Кралят на моста

25. ЛАРА

ПРИЛИВЪТ НА ВОЙНАТА ЗАВЪРШИ С ВНЕЗАПЕН тайфун, който беше толкова мощен, че дори итиканците отказваха да излязат в морето. Илай й каза, че мостът най-вероятно е празен, тъй като морето беше прекалено бурно за корабите, било то и по краткия път до Южен и Северен пост. В резултат на това Лара се чувстваше напълно изолирана от света на Среден пост. Чувството се засилваше от факта, че стоеше затворена в къщата, само с прислугата за компания.

Въпреки че битките бяха приключили, Арен я избягваше.

Прекарваше целите си дни с войниците, а нощите — на тесния нар в казармата, без нито веднъж да се качи до къщата.

Въпреки това Лара всяка нощ проверяваше броя на листовете в кутията му за писма, но всичките копия на скритото й послание си оставаха в Итикана.

Точно като нея.

На сутринта след края на бурята Лара реши, че моментът е дошъл. Тя се облече в итикански дрехи, напълни си джобовете със скъпоценни камъни и няколко от предпочитаните си дроги и се натъпка с възможно най-много храна, след което каза на Илай, че излиза да се поразходи на чист въздух.

Ако се опиташе да избяга по море, смъртта й нямаше да е инсценирана, а съвсем реална, затова тя бе изчакала небето да се проясни, преди да задейства плана си. Знаеше, че честолюбието на Арен ще го накара да пише на баща й, за да го уведоми за смъртта й. Че Серин, винаги нащрек, ще провери страниците и ще открие посланието й. Оттам нататък тя можеше само да се моли и надява баща й и Серин да решат, че наистина е умряла, след като не се появеше известно време в Маридрина. Тогава нямаше да има нужда да се тревожи, че наемни убийци ще дойдат за нея в Харендел. Именно там смяташе да замине Лара. И да изживее живота си с мисълта, че е дала на народа си възможност за едно по-добро бъдеще.

За сметка на бъдещето на всички в Итикана.

След като бурите се бяха завърнали в Итикана, за да бдят над нея, Тарин и останалите бяха освободени от служба като нейни пазачи — ето защо, когато пое по пътеката към скалите над морето, нямаше от кого да се пази. Вървя до северната страна на острова и спря на мястото, което си беше избрала толкова отдавна.

То беше високо — вълните се разбиваха в брега на десет метра под нея, но я бяха привлекли плоските камъни, подаващи се от прибоя. Можеше да спусне кануто си върху тях и да инсценира едно фатално и трагично падане. Впоследствие мислеше да се прехвърля от остров на остров, да се крие в убежищата, които успееше да намери, и така лека-полека, в промеждутъците между бурите, да стигне до Харендел.

Планът беше опасен, но не страхът й тежеше, когато сведе поглед към скалите.

— Внимавай да не паднеш.

Лара се стресна и се олюля, а Арен протегна ръка, хвана я за лакътя и я издърпа по-далече от ръба.

Той издаде звук на раздразнение и продължи да я дърпа.

— Ела с мен. Имаш задължения.

— Какви задължения?

— Кралски.

Тя запъна крака и токовете им изораха две следи в калта, докато той не спря и не й отправи погнусен поглед.

— Това не е задължение, Лара. Но надзираването на завръщането на евакуираното население е. Така че или започвай да вървиш, или ще те завлека до водата и ще те хвърля в лодката.

— Ще вървя. — Беше бясна, че й е попречил да се заеме с плана си, и още по-бясна на зрънцето облекчение, щом осъзна, че сигурно ще се наложи да изчака да премине още една буря, преди отново да се опита да избяга от Итикана.

Лара се сгуши на обичайното си място в лодката и изчака да излязат от пещерата, за да попита:

— Къде отиваме?

— На Серит. — Арен се настани с гръб към нея.

— Просто малка разходка с лодка — обади се Джор зад гърба й, докато вдигаше платното.

След тези думи никой не проговори.

В пещерата на Серит вниманието й привлякоха два от големите кораби с двойни корпуси, които бе видяла при евакуацията, но и двата вече бяха разтоварили пътниците и стоките. Докато ги гледаше, Лара предположи, че екипажите им се готвят да потеглят обратно за Еранал. Въпреки седмиците шпиониране точното местоположение на това място си оставаше загадка.

Кожата й настръхна, когато последва Арен през дупката между скалите, по същата пътека, където беше избила всички онези войници. Продължиха нагоре, докато не стигнаха селото. То изглеждаше съвсем различно от последния път. Вместо кръв и трупове, деца с безжизнени погледи и плачещи родители, сега там кипеше труд. Жените отваряха прозорците и вратите на домовете си, за да ги проветрят, а между къщите се гонеха хлапета.

Местните ги засипаха с поздрави и пожелания за щастие, с гордост им показваха новородените си бебета и по-големите деца, решени на всяка цена да получат късче внимание от владетелите си. Тактиката на Арен беше ясна. Опитваше се да докосне душата й, като й буташе в ръцете пухкави бебета или й връчваше бонбони, за да ги раздаде на децата.

И работеше. Идеше й да коленичи на земята и да се разплаче, защото светът на тези хора скоро щеше да изчезне. Но изборът беше между тях и хората в Маридрина. Гладуващият народ на Маридрина се нуждаеше от моста, от приходите, от стоките, които се пренасяха по него. Ето защо Лара щеше да жертва тези хора в името на своя народ и после да се моли вината и скръбта да не я убият.

Лара би дала всичко сестрите й да са с нея, за да споделят товара й, защото те щяха да я разберат. Те бяха единствените, които щяха да разберат. Обаче беше сама и с всяка изминала минута чувстваше, че се приближава застрашително до точката си на пречупване.

Дишането й се възстанови едва когато се качиха отново на лодките и Лара седна, скрила лице в дланите си, щом поеха към Среден пост.

— Пазителите май са имали гости — наруши мълчанието Джор.

Лара вдигна глава и очите й попаднаха на малък остров с красиви бели плажове, които навътре преминаваха в скали и гори. Над земята се издигаше мостът, подпиран от колона, която се издигаше в центъра на острова. В острова нямаше нищо особено, освен факта, че изглеждаше невероятно достъпен в сравнение с останалите, които строителите на моста бяха използвали, за да издигнат подпорните колони.

„Защото не са имали избор“, осъзна Лара, когато се взря в далечината. Най-дългият отрязък от моста между две колони, който бе виждала, беше сто метра. Ако се избегнеше този остров, отрязъкът между две колони щеше да стане много по-дълъг от допустимото. Тя прехвърли поглед към три човекоподобни фигури, които се подуваха и разлагаха наполовина на брега, наполовина във водата.

— Какъв е този остров?

— Змийският остров.

Тя се сети за безбройните змии, които бе видяла от пристигането си насам.

— Това име подхожда за цялата Итикана.

— Този е по-особен. — Арен даде знак на Джор да свие платната и остави лодката да продължи напред по инерция към плитчините. — Гледай.

Лара се взря в сушата и забеляза нещо да се движи под надвисналите над плажа скали, но не успя да различи какво точно е то.

Арен се изправи до нея в лодката, стиснал в ръка една риба — хваната по-рано през деня, но още жива, — и зачака, докато вълните го носеха леко към брега. Когато до сушата останаха около три метра, Джор заби весло във водата, за да спре. Арен хвърли рибата.

Тя се приземи в средата на плажа и Лара загледа ужасено как изпод скалите се хвърлиха стотици змии, разтворили паст към нея. Бяха големи — много от тях бяха по-дълги от ръста на Арен, а някои дори повече.

Най-бързата змия захапа рибата, а останалите се струпаха върху нея, загърчиха се и защракаха с челюсти, докато рибата не изчезна в нечие гърло, което на мига се изду от тялото на наградата си.

— Мили боже! — Лара покри устата си с ръка.

— Ако някоя от тях забие зъби в теб, след броени минути ще си парализирана. След това е въпрос на време някоя от големите да дойде да те довърши.

— Големите…

Колкото и да бе невероятно, островът внезапно й се стори още по-ужасен, докато го оглеждаше за следи от споменатите големи змии. Мерна каменна пътека, която водеше към основата на колоната. Беше обрасла с растителност, но в сравнение с останалите колони тази изглеждаше направо леснодостъпна.

— Моля те, не ми казвай, че влизате в моста и оттук.

Арен поклати глава.

— Тази е за заблуда. Върши добра работа — островът изглежда толкова гостоприемен.

— Твърде гостоприемен — намеси се Джор. — Колко от нашите са загробили змиите?

Лара погледна подозрително Арен.

— Младите играят една игра, въпреки че е забранена. Двама души подмамват змиите надалеч от пътеката, а третият трябва да стигне до колоната, да се качи на моста и оттам да скочи във водата. Изпитание за смелост.

— По-скоро доказателство за идиотизъм — сопна се Джор.

— Със сигурност е добър начин да се самоубиеш. — Лара задъвка бузите си отвътре и се замисли за евентуалните ползи от този остров.

Щеше да е лесно тук да пуснат котва кораби, които да пренасят войници, стига да можеше да се измисли решение за змиите.

Лара бе потънала в размисли и не забеляза, че Арен се е съблякъл. Видя го чак когато той се прехвърли през борда само по панталони и потъна до хълбоците във водата.

— Подръж го малко — заръча й той и й подаде лъка си. — Пази го да не се намокри.

— Какво си мислиш, че правиш?

Той раздвижи пръсти и кокалчетата му изпукаха.

— Доста време мина, но съм сигурен, че още го мога.

— Връщай се в лодката, Арен — сопна се Джор. — Вече не си четиринайсетгодишно момче.

— Вярно, не съм. И това би трябвало да е в моя полза. Лия, Тарин, вие подмамете змиите. Постарайте се, иначе до края на живота си ще пазите задника на Ана.

— Нищо подобно няма да правите — нареди Джор на двете жени. — Стойте си на мястото.

Арен се обърна и опря ръце в лодката.

— Трябва ли да ти напомням кой от двама ни е крал, Джор?

Лара зяпна. Никога досега не го беше чувала да се позовава на титлата си. Да раздава заповеди — да, но това беше друго.

Двамата се втренчиха гневно един в друг и накрая Джор вдигна ръка в знак на поражение.

— Правете каквото ви нареди Негово Величество.

Двете жени взеха по една риба и скочиха във водата с мрачни изражения. „И преди са го правили“, помисли си Лара. Бяха го правили за него.

Сърцето й заби трескаво.

— Връщай се в лодката. Ръката ти още не е заздравяла.

— Достатъчно е заздравяла.

— Това е лудост, Арен! Какво се опитваш да докажеш?

Арен не отговори, а тръгна към брега и спря на няколко метра от прибоя. Застана напълно неподвижно, а двете му подчинени тръгнаха в противоположни посоки, привличайки вниманието на змиите. Земята под издадената скала загъмжа от живи тела — змиите запълзяха към двете жени, надалече от пътеката.

„Това е заради нещата, които ти каза — прошепна един глас в главата й. — Каза му да легне и да умре.“

— Арен, върни се в лодката. — Сама не можа да познае пискливия си, остър глас. — Няма нужда да доказваш нищо.

Той не й обърна внимание.

„Кажи му, че те интересува. Кажи му, че животът му е важен за теб. Кажи каквото трябва, само го върни в лодката.“

Само че не можеше. Не можеше да го излъже така и миг по-късно да забие нож в гърба му.

А дали щеше да е лъжа?

— Арен, аз… — Гърлото й се сви, преди останалите думи да успеят да излязат.

Джор кимна на стражите в лодката и тези, които носеха лъкове, опънаха безшумно тетивата. Арен обаче някак успя да ги чуе.

— Ако някой изстреля и една стрела, изхвърча от стражата.

Те свалиха лъковете.

— Не може да говориш сериозно — изръмжа Лара. — Арен, върни се в лодката, ти…

— Давай!

Двете жени на мига хвърлиха рибата на брега. Змиите още веднъж се изстреляха изпод скалата — десетки, стотици. Повече, отколкото Лара можеше да преброи. Точно когато най-бързите стигнаха до плячката, Арен се втурна да бяга по пясъка. Беше стигнал едва до средата на плажа, когато змиите го забелязаха и няколко се изправиха, за да видят по-добре натрапника, преди да се хвърлят след него.

Той беше бърз.

Но змиите бяха по-бързи.

— Идват! — изпищя Лара и загледа с ужас как противните създания направо летяха по пясъка.

Арен бе стигнал до пътеката и тичаше към колоната. Гърбът му бе лъснал от пот. Оставаха му трийсетина метра.

Нямаше да успее.

Змиите се мятаха във въздуха, челюстите им щракаха на няколко крачки от него. Преднината му се топеше с всяка секунда.

— Тичай!

Лара се изправи и дори не забеляза как лодката се разклати под краката й. Той не можеше да умре. Не и по този начин.

Джор също бе скочил на крака.

— Тичай, лайно такова!

Десет метра. „Моля те — каза си тя. — Моля те, моля те.“

Двамата с Джор видяха змията преди Арен. Огромното чудовищно създание, увито около основата на колоната, бе привлечено от раздвижването сред по-дребните си събратя. Змията съзря Арен в същия миг, в който и той нея, и се изправи, а Арен се закова на място, приклещен между две смъртни опасности.

Без да се замисля Лара вдигна лъка на Арен и дръпна една стрела от ръката на най-близкия страж. С едно плавно движение тя запъна стрелата, завъртя се и я изстреля. Черните пера изсвистяха във въздуха, минаха на косъм от рамото на Арен и уцелиха човекоядната змия право в устата.

Арен реагира мигновено, прескочи трупа и се хвана за дръжките, зазидани в колоната. Започна да се катери точно навреме — змиите се бяха хвърлили към краката му. Той преполови колоната за секунди и се обърна да погледне към лодката и вероятно към човека, който бе престъпил заповедта му.

Лара остави лъка да падне от ръцете й, но това нямаше значение. Той я беше видял. Всички я бяха видели. И сега щеше да й се наложи да се справя с последствията.

Никой не продума, докато Арен се изчакваше по колоната, и за миг сърцето на Лара забави ритъма си — знаеше добре, че ако той падне от тази височина, нямаше да оцелее. Раната на ръката му се беше отворила и от нея капеше кръв, но той не показваше, че това го притеснява. Когато стигна моста, прекоси покрива и се озова над морето. После се гмурна непоколебимо в дълбините.

Лара затаи дъх и заоглежда морската повърхност за следи от Арен. Не видя нищо.

Ръката му кървеше.

Ами ако наоколо имаше акули?

Джор се раздвижи зад нея и тя го чу да събува ботушите си. Лодката се завъртя.

— Лия, Тарин! Елате тук.

Тогава Арен изскочи на повърхността и се прехвърли в лодката с едно плавно движение. По мургавата му кожа блестяха капки вода и мускулите му се издуха, когато се хвана за борда, за да не падне. Войниците от стражата едва не скочиха от лодката, за да му направят път, когато той тръгна към Лара.

— Какво, по дяволите, беше това?

Лара не отстъпи и крачка, нищо че той се извисяваше над нея.

— Спасих ти плиткоумния задник, ето какво.

— Нямах нужда от спасяване.

Кашлицата на Джор прозвуча забележително като „Глупости!“. Арен го изгледа кръвнишки и пак се обърна към Лара.

— Никога не си споменавала, че умееш да стреляш с лък. Нямаше да е зле да го споделиш през последните няколко месеца.

— Не си ме питал.

Тя се надигна на пръсти и се втренчи в него, докато той не отстъпи крачка назад. Лодката пак се разклати — беше се приближила до брега.

— И ако някога отново ме изплашиш така, не се съмнявай, че ще обърна лъка към теб.

— А аз си мислех, че не те е грижа за мен.

— Не ме е грижа! Върни се на плажа и легни с някоя от змиите, ако щеш, все ми е едно.

— Така ли? — Бърз като влечугите от острова, той я вдигна и я хвърли във водата.

Лара се приземи по дупе върху пясъка. Водата стигаше до кръста й, но дрехите й се измокриха.

— Задник! — Тя се изправи на крака. Вълните се плискаха около коленете й.

— Казва жената, която, откакто е дошла, ми е като трън в… — Той извика от изненада, когато Джор се засили и го срита отзад.

Арен падна на ръце и колене във водата и едва не събори Лара. Изправи се по-бързо от нея и кресна:

— Дявол да го вземе, Джор, какво беше това?

Лодката вече се отдалечаваше.

— Ще се върнем — извика Джор. — След като приключите със семейната свада. — После лодката зави зад колоната и изчезна от поглед.

Арен избълва поток от ругатни и плесна с длан по водата. Лара почти не му обръщаше внимание. Гледаше змиите, които пълзяха по пясъка към водата. Няколко от тях се изправиха и се залюляха, приковали очи в тях. А зад нея… се простираше откритият океан. Дори да можеше да плува, Лара много добре знаеше какво се спотайва под водата.

Беше хваната в капан.

Слънцето прежуряше над главата й и челото я засърбя от избилата пот, смесена със солената вода, която я бе обляла при падането.

Нарастващата й паника сигурно се беше изписала по лицето й, защото Арен каза:

— Змиите няма да влязат във водата. Могат да плуват, но не обичат. Джор ще се върне. Просто се държи като задник. Няма от какво да се страхуваш.

— Лесно ти е на теб. — Зъбите на Лара защракаха, сякаш й беше студено, макар да не беше така. — Ти можеш да се спасиш с плуване, ако поискаш.

— Съблазнителна идея.

— Не се учудвам. Като се има предвид колко малко те интересува дали някой маридриниец ще живее, или ще умре. — Думите й се бяха изплъзнали, но може би бе дошло време да му ги каже. Може би беше дошъл моментът да му поиска сметка за злодеянията на Итикана.

Арен се втренчи в нея с отворена уста.

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво точно съм направил, за да заслужа подобен коментар? Към теб съм проявявал само и единствено учтивост. Същото важи и за сънародниците ти.

— Нищо, така ли? — Лара осъзнаваше, че допуска емоциите да я завладеят, но гневът имаше по-добър вкус от страха. — Мислиш, че гладуването на народа ми, за да си напълниш хазната със злато, е нищо?

Мълчание.

— Ти смяташ, че Итикана е отговорна за проблемите на Маридрина? — Гласът му прозвуча невярващо. — Та ние сме проклети съюзници.

— А, да. Съюзници. Затова всеки знае, че повечето храна, която се продава на Южен пост, отива във Валкота.

— Защото валкотанците я купуват! — Той разпери ръце. — Южен пост е свободен пазар. Този, който предложи най-висока цена, взема стоката. Няма предпочитани купувачи. Няма пристрастност. Така стоят нещата. Итикана е неутрална.

— Колко лесно си измиваш ръцете. — Започваше да я обхваща ярост, понеже Арен бе прекарал целия ден в опити да събуди съчувствието й към неговия народ, докато самият той пренебрегваше нейния. — И как смееш да твърдиш, че сме съюзници, само за да заявиш после, че си неутрален?

Арен изруга и поклати глава.

— Не мога. Просто не мога повече. — Той притисна пръст към слепоочието си. — Защо мислиш, че Амарид не спира да ни напада? Защото са ядосани от отстъпките, които дадохме на Маридрина, а и на Харендел, ако Ана някога се съгласи да се омъжи за принца.

— И какъв точно ефект имаха тези така наречени отстъпки? Хората в Маридрина умират от глад, притиснати между Червената пустиня и Итикана, а от теб още не съм видяла и най-бегъл намек за съчувствие.

— Изобщо не знаеш какво говориш.

— Така ли? Чух те в деня, когато ме доведоха тук. Чух те да казваш, че отстъпките, които си дал на баща ми, не са това, което си искал, и че Маридрина ще умре от глад, преди да види някакви ползи от този договор!

Той се втренчи в нея с изопнато от ярост лице.

— Права си. Наистина го казах. Но ако ти и народът ти искате да обвините някого за глада, най-добре е да погледнете към баща ти.

Лара отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

— Чела ли си договора? — попита той.

— Разбира се, че съм го чела. Ако Маридрина запази мира с Итикана за петнайсет години, ти ще се ожениш за една от принцесите и ще осигуриш значителни отстъпки от данъците и таксите за моста, стига мирът между двете кралства да продължи.

— Това е накратко. Но когато дойде време да договорим отстъпките, аз предложих да освободя една стока от всички налози, като се надявах това да подтикне баща ти да избере нещо, което ще заздрави мира. Добитък. Пшеница. Царевица. Но знаеш ли какво поиска той? Харенделска стомана.

Гърдите й се стегнаха.

— Лъжеш. Баща ми прави всичко в името на доброто на народа ни.

Арен се засмя, но в смеха нямаше радост.

— Баща ти прави всичко за доброто на хазната си. И за гордостта си. — Той поклати глава. — Данъците ни за стомана и оръжия винаги са били нарочно високи, защото контрабандата на оръжия носи политически последствия, които предпочитаме да избегнем. Да не говорим, че същите тези оръжия нерядко се обръщат срещу нас.

Тя не можеше да диша.

— В Маридрина няма мини, което значи, че стоманата за оръжията на войската трябва да се купуват отвън. И тъй като баща ти не желае да се откаже от безкрайната си война срещу Валкота, беше принуден да внася оръжия с кораби на много висока цена. Досега.

Слънцето светеше прекалено ярко, всичко пред очите й се размъти.

— Ще продължа, тъй като в образованието ти в пустинята явно има пропуски. — В лешниковите очи на Арен блестеше гняв. В момента Лара можеше да види само тях. — Войната струва пари. Повярвай ми, знам го. Само че баща ти не разполага с моста, затова плаща за своите войни с тежки данъци, които са съсипали икономиката на Маридрина. Ето защо дори когато търговците стигнат до свободния пазар на Южен пост, те не могат да предложат конкурентни цени. Ето защо си тръгват с онова, което никой друг не иска да купи.

Развалено месо. Гнило зърно. Лара затвори очи. Ако той говореше истината, значи всичко, което бе подхранвало желанието й да завладее моста, се оказваше лъжа. И единствената оставаща причина да победи Итикана бе това, против което тя се бе бунтувала цял живот — алчността.

— Не аз съм те излъгал. Не че очаквам да ми повярваш.

Джор и останалите избраха точно този момент, за да се върнат, но изражението на Арен изтри усмивката от лицето на възрастния мъж. Лодката ги приближи, Арен се хвана за борда и се прехвърли вътре. След като и Лара се качи, Арен нареди:

— Вдигнете и другото платно.

Джор направи гримаса.

— Толкова ли си нетърпелив да се прибереш у дома?

— Не се прибираме у дома.

— Така ли? А къде отиваме?

Арен огледа притъмняващото небе на изток и се обърна. Очите му обаче не погледнаха към Джор.

Стомахът на Лара се обърна, докато Арен я гледаше втренчено. Докато я предизвикваше.

— Ще се отбием в Маридрина.