Кралят на моста

40. ЛАРА

— МЕРИЛИН. — ИМЕТО ИЗЛЕЗЕ ОТ ГЪРЛОТО Й КАТО крякане, а в гърдите й пламна буря от емоции, макар да знаеше какво означава присъствието на сестра й тук. На красивата й сестра със златиста коса.

Мерилин бе аристократката на кораба, който беше проверявала Емра.

— Лара.

Арен се опита да се освободи и Лара излезе от вцепенението си.

— Не мърдай. Острието е отровно.

— Не си забравила триковете ми.

— Пусни го.

— И двете знаем, че това няма да се случи, хлебарчице. Старият й прякор изгори ушите й, докато очите й търсеха начин да обезоръжи Мерилин, преди да е убила Арен. Само че такъв начин нямаше.

— Коя е тази жена? — попита Арен.

— Лара е малката ми сестра. Лъжливата ми, крадлива сестра кучка.

Думите изплющяха като шамари.

— Мерилин, дойдох тук, за да спася теб.

— Лъжеш. — Гласът на Мерилин бе чиста отрова. — Ти открадна онова, което ми принадлежеше по право, и ме остави да гния в пустинята. Имаш ли представа колко време ми отне да стигна до Венция и да обясня на татко какво си сторила?

— Направих го, за да ви защитя!

— Мъченицата Лара. — Мерилин изкриви устни в подигравателна усмивка. — Само че аз видях какви са истинските ти намерения, лъжлива курво.

Лара се втренчи в нея онемяла. Писмото, което бе оставила в джоба на Сарина, обясняваше всичко. Как баща им е планирал да ги избие. Как Лара е инсценирала смъртта им и после е заела мястото на Мерилин като кралица на Итикана, защото това е бил единственият начин да спаси живота на всички, не само своя собствен. Как им е върнала свободата.

— Той щеше да избие сестрите ни. Това беше единственият начин. Защо не го разбираш?

— Много добре разбирам. — Мерилин изви ножа — върхът му сочеше нагоре. — Да не мислиш, че не знаех как татко смята да ви избие всичките? — Тя се засмя. — Да не мислиш, че ме интересуваше?

Това не беше сестра й. Не можеше да бъде. Мерилин открай време бе най-чаровната. Най-милата. Онази, която най-много се нуждаеше от защита.

И най-добрата актриса.

— Ти каза, че сестрите ти са мъртви. — Гласът на Арен я върна в настоящето.

— Я виж ти, да не би да е имала тайни от теб? — Мерилин го погали по бузата със свободната си ръка и се разсмя, когато той се дръпна. — Нека ви осветля за някои неща, Ваше Величество. Никой не е принуждавал Лара да идва тук и да шпионира. Тя сама го реши. Само дето „реши“ не е достатъчно силна дума. Лара скрои заговор срещу нас, за да заеме мястото на кралица в Итикана и да пожъне овациите, след като обрече целия ви народ на смърт от ръцете на Маридрина.

— Това не е вярно — прошепна Лара.

— Това е жената, за която се оженихте, Ваше Величество. Най-голямата лъжкиня, която познавам. И по-лошо, тя е убийца. Виждала съм я да убива. Да осакатява. Да изтезава. Съвсем хладнокръвно. И всичко това бе само подготовка за онова, което възнамеряваше да причини на сънародниците ви.

Това беше вярно. Болезнено, ужасно вярно.

— Всички го правехме, Мерилин. Никоя от нас нямаше избор.

По-голямата й сестра извъртя очи.

— Винаги има избор. — Тя се обърна към Арен. — Как мислиш, че щеше да постъпи той в тази ситуация? Мислиш ли, че щеше да убие невинен човек само за да спаси собствения си живот?

Не.

— Себична малка хлебарка. Винаги поставяш себе си на първо място. Макар да разбирам защо си решила да останеш, след като му заби нож в гърба. — Тя прокара пръст по голите гърди на Арен. — Хубавец е. Това не ни го казаха на уроците в лагера. И аз не бих се отказала да му изпробвам способностите веднъж-дваж, преди да му прережа гърлото.

В гърдите на Лара избухна ярост и тя освободи ножа от бляскавия му калъф, въпреки че й призля от мисълта да нарани сестра си.

— Не го докосвай.

Мерилин присви устни.

— Защо? Защото е твой ли? Първо, по право принадлежи на мен. Второ, дори да възнамерявах да го оставя жив, а аз не възнамерявам, наистина ли смяташ, че ще иска да има каквито и да е отношения с теб, след като разбра що за човек си? След като разбере какво си направила?

— Нищо не съм направила.

Мерилин бръкна в джоба си и извади тежък пергамент, поръбен със злато.

Не.

— Познато ли ви е, Ваше Величество? — Мерилин спусна листа пред лицето на Арен. — Написахте го миналата есен в отговор на молбата на баща ми да се придържате към духа на Петнайсетгодишния договор. Отговорът не беше особено дружелюбен, макар да предполагам, че в края на краищата наистина се върнахте към духа на договора. — Цялото й тяло се разтресе от смях.

Не беше възможно.

Тя беше унищожила всички листове.

— Съществува вид мастило, което остава невидимо, докато не се напръска със специално вещество. Тогава става видимо. Ако претърсите покоите на Лара, съм сигурна, че ще намерите бурканче с такова мастило и то няма да е пълно.

Мерилин обърна листа и Лара загледа безпомощно как Арен чете редовете, изписани със спретнатия й почерк и излагащи всички тайни на Итикана, както и подробната стратегия за завладяване на моста, обричаща я на вечно проклятие.

Тя бе поставила Итикана на колене.

— Лара?

Горящите му очи се приковаха в нейните. Терзанието в тези очи я прободе право в сърцето и го изтръгна от гърдите й.

— Аз не… — Но го беше направила. — Написах го преди. Преди да разбера истината. — Преди той да рискува живота си, за да спаси нейния. Преди да я вземе в леглото си. Преди да й довери всичко. — Мислех, че съм унищожила всички копия. Това е… Това е грешка. Аз те обичам.

Никога преди не го беше изричала. Никога не му беше признавала, че го обича. Защо не го беше казвала?

— Обичаш ме. — Гласът му бе глух. — Или само се преструваше?

— Каква трагедия. — Часовникът звънна, сякаш за да подчертае думите на Мерилин. — Макар да ми се струва, че тепърва ще става още по-трагично, след като свитата на Керис попадна на доставка на оръжия от Харендел.

Прозвуча рог. Зов за помощ. После още един и още един, докато не се превърнаха в плетеница от шумове.

— Въпросната свита излезе от моста на островите Аела и Гамира и нападна наблюдателните ви постове в гръб. Обезвреди коработрошачите ви, така че амаридийските кораби, пълни с наши войници могат да акостират безпрепятствено. В момента повечето от тях се придвижват към Северен и Южен пост, за да нападнат в гръб. Имаме и хора, които надуват итикански рогове, за да се погрижат никой да не се притича на помощ. Това, разбира се, е само началото. Инструкциите на Лара бяха много подробни. Особено за завладяването на Среден пост.

В очите на Арен пламна паника и тя разбра какво си мисли: всичките му войници — всичките му приятели — седяха в казармата и нищо не подозираха.

Мерилин продължи да бърбори, но Лара не я слушаше. Тя мислеше. Ако успееха да стигнат до казармата, може би щяха да свалят веригата навреме. Да пратят сигнал на Южен пост и да ги предупредят. Но щеше да е невъзможно, ако не обезоръжеше Мерилин.

— Не прави това. Спри да бъдеш пешка на баща ни.

Лицето на сестра й помръкна.

— Не съм ничия пешка.

— Така ли? Правиш каквото той ти нареди, и за какво? Всичко, което ни говореха като деца, се оказа лъжа, целяща да разпали в нас неоправдана омраза към Итикана. Да ни превърне във фанатички, които не биха се спрели пред нищо, за да унищожат врага. Но злодеят се оказа татко. Той е потисникът, от когото трябва да се отърве Маридрина. Измамиха ни, Мерилин. Защо не можеш да го осъзнаеш?

— Не, Лара. Теб те измамиха. — Мерилин поклати съжалително глава. Единият й крак се удари в леглото. — Аз винаги съм виждала всичко ясно. Питаш ме какво ще спечеля? Ще занеса главите ви във Венция и татко ще ме обсипе с богатства. Ако намеря и останалите ни неразумни сестри, ще ме направи своя наследница. Ще стана кралица на Маридрина и владетелка на Моста. — Тя се усмихна. — Итикана ще спре да съществува.

Яростта погълна Лара като своеволен звяр, завилия по мускулите и сухожилията й и принуди пръстите й да се стегнат около ножа в ръката й. Наставникът Ерик винаги я бе предупреждавал, че гневът ще я направи невнимателна. Ще я подтикне да прави грешки. Но той беше лъжец. Яростта й даваше фокус. И именно този фокус привлече вниманието й към лекото движение под чаршафите в леглото зад Мерилин. Той й позволи да чуе тихото съскане над трескавото биене на сърцето си. Арен, роден и отраснал в това диво кралство, също го чу.

— Заблуждаваш се. — Лара загледа движещата се фигура. — Татко знае, че си неконтролируема. В мига, в който му свършиш мръсната работа, ще те убие. А мога и аз да го направя вместо него.

Тя метна ножа.

Острието полетя във въздуха, пропусна Мерилин и се заби дълбоко в чаршафите, под които движението се усили.

— Изгубила си си точния мерник.

Сестра й се изкиска, а Арен се изви назад и я блъсна с гръб. Двамата паднаха на леглото и ранената змия нападна. Мерилин изпищя, когато зъбите на влечугото се забиха в рамото й. Тя се загърчи, пусна Арен и заби ножа си в змията, приковавайки тялото й към дюшека.

Лара вече беше прекосила стаята. Тя се хвърли върху Мерилин и двете се изтърколиха настрани. Сборичкаха се, във въздуха се мятаха юмруци и крака с единствената цел да нараняват. Да осакатяват. Да убиват. Сипеха се удар след удар — и двете бяха обучени добре. Но в едно отношение Лара винаги щеше да е най-добрата — в насилието.

Тя стисна главата на Мерилин в мъртва хватка и прошепна:

— Никаква кралица няма да станеш.

После стегна ръце и прекърши врата на сестра си.

Светлината в очите на Мерилин угасна и времето сякаш спря.

Как се беше стигнало дотук? Сякаш бе изминал цял един живот, откакто Лара бе решила да жертва себе си, за да спаси сестрите си. Да се превърне в защитничка на Маридрина. Да пречупи Кралството на Моста. Оттогава всичко се беше променило. Нещата, в които вярваше. Нещата, на които бе вярна. Нещата, за които мечтаеше. А сега една от сестрите й лежеше мъртва от нейната ръка, а Итикана бе на път да падне под маридринийско владичество.

Въпреки всичко баща й бе победил.

— Какво направи?

Ужасът в гласа на Арен я накара да стисне зъби.

— Не исках да стане така.

Той бе хванал мачетето си в ръка, но тя потрепна, когато Арен насочи оръжието срещу нея.

— Коя си ти? Какво си?

— Знаеш коя съм.

Тя дишаше накъсано. Без да откъсна поглед от нея, Арен посегна към листа, обричащ Итикана на падение, и отново прочете посланието й. Мислите му се изписаха по лицето му. Нямаше как да избегнат поражението.

Отвън се чу шум. Крещяха мъже.

— Няма да те оставя тук, за да сътвориш още злини — изсъска той.

Лара не се възпротиви, когато той върза китките й с шнура на една завеса. Не се възпротиви и когато нахлузи на главата й калъфка за възглавница и я извлече от стаята в мига, в който през входа нахлуха войници. Отначало се чуваха итикански гласове. После маридринийски. Сетне настъпи хаос.

Въздухът се изпълни с крясъци, остриета се удряха в остриета, блъскаха я във всички посоки. Още се чуваха рогове, които изпълваха въздуха с призиви за помощ, но тя никога нямаше да дойде. Мирисът на нощта изпълни ноздрите й и в следващия миг Лара полетя напред. Коленете й се удариха болезнено в стъпалата пред къщата. Нечии ръце я изправиха и след миг всички тичаха.

През лицето я удряха клонки, корени спъваха краката й, Земята бе хлъзгава от кал.

Съскащи гласове.

— Насам, насам.

Гласовете на преследвачите.

— Наведи се, наведи се. Запуши ли й устата?

Лицето и бе притиснато към земята. През калъфката се просмука кална пръст. В ребрата й се заби камък. Друг се притискаше към коляното й. Всичко това сякаш се случваше някъде далече, сякаш бе сън. Или се случваше на друг човек.

Не след дълго продължиха напред — проливният дъжд им помагаше да останат скрити от сякаш безбройните маридринийски войници, които ги гонеха из целия остров, макар Лара да знаеше, че няма как да са чак толкова много. Досега доверениците на баща й трябваше да са открили тялото на Мерилин, и липсата на Лара и Арен и залавянето им несъмнено щеше да е от същия приоритет като завладяването на моста.

Спряха за почивка чак когато сивата светлина на зората проби облаците и мокрия плат, обвит около главата й. В групата се чуваха познати гласове. Джор и Лия. Други от почетната стража. Наостри слуха за гласа на Арен, но нито веднъж не успя да го разпознае в прошепнатите разговори.

Лара чака дълго той да заговори, готвейки се да посрещне обвиненията. Арен не продумваше.

Когато повече не можеше да понася мълчанието му, Лара се надигна, хвана калъфката с вързаните си ръце и я свали от лицето си в мъждивата светлина.

Арен седеше на една скала на няколко метра от нея, опрял лакти на коленете си и свел глава. Все още беше без риза, дъждът се изливаше по мускулестия му гръб и отмиваше следите от кръв и кал. Под надвисналите над него клони на едно дърво лежаха лъкът и колчанът му. Мачетето бе затъкнато в колана му. Държеше ножа й в ръка — онзи, който бе метнала по змията — и го обръщаше отново и отново, сякаш никога преди не бе виждал подобна вещ.

— Някой успя ли да се спаси? — Гласът й стържеше като шкурка по необработено дърво. — Да предупреди Южен пост?

— Не. — Ръцете му застинаха. По острието на мачетето проблясваха капки дъжд. — Тарин се опита. Маридринийците се възползваха от собствените ни коработрошачи с изумителна точност. Мъртва е.

Остра болка преряза Лара в корема, в устата й нахлу кисел вкус. Тарин беше мъртва. Жената, която дори не бе искала да е войник, беше мъртва и вината беше нейна.

— Толкова съжалявам.

Той вдигна глава и Лара се отдръпна пред яростта в очите му.

— Защо? Нали получи всичко, което искаше?

— Не исках това.

Само че го беше искала, някога. Беше искала да унищожи Итикана. Точно това желание ги бе довело до този момент, независимо колко се разкайваше.

— Достатъчно лъжи. — Арен се изправи на крака с едно плавно движение и тръгна към нея с нож в ръка. — Може още да не знам всички подробности, но ми е ясно, че мостът е в ръцете на баща ти благодарение на план за пробив на защитата ни, какъвто и самият аз бих могъл да измисля. Твоят план. — Гласът му се извиси и тя неволно се сви — знаеше, че още ги търсят.

— Мислех, че съм унищожила всички доказателства. Не знам как е успял да…

— Млъкни! — Арен вдигна ножа. — Хората ми са мъртви и продължават да умират заради теб. — Ножът се изплъзна от пръстите му. — Заради мен.

Той извади фаталния пергамент от джоба си и го вдигна пред лицето й. Не страната, на която бе писала тя, а онази, на която бе писал той с равен, четлив почерк. Думи, с които увещаваше баща й да премисли войната с Валкота и да постави народа си над собствената си гордост. В гърдите й зейна празнина, когато прочете последните редове.

Арен падна на колене пред нея и обгърна лицето й. Пръстите му се заплетоха в косата й. В очите му блестяха сълзи.

— Обичах те. Вярвах ти. Доверих ти живота си. Кралството си.

Обичах. Минало време. Защото тя така и не бе заслужила обичта му, а сега я беше изгубила завинаги.

— А ти само ме използваше. Преструваше се. Всичко е било роля. Измама.

— Не! — Тя насили думата да излезе от устата й. — Отначало — да. Но после… Арен, аз те обичам. Моля те, повярвай поне на това.

— Чудех се защо никога не го казваш. Сега знам. — За миг ръцете му стиснаха лицето й по-силно и после се отпуснаха. — Сега го казваш само защото се опитваш да си спасиш кожата.

— Не е вярно!

Обясненията се струпаха на езика й и се сборичкаха кое да излезе първо. Думи, с които да го накара да разбере. Думи, с които да го накара да й повярва. Всички те замряха на устните й, когато той вдигна ножа от калта.

— Би трябвало да те убия.

Сърцето й изпърха в гърдите като птичка в клетка.

— Но въпреки всичко, въпреки всичко, което извърши, на мен не ми стиска да забия ножа в черното ти маридринийско сърце.

Ножът изсвистя между ръцете й и разряза въжето с един удар. Той притисна дръжката на ножа към дланта й.

— Тръгвай. Бягай. Не се и съмнявам, че ще намериш начин да избягаш от острова. — Той стисна зъби. — В природата ти е да оцеляваш.

Лара го гледаше втренчено. Въздухът бе заседнал във вцепенените й дробове. Арен не я пускаше да си върви. Той я… прокуждаше.

— Моля те, не го прави. Мога да се бия. Мога да помогна. Мога да…

Арен я блъсна в раменете толкова силно, че тя залитна назад.

— Тръгвай! — После взе лъка си и зареди една стрелите, украсени с черни пера.

Лара отвори уста, без да помръдва, решена да използва този шанс, за да поправи стореното. Да използва шанса да се изправи срещу баща си. И да освободи Итикана.

И да спечели отново Арен.

— Тръгвай! — изкрещя той насреща й и се прицели в челото й, макар по бузите му да се стичаха сълзи. — Не искам никога повече да виждам лицето ти. Не искам да чувам името ти. Ако имаше начин да те залича от живота си, щях да го направя. Но докато не намеря смелостта да те вкарам в гроба, друго не мога да сторя. Бягай!

Пръстите му потрепнаха на тетивата. Щеше да го направи. И това щеше да го убие. Лара скочи на крака и хукна с всички сили нагоре по калния хълм. Ботушите й се хлъзгаха и кривяха, тя прескачаше паднали дървета и отмяташе папрати.

Тогава спря. Опря ръка на едно дърво и се обърна. Точно навреме, за да види как стрелата изсвистява покрай лицето й и се забива в съседното дърво.

Лара притисна длан към драскотината на бузата си и усети между пръстите й да потича кръв. Арен не откъсваше поглед от нея, когато извади нова стрела от колчана, сложи я на лъка и насочи назъбеното острие. Устните му помръднаха. „Бягай.“

И тя побягна, без да се обърне.