Кралят на моста

19. ЛАРА

ЧАС ПО-КЪСНО КЪЩАТА БЕ ПОТЪНАЛА В МРАК, който изведнъж бе разцепен от силен стон. Миг по-късно Бабинка стана от леглото си и се запрепъва навън.

Лара мигом скочи на крака, отиде при лавиците с лекарства и взе стъкленицата, която бе забелязала по-рано. Отмери една капка и я поднесе под носа на Тарин. Извини се наум на жената за главоболието, което щеше да я мъчи на сутринта, когато тя вдъхна капката и продължи да похърква.

Лара се промъкна навън, където гореше фенер. Лек бриз разроши косата й и донесе миризма на джунгла и дъжд. Звездите се мяркаха само там, където сгъстяващата се облачна пелена се беше разкъсала. Лара взе фенера, усили пламъка и пое към пристройката, където се намираше външната тоалетна.

Спря пред вратата и се подсмихна на звуците, които долитаха отвътре. После се завъртя и напрегна очи, за да пробие мрака. Както и предполагаше, отнякъде се появи висок итиканец.

— Мога ли да ви помогна с нещо, Ваше Величество? — Той пъхна палци в колана си и я изгледа.

— О! — Лара подскочи и притисна ръка към устата си, сякаш я бе стреснал. — Ами налага ми се… — Посочи към тоалетната в мига, в който тя се разтърси от мощна пръдня, последвана от изумен стон.

Лара може и да не беше в свои води в Итикана, но когато ставаше дума за наркотични вещества и лекарства, се чувстваше като у дома си. Бабинка бе точно там, където трябваше да бъде.

Очите на стража се разшириха на светлината на фенера.

— Ясно. — Очевидно се опитваше да не се разсмее. — Разбирам. Ами сигурно може…

— Някой храст ще ми свърши работа. — Лара се изкикоти и бутна фенера към него. — Би ли го подържал?

Лара се облекчи зад едно дърво, върна се при стража и си взе фенера. Когато го вдигна пред лицето му, видя как той примигва и присвива очи от светлината.

— Дали ще се оправи? — Лара посочи тоалетната. — Дали не трябва…?

— Не! — Стражът очевидно не смееше да прекъсне Бабинка в тоалетната. — Сигурен съм, че ще се оправи.

— Надявам се. — Лара му се усмихна лъчезарно и тръгна към къщата.

Бабинка щеше да прекара часове в тоалетната, но до сутринта щеше да се оправи. Лара угаси фенера и влезе вътре.

Ала не затвори вратата докрай.

Преброи до пет, отвори я отново и не видя нищо друго освен мрак. Очите й още не се бяха приспособили към тъмнината след ярката светлина на фенера, но това значеше, че и очите на стража не се бяха приспособили. Лара заобиколи слепешката къщата, където зачака очите й да различат силуетите на дърветата, след което се сниши към земята и запълзя покрай градината на Бабинка, докато не стигна джунглата.

Дърветата на този остров не растяха толкова нагъсто, колкото на Среден пост. Бледата луна и звездите прозираха през листака, което позволи на Лара да върви сравнително бързо по пътеката, водеща към колоната на моста. Бризът отнасяше всеки издаден от нея звук, но от време на време Лара спираше, за да се ослуша дали някой не идва след нея. Не чу нищо.

Лек мирис на мокър камък погъделичка ноздрите й, едновременно странен и познат, и след миг Лара разпозна неповторимата миризма на моста. Тя продължи още по-предпазливо, в случай че наоколо имаше стражи. Най-сетне през клоните на дърветата зърна огромната сянка на колоната, издигаща се в нощното небе. Над нея висеше друга сянка, проточила се на север и на юг: мостът.

Лара се запромъква между дърветата, като не спираше да се оглежда за следи от стражи, но не видя нищо, затова продължи така до основата на колоната. Беше построена от същия камък като моста, поддържана от естествено образувала се скала, и се извисяваше на около шест метра. Земята наоколо бе камениста, затова на Лара й беше трудно да открие пътека към входа, който бе сигурна, че се крие някъде в колоната. Тя прокара нокът по гладкия камък в търсене на процеп на скрита врата, но скоро се отказа. По камъка имаше твърде много драскотини и знаци, а тя не разполагаше с кой знае колко време. Ето защо отпусна цялата си тежест върху камъка и бутна с надеждата, че вратата ще се отвори.

Нищо.

Лара изруга и заобиколи към онази част на колоната, която представляваше естествена скала. Изрита тежките си ботуши и ги скри в сенките, след което започна да се катери. Изкачваше се все по-високо и по-високо, а гърбът и мускулите по ръцете й пламнаха от усилието. Най-сетне стигна моста и заопипва основата. Усмихна се, когато откри няколко прави цепнатини в камъка, достатъчно широки, за да се захване за тях и да продължи нагоре. Макар пръстите й да пищяха от болка, Лара продължи и накрая се озова върху моста. Под нея се простираше океан от безкраен кадифен мрак, нарушаван единствено от няколко блещукащи светлинки на острова. Лара започна да опипва съвсем бавно камъните в средата на моста, сигурна, че рано или късно ще открие километричен знак, сходен с тези във вътрешността на тунела.

По гърба й се стичаше пот, а вътрешният й часовник й напомни, че е време да се връща при Бабинка, само че тя продължи да търси, докато не откри знака. Чак тогава тръгна обратно към колоната, като отброяваше всяка крачка.

Тогава чу към нея да се приближават гласове.

— Проклети глупаци. Какво са си въобразявали, че да спрат цял керван за нощувка над Гамира?

Беше Джор. Той и кой знае още колко стражи се намираха върху моста заедно с нея.

С препускащо сърце Лара легна по корем, пропълзя до ръба и надникна надолу. Измежду дърветата излезе група хора, един от които държеше буркан с нещо светещо.

— Те не знаят, че са над Гамира, Джор. — Беше Лия. — Точно там е работата.

— Това не ни решава проблема.

Лара се претърколи към другия край на моста, по-далече от групата долу, след което се спусна бавно по стената на моста с треперещи от усилието пръсти.

— Вие двамата поприключихте ли горе?

Гласът на Арен. Едната ръка на Лара се хлъзна и тя увисна със затаен дъх, докато не се закрепи.

— Огледахме. Има търговски керван, спрял за нощувка точно под нас, а входът откъм покрива е прекалено близо до тях, за да се промъкнем незабелязано. До следващия вход има по пет километра път във всяка посока, а при тези ветрове не бих го препоръчал. Никой не иска да прекара цяла нощ, заседнал върху моста в проливен дъжд.

Арен въздъхна уморено.

— Значи с лодка.

— През бурно море. Надявам се, че каквото там е дала Бабинка на прелестната ти невеста, ще й успокои стомаха за пътуването. Въпреки че може да се наложи да й дадем нещо по-силничко заради проклетата паника.

— Остави Лара на мира. — В гласа на Арен нямаше и следа от веселие. — Отраснала е в пустинята и не може да плува. Нормално е да се страхува от падане във водата.

— Да, да — измърмори Джор и Лара се възползва от звука, за да се спусне по-надолу.

На около три метра от земята скочи. Босите й крака тупнаха меко и тихо, тя се претърколи, стана и направи пет дълги крачки встрани, където се скри сред дърветата. Заобиколи, газейки в кал, и видя как Арен опира ръце една над друга на колоната и натиска два пъти. Чу се тихо щракване и едно правоъгълно парче камък се завъртя навън. Арен влезе в колоната.

Над него Джор и Лия бяха завързали въже на една от многото метални халки, зазидани в моста, и се спускаха рамо до рамо.

Лия тъкмо издърпваше въжето, когато Арен се показа и обяви:

— Някой е заспал точно пред проклетата врата.

— Както казах — рече Джор, — идиоти.

— Каквото, такова. Да вървим. — Арен пое по пътеката към къщата на Бабинка.

„За да ме отведе“, осъзна Лара.

По дяволите! Лара изчака Джор и Лия да тръгнат след него и се промъкна до колоната, за да си вземе ботушите от скривалището. Щеше да се наложи да се движи доста бързо, за да се прибере у Бабинка преди тях тримата, но не можа да се сдържи и надникна в колоната. Сложи ръце на същите места като Арен и бутна два пъти. Когато вратата се отвори, Лара се усмихна широко.

Беше очаквала вътре да е пълна тъмница, но извитите стълби, водещи към моста, бяха осветени от няколко буркана със светещо вещество. Прескачаше по три стъпала наведнъж, за да стигне до гладката каменна стена. Осъзнаваше риска да я хванат, но изкушението да надникне в моста се оказа по-силно и тя натисна стената два пъти.

Щрак.

Лара се намръщи заради звука и бутна леко вратата. Каменният блок се завъртя безшумно на пантите си. Отпред наистина имаше спящ мъж. Хъркаше толкова силно, че сигурно затова итиканските стражи на пост не бяха чули отварянето на вратата.

Трябваше да остави знак на вратата, за да могат войниците на баща й да я открият отвътре. Лара обаче знаеше, че итиканците редовно проверяват моста за подобни следи, затова трябваше да измисли нещо незабележимо.

Мислите й се понесоха назад във времето, към годините на обучение със Серин. Знаеше, че й трябва решение, и то веднага, иначе Арен щеше да стигне до къщата на Бабинка преди нея и да открие отсъствието й.

Хрумна й идея. Извади ножа си и леко поряза ръката си под лакътя. Прибра ножа, натопи пръстите си в кръвта и очерта внимателно рамката на вратата. Щом кръвта изсъхнеше, нямаше да може да се различи върху камъка. Ако обаче я напръскаха с определено вещество, щеше да реагира.

Нямаше време за друго.

Лара затвори предпазливо вратата, полетя надолу по стълбите и затръшна след себе си вратата в основата на колоната. Втурна се с всички сили, прескачайки камъни и корени с босите си крака — с тежките итикански ботуши не можеше да тича толкова бързо, нито пък толкова тихо.

В далечината зърна светлината от буркана на Арен и забави ход, преди да се приближи безшумно към тях. Хрумна й да ги заобиколи и изпревари в гората, но ако се опиташе, нямаше начин да не я чуят. Не и в мрака, не и когато бързаше.

Отпред се появи къщата на Бабинка.

„Измисли план“, кресна си наум и в същия момент видя как Арен заобикаля къщата. Отвори вратата. И след секунда изскочи с вик:

— Къде е тя?

Лара нахлузи ботушите си, шмугна се между дърветата и излезе на поляната.

— Тук съм, няма нужда да викаш.

Той се втренчи в нея заедно с един от телохранителите си и стража, натоварен със задачата да пази къщата. Бабинка избра точно този момент да отвори вратата на тоалетната. Беше само по нощница и ботуши.

— Какво — започна Арен — правиш в гората посред нощ?

Гласът на Серин проехтя в главата й: „Повечето хора лъжат, за да избегнат срама. Малцина лъжат, за да се посрамят, което кара околните да им вярват.“

Лара сведе поглед с ясното съзнание, че потта, стичаща се по лицето й, и зачервената й кожа ще подкрепят лъжата й.

— Не се чувствах добре, а тоалетната беше — тя посочи Бабинка — заета.

Арен се обърна към баба си.

— Болна ли си?

— Подрисках се. Ще оживея.

— Трябва да е било от храната. — Лара притисна ръка към корема си, сякаш я болеше. — Или някаква гадост по мишките, които ме накара да пипам.

— Мишки? Карала си я да ти храни змиите ли? — Арен поклати глава и се захвана със стража: — А ти къде беше, по дяволите?

— Тук. Не я видях да излиза. А гледах.

— Не особено добре.

— Опитах се да проявя дискретност — сопна му се Лара и ритна земята. — А сега, ако сте приключили със зяпането, бих искала да се върна в леглото си.

Арен издиша продължително.

— Какво? — Лара скръсти ръце под гърдите си и вдигна поглед към него.

— Към брега на Итикана се приближава флотилия от трийсет амаридийски кораба. В момента има гръмотевична буря, която може да отложи нападението, но Среден пост е под мое командване и трябва да се върна, за да организирам защитата.

— Ще нападнат ли?

— Най-вероятно. — Той въздъхна. — Може да се върнеш с нас, или да останеш с Бабинка до края на Приливната война. Ти решаваш.

— Ще се върна в Среден пост.

Беше абсолютно изключено да прекара и ден повече с тази противна жена. Освен това присвитите очи на Бабинка й дадоха да разбере, че старицата не е повярвала напълно на оправданието й. Ако Лара останеше, сигурно щеше да я връзва за леглото всяка нощ и да утрои стражата. А тъй като Лара трябваше да направи нещо и по въпроса с Арен и омайването му, тя добави:

— Искам да дойда с теб.

Той свъси вежди и извърна поглед.

— Не може да минем през моста. Има керван на път към Южен пост, който е спрял да пренощува точно над тукашната колона, и няма да можем да влезем, без да ни видят. Ще трябва да се върнем с лодка.

Лара преглътна паниката, надигнала се в стомаха й, когато Арен бе споменал буря. „Овладей страха си — заповяда си тя. — Ако запазиш самообладание, можеш да научиш много.“

— Ще се справя — промълви тя.

Арен се обърна към Тарин, която масажираше слепоочията си.

— Днес не е от най-добрите ти дни, войнико. Джор ще се занимае с наказанието ти, след като се приберем.

— Съжалявам, Ваше Величество — каза Тарин и Лара усети бодване на вина, но преглътна и него.

Арен хвана Лара за ръката и я поведе в мрака след Джор, а полузаспалата Тарин ги следваше заедно с Лия, която носеше някакъв чувал на рамо.

Вятърът се усилваше с всяка секунда, но се чуваше високо над тях. Шумът от вълните, разбиващи се в скалите, изпълни ушите на Лара, а сърцето й запрепуска бясно при мисълта, не щяха да излязат в разбушувалото се море. Когато стигнаха до скалите, надвиснали над морето, по гърба й вече се стичаше пот. Не се виждаше нищо, луната и звездите бяха скрити зад облаците.

Заваля.

Ледените капки намокриха косата й и се просмукаха по гърба на туниката й, докато Лара гледаше как войниците, служещи на този остров, се мъчеха да вдигнат някакво подобие на огромна дървена стълба във въздуха. В края на стълбата бяха завързани въжета. Наложи се осем войници да я спуснат в мрака отвъд скалите.

— Над водата под нас се издигат скали — извика Арен в ухото й. — Ще слезем по стълбата и после ще прекосим до островчето, където сме завързали лодките. В момента е отлив, но водата ще стига до коленете ти.

— Да вървим! — Джор вече беше на стълбата и заслиза към разбуненото море. Лия тръгна след него.

— Аз ще сляза пръв, после ти и накрая Тарин.

Лара кимна безмълвно, неспособна да продума заради тракането на зъбите си. Арен се качи на стълбата и също заслиза, но когато Лара хвана първото стъпало, пръстите й се схванаха. Ръцете и краката й затрепериха и се наложи да впрегне цялото си самообладание, за да се раздвижи. Все по-надолу и по-надолу към водата.

„Щом те могат да го направят, значи и ти можеш.“ Повтаряше си тези думи с устни, с мокри от пот ръце, с подгънали от разбиващите се вълни дрехи. Накрая ръцете на Арен се сключиха около кръста й и я задържаха на място, когато стъпи на хлъзгавите скали. Миг по-късно Тарин скочи до нея и след като се провикна нагоре, войниците издърпаха стълбата обратно.

Лара не виждаше нищо. Нищо. Ала чуваше бученето на вода навсякъде около себе си. Една стъпка в грешната посока — и с нея щеше да е свършено. От тази мисъл краката й се подкосиха, тя падна на колене и опря ръце в скалата.

— Нямаме време да те чакаме да пълзиш — надвика Арен шума на вълните. — Ще стане много по-зле, ако заседнем тук, когато започне приливът.

Тя се изправи с треперещи колене, като дишаше тежко и мъчително, и направи една-две крачки напред, оставяйки Арен да я води.

— Джор е обозначил трасето. — Арен вдигна ръката й и я насочи в правилната посока, защото тя не можеше да различи дори неговия силует — толкова беше тъмно.

Ето го.

На всеки няколко крачки се виждаха светещи петна от водорасли. Сърцето й успокои ритъма си и тя продължи напред, а увереността й нарастваше с всяка крачка.

— Има около три метра път под водата. Ще ти стигне до коленете, но течението е силно, затова се дръж за мен.

— Проклет да си, че ме караш да правя това.

Арен се разсмя, което я вбеси достатъчно, че да нагази първа.

Ботушът й се напълни с вода и отначало течението я блъсна назад, след което се отдръпна и я тласна напред. Тя вкопчи ръце в колана на Арен и усети ръката на Тарин върху рамото си за допълнителна опора.

Стъпка.

Още една.

Палецът на крака й закачи камък, Лара се препъна и простена от ужас, преди да си възвърне равновесието.

Стъпка.

Още една.

Повали я висока вълна и Лара падна настрани, изгубила опора под краката си. Озова се във вода до кръста и единствено това, не държеше Арен за колана, й попречи да потъне съвсем. Писъкът й раздра нощта, трескав, отчаян и първичен. Тогава ръцете му се увиха около раменете й и я измъкнаха от водата.

— Извадих те. Всичко е наред. Най-лошото свърши.

— Само да стъпя на суша, и ще те изкормя като прасе! — Тя мразеше да се страхува, а единствено гневът бе способен да прогони тази емоция. — Ще те задуша в съня ти!

Прихнаха десетина души, но смехът на Джор бе най-гръмогласен.

— Тя най-сетне разкри истинските си намерения.

Арен изсумтя.

— Задръж злобата, докато не стигнем място, откъдето не мога да те метна в морето — натърти той и закрачи към далечния край на островчето.

Тарин я хвана за лакътя и й помогна да се изправи.

— Пътят до Среден пост е само час. — Тя сложи в ръката й някакъв ремък. — Накарах един човек от селото да ти го направи. Ако се случи нещо, това ще те задържи на повърхността, докато успеем да те издърпаме обратно в лодката.

Лара прокара пръсти по предмета, който се оказа примка от ремък, прикрепена към буренце. Малък жест на огромна добрина. Жест, който Лара не заслужаваше.

— Благодаря.

Итиканците я качиха на една от лодките и тя се сви вътре, увила една ръка около буренцето и стиснала с другата борда, докато изкарваха лодката във водата. Гласовете им бяха безгрижни, въпреки че никой нормален човек не би извършил подобно безумие при никакви обстоятелства.

Лодката се люшна по вълните и стомахът й се обърна, но Лара не смееше да се пусне, за да извади от джоба си корена, даден й от Бабинка. Тъкмо повръщаше през борда, когато всички се умълчаха и застинаха с ръце по разните въжета, рулове и платна.

— Ето ги — каза Лия.

Джор изруга под нос.

— Дано бурята се усили и ги прати на дъното.

Лара вдигна глава и зарея мътен поглед към водата. В далечината се поклащаха десетки — не, стотици — светлинки. А вятърът носеше оттам звуците на музика и песни.

Кораби.

Амаридийската флотилия.

— Трябва да идем да палнем няколко — отсече рязко Лия. — Да им развалим веселбата.

Всички обърнаха едновременно глави към Арен. Лара впи пръсти в борда и зачака отговора му.

— Продължаваме към Среден пост. — Гласът му бе по-нисък от обичайното.

— Но преди това може да потопим няколко кораба — възрази Лия. — Разполагаме с всичко необходимо.

— Среден пост — повтори Арен. — Не са ни нападнали, а ние не започваме битки.

— Но те ще нападнат! Знаеш, че ще нахлуят веднага щом времето се оправи!

— Когато го направят, ще се бием с тях. Както винаги.

В гласа на Арен нямаше емоция, но Лара усети гнева и безсилието, които се излъчваха от него.

— А можем да ги спрем сега. — Лия не се даваше лесно.

— Намират се извън нашите води и не проявяват агресия. — Арен се размърда неспокойно. Коляното му се опря в гърба на Лара. — Ако ги нападнем, без да са ни провокирали, Амарид ще може да ни обяви война. Това тук са няколко кораба и да, дошли са да нападнат. Но с тях можем да се справим. Ако Амарид тръгне срещу нас с целия си флот, ситуацията ще е доста по-различна. Итикана не предизвиква конфликти. Не можем да си го позволим. А сега да се връщаме на Среден пост.

Всички замълчаха и се раздвижиха, а лодките запориха вълните с ускорен ход. Лара не можеше да откъсне поглед от отдалечаващите се светлини на флотилията, а в главата й звучеше речта на баща й от онази съдбоносна вечер. „От незапомнени времена Итикана държи в мъртва хватка търговията по тези земи, издига и сваля кралства като някакъв мрачен бог.“

Тя го беше вярвала. Беше му повярвала безусловно. Но думите на Арен… това не бяха думите на владетел с богоподобна власт. Никак даже. Това бяха думите на владетел, чието кралство се бореше за оцеляване.