Кралят на моста

23. АРЕН

АРЕН ЗАВАРИ ЛАРА ДА МИЕ КРЪВТА ОТ ръцете си, приклекнала до локва морска вода, останала след отлива. Дрехите й бяха просмукани с кръв и изплескани с вътрешности и когато вдигна поглед към него, той видя, не и по бузите й има червени следи — беше отмятала косата, измъкнала се от дебелата й плитка, с окървавени ръце.

Войниците му говореха за нея, но не както преди — не обсъждаха каква безполезна маридринийка е и как не става за друго, освен за леглото. Днешният ден бе променил всичко. Лара непрестанно се беше впускала в битката, за да измъкне поредния ранен итиканец зад бойната линия, без да се замисля за собствената си безопасност, въпреки че амаридийците не се отказваха и продължаваха да притискат итиканците стръвно и отчаяно.

Щом битката бе спечелена, тя се беше погрижила за ранените бързо и умело — превързваше рани, слагаше турникети, печелеше им малко време, докато лечителките стигнеха до тях. Спасяваше живота на куп хора с решително изражение, застинало на лицето й.

Днес тя бе спечелила уважението на Итикана.

Бе спечелила и неговото уважение.

— Добре ли си? — Арен приклекна до нея, за да си измие ръцете. Вече ги беше измил веднъж, но все още ги усещаше лепкави и мръсни.

— Изморена съм. — Тя приклекна на пети и загледа труповете, които се носеха по водата сред останките на потопения кораб. Водата все още беше алена. — Колко загинаха?

— Четирийсет и трима. Други десет сигурно няма да преживеят нощта.

Лара затвори очи и ги стисна, преди пак да ги отвори.

— Толкова много.

— Щяха да бъдат повече, ако не ме беше убедила да те взема със себе си. Или ако не беше пренебрегнала заповедите ми.

Той не добави, че през почти цялата битка се бе притеснявал за живота й — все очакваше да я види покосена от някой амаридийски меч.

— Имам чувството, че не съм направила нищо — промълви тя.

— Мъжете и жените, които спаси, едва ли ще се съгласят.

— Мъжете и жените, които съм спасила. — Лара поклати глава. — По-добре да отида да помогна.

Арен я хвана за китката, докато се изправяше. Пръстите му се увиха около тънките кости — струваха му се твърде крехки за онова, което бе успяла да направи Лара.

— Трябва да тръгваме.

— Да тръгваме ли? — По бузите й избиха гневни петна. — Не може да ги оставим така.

И той като нея не искаше да напуска плажа и ранените си войници, но защитата на кралството му бе сложна и добре смазана машина, състояща се от хиляди различни части. Ако дадена част не беше на мястото си, било то и за няколко часа, цялата машина бе изложена на риск, а сега една част изобщо не беше на мястото си.

— Доведох тук много от войниците, които пазят Среден пост и околните острови. Трябва да се върнем.

— Не. — Лара издърпа ръката си от неговата. — Тук няма и десет души, които да не са ранени. Не може да ги оставим на произвола на съдбата. Ами ако амаридийците отново нападнат?

С крайчеца на окото си Арен виждаше как личната му стража стои до лодките, а Джор го поглежда многозначително. Няколко от другите отряди от Среден пост също бяха готови за тръгване и чакаха само неговата заповед.

— На хоризонта няма амаридийски кораби, а подкрепленията вече са на път. Ще пристигнат до час.

— Няма да си тръгна, докато не пристигнат.

Лара скръсти ръце и Арен заподозря, че ако искаше някога да си тръгне от острова, може да му се наложи да завлече до лодката жената, която всички войници на този плаж бяха обявили за героиня. Изобщо не искаше да стават свидетели на подобна сцена.

Арен изсумтя, извади ножа си от колана и коленичи в пясъка, където начерта лъкатушеща крива — моста.

— Защитата на моста е разделена на части, всяка под контрола на командир от стражата, който разполага с отряд войници. Гарнизонът на Среден пост е тук — той направи дупка в пясъка. — А гарнизонът на Кестарк е тук. Четири амаридийски кораба се движеха към ето това място. — Той направи още четири дупки на юг от остров Кестарк.

— Трябва да отида да помогна на лечителките — прекъсна го Лара. — Давай по същество.

— Това и правя — изръмжа Арен с надеждата, че едно подробно и засукано обяснение ще я убеди да тръгне, вместо да задава въпроси. — Кестарк премести силите си там, където трябваше да подсили защитата, в случай не амаридийците нападнат. Междувременно амаридийците нападнаха тук, на Аела. Кестарк не можеше да рискува да изтегли силите си, нито да размести другите оттук — той начерта овал. — Затова повикаха помощ от Среден пост. Само че, сега Среден пост остана без почти никакви сили и ако амаридийците нападнат тук — начерта още един овал, — няма да можем да им се притечем на помощ навреме.

Лара впери поглед в рисунката. Стори му се, че примигна объркано. После притисна пръсти към слепоочията си.

— В името на Бога, Арен, това по никакъв начин не оправдава изоставянето на войниците.

Тя понечи да се дръпне, но той я спря.

— Слушай. Четирите амаридийски кораба, които очакваха да атакуват, вместо това се изтеглиха — вероятно защото са разбрали, че няма да е лесно да надвият защитата на Кестарк. Изтеглиха се на изток и са извън полезрението на съгледвачите ни. Сега ще последва вълна от сигнали и отрядите ще се преместят на север и на запад, за да могат най-близките до нас отряди на Кестарк да ни осигурят подкрепления. Както казах, ще пристигнат до час.

— Добре.

Лара стана и тръгна нагоре по пясъка, към мястото, където бяха наредили ранените в редици.

— Непоносима жена — измърмори той, но в следващия момент едно изсвирване привлече вниманието му.

Арен се обърна и видя Джор да прави знаци на две лодки от Кестарк, носещи се по вълните под напора на силен вятър, който който миришеше на дъжд.

Арен изруга цветисто под нос и закрачи към водата.

— Всички да тръгват. Искам ви в Среден пост, преди бурята да се е разразила.

Войниците му веднага започнаха да избутват лодките във водата, но вместо да ги наглежда, Арен откри, че погледът му сам се връща към Лара, която обикаляше ранените и от време на време се навеждаше, за да размени няколко думи с този или онзи. Вятърът се усилваше и развяваше измъкналите се от плитката кичури, а лъчите на залязващото слънце им придадоха меден блясък. Войниците му й правеха път. Кланяха й се. Уважаваха я.

Той сравни новия й образ със спомена за пристигането й — как бе прекосила пристана в Южен пост, вкопчена в ръката на баща си, облечена в копринени одежди и с разширени от страх очи. Онова бе портретът на кралица, която Итикана никога не би приела, и този факт го беше притеснил. Оказваше се, че е сбъркал.

— А ние кога ще потегляме, Ваше Величество? — попита Джор и пристъпи до него. — Когато каже женичката ли?

— Ще тръгнем, когато каже кралицата на Итикана.

Възрастният мъж се позасмя и го тупна по рамото.

Първата лодка от Кестарк стигна до брега и Арен позна командир Астер в мига, в който очите на мъжа паднаха върху него. Погледът бе подчертано мрачен.

— Ваше Величество. Не очаквах, че ще дойдете лично.

— Това е предимството на гарнизона в Среден пост. Където би трябвало да съм в момента.

Астер пребледня и с право. Фактът, че пристигаше чак сега, означаваше, че не е бил в гарнизона в Кестарк. Означаваше, че не е бил и с основните си сили, струпани около мястото на предполагаемата атака. Арен беше почти сигурен, че знае точно къде се е подвизавал възрастният мъж.

— Както виждате, командире, нещата за малко не свършиха зле за Итикана. Аела е слабо място, в наблюдателницата нямаше достатъчно хора, а коработрошачът не беше калибриран след сезона на бурите, заради което всички защитници на острова останаха напълно безпомощни пред кораб, пълен с амаридийци.

— Изостанахме с проверките, Ваше Величество — побърза да каже Астер. — Сезонът подрани и…

— Това не обяснява защо пратихте твърде много войска на югозапад и оставихте северната част на острова открита. Дали не бихте ме осветлили?

— Имаше четири кораба. Трябваше да сме в готовност да защитим…

— Да защитите няколко острова, които щяха да си останат непристъпни дори ако амаридийците бяха атакували с двайсет кораба! — изръмжа Арен. — Щяхте да го знаете, ако внимавахте. Което ми казва, че когато сте дали заповедта, сте били разсеян.

— Не бях разсеян, Ваше Величество. Командир съм на Кестарк от дете.

— И въпреки това… — Арен посочи редиците мъртви лица, обърнали невиждащи погледи към небето. После се приведе напред. — Евакуацията приключи, следователно прелестната ти съпруга и децата са на сигурно място в Еранал, а това ти дава възможността да чукаш необезпокоявано любовницата си в къщата, която знам, че си построил за нея на запад оттук.

Астер стисна зъби, но не отрече. Не можеше, не и в присъствието на собствената си стража, която стоеше съвсъм наблизо и бе чула всяка дума. Той погледна над рамото на Арен.

— Тя какво прави тук?

Арен се обърна и видя, че Лара е застанала зад него заедно с една от ранените — осемнайсетгодишно момиче. Той понечи да защити присъствието й тук, но момичето ги изпревари:

— С цялото ми уважение, командире, но много повече от нас щяха да са мъртви, ако кралицата не беше дошла.

Лара не продума, но сините й очи се приковаха, студени и враждебни, в Астер. После се обърна към Арен и кимна.

— Не допускайте повече грешки, командире. — Арен я хвана под ръка и тръгна към лодката, където чакаше неговата стража. — И ни направете услугата да си държите оная работа в панталоните, а очите — върху врага, до края на Прилива на войната.

— Очите ми са върху врага. Тя стои точно пред мен.

Изгубил и последните остатъци от търпението си, Арен се завъртя и удари другия мъж в лицето. Астер се строполи на земята в безсъзнание. Арен се обърна към момичето.

— Току-що беше повишена в действащ командир на Кестарк, докато не изберем нов. Ако някой ти създава проблеми, непременно ми съобщи.

Лара помогна на него и на стражата да избутат лодката във водата, скочи вътре и се намести на обичайното си място в ъгъла, за да не пречи на останалите. Арен седна до нея, но нямаше време за разговори, защото се налагаше всички да гребат с пълни сили, за да преминат прибоя, който насрещният вятър бе усилил.

Бурята прииждаше със страшна сила от север, по смрачаващото се небе танцуваха светкавици, а лодката играеше по все по-големи вълни. Лара седеше с гръб към Арен, но той усещаше страха, излъчващ се от тялото й, и виждаше побелелите кокалчета на пръстите й, вкопчени в борда на лодката. Лара обаче запази самообладание, докато силен порив на вятъра не изду платното. Лия и Горик се хвърлиха едновременно към обратната страна и така спасиха лодката от преобръщане, но накараха Лара да изкрещи. Беше се хвърлила в битка невъоръжена, но това… това тук я ужасяваше. Арен установи, че няма особено желание да продължи да й го причинява.

— Трябва да се махнем от водата! — извика той на Джор и изплю шепа морска вода, запратена в лицето му от висока вълна.

Джор даде знак на другата лодка, в която се намираха останалите от стражата, след което се огледа и зададе посока. Свиха платното и загребаха към едно от безбройните места за акостиране, скрити из цяла Итикана.

Заваля проливен дъжд, заради който видимостта почти изчезна, но все пак успяха да се промушат между две варовикови колони и се вмъкнаха в малка пещера, оградена от подводни скали. Над една от скалите се протягаха две тежки дървени талпи с увиснали на тях въжета с куки в края. Лия скочи, хвана една от куките и я закачи за халката, забита в кърмата на лодката.

Арен подаде веслото си на пребледнялата Лара.

— Ако се приближим твърде много до скалите, избутай лодката назад.

Тя кимна и стисна веслото като оръжие. Застаналата зад него Тарин изчака лодката да се завърти под подходящ ъгъл, скочи, хвана се за едно от въжетата над скалата и бързо се изкачи до върха.

— Арен, ела да помогнеш!

Джор и Горик бяха извадили клина, който държеше мачтата на мястото й, и се мъчеха да я извадят от ямката й. Арен се препъна в една седалка, подхвана мачтата и напрегна мускули. Мачтата изскочи от ямката в същия миг, в който поредната вълна раздруса лодката и запрати и мачтата, и Горик през борда.

Арен падна по задник. Джор, единственият останал на крака, поклати глава с отвращение.

— Защо винаги е толкова трудно?

Той се наведе и привърза и другата кука към лодката, докато Арен помагаше на Горик да закачи мачтата отстрани на плавателния съд.

След цяла изтощителна вечност и с помощта на дървената лебедка те най-сетне успяха да вдигнат и втората лодка на брега, където я завързаха, и поеха покрай скалите към убежището от другата им страна.

За щастие, в каменната постройка бе сухо и не духаше вятър. След като нареди на двама от стражите си да поемат първата смяна на пост, Арен затръшна дървената врата с всички сили, макар да не беше нужно. Миг по-късно погледът му потърси и намери Лара, която стоеше в центъра на помещението с торбата с припаси в ръка.

— Много такива скривалища ли има? — попита тя и се завъртя в кръг.

В помещението нямаше кой знае какво за гледане. По две от стените бяха наредени нарове от дърво и въжета. До третата бяха натрупани сандъци със стоки, а четвъртата бе почти изцяло заета от вратата. Войниците си свалиха ботушите и туниките и ги сложиха да съхнат, а после се заеха с оръжията си — трябваше да се наточат и смажат.

— Да. — Той изхлузи туниката си и я метна на един нар. — Но както сигурно си забелязала, не е никак лесно да се стигне до тях насред буря.

— Бурята ще потопи ли останалите амаридийски кораби? — попита Лара и стражата му се разсмя, с което му напомни, че всички ги слушат.

— Не. Но ще се изнесат по-навътре в открито море, за да не рискуват да заседнат в някоя плитчина или да се разбият в скалите. Това ще ни осигури малко почивка.

Тя повдигна вежда.

— Няма да е особено комфортна почивка.

— Хайде, хайде — намеси се Джор. — Не бързай да отхвърляш удобствата на скривалището. Особено скривалище на Среден пост. — Той отиде при сандъците и откърти капака на единия. Надникна вътре. — Негово Величество има изтънчен вкус, затова се грижи всяко място, където може да спре да пренощува, да е заредено само с най-доброто.

— Оплакваш ли се? — Арен седна на нара и облегна гръб на стената.

Джор извади прашна бутилка.

— Амаридийски портвайн. — Доближи бутилката до лампата, сложена на единствената маса в помещението, и прочете етикета. — О, не, Ваше Величество, определено не се оплаквам.

Той извади тапата и наля по няколко глътки в металните чашки, които Лия беше наредила на масата. Подаде една на Лара и вдигна своята.

— Наздраве за амаридийските лозари, които правят най-хубавите питиета на света, и за падналите им в боя сънародници. Дано изгният на дъното на Океана на ураганите. — Старият войник се прокашля. — И за нашите загинали сънародници. Дано отвъдното им даде ясно небе и тихо море, но и безброй жени със съвършени цици.

— Джор! — Лия го удари по рамото. — Доста от нашите загинали бяха жени. Сигурна съм, че поне няколко от тях си падаха по мъже. Нека поне за тях да има…

— Съвършени членове? — Девет чифта очи се извърнаха към Лара, която сви рамене.

— Когато смъртният живот ни предаде, отвъдното ни компенсира — заяви Джор и Арен го замери с единия си ботуш.

Лия разпери ръце.

— Загинаха хора. Прояви уважение.

— Точно това правя. Би било проява на неуважение да вдигам тост в тяхна памет с тази помия. — Той извади една бутилка с мътно маридринийско вино от сандъка. Нещо изтрака в бутилката и той я погледна невярващо — на дъното като че ли имаше камък. — Сякаш самото вино не е достатъчно зле, та са му добавили и камък ли? — Той хвърли бегъл поглед на Лара. — Това да не е някакво странно изпитание за здравината на маридринийските стомаси, за което не съм чувал?

Всички се подсмихнаха, а Горик изрева:

— За Итикана!

Останалите повториха възгласа и отпиха.

Докато преглъщаше портвайна, който беше много хубав, Арен чу Лара да промълвява „За Итикана“ и да отпива малка глътка от чашата си.

Той напълни отново чашите.

— За Тарин, която изби враговете ни. И за нашата кралица — отсече и издърпа Лара напред. — Която спаси другарите ни.

— За Тарин! — извикаха всички. — За Нейно Величество!

Виното бе изпито за минути, защото, въпреки привидното непринудено настроение, днешният ден беше оставил отпечатъка си върху всички. Така се справяха с войната — преструваха се, че не чувстват нищо, но Арен знаеше, че Джор ще отдели време за всеки от тях и ще им помогне да осмислят онова, на което бяха станали свидетели. Онова, което бяха извършили. Ненапразно бе капитан на стражата.

Лара беше увила ръце около тялото си и трепереше въпреки портвайна. Дъждът и вятърът се бяха оказали по-студени от обичайното за Итикана, а дрехите й бяха съвсем подгизнали. Арен видя как тя огледа другите жени, които се бяха съблекли по долни ризи и панталони, и как ръката й посегна към колана.

Сърцето му прескочи удар и после препусна трескаво, когато Лара разкопча колана и го остави настрана заедно с маридринийските брачни ножове, които винаги носеше. Сетне разхлаби връзките на туниката си и я изхлузи.

За миг в скривалището настъпи пълна тишина, последвана от прекалено силното тракане и стържене на остриетата, които войниците изведнъж се заеха да чистят, и с безцелно бъбрене. Всички гледаха навсякъде другаде, но не и към кралицата.

Арен обаче не можеше да го направи. Другите жени носеха обичайните за страната дебели долни ризи, но тази на Лара беше от най-фина коприна с цвят на слонова кост и в момента беше напълно мокра, заради което бе станала прозрачна. Извивките на пищната й гръд опъваха плата, а розовите зърна бяха настръхнали от студа. Арен си помисли, че дори в отвъдното не би могло да има нещо по-съвършено от нея.

Щом осъзна, че се е втренчил в Лара, той бързо отклони поглед. Грабна едно тънко одеяло, сгънато в долния край на нара, и й го подаде, като внимаваше очите му да не слизат по-надолу от лицето й.

— Скоро ще се затопли от телата. Имам предвид от хората. Съвсем скоро ще стане по-топло.

Тя му отправи свенлива усмивка и уви одеялото около раменете си, развеселена от неудобството му, но само след миг веселието изчезна, когато видя Джор да разглежда един от ножовете й.

Беше извадил отрупаното със скъпоценни камъни оръжие от ножницата му и изпробваше острието.

— Остър е. — Той изряза с него кората от пита харенделско сирене. — Мислех, че тези ножове служат само за украса.

— Реших да ги направя по-полезни — отвърна Лара с многозначително изражение.

— Само с една идея. — Джор претегли ножа. Тежката дръжка го теглеше надолу, но острието бе изкусно изработено. — За тези ножове на север може да вземем цяло състояние и с него да ти купим нещо наистина полезно.

Лара се поклащаше нервно, сякаш много й се искаше да протегне ръка и да си вземе ножа, затова Арен го направи вместо нея. Избърса острието от сиренето в панталона си и й върна оръжието.

— Благодаря — промълви тя. — Подарък са от баща ми. Единственото, което някога ми е подарявал.

Арен искаше да попита какво значение има това. Защо изобщо я вълнуваше каквото и да било, свързано с алчното, садистично същество, което я бе заченало? Но не го направи. Не и в присъствието на толкова наострени уши.

Джор взе отново бутилката маридринийско вино.

— Лоша работа, но като няма хубаво вино, и лошото става. — Той извади тапата и си сипа. Нещо цопна в металната чаша. — Я да видим какво ще да е това.

— Какво е? — попита Лара.

— Изглежда, че малко контрабандна стока се е разделила със собственика си. — Старият войник вдигна нещо, което заблестя в червено под светлината на лампата, и го подхвърли на Арен. — На Северен пост сигурно има купувач на вино, който ще остане много недоволен от покупката си.

Арен вдигна едрия рубин. Не беше специалист по скъпоценни камъни, но ако съдеше по размера и цвета, трябваше да струва състояние. Контрабандистът със сигурност нямаше да е доволен. Той пъхна камъка в джоба си и каза:

— Ще стигне, за да покрие данъците, които продавачът се е опитал да избегне.

Всички се засмяха и после се нахвърлиха на храната, изтощени до смърт и изгладнели след цял ден бой, гребане в бурята и срещи със смъртта. Храната им беше по-важна от разговорите. Лара седна до Арен на нара и сложи на коленете си чиния със сушени меса, сирена и чаша вода.

Тънките й ръце и фини пръсти бяха изпъстрени със стари белези от убождания и порязвания, а ставата на единия бе подута, най-вероятно в резултат на счупване. Това не бяха ръцете, които се очакваше да има една маридринийска принцеса, но докато преди това наблюдение го бе накарало да се зачуди какъв живот е водила в пустинята, за да получи тези белези, сега мислите му бяха съвсем различни.

Например какво би било чувството, ако ги поеме в своите.

Какво би било чувството, ако тези ръце го докосват.

Или пък…

— Гасим! — обяви Джор. — Вятърът ми подсказва, че до сутринта бурята ще е утихнала и няма да е зле по зазоряване да сме отново във водата.

Всички обърнаха глави към осемте нара и после към десетте души в помещението.

— Или двама ще делят легло, или теглете чоп.

Горик се качи на един от наровете на горния ред и издърпа Лия при себе си. Арен направи гримаса. Надяваше се, че поне веднъж няма да се награбят.

— Аз ще спя на пода — каза той. — Но само да стигнем вкъщи, и веднага си лягам в пухеното легло.

— Оценяваме саможертвата ви, Ваше Величество. — Джор намали пламъка на лампата и потопи помещението в почти непрогледен мрак.

Арен легна на каменния под и подложи ръка под главата си вместо възглавница. Беше студено и неудобно, но въпреки крайното му изтощение, сънят не идваше, понеже слушаше все по-дълбокото дишане на всички останали, а в главата му се гонеха хиляди мисли.

Изведнъж нещо студено го докосна по гърдите и той едва не подскочи, преди да осъзнае, че това е Лара. Беше се надвесила от съседния нар, а очите й светеха на оскъдната светлина на лампата. Тя го хвана безмълвно за ръката и го дръпна при себе си.

Сърцето на Арен препускаше трескаво, когато се настани на нара й и облегна гръб на студената стена. Не знаеше какво да прави с ръцете си или с която и да е друга част от тялото си, а Лара се сгуши в него. Кожата й беше ледена.

„Просто й е студено — каза си той. — Дръж си ръцете далеч от нея.“

Това като нищо щеше да се окаже най-трудното изпитание, на което някога се беше подлагал — тя бе пъхнала коляно между неговите, беше опряла ръце на гърдите му, главата й почиваше на рамото му, а топлият й дъх облизваше шията му.

Единственото, което искаше в този миг, бе да се претърколи върху нея, да вкуси тези устни и да свали изкусителната копринена риза от гърдите й, но вместо това Арен дръпна одеялото върху голото й рамо и опря длан в гърба й.

Помещението беше влажно от дишането на толкова хора и вонеше на пот и стомана. Тарин хъркаше така, сякаш животът й зависеше от това, Горик ломотеше насън, а някой, вероятно Джор, пърдеше на равни интервали. Със сигурност бе възможно най-неподходящата обстановка за консумиране на брака му. Но въпреки че косата й го гъделичкаше по носа, ръката му, положена под главата й, започваше да се схваща, а вратът му да се сковава, докато заспиваше, Арен си каза, че не би заменил този нар за нищо на света.

Няколко часа по-късно Арен се събуди от нечии ритмични тласъци. Обърна намръщено глава и срещна отворените очи на Лара, които блестяха на светлината на лампата. Тя издърпа ръка изпод одеялото и посочи нагоре с вдигната вежда и развеселена усмивка.

Горик и Лия. Явно се топлеха взаимно, след като редът им да стоят на стража бе минал.

Арен направи гримаса и прошепна:

— Съжалявам. Войнишки живот.

Пресметна набързо колко души трябваше да са се изредили на пост, и разбра, че Джор го е прескочил и че Тарин я няма, следователно слънцето скоро щеше да изгрее.

— Искаш ли да излезем навън?

Когато тя кимна, го заля вълна от облекчение. Двамата си обуха ботушите, облякоха се и затъкнаха оръжията си в почти пълно мълчание, а Лара взе малко храна от сандъците и последва Арен навън в мрака. Бурята беше стихнала, небето бе обсипано със сребристата светлина на звездите и наоколо се чуваха единствено вълните, разбиващи се в скалистия бряг на острова.

Тарин бе приклекнала в сенките на една скала, но Арен я чу да благодари тихо на Лара, когато тя й занесе малко от храната.

— Арен, заведи я на източната страна.

— Защо?

Въпреки мрака той усети как Тарин се усмихва.

— Просто ми се довери и я заведи.

— Добре. — Той хвана Лара за ръката. — Ще се върнем по зазоряване.

Арен не беше посещавал точно този остров особено често, затова вървеше бавно. Успя да намери пътя към наблюдателния пост в източния край по памет — плоска скала, издадена над водата. Когато стъпиха на нея, пред тях се ширна море от синя звездна светлина.

Лара пристъпи напред, без да пуска ръката му.

— Никога не съм виждала нещо по-красиво.

Нито пък той, но се насили да отмести очи от лицето й и да хвърли поглед на водата.

— Наричаме го звездното море. Не се случва често, а когато се случи, е винаги по време на Прилива на войната, затова не можем да го оценим подобаващо.

Водата беше покрита с фосфоресциращи водорасли, които образуваха яркосини светещи петна по повърхността. Арен имаше чувството, че е застанал между две звездни небета. Светлината се полюшваше по кротките вълнички и хвърляше сенки по скалите, които сякаш танцуваха в ритъма на морето. Двамата с Лара дълго стояха, съзерцаваха в мълчание и на Арен внезапно му хрумна, че трябва да я целуне, но вместо това попита:

— Какво се промени?

Защото нещо се беше променило. Нещо се беше случило и бе смекчило отношението й към него, а може би и към Итикана като цяло, а той нямаше представа какво може да е то. Доколкото му беше известно, от пристигането й насам животът й не беше от най-приятните. Тя беше дъщеря на човек, който бе по-скоро враг, отколкото съюзник на Арен, и той не биваше да й вярва. И не й вярваше. Но с всеки изминал ден, който прекарваше с нея, откриваше, че иска да й вярва. Да й се довери изцяло.

Лара преглътна шумно, издърпа ръката си от неговата, седна и кръстоса крака на земята. После зачака той да седне до нея. Синята светлина откъм морето озари лицето й и й придаде неземен, нереален ореол.

— Докато растях, често ми напомняха колко пари печели Итикана от моста всяка година.

— Колко?

Арен поклати глава, когато тя отговори.

— Повече е.

— Хвалиш ли се?

— Просто съм искрен.

Ъгълчетата на устните й трепнаха и тя замълча за момент, преди да продължи.

— За мен тази сума беше зашеметяваща. И си мислех… казваха ми, че Итикана дърпа конците и манипулира пазара, че се възползва от търговците, които се страхуват да пътуват по море, и взема огромни данъци и такси от онези, решили сами да пренасят и продават стоката си. Казваха ми, че вие преценявате кой ще продава и купува на вашите пазари и че ако някой ви ядоса, му отнемате тази привилегия. Както и че контролирате почти цялата търговия между два континента и единайсет кралства.

— Вярно е. — Той не си направи труда да добави, че за тази привилегия Итикана плаща с кръв, защото тя сама се бе уверила в този факт.

— Това, което не се оказа вярно, бе… причината да го правите.

— Какво ти втълпяваха?

— Че е от алчност. — Немигащите й очи се зареяха над океана. — Когато бях малка, вярвах, че живеете в огромни палати, пълни с всякакви скъпоценности. Мислех, че имаш златен трон.

— А, да. Златният ми трон. Него го държа на друг остров и ходя да го гледам, когато почувствам нужда да си напомня колко много струвам и колко съм привилегирован.

— Не ми се подигравай.

— Не ти се подигравам. — Той зачопли върха на ботуша си, където кожата се бе пропукала от прекалено честите срещи със солена вода. — Сигурно си била разочарована, когато си открила истината.

Лара издаде звук, който бе смесица от хлипане и смях.

— В Среден пост има толкова разкош, колкото и в дома ми в пустинята, а тукашният ми живот е направо спокоен в сравнение с предишния. Отгледана съм строго, Арен.

— Защо?

— Мислех си, че знам, но сега… — Тя вдигна брадичка от коленете си и обърна глава към него. — Питаш ме какво се е променило? Сега знам, че използваш парите, които печелите, за да изхранваш и защитаваш народа си.

Беше неизбежно тя да научи истината. Може би ако беше държал Лара затворена в къщата на Среден пост й и беше забранил контактите с когото и да било освен със слугите и стражата, щеше да я опази от нея. Но Арен искаше женитбата му да е символ на промяна за Итикана, нова посока за бъдещето. За целта хората трябваше да я виждат, но това си имаше последствия и разкриването на тайните на Итикана бе едно от тях.

Толкова му се искаше да й вярва.

— Истината е, че човек не може да оцелее в Итикана без моста — изтъкна той. — Или по-точно може, но само ако прекарва всяка минута от всеки ден в оцеляване.

Завъртя се, за да застане лице в лице с Лара, и впери очи в нейните. Слънцето започваше да се издига в небето, светлината от синя стана златиста и Арен се почувства така, сякаш са го изтръгнали от сън и са го захвърлили в реалността. Ако можеше да остане в съня, щеше да го направи.

— Представи си живот, в който трябва постоянно да се бориш с бурите и морето, за да изхраниш семейството си. За да облечеш децата си. За да им осигуриш подслон. И то на място, където понякога минават няколко седмици, преди да можеш да изкараш лодка в морето. Където в продължение на дни излизането от къщи е равно на самоубийство. Нима в такъв свят би могло да има нещо повече от оцеляване?

Докато говореше, Арен неусетно бе взел ръцете й в своите и Лара ги стисна силно, а той замълча и прокара палец по белезите й.

— Мостът променя това. Той ми позволява да дам на народа си необходимото, за да могат хората да отделят поне мъничка част от ежедневието си, дори само час, за дейности, различни от оцеляването. За да имат възможността да четат, да учат, да създават изкуство. Да пеят, да танцуват и да се смеят.

Той млъкна, щом осъзна, че никога досега не е разказвал това на никого. Че никога не е обяснявал какво е да управляваш кралството. За постоянната борба да осигури на народа си живот, който си струва да се живее. И пак не беше достатъчно. Той искаше да им даде повече.

— С тези пари можеш да храниш всички царски. — Лара не подлагаше думите му на съмнение, а го подтикваше да продължи да говори, да й сподели цялата истина.

— Вярно е. Но всичко, което имаме — моста — си има цена. Другите държави знаят какъв е оборотът му, и поради тази причина искат да го притежават. Пиратите вярват, че сме скрили купища злато из островите, и ни нападат, за да проверят дали е вярно. А на нас ни се налага да се бием. Редовната ми армия не е особено голяма, но по време на Прилива на войната почти две трети от народа оставят работата си и хващат оръжие, за да защитават моста. Трябва да им купувам оръжия. Да им плащам за службата. И да обезщетявам семействата им, ако загинат.

— Значи Итикана просто оцелява въпреки всичко.

Той стисна по-силно ръцете й.

— Но може би някой ден ще има друг живот.

Никой не проговори и когато бризът развя кичур коса към лицето й, Арен посегна да го отметне. Лара не трепна от докосването му. Не извърна поглед.

— Красива си. — Той усука косата й около пръстите си. — Мисля го, откакто те зърнах за пръв път, но май никога не съм го казвал.

Лара сведе поглед, а бузите й порозовяха, макар че можеше и да е от слънцето. Тя поклати едва забележимо глава.

— А трябваше да го кажа. — Той сведе глава, за да я целуне, но един рязък звук го накара да скочи на крака.

Арен се обърна с ръка на оръжието си и видя Джор да се показва иззад ъгъла с развеселено изражение.

— Съжалявам, че ви развалям пикника, Ваши Величества, но слънцето изгря и трябва да тръгваме.

Сякаш за да подчертаят думите му, над морето прозвучаха няколко рога, съобщаващи, че на хоризонта се виждат кораби.

— Това променя ли нещата за теб? — попита той Лара, докато й помагаше да стане.

Тя затвори очи и за миг лицето й сякаш се изопна от болка. После ги отвори и кимна.

— Това променя всичко.

Надежда и още нещо — нещо, запазено единствено за нея — изпълниха сърцето му. Арен хвана Лара за ръка и двамата се втурнаха към лодките.