Кралят на моста

11. АРЕН

КРАЛИЦАТА НА АМАРИД ТРЯБВА СЪВСЕМ ДА СЕ Е отчаяла, за да вземе за корабите си тая сган.

Горик обърна трупа, който бе издърпал от морето. Кръвта започна да се просмуква в белия пясък. На тялото му липсваше един крак заради някоя от итиканските акули. Липсваше му и левият палец, но акулите нямаха вина за това. Защото липсващият пръст и жигосаният на опакото на дланта знак сочеха, че мъжът е прекарал известно време в амаридийски затвор за кражба.

Арен коленичи на земята и огледа оръфаната униформа на човека — платът бе напълно протрит и на двата лакътя. — Значи всички са престъпници, така ли?

— Всички, които успяхме да огледаме.

Арен се изправи и се намръщи към водата в пещерата, над която се стелеше мъгла. Амаридийският флот познаваше добре коработрошачите на Среден пост и въпреки това днешният кораб бе влязъл в обсега им и сам си беше подписал присъдата. Може би престарелият съд с екипаж от престъпници бе единственото, с което кралицата на Амарид бе готова да рискува в края на сезона на бурите, но все пак… какъв беше смисълът?

Арен се обърна към Горик:

— Напиши доклад и го прати на всички командири на стражата, за да знаят, че нашествията тази година са почнали по-рано.

После се отправи нагоре по пътеката към казармата. Нямаше никакво желание да се прибира вкъщи.

— Какво стана, Ваше Величество, жената да не те изгони вече? — Джор седеше край огъня с книга в ръка. — Май итиканската милост не й хареса особено.

Това определено беше вярно.

Лара бе седяла замислена на ръба на скалата, докато той не започна да се чуди дали да не прати някого да я завлече в къщата. После рязко се беше изправила, бе слязла по стълбите към плажа и беше минала покрай него, без да каже и дума — стражите, на които бе наредил да я придружат, сякаш предпочитаха да поплуват с акулите, отколкото да пазят кралицата си. След около час Илай бе дошъл при него с писмо от Лара до баща й и сега, докато думите на Астер още отекваха в ушите му, Арен се питаше дали изобщо да го изпрати.

— Съмнявам се да е ставала свидетелка на насилие преди. — Арен тръгна към нара си, но по средата на пътя си промени решението и седна до стария войник. — Прочети това.

По-възрастният мъж пое писмото, прочете го и сви рамене.

— Звучи ми, като да му съобщава, че още е жива.

Арен бе склонен да се съгласи. В писмото не се казваше кой знае какво, освен че тя е здрава и че се отнасят добре с нея, след което имаше подробно описание на къщата. Беше наблегнала основно на горещия извор. Въпреки това той прочете писмото няколко пъти в опит да открие шифър и когато не успя, се зачуди дали този факт го радва, или го разочарова.

— Интересно е, че теб не те споменава. Струва ми се, че леглото ти доста време ще остане студено.

Арен изсумтя. В ума му проблесна смътният спомен от съня, който го бе споходил наскоро — Лара в стаята му, в леглото му, в прегръдките му.

— Май не й е приятно да играе ролята на награда в нечий договор.

— А може да е очаквала съпругът й да е по-хубав. Някои хора преодоляват по-трудно разочарованието.

Арен повдигна вежда.

— Това вероятно е единственото, което не я разочарова.

Джор поклати глава.

— А може би не си пада по наперени кучи синове.

— Чувал съм, че има страни, където хората проявяват известно уважение към монарсите си.

— Аз мога да те уважавам и въпреки това да мисля, че лайното ти е точно толкова смрадливо, колкото моето.

Арен завъртя очи и пое чашата, която Лия, един от членовете на почетната му стража, му подаде. Усмихна й се, но тя му заяви:

— Просто те е яд, че Краля плъх ти прати момиче със собствено мнение вместо безмозъчна идиотка, която би — Лия направи вулгарен жест, — без да задава въпроси.

— Като теб ли, Лия? — намигна й Джор и се разсмя, когато тя лисна съдържанието на чашата си в лицето му.

Арен грабна писмото от ръцете на по-възрастния мъж, преди да му се случи още нещо.

— Нали нямаш намерение да го изпращаш? — попита Джор.

— Казах й, че ще го изпратя. Освен това, ако Сайлъс поиска доказателство, че е жива, е най-добре да му го дадем. Последното, което ни трябва в момента, е повод да дойде да я търси.

— Лъжеш. Спокойно може да използваме фалшификатор, който да води кореспонденция от нейно име.

— Не. — Очите на Арен пробягаха по старателно изписаните редове. — Или ще го изпратя, или ще й кажа, че съм решил да не го правя. Виждаш ли нещо в текста, което не бихме искали да стигне до Свраката?

Джор взе писмото и го прочете още веднъж. Арен не за пръв път прокле онези няколко минути, които деляха неговото раждане от това на Ана. Тези проклети няколко минути, които бяха направили него крал, а нея — командир, и за които той би дал всичко, за да ги обърне и да смени ролите им. На него му идваше отръки да се бие, да ловува, да седи край огъня и да си разменя глупави шеги с другите войници. Политиката и дипломацията не му се удаваха и не желаеше цялото проклето кралство да зависи от неговите решения.

— От описанието на гиздавата ти къща може да познаят, че тя е на Среден пост с теб. От подробностите за джунглата ще се сетят, че е свободна да се разхожда наоколо. И като стана дума… — Джор вдигна глава. — Какви ги върши тя? Защо тича из острова? Дойде от същата посока като теб, а не откъм къщата…

Арен по чиста случайност беше пристигнал в къщата точно преди Лара да се отправи на непозволената си обиколка на острова, и вместо да накара Лия да я спре, той беше решил да види къде ще отиде жена му.

— Разхождаше се безцелно.

Джор вдигна вежди.

— Търсеше моста.

Всички погледи в общата стая се обърнаха към тях и Арен се намръщи.

— Просто любопитство…

Не знаеше защо защитава Лара, а само че думите й го бяха впечатлили. Беше толкова лесно да мисли единствено за жертвата, която той правеше с този брак, че изобщо не му бе хрумнало какво бе струвала женитбата на нея. А то бе същото, от което той искаше да опази Ана, и причината да предпочете да плати на Харендел цяло състояние, но не и да насилва сестра си да сключи нежелан брак.

— За малко да я ухапе змия, така че едва ли ще тръгне пак да се разхожда сама.

— Не бих била толкова сигурна — изтъкна Лия. — Когато й препречихме пътя към лодките, ми се стори, че е готова да ме фрасне в лицето. Може да не е боец, но не е и страхливка.

— Склонен съм да се съглася — додаде Джор. — Ще пратя още двама стражи при къщата, за да я държат под око, когато те няма.

Арен кимна бавно.

— Прати писмото в Южен пост, за да го прегледат Ана и нашите дешифровчици. После фалшификаторът да го препише на чиста хартия и да го пратят в Маридрина.

Хората му знаеха всички шифри на Свраката. Ако Лара бе използвала някой от тях, дешифровчиците щяха да го хванат.

— Мислиш, че е шпионка ли?

Арен издиша продължително и се замисли за новата си съпруга, която напълно се бе разминала с очакванията му. Маридринийските крале открай време използваха дъщерите си като залози в разни сделки, за да сключват съюзи и да се сдобиват с длъжници и в кралството, и по света. Лара и сестрите й със сигурност бяха отраснали с ясното съзнание, че бъдещето им включва брак по сметка с него самия или с някой друг владетел. Несъмнено бяха обучени да изпълняват съпружеския си дълг независимо от обстоятелствата.

Лара обаче ясно му бе заявила, че договорът осигурява присъствието й в Итикана, но не и изпълнението на каквито и да е съпружески задължения. Той уважаваше това. Всяка жена, споделяла някога леглото му, го бе правила по собствено желание и мисълта да прекара живота си с такава, която ляга с него само от чувство за дълг, му беше неприятна. Предпочиташе да спи сам.

— Ще й дам малко свобода. Мисля, че ако са я пратили да шпионира, рано или късно ще дойде при мен, за да потърси информация. Маридринийците не се славят с търпението си.

— И ако дойде, какво? — попита Джор.

— Ще го мисля, като се стигне дотам.

— А ако не дойде?

Ако Лара наистина бе просто невинно момиче, пратено, за да осигури мир между двете кралства, това някак правеше задачата на Арен много по-трудна, отколкото ако я разкриеха като шпионка. Защото той си имаше собствени планове относно маридринийската си съпруга и нямаше да стигне особено далеч с тях, ако тя го мразеше от дъното на душата си.

— Предполагам, че ще трябва да спечеля сърцето й.

Питието на Лия пръсна от устните й.

— Успех в това начинание, Ваше Величество.

Той й се усмихна лениво.

— Теб успях да те спечеля.

Лия го изгледа така, сякаш му казваше, че е най-глупавото създание на земята.

— Между нас двете няма нищо общо.

Трябваше обаче да мине не една нощ, не една седмица, а цели две седмици, през които Лара не му обръщаше внимание, за да започне да осъзнава, че Лия може да е имала право.