Кралят на моста

2. ЛАРА

ЛАРА ЗНАЕШЕ КАКВО ЩЕ ПОСЛЕДВА, НО ВСИЧКО се случи някак прекалено бързо. Въпреки това бе сигурна, че и най-дребната подробност ще се запечата в паметта й и ще остане там до смъртта й. Баща й прибра меча в ножницата и допря пръсти до шията на най-близкото момиче. Задържа ги там няколко секунди, докато Лара го гледаше безизразно. После той кимна на обградилите ги войници.

Мъжете, доведени тук, за да убият Лара и сестрите й, обърнаха мечовете си към слугите — от лишените им от езици усти изригнаха нечленоразделни писъци, докато се мъчеха да избягат от касапницата. Музикантите паднаха посечени, както и готвачите в отдалечените кухни и прислужниците, сменящи чаршафите на легла, в които никой вече нямаше да спи. Не след дълго останаха само верните на баща й войници, чиито ръце бяха облени в кръвта на жертвите им.

Лара не помръдна по време на цялата касапница. Фактът, че тя бе единствената оцеляла дъщеря — единственият кон, на който можеше да се заложи от сега нататък в бащината й надпревара, — я възпря да си пробие път с бой и да избяга в пустинята.

Ерик, наставникът по оръжия и бойни техники, се появи между палмите с лъснал от кръв меч в ръка. Очите му се отместиха от Лара към неподвижните тела на сестрите й и той й се усмихна тъжно.

— Не се изненадвам да те видя жива, хлебарчице.

Това бе умилителният прякор, което й бе дал Ерик, когато бе пристигнала в лагера — петгодишна и полужива след пясъчната буря, която ги бе връхлетяла по пътя.

— Огън и лед може да покосят света, но хлебарката винаги оцелява — бе казал той. — Точно като теб.

Може и да беше хлебарка, но причината все още да диша беше той. Преди две нощи Ерик я беше пратил на тренировъчната площадка като наказание за едно дребно провинение и тя бе подслушала неколцина от войниците на баща й да обсъждат как ще убият Лара и сестрите й. Разговорът водеше самият Ерик. Очите й пламнаха, когато ги обърна към него — мъжа, който се беше държал по-бащински и от среброкосия монарх до нея — но не обели нито дума, дори не му се усмихна.

— Приключихте ли? — попита баща й.

Ерик кимна.

— Устите на всички са затворени, Ваше Величество. Освен моята. — Погледът му се отклони към сенките, до които светлината от лампите на масата не достигаше. — И тази на Свраката.

Наставникът по интриги излезе от същите тези сенки и Лара хладно огледа болезнено слабия мъж, който бе планирал всеки детайл от тазвечерните събития.

С носовия глас, който Лара открай време ненавиждаше, Свраката отвърна:

— Момичето свърши повечето мръсна работа.

— Трябваше да избереш Лара от самото начало. — Тонът на Ерик бе равен, но очите му бяха изпълнени с печал, когато обходиха безжизнените тела на момичетата, преди да се върнат към нейното лице.

На Лара й се прииска да грабне кинжала си — как смееше да скърби за тях, при положение че не си беше мръднал пръста да ги спаси? — но хилядите часове тренировки си казаха думата и тя не помръдна. Ерик се поклони дълбоко на своя крал.

— За Маридрина — рече той и прокара острието на собствения си кинжал по гърлото си.

Лара стисна зъби, съдържанието на стомаха й се надигна, горчиво, гнусно и пълно със същата отрова, която бе дала на сестрите си. Но тя не извърна поглед — насили се да гледа как Ерик се строполява на земята, как от гърлото му блика кръв като гейзер, докато сърцето му не спря.

Свраката заобиколи локвата кръв и застана на светло.

— Колко драматично.

Свраката, разбира се, не беше истинското му име. Казваше се Серин и от всички мъже и жени, които бяха обучавали сестрите през годините, той бе единственият, който можеше да идва и да си отива от лагера когато пожелае, тъй като дърпаше конците на цялата мрежа от шпиони и интриги на краля.

— Добър човек беше. Верен поданик. — В гласа на баща й нямаше емоции и Лара се запита дали думите му са искрени, или са насочени към войниците, които бяха станали свидетели на всичко. И най-непоклатимата вярност си имаше граници, а баща й не беше глупак.

Тесните очи на Свраката се насочиха към нея.

— Както знаете, Ваше Величество, Лара не беше първият ми избор. Оценките й почти по всички дисциплини бяха сред най-ниските, с изключение единствено на прекия двубой. Темпераментът й не подлежи на контрол. Мерилин — махна с ръка към сестра й — беше очевидният избор. Умна и красива. Владееше великолепно емоциите си, както явно демонстрира през последните няколко дни. — Той издаде звук на отвращение.

Всичко казано за Мерилин бе вярно, но то не бе цялата истина. В съзнанието на Лара нахлуха неканени спомени. Картини, показващи как сестра й се грижи за едно недорасло коте, което сега беше най-дебелата котка в лагера. Как изслушва внимателно проблемите на всяка от сестрите си и после предлага най-добрия съвет. Как като дете беше дала имена на всички слуги, защото бе сметнала за жестоко, че си нямат такива. После картините се разпръснаха и пред очите й останаха само едно безжизнено тяло и златиста коса, изцапана със супа.

— Сестра ми беше прекалено добра. — Лара се обърна към баща си, а сърцето й прескочи удар заради откритото й предизвикателство. — Бъдещата кралица на Итикана трябва да прелъсти краля. Да го накара да повярва, че е простодушна и искрена. Да не губи доверието му дори в момента, в който го предава. Мерилин не беше такава жена.

Баща й я изгледа, без да мига, и накрая кимна одобрително и едва забележимо.

— Но ти си, така ли?

— Да. — Ударите на сърцето й отекваха в ушите й, кожата й беше студена и влажна въпреки жегата.

— Рядко допускаш грешки, Серин — рече баща й. — В този случай обаче мисля, че сбърка, и съдбата се намеси, за да поправи тази грешка.

Наставникът по интриги се вцепени и Лара се зачуди дали осъзнава, че собственият му живот виси на косъм.

— Както кажете, Ваше Величество. Явно Лара притежава качество, което не бях включил в оценъчната си система.

— Най-важното от всички — безскрупулността. — Кралят я изгледа за миг, преди отново да се обърне към Свраката. — Приготви кервана. Тази вечер потегляме за Итикана. — После й се усмихна, сякаш бе най-скъпоценното му притежание. — Време е дъщеря ми да се запознае със съпруга си.