Главата на хана

24

Върнаха се без произшествия в залата, от която бяха тръгнали. Жадно се напиха с вода от манерките, хапнаха и малко от сушеното месо в торбите си.

Корсис отиде да провери дали „Архангелите“ не са оставили някого на пост при входа в полето.

Докато чакаше младежа, писарят замислено се разхождаше, осветявайки с факлата си знаците над всяка от вратите. Макар ръцете му още да трепереха от току-що преживяната опасност, той постепенно се успокояваше, опитвайки се да сложи някакъв ред в мислите си.

„Съвсем ясно е - идваме от коридора с Луната и влизаме в този на Слънцето. От нощта в светлината. Логиката сочи натам. Щом са обърнали местата на дракона и мечката, тук трябва да подходим по същия начин. Но явно някъде бъркам“ - Климент ядно ритна един камък.

- Няма никой! - обяви завърналият се Корсис. - Сега какво ще правим?

Климент безпомощно вдигна рамене и изкриви лицето си в гримаса. Не му се искаше да си го признава, но нямаше никаква идея къде да търсят последната скулптура.

- Само ако имахме малко повече информация... Още нещо, за което да се хванем - повтаряше той, докато нервно крачеше из задименото помещение.

Корсис подложи под себе си една от торбите и седна на земята.

- Може би трябва да следваме реда на планетите в небето? -предложи той. - Ако тръгнем по коридора под знака на Слънцето, след това коя планета идва?

- Меркурий - отговори Климент.

- Е, в следващата зала трябва да продължим по коридора под знака на Меркурий.

- Нищо не ни пречи да пробваме. Така или иначе нямам по-добра идея - съгласи се Климент.

Двамата вдигнаха факлите си и поеха по коридора. Във втората зала завиха под знака на Меркурий.

Скоро проходът свърши. Тунелът бе запушен.

- По дяволите! - изруга Корсис. - А сега какво?

- Ще се върнем и ще пробваме да измислим нещо друго.

Двамата тръгнаха обратно по коридора, който ги изведе в познатата им зала. Климент седна на един от камъните в средата, гледайки замислено знаците над всяка от вратите. Корсис, сърдит, че предположението му е излязло грешно, настървено започна да рови в торбата си, изхвърляйки съдържанието й на пода.

- Какво правиш, успокой се! Така само ще загубим нещо - опита се да го успокои Климент и се наведе да вдигне падналата в краката му кесия. Вътре намери няколко медни монети и парче пергамент. Писарят го разтвори машинално и отнесено се загледа в прерисуваните символи от пръстена на Теофан. Колкото повече ги гледаше, толкова повече му се струваше, че там има нещо важно. Нещо, което пропуска. Писарят внезапно се плесна по челото.

- Очевидно е! Търсим свещената седмица. Досега сме разгадали три части от нея - мечката, лъва и дракона. Къде са останалите четири?

- Това гатанка ли е? - попита Корсис.

- Гатанка е и аз знам отговора! Той е точно там - писарят посочи към една от вратите: - Анищар, Юпитер, четвъртата планета! Теофан ясно ни е показал пътя - четири плюс три прави седем!

- Значи трябва да тръгнем насам? - Корсис бързо се отправи към посочения коридор.

- Не бързай! - спря го писарят. - Разсъжденията ни преди малко бяха правилни. Идваме от Луната и продължаваме към Слънцето. Трябва да тръгнем по коридора под знака на Юпитер в следващата зала, не тук.

- Сигурен ли сте?

- Да! И ако не ти стигат разсъжденията ми, погледни. - Писарят вдигна пергамента със знаците от пръстена на Теофан. -Това са указания. Прости и ясни, като копието на площада. Стига да успееш да ги видиш. Слънцето и Юпитер са свързани!

- Ако тези знаци ни сочат пътя тук, какво показват останалите два? - попита младежът.

- Нямам представа. Може би, като стигнем до дракона, ще разберем.

Двамата нагласиха оръжията си и за пореден път минаха под знака на Слънцето. Пътят им бе познат и бързо стигнаха до втората зала. Без да се колебае, Климент пое по коридора, белязан със символа на Юпитер - Анищар.

Подът се изкачваше известно време нагоре, след което тръгна стръмно надолу. Писарят и помощникът му напредваха бавно, защото не бяха забравили пропастта, на която се бяха натъкнали по-рано. Периодично спираха и се ослушваха, очаквайки да чуят други преследвачи зад гърбовете си, но отвсякъде ги обгръщаше пълна тишина. Подминаха няколко тесни странични коридора, без да открият никакъв знак. Постепенно пътят се изравни, таванът се издигна, отнякъде приятно лъхна свеж въздух.

- Ако не се лъжа, намираме се някъде под центъра на Вътрешния град. Може би дори под двореца - каза Корсис.

Климент кимна нетърпеливо и продължи напред. Искаше колкото се може по-бързо да стигне до края и да види там ли е статуята.

Коридорът внезапно зави и се разшири. Бяха стигнали до ново, просторно помещение.

- Дай всички факли! - изкомандва писарят. - Трябва ни повече светлина!

Корсис започна да пали една по една резервните факли и да ги хвърля напред по пода. Без да чака помощника си да довърши, Климент бавно тръгна в мрака. Напредваше внимателно, а тъмнината малко по малко започна да се разпръсква. Пред него постепенно изплуваха неясните очертания на висока фигура.

Писарят пристъпи още няколко крачки напред и вдигна високо факлата си.

Изправен на задните си крака, с високо разперени медни крила, над него се издигаше третата скулптура - драконът от императорската резиденция в Свети Манант.

Климент бавно се отпусна на земята и се загледа в медното тяло на звяра. Това, което бяха постигнали, не бе за вярване.

Корсис дотича с радостни възгласи, взе безразборно нахвърляните по земята факли, запали и двата фенера и ги подреди около статуята.

- Успяхме! Открихме го! - щастливо извика той и затанцува около статуята.

Климент само кимна. Странна възбуда го бе стиснала за гърлото и му пречеше да говори. За първи път откакто бяха почнали разследването бе абсолютно сигурен, че са на прав път.

Чашата наистина съществуваше. Крум и секретарят му наистина я бяха скрили. Теофан наистина бе оставил знаци как тя да бъде открита.

Символите на пръстена, свещената седмица, Слънцето, Юпитер, копието, заключенията му, всички, всички тези неща се бяха оказали истински следи, които той бе успял да разгадае.

Едва сега писарят си даде сметка, че въпреки увереността, която бе демонстрирал пред Дукум и помощника си, някъде дълбоко в себе си се бе съмнявал, че може би греши. Че може би е на грешен път и само упорството му и нежеланието да признае грешката си го тласкат напред.

Сега този страх бе изчезнал!

Всичко бе истина!

- Какво ще правим? - върна го към действителността въпросът на Корсис.

Климент бавно стана и огледа помещението. Личеше, че мястото е било специално подготвено за статуята. Залата бе идеален кръг. На тавана, точно над главата на дракона, бяха издълбани символите на Слънцето и Анищар - Юпитер, самата скулптура бе поставена на старателно изсечен в скалата малък подиум. От двете му страни, точно под крилата, вероятно за подпори, бяха поставени две гладки, бели колони.

Писарят се приближи и бавно заразглежда дракона. На светлината на факлите чудовището изглеждаше още по-внушително. Личеше, че скулптурата е много стара. На места медта бе протъркана. На други времето я бе изгладило по-добре и от най-умелия майстор.

Климент внимателно положи длан върху мощните задни крака на дракона, усещайки под пръстите си студения метал. Статуята наистина бе величествена.

„Както е бил велик и Крум!“ - помисли си писарят.

- Какво ще правим сега? В него ли е чашата? - нетърпеливо попита Корсис.

Внезапно Климент усети как нервността на помощника му се предава и на него.

Бяха ли стигнали до края?

Тук ли бе чашата от черепа на Никифор?

Писарят внимателно огледа каменния кръг, върху който бе стъпило чудовището. Ако имаше нещо скрито, най-логично бе да е тук.

Върху твърдата скала нямаше никакъв знак. Колкото и старателно да търсеха, колкото и внимателно да почукваха с дръжките на ножовете си, Климент и Корсис не намериха нищо.

- Не е тук! - разочаровано обяви накрая младежът, стана и изтупа прашните си дрехи.

Климент се завъртя и отново огледа залата. Дали пък драконът не беше просто знак, който да им покаже къде трябва да търсят?

Проследи посоката на крилете, ноктите, муцуната, опашката... всичко, което му хрумна, но не откри нищо.

- За какво, по дяволите, си довлякъл това животно тук, Теофане?! - Климент усещаше, че са съвсем близо до решението на задачата, но не знаеше какво да прави. В яда си изрита бронзовото животно. Чу се глух звук, който бавно заглъхна между стените.

- Дали чашата не е скрита в самия дракон? - предположи Корсис. - Скривалището е добро и, както казвате, в него има логика.

- Логика ли? Каква?

- Много просто. Крум, Дракона, е погълнал Никифор, императора. Както се е случило в действителност.

- Наистина е така - замислено каза писарят. - Но как биха скрили чашата в статуята, така че след това да могат да я извадят пак? Огледахме отвсякъде, не си личи никъде да е рязано или да има тайник.

- Може би трябва да погледнем пак - предложи Корсис.

Двамата вдигнаха фенерите си и отново огледаха статуята от всички страни. Не забелязаха нищо, което да им подскаже, че чашата е вътре.

- Ами отдолу? - не се предаваше Корсис. - Може отдолу да има дупка. Трябва просто да го повдигнем!

- Ти луд ли си? Това нещо тежи колкото къща!

- Тогава да идем да вземем въжета, макари, лостове... Предполагам, че знаете по-добре от мен какво точно ни е нужно. Ще наемем работници, ще се върнем и ще се справим.

- Чакай! Чакай! - Климент внезапно бе осенен от прозрение. -Ако не е отдолу, може да е отгоре!

- Къде отгоре? На главата му няма нищо.

- Не ме разбра - махна с ръка писарят. - Може да са пуснали чашата през устата на дракона! Статуята е куха, в устата би трябвало да има отвор. Могли са да вържат чашата с въже или нещо подобно, за да не се счупи, и внимателно да я спуснат през устата на дракона.

- Точно така! Това е!

Корсис бързо скочи, разрови се в торбите и скоро извади едно от въжетата, на което имаше навързани възли като стълба. Направи в края му примка и ловко го хвърли към главата на дракона.

При втория опит успя да я закачи за един от рогата на чудовището. Стегна я и увисна на нея, за да провери здравината й.

- Ще успеете ли да се качите? - попита той.

Климент кимна. Съблече кожения си елек, свали колана с мечовете и кинжала си, подскочи и се хвана за въжето. Краката му здраво стъпиха на един от възлите.

Бавно, без да бърза, писарят се заизкачва по импровизираната стълба. Под него Корсис го окуражаваше с викове и напътствия.

Най-накрая Климент стигна главата на дракона. Изтегли се за последен път и погледна в устата на животното.

Очакваше го разочарование.

Зад изплезения раздвоен език, стрелкащ се между извитите зъби, ясно се виждаше медната стена, в която свършваше устата на чудовището.

Писарят нещастно се залюля на въжето. Какво щяха да правят сега?

Миг преди да извика на Корсис, че устата е запушена, погледът му бе привлечен от нещо друго. На челото на дракона, точно в средата между двата рога, ясно се виждаха, старателно издълбани, един до друг два символа - IYIIYI.

„Две седмици? Какво по дяволите трябва да значи това?“ - запита се писарят и бавно огледа цялата глава на дракона. Нямаше нищо друго.

- Гърлото е запушено - извика Климент. - Но открих нещо друго - побърза да успокои младежа Климент и ловко се спусна на земята.

- На челото на дракона има изписани една до друга две седмици. Личи си, че не са били там от самото начало. Някой ги е добавил допълнително.

- Седмици ли? Но за какво?

Писарят сви рамене.

- Поредният знак.

- Какво ще правим сега?

- Трябва да помисля. Да си почина и да помисля какво може да значат двете седмици една до друга.

- Удвоена седмица! Нещо двойно по-божествено или двойно по-важно. Но какво?

Седем до седем. Седем до седем - повтаряше си Климент, докато прибираха нещата си в торбите. - Седем и седем е четиринайсет, седем по седем е четирийсет и девет. Това говори ли ти нещо?

- Абсолютно нищо - Корсис подаде бойния колан на писаря. -Може би все още си струва да повдигнем статуята. Може би отдолу има отвор. Може би означава, че за вдигането й са необходими седем по седем, тоест четирийсет и девет души. Възможно е, нали?

- Възможно е - уморено каза Климент и се запъти към изхода - Но това ще стане утре. Ще трябва да намерим помощници и техника. Както и правдоподобно обяснение защо го правим.

- Чашата е в статуята! Сигурен съм - настояваше на своето Корсис.

- Дано! - Климент се обърна, хвърли последен поглед на потъващия в сенките дракон и застина. С вдигнатите си криле към небето и двете колони под тях, скулптурата имаше съвършената форма на знака IYI.

- Още една седмица - мрачно си каза писарят. - Почнаха да стават прекалено много.

Двамата с Корсис бързо поеха назад.

Писарят усети как копнее да усети вятъра по бузите си и да вдъхне миризмата на тревата и цветята около града. Бяха изкарали в подземията целия ден.

- И не сме яли нищо друго освен малко сушено месо -напомни му Корсис, докато се изкачваха по дървените стълби към изхода.

Навън ги посрещна прохладата на нощта и тихото шумолене на тревите. Но не само това. Във въздуха се носеше някакъв друг, необичаен мирис.

- Какво е това? - попита Корсис и посочи с ръка в мрака.

Климент застана до помощника си. Пред очите му се издигна червено зарево.

Плиска гореше.