Кралят на моста

32. АРЕН

СЛЕД КАТО ИЗУ БОТУШИТЕ, КОИТО БЕ ВЗЕЛ НАЗАЕМ от казармата, Арен бавно свали мокрите си, изпокъсани дрехи и ги остави на купчина на пода, за да отиде до гардероба и да си вземе сухи панталони. Капаците на прозорците изтракаха от силен порив на вятъра, дъждът не спираше да тропа по покрива, а от време на време над всичко това се разнасяха оглушителни гръмотевици, които разтърсваха къщата до основи. Въздухът бе изпълнен с острата миризма на озон, смесена с неизменния мирис на влажна земя и растителност, която Арен свързваше с дома.

Бум. Земята под краката му потрепери и налягането се промени, когато тайфунът се стовари върху острова с пълна сила. Тази буря се беше оказала истински звяр — беше от онези, дали името на Океана на ураганите. Ветровете бяха ужасяващо диви и необуздани и на Арен почти му се струваше, че притежават собствен разум — при това положение тази буря щеше да остави вълна от опустошения след себе си, а ако някой се окажеше в морето в този момент, щеше да бъде заличен от лицето на земята.

Итикана бе построена така, че да издържи и на най-лошото, което можеха да й причинят небето и морето, и Арен дишаше най-свободно именно по време на подобни бури, сигурен, че кралството му е в безопасност и враговете не могат да му навредят.

Но не и тази вечер.

Той въздъхна и опря ръка на една от декоративните колони в краищата на леглото. Искаше да си възвърне чувството за равновесие, търсеше дори намек за такова, но това бе загубена кауза. Подобно на толкова много други неща.

Лара не беше продумала, откакто ги бяха извадили от морето. Той не я обвиняваше. Почти се беше удавила. Почти я бяха изяли акули. Почти бе загинала от вълните, блъскащи се в колоната под моста. Беше цяло чудо, че не се е сринала напълно, само че Арен като че ли предпочиташе срива пред пълното мълчание.

Пребледняла като платно и с посивели устни, Лара го бе следвала безропотно навсякъде и се беше отпуснала безжизнено, докато я бе проверявал за рани. Нямаше и следа от суховатия й хумор или от отровния език, които той едновременно обичаше и мразеше.

Арен затвори очи и опря чело в колоната, защото другият вариант беше да я отскубне от мястото й и да я строши в стената. Във вените му течеше неконтролируема, пламтяща ярост. Към Ана. Към моста. Към самия него.

В гърлото му се надигна звук, който беше по-скоро животински, отколкото човешки, и Арен внезапно се завъртя и заби юмрук в стената. Кокалчетата му пламнаха от болка и той падна на колене — искаше да избухне, да избяга. Само дето знаеше, че няма да има полза.

Бум. Къщата потръпна и мислите му се насочиха към писмото от Краля плъх, което бе пъхнал в торбата си, където и да бе останала тя. Ултиматумът бе ясен — да се съюзи с Маридрина срещу Валкота или да рискува война и блокади като онези, които Маридрина бе вдигнала срещу Итикана преди петнайсет години и бе свалила едва след подписването на мирния договор.

Това бяха мрачни времена. В продължение на две години Маридрина не бе допуснала нито един кораб в Южен пост, с което напълно бе убила търговията. През моста не се пренасяше нищо и приходите на Итикана бяха пресъхнали. Без тях народът нямаше как да се изхрани. Нямаше как да се подсигури. Нямаше как да оцелее. Не и на фона на свирепите бури, които задържаха рибарите на сушата през по-голямата част от годината. По онова време Итикана бе покосена от глас. Глад и чума. Самата мисъл това време да се върне…

Алтернативата бе Арен да се съюзи с човек, който открай време кроеше какви ли не планове срещу него. Да се включи във война, в която не искаше да участва. Идеята да се съюзи с Валкота само за да натрие носа на Сайлъс силно го изкушаваше. Хазната на Итикана бе достатъчно пълна, за да купи всичко необходимо за населението за една година напред дори ако приходите от моста пресъхнеха. Сайлъс нямаше да има никакъв шанс срещу коработрошачите на Южен мост и мощта на валкотанския флот.

Ала в такъв случай цялото страдание щеше да падне върху народа на Маридрина. Народа на Лара.

Ако обречеше Маридрина на глад, Арен щеше да се превърне в злодея, когото бе описал Свраката. Щеше да се превърне в мъжа, когото Лара бе възпитана да мрази. Но ако приемеше молбата на баща й, щеше да постави в опасност Итикана, когато Валкота дойдеше да си отмъщава. Нямаше добро решение.

В главата на Арен зазвучаха думите, които баща му бе крещял на майка му: „Итикана не влиза в съюзи. Ние сме неутрални, трябва да сме такива, иначе войната ще дойде на прага ни“. Но също като майка си преди него, Арен вярваше, че е дошъл краят на неутралитета. Само че имаше разлика между това да искаш един съюз и да допуснеш условията му да бъдат диктувани от някой друг.

Арен се поколеба, после прекоси стаята с две крачки и застана пред бюрото си. Отвори скритото отделение на чекмеджето и извади писмото до Сайлъс, което бе започнал преди няколко месеца. Втренчи се в учтивото обръщение и изредените титли, бутна листа и посегна за нов.

Той се втренчи в писмото. Знаеше, че не може да сподели с Лара какво е написал. Животът й бе отдаден на мисията да намали страданията на народа си и тя нямаше да му прости, ако заплашеше същия този народ, за да я спаси. Само че нямаше друг начин да я опази от Сайлъс. Бог да му е на помощ, ако се наложеше да изпълни заплахата си.

Арен се изправи и излезе в коридора. Вървя, докато не намери Илай.

— Занеси това в казармата, когато бурята утихне. Кажи на Джор, че трябва веднага да се изпрати на краля на Маридрина.

Когато се върна в покоите си, Арен отвори вратата към двора. И излезе в бурята.