Кралят на моста

28. ЛАРА

— УИСКИ — КАЗА ГЛУХО ЛАРА НА КРЪЧМАРЯ ЗАД БАРА на „Пойната птичка“. От дрехите й капеше вода и се събираше в локва на пода.

Кръчмарят я изгледа развеселено.

— Ще можеш ли да си платиш, момче?

— Не — сряза го тя. — Смятам да го изпия и да избягам през задния вход.

Веселието изчезна от очите на мъжа и той се надвеси над бара.

— Я слушай, малък…

— Скъпи, иди ми донеси още вино от избата, става ли? — обади се Марисол, появила се сякаш от нищото. — Аз ще се оправя тук.

Кръчмарят сви рамене и тръгна към една отворена врата зад гърба си. Щом изчезна от поглед, Марисол измъкна бутилка изпод бара и наля щедро от нея в чашата, която после бутна към Лара.

— Не знам как се правят нещата в Харендел, но аз нямам навика да впиянчвам деца в заведението си.

Лара я изгледа студено, пресуши чашата и я бутна обратно към жената. После бръкна в джоба си, извади една харенделска златна монета и я плесна на бара.

— Направи изключение.

Марисол повдигна вежда.

— Голяма чаровница сте, Ваше Величество.

— На всичките си клиенти ли даваш титли?

— Само на жените с велиантско сини очи, пътуващи в компанията на итикански шпиони.

Нямаше особен смисъл да се опитва да я разубеждава.

— Или наливай, докато говориш, или млъквай. Не съм в настроение.

Не беше в настроение за нищо друго, освен да заглуши въпросите, които се гонеха хаотично из главата й, докато се мъчеше да осмисли един свят, който сякаш се беше обърнал с главата надолу. И определено не беше в настроение за приказки с бившата любовница на Арен.

Марисол й наля и остави бутилката до чашата.

— Видях те, когато мина през Венция на път за Итикана. — Тя опря лакти в полирания дървен плот. — Завесите на каляската бяха дръпнати и те зърнах за миг. Изгледаше така, все едно отиваш на война, а не на сватба.

Лара наистина бе отивала на война. Поне така си беше мислила тогава.

— Кралят заповяда да разчистят улиците от просяци. Затвориха всички по домовете им и им забраниха да излизат, докато не се качиш на кораба. Твърдяха, че е за твоя безопасност.

Не беше имало нищо общо с нейната безопасност. Беше просто последният ход, гарантиращ, че Лара ще отплава за Итикана твърдо убедена в страданията на Маридрина, за които бе виновно Кралството на Моста. Една последна измама.

— После те натовариха на кораба и ти отпътува. Отиде в Итикана и ми открадна любимия любовник без мое знание.

Лара й отправи сладка усмивка.

— Не съм сигурна дали имаш някакви права над него, при положение че не си го виждала от цяла година. Ако изобщо някога си ги имала.

— Кучка си ти, а?

Лара измъкна от ръцете на Марисол чашата, която жената бършеше, напълни я, изчака я да я вземе и чукна своята в нейната.

— Да пием за кучките.

Марисол изля съдържанието на чашата в гърлото си и сложи чашата на бара.

— Очаквахме нещата да се променят. Очаквахме баща ти да намали малко проклетите си данъци или поне да използва парите за някаква по-добра цел от безкрайната война с Валкота.

— Но нищо не се промени.

Марисол поклати глава.

— Ако има някаква промяна, тя е към по-лошо.

— Да се чуди човек защо изобщо заминах.

Само че Лара много добре знаеше защо бе заминала за Итикана. За да спаси сестрите си. За да спаси кралството. И себе си. В този момент се замисли дали не бе обрекла всички тях.

— Предполагам, че изборът не е бил твой. — Очите на Марисол пробягаха над рамото на Лара — жената следеше кой влиза и излиза от кръчмата. — Това, което знам със сигурност, е, че се омъжи за най-добрия човек, когото някога съм имала честта да познавам. Ето защо, вместо да давиш мъката си с алкохол, може би няма да е зле да си намериш някакво по-смислено занимание. — Тя наклони глава настрани. — Каквото и да решите, желая ви приятна вечер, Ваше Величество.

— Лека нощ — промълви Лара и отново си напълни чашата.

Тя знаеше, че Арен е добър човек. Инстинктите, на които трябваше да се довери, отдавна й го крещяха, по-отдавна, отколкото би искала, но тя ги беше пренебрегнала в полза на онова, което й беше казано. Бяха я измамили. Бяха я манипулирали. Бяха я изиграли.

Тя беше отишла в двореца, за да убие баща си.

Планът й бе да използва паролите, дадени й от Серин, за да я пусне вътре стражата, после да изчака да доведат баща й и да го убие. С голи ръце, ако се наложеше. Все пак и на това я бяха научили. След това щяха да я убият, но смъртта му щеше да си заслужава жертвата. Щеше да си заслужава да види мига, в който баща й осъзнава как тя — специалното му оръжие — се обръща срещу него.

Но докато бе стояла под проливния дъжд, а стражите на баща й я гледаха с досада, в ушите на Лара бе прозвучал гласът на наставника Ерик: „Не допускай емоциите да те завладеят, хлебарчице. Защото, ако го допуснеш, враговете ти ще се възползват от тях, за да ти навредят“.

Да загуби самоконтрол за своя сметка бе едно. Но докато стоеше пред двореца, настръхнала от някакво шесто чувство, нашепващо, че я грози опасност, Лара бе осъзнала, че цената за постъпката й ще платят Арен и Итикана. Листовете пергамент в кутията за писма на Арен на Среден пост все още бяха изписани с тайните на моста. Ако дори един от тях попаднеше в ръцете на Серин… Щетите щяха да са необратими. Тя трябваше да се погрижи да бъдат унищожени. Щом свършеше това, щеше да се заеме с отмъщението си с чиста съвест.

Беше се върнала с намерението да напише на Арен бележка, в която да му обясни всичко и да му заръча да унищожи листовете, но мисълта за изражението му, докато чете тази бележка, не й даваше мира. Той беше толкова лоялен и щеше да приеме предателството й лично. Щеше да я намрази. Лара погълна съдържанието на чашата на няколко големи глътки и й се прииска алкохолът да подейства по-бързо. Прииска й се да скове предателското й сърце.

Тя продължи да пълни чашата си и да размишлява, докато бутилката не се изпразни. Уискито не беше подействало и не бе смекчило тъпата болка в гърдите й. Щеше да поръча нова бутилка и да продължи да пие, но не беше останал кой да я обслужи — всички чаши и бутилки бяха прибрани за през нощта, а кръчмата бе притихнала.

Лара стана и се обърна. Помещението беше празно. Клиентите си бяха тръгнали заедно с персонала, столовете бяха прибрани под масите, подът бе изметен, а вратата — със спуснато резе. Мястото беше обезлюдяло. С изключение на Арен, който седеше на масата зад нея.

Тя се втренчи замаяно в него. Сърцето й сякаш се разби на хиляди парченца и после се запали.

— Да не чакаш да си легна, за да отидеш да търсиш Марисол?

Думите излязоха завалени. Злобни. Почти й се искаше той да направи именно това, за да й даде смислена причина да го намрази. Да й даде смислена причина да си тръгне, без да се обръща назад.

Ъгълчето на устата му трепна в усмивка.

— Кой според теб дойде да ме извика, за да се разправя с малкия си братовчед с мръсната уста?

Лара направи физиономия.

— Тя знае, че не съм ти братовчед. Знае точно коя съм и съответно кой си ти.

— Марисол е умница.

— Не се ли притесняваш?

Арен поклати глава и се изправи. Дрехите му бяха влажни, но по пода нямаше следи от мокри ботуши — явно отдавна бяха изсъхнали. Откога ли седеше там?

— Тя шпионира за Итикана от десет години, откакто баща ти обеси нейния баща и набучи главата му над портите на Венция. Вярна ни е.

По езика на Лара затанцуваха думи на ревност, но тя ги преглътна.

— Красива е. И мила.

— Да. — Погледът му я изгаряше. — Но не си ти.

Тялото й се олюля, а кръчмата се завъртя около нея. Арен се озова до нея с две крачки и я подхвана под мишниците. Изправи я. Лара затвори очи в опит да спре въртенето, но само замени образа на кръчмата със спомена за стегнатото му мускулесто тяло и за мургавата му кожа под пръстите й. Ниско в корема й разцъфна топлина.

„Не можеш да го направиш — каза си тя. — Ти си лъжкиня и предателка. Не си жената, за която той те мисли, и никога няма да бъдеш. Никога няма да бъдеш себе си. Не и без да рискуваш той да научи истината.“ Щом не можеше да се осмели да му разкрие истината, значи трябваше да се върне в Итикана и да унищожи всички доказателства за предателството си и след това да изчезне. Да инсценира смъртта си. Да се върне в Маридрина, за да отмъсти.

И никога повече да не види Арен.

Очите й запариха, а дишането й се накъса, заплаши да се превърне в хлипане и да я предаде.

— Добре ли си?

Тя стисна зъби.

— Гади ми се.

— Нищо чудно — след толкова пиене. Имаш аристократичен вкус, между другото. Това не беше евтино уиски.

— Сама си го платих. — Тя произнесе думите бавно, за да не ги завали.

— Имаш предвид, че го плати с парите, които открадна от моя кораб.

— Заслужаваш да ги загубиш, щом си толкова глупав, че да ги оставиш на видно място.

— Съжалявам. Не те разбрах добре, много заваляш думите.

— Задник.

Той се засмя.

— Можеш ли да вървиш?

— Да.

Тя се освободи от прегръдката му и залитна към стълбите, но най-долното стъпало изведнъж се надигна, за да я пресрещне. Преди лицето й да се удари в ръба, Арен я хвана и я взе в прегръдките си.

— Нека не предизвикваме съдбата.

— Трябва ми вода.

— Трябва ти възглавница. Може да извадиш късмет и бурята да продължи достатъчно дълго, че да си отспиш. Но се съмнявам.

Лара издаде гневен звук, заровила лице в гърдите му, но гневът й бе насочен най-вече към самата нея. Към лекотата, с която се сгуши в него. Към мисълта, че би било приятно да прекара още няколко нощи в неговата компания, макар да знаеше, че така само ще отложи неизбежното.

— Уискито помогна ли?

— Не.

— И на мен не ми помага.

По бузата й се търкулна сълза и тя отново скри лице в гърдите му.

— Съжалявам, че съм толкова противна. Ти заслужаваш нещо повече.

Арен издиша, но не продума. Равномерните му движения, докато изкачваше стълбите, я приспиваха и тя започна да се отпуска. Не се противопостави на чувството, защото въпреки всичко преживяно му вярваше. Но все още беше будна, когато чу предрезгавелия му глас да казва:

— От мига, в който те видях на Южен пост, не е имало друга освен теб. Дори това да ме прави глупак, никога няма да има друга.

„Наистина си глупак“, помисли си тя, докато мракът на съня я отнасяше.

С което ставаха двама.