ден неработен. Често се бяха събирали и обсъждали силата на числото. Сила, идваща през вековете. А той бе забравил...

- За какво става дума? - настоя Корсис и разтърси Климент за рамото.

- Седмицата е свещена цифра. Открай време е било така -все още като в унес отговори писарят.

- Колко са чудесата на света? Седем! Колко са хълмовете на вечния Рим, че и на Константинопол? Седем! Кое е египетското число на живота? Седем! В кой ден от седмицата е роден Аполон? На седмия! Колко са струните на арфата му? Седем! - започна да изброява Ставракий под изумения поглед на Корсис.

Но Климент се бе окопитил.

- Кога се дава името на детето? На седмия ден! Колко са пророците? Седем! Колко са боговете планети? Седем! Колко са дните на седмицата? Седем! Колко са християнските смъртни гряха? Седем! Кое е числото на живота? Седем! Кое е числото на смъртта? Пак седем! И не е само това! - писарят се плесна по бедрото. - За колко дни Бог е сътворил света? За шест, а на седмия, на божествения ден си почивал! Както вече казах, седмицата е свещена!

Ставракий кимна.

- Явно и ти знаеш това-онова. Но най-важното - той се обърна към Корсис, - най-важното е друго! Седем неслучайно е свещено число! В него е закодирано всичко! То представя Бога и е негово творение и въплъщение.

- Защо? - попита Корсис.

- Колко са посоките на света? - отговори му с въпрос Климент.

- Четири! Север, изток, запад и юг.

- Точно така! Но това е хоризонтално - писарят посочи с ръка, а Корсис кимна, че е разбрал. - Вертикално имаме още три нива - небето, където живеят боговете, Земята, където живеят хората, и подземния свят, където живеят душите след смъртта си.

- Минало, настояще и бъдеще - потвърди Ставракий.

- Именно - съгласи се писарят. - Те са три. Така получаваме четири хоризонтални и три вертикални посоки. Всички посоки на Бога, всички измерения, всички възможности! И колко са те общо?

- Седем! - ахна Корсис със зачервено лице.

- Седем! - потвърди Климент. - Това е седмицата! Божествената седмица! Най-завършеното, най-съвършеното и най-тайнственото число на света. Число, което владее магии и могъщи енергии, числото на видимия и невидимия свят, на развитието, на самия живот!

- И какво общо има това със смъртта на баща ми? - попита Корсис.

- Не знам! - Климент се отпусна назад на стола и изведнъж пролича колко е уморен. - Нямам никаква представа. Но ще разбера!

- Защо някой е изписал това число на гърдите на баща ми, след като го е убил? - попита отново младежът и очите му се напълниха със сълзи.

- Това е нещо като печат. Древен печат - намеси се Ставракий. - По този начин убиецът е белязал жертвата си като своя собственост. Показал е на останалия свят, че убитият и силата му му принадлежат. Това е печат, който се поставя, за да предаде още по-голямо величие на извършеното - каза Ставракий.

- Величие на убийство? - невярващо попита младежът.

Помощник-библиотекарят само сви рамене.