Кралят на моста

16. ЛАРА

НА ЛАРА Й БЕШЕ ТРУДНО ДА ПОДДЪРЖА ТЕМПОТО на итиканците. Застоялият въздух изгаряше дробовете й, докато тичаха през моста. По чудо успя да забележи как Лия стъпи на един от километричните знаци и устните й се раздвижиха, когато започна да брои крачките си.

Лара се зае да брои заедно с нея и запамети числото, до което бе стигнала, когато Лия вдигна ръка и спря. Джор я вдигна на раменете си, а останалите си приготвиха вещите. Никой не продумваше и Лара остана в сенките, откъдето проследи как Лия протяга ръка и я притиска в нещо, което изглеждаше като гладък камък. Последва силно щракване и жената воин бутна с усилие вратата, издълбана в тавана на моста.

Още един вход.

Триумфът разпали кръвта във вените на Лара, макар от отвора да лъхна студен вятър, който разроши косата, измъкнала се от плитката й. Джор и Арен помогнаха на войниците да се качат. После се качи Джор и останаха само двамата с Арен.

— Ако разкажеш на някого за това, аз собственоръчно ще те убия. — Без да чака отговор, той хвана Лара през кръста и я вдигна към отвора.

Джор я стисна за ръцете и я издърпа върху моста, преди да се наведе и да издърпа и Арен, след което двамата затвориха вратата. На Лара обаче й беше трудно да следи какво правят мъжете, защото се беше озовала на мост в облаците.

Докато бяха вървели по моста, над Итикана се беше спуснала гъста мъгла и сега вятърът я усукваше и завихряше около дрехите на Лара, преди да я разпръсне на въртопи от влага и студ. Далеч долу морските вълни се разбиваха в колона или остров, а може би и в двете — не беше сигурна. Не виждаше на повече от няколко стъпки в която и да е посока и имаше чувството, че е попаднала в напълно непознат свят. Сякаш сънуваше и бе на прага на кошмар.

— Внимавай — предупреди я Арен и я хвана за ръката. — Хлъзгаво е и сме нависоко. Ако паднеш, няма да оживееш.

Тя тръгна след него — не тичаха, но вървяха доста бързо и на всички им бе трудно да запазят равновесие на хлъзгавата повърхност. Тя се спускаше надолу към следващата колона, която Лара едва различаваше в мъглата. Преди обаче да я достигнат, изведнъж всички паднаха на земята, сякаш по дадена заповед. Арен също падна и дръпна и нея със себе си.

Лара опря ръце на мокрия камък и зърна още един километричен знак. Колелцата в мозъка й се завъртяха, а планът за нашествие започна да добива форма.

Джор бе извадил далекоглед и го местеше наляво-надясно, докато не намери целта си.

— Амаридийски кораб. — Той подаде далекогледа на Арен, който хвърли един поглед и изруга.

— Най-добре да изчакаме подкрепления — продължи Джор, взе си далекогледа и пропълзя към другия край на моста, откъдето наблюдаваха останалите войници.

Мъглата се разпръсна и разкри острова за секунда, преди отново да се сгъсти.

— Ако всички успеят да слязат на суша, ще разполагат с голямо числено превъзходство.

Никой не проговори и в този миг вятърът промени посоката си. С него дойдоха и писъците.

— Тръгваме сега — нареди Арен.

Никой не се опита да спори. Един войник завърза въже за дебел метален пръстен, зазидан в моста. На другия край на въжето имаше тежка метална стрела, заредена в оръжие, приличащо на арбалет. Подаде го на Арен.

— Вие ли ще го изстреляте, Ваше Величество?

Арен взе оръжието и застана на коляно.

— Хайде — измърмори той. — Покажи ми.

Вятърът затихна и сякаш всички спряха да дишат. Лара впи пръсти в камъка. Гледаше и чакаше, а от напрежението сърцето й блъскаше в гърдите. Тогава вятърът изрева срещу тях, разпръсна облаците и Арен се усмихна.

Стрелата напусна арбалета с плющене, а Арен изсумтя от отката. Тя полетя към моста и тънкото въже се проточи след нея. Накрая стрелата се заби в едно дърво с трясък, който се чу чак до моста.

Войникът, който бе подал арбалета на Арен, опъна въжето и го завърза. После нахлузи безстрашно дебела ръкавица, преметна една кука през въжето, хвана я и полетя във въздуха. Лара проследи с изумление полета му над морето, все по-бърз и по-бърз, докато войникът не стигна сушата, където вдигна ръка и забави движението преди да скочи като котка в храстите под дървото.

Останалите го последваха един по един, но когато Лара погледна през рамо към Арен, видя, не той не им обръща никакво внимание. Арен смесваше някакви прахове в един мях. Пред очите й добави вода и после много внимателно завърза меха с канап за една стрела. После взе лъка си и запрати стрелата към кораба, закотвен под тях.

Няколко мига по-късно експлозия разцепи въздуха и по такелажа на кораба плъзнаха пламъци.

— Това ще им отвлече вниманието за известно време.

Арен преметна лъка си през рамо и взе същата ръкавица и кука като онези, които бяха използвали останалите.

— Ще трябва да се хванеш за мен.

Лара уви безмълвно ръце около шията му и крака около кръста му. Когато той я притисна към себе си със свободната си ръка, по тялото й плъзна топлина.

— Не крещи — заръча Арен, преметна куката през въжето и скочи.

Лара едва сподави вика си и се вкопчи в него, докато падаха със страшна скорост. Под тях вълните се разбиваха в скалите на острова, но тя видя и няколко дълги лодки, които излязоха от малка пещера и се насочиха към горящия кораб, за да помогнат на другарите си. Вятърът засвистя в ушите й и в следващия момент се озоваха над зелената джунгла.

— Дръж се здраво — каза Арен в ухото й, след което я пусна, посегна с облечената си в ръкавица ръка към въжето и постепенно забави полета им, докато не увиснаха неподвижно над останалите.

Лара се пусна и се приземи сред войниците. Нарочно се олюля и дори падна по задник, въпреки че Арен кацна до нея с грацията на хищник. Той извади с отработен жест кожена маска — същата като тези на войниците му, и си я сложи.

— Стой тук — прошепна й. — Внимавай да не те видят и се оглеждай за змии.

После те изчезнаха.

Лара преброи до петдесет и тръгна след тях, стиснала ножовете си в ръце. Движеше се предпазливо с надеждата, че суетнята на групата е подплашила змиите наоколо. Не беше трудно да открие в каква посока бяха тръгнали. Беше тази, от която се чуваха писъци.

Битката се водеше в едно село, чиито каменни къщи горяха, а по пътеките между тях лежаха безчет мъртви и умиращи хора. Някои от селяните бяха разполагали с оръжия, но повечето не бяха въоръжени. Семейства. Деца. Всичките посечени от амаридийските войници, които сега се биеха с Арен и неговите хора. Скрита зад едно дърво, Лара наблюдаваше как кралят на Итикана се хвърля срещу противниците си с мачете в едната ръка и кинжал в другата и как след него остават само трупове. Биеше се така, сякаш бе роден за това — безстрашно, но хитро, — и тя откри, че не може да откъсне очи от него.

Тогава викове откъм плажа привлякоха вниманието й. Лара излезе от скривалището си и тръгна натам. Когато видя амаридийските войници, които вървяха по пътеката към селото, сърцето й се сви. Корабът гореше, което значеше, че тези отчаяни мъже нямат друг път за бягство. А в селото враговете превъзхождаха трикратно Арен и стражата му. Ако не искаше Амарид да завземе моста, тя трябваше да промени съотношението на силите.

Лара си избра едно местенце точно зад ъгъла на отвора между високите скали, през който трябваше да минат войниците.

Двама от тях стигнаха отвора и замръзнаха, когато я съзряха на пътя си.

— Това е тя. Маридринийското момиче.

Лара зачака да се хвърлят към нея — тези мъже бяха врагове на Маридрина точно толкова, колкото и на Итикана, но те останаха на място и я зяпаха, сякаш се чудеха какво да правят с нея.

— Нямаш работа тук.

Лара сви рамене.

— Явно имате лош късмет — заяви и хвърли ножовете си един след друг.

Войниците паднаха, намушкани в гърлата. Появиха се още трима, Лара грабна меча на единия от умрелите и се хвърли напред. Разпори корема на първия, избегна ловко ножа на втория и го посече зад коленете, преди да се търколи настрани. Първият замахна към нея, но тя отби удара, ритна го в коляното и заби меча в гърдите му, преди да е паднал на земята.

Взе оръжието му и се хвърли към третия — бутна го назад, преди да му отсече ръката от китката надолу. Войникът закрещя, а кръвта му плисна в лицето на Лара, докато той се олюляваше, преди да се блъсне във войниците, прииждащи след тези тримата.

Последваха викове и хаос. Мъжете се препъваха в труповете на другарите си, докато се мъчеха да се промушат през тесния проход, а Лара ги убиваше, ако имаше възможност, или ги осакатяваше, ако такава възможност липсваше. Целта й бе да им попречи да се включат в битката и да надвият Арен и стражата му.

Когато над главата й изсвириха две стрели, тя се хвърли обратно в джунглата и се скри в храстите, докато останалите амаридийски войници претичаха покрай нея. Щом се отдалечиха, тя си взе ножовете за мятане и ги прибра в ножниците. След това си избра един от амаридийските мечове и пое по пътеката към селото, режейки гърла наляво и надясно.

Кръв навсякъде. Трупове навсякъде. Неколцина от почетната стража също лежаха на земята и стомахът на Лара се обърна, докато търсеше с поглед Арен.

Откри го да се бие с огромен мъж, размахващ верига. Дрехите на Арен бяха окървавени, движенията му, преди толкова точни и бързи, сега бяха забавени и хаотични. Амаридиецът замахна силно с веригата и Лара изсъска, когато металът удари Арен в ребрата и го накара да се превие. Тя инстинктивно направи няколко крачки към него с нож в ръка, готова да се намеси, но Арен се изправи и замахна със собственото си оръжие, заби юмрук в брадичката на гиганта, а ножа си — в корема му. И двамата се строполиха на земята.

Преди Арен да успее да скочи на крака, друг амаридийски войник се хвърли към гърба му.

Без да мисли, Лара се хвърли помежду им и заби ножа си в гръдната кост на войника, така че да прониже сърцето зад нея.

Инерцията на войника я събори и ударът в земята изкара въздуха от дробовете й. Умиращият падна върху нея. Той се мяташе и гърчеше и когато дръжката на ножа й се заби в корема й, Лара се оказа прикована между него и земята.

Не можеше да диша, понеже тежкият му гръден кош се беше притиснал в лицето й.

После тежестта внезапно изчезна.

Лара си пое въздух на пресекулки и се подпря на колене и длани. Видя как Арен преряза гърлото на войника, макар да не беше необходимо. С ръце, облени в кръвта на другия, той я хвана за раменете и я притегли към себе си.

— Добре ли си? Ранена ли си? — задърпа дрехите й.

За щастие, кръвта на убития моряк скри следите от тази на предишните й жертви.

— Добре съм — изхъхри Дара. Най-сетне можеше да диша. — Но ти не си.

Той кървеше обилно от рана под лакътя си и тя подозираше, че тази не е най-лошата.

— Нищо работа. Стой настрана. Скрий се.

Арен се опита да я бутне зад една от селските къщи, но Лара се вкопчи в раменете му, решена да го задържи настрана от битката. Ако той загинеше, всичките й усилия щяха да идат нахалост.

Арен се поколеба, затова тя зарови лице в рамото му, сигурна, че ще я отдели от себе си и ще се върне в битката. Той обаче беше ранен и изтощен и това нямаше да свърши добре. В гърлото й се надигна паника и Лара прошепна единственото, за което се сети, че може да подейства:

— Моля те. Не ме оставяй.

Горещите му ръце я прегърнаха. И двамата бяха подгизнали от кръвта на враговете си.

— Лара… — Гласът му бе измъчен и тя разбра, че той вижда труповете на хората си. Че вижда войниците си, които се бият с врага, но не го надвиват.

„Можеш да се включиш. Можеш да се включиш в битката и да спасиш всички тези хора.“

Мисълта затанцува в ума й, но не й се наложи да взема това решение, защото пристигнаха подкрепления.

Десетки итикански войници нахлуха в селото. Стражата на Арен отстъпи и оформи кръг около него и Лара, докато останалите се заеха да избият безмилостно всички амаридийски войници, включително ранените, докато наоколо вече не се чуваха единствено стоновете и плачът на селяните.

Арен не я пусна до края.

Очите й залютяха от дима, когато се огледа. За пръв път виждаше истинското лице на войната. Не просто умрели войници, а и цивилни, проснати на земята. Неподвижни силуети на деца.

„Нима си въобразяваш, че ще бъде по-различно, когато дойде баща ти с неговата армия? Смяташ ли, че ще проявят милост?“

Селяните, които бяха побягнали при нахлуването на войниците, се връщаха. Повечето бяха по-големи младежи, притиснали бебета към гърдите си и хванали ръчичките на по-малки деца. Някои заплакаха, щом зърнаха неподвижните тела на родителите си. Повечето обаче просто застинаха с изгубени, безнадеждни изражения.

— Още ли мислиш, че онези амаридийци заслужаваха милост? — меко попита Арен, който бе застанал зад нея.

— Не — прошепна Лара и закрачи към най-близкия ранен итиканец, като междувременно късаше парчета от туниката си, преди да коленичи до него. — Не мисля.