Кралят на моста

26. ЛАРА

ФАКТЪТ, ЧЕ ТОЙ БЕ ГОТОВ ДА СТЪПИ НА ВРАЖЕСКА територия и да я доведе със себе си на същата тази територия — при положение че тя знаеше толкова много итикански тайни, — би трябвало да убеди Лара, че думите на Арен са истина. Че баща й, Серин и всичките й учители в лагера са лъжци.

Но не стана така.

Историите за злините на Итикана бяха издълбани дълбоко в душата на Лара. Бяха й шепнати в ухото цял живот. Бяха припявани като песен всеки час, всеки ден, всяка година от изтощителното обучение, което почти я бе пречупило като личност. Което бе пречупило много от полусестрите й и ги бе обрекло по един или друг начин на смърт.

„Завземи моста и ще спасиш Маридрина.“

Ако повярваше на Арен, щеше да замени познатия рефрен с нещо съвсем различно. „Завземи моста и ще унищожиш цяла една държава. Завземи моста и докажи, че си пионка на баща си.“ Точно поради тази причина тя се възпротиви на пътуването като пълна глупачка.

— Насред сезона на бурите сме. — Лара посочи мрака на изток. — Що за налудничав мозък би поискал да плава в бурно море, за да докаже нещо?

— Аз съм този налудничав мозък. — Арен затегна въжето, което му бе подала Лия. — Освен това в нашата посока небето е ясно. А и ни се носи славата на умели моряци, в случай че бурята ни свари по пътя.

— Намираме се в кану! — Лара възненавидя пискливата нотка в гласа си. — Не разбирам как точно ще влязат в употреба уменията ти насред тайфун!

Арен се засмя и седна на една от пейките.

— Едва ли смяташ, че ще влезем в столицата на Маридрина с итикански съд.

— Как тогава? — сопна се тя. — През моста ли?

Джор изпръхтя и погледна многозначително Арен.

— По-добре да минем покрай Южен пост, нали така, Ваше Величество?

Арен не му обърна внимание, а вдигна крака и се подпря на един сандък.

— Скоро ще видиш.

Не след дълго Лара седеше вкопчена в борда на лодката, която пореше вълните толкова високо, че тя бе убедена как всеки момент някой по-силен порив на вятъра ще я обърне и ще ги издави в открито море.

Напомни си да гледа внимателно накъде отиват. „Ето така влизат незабелязано в родината ти, така идват да шпионират.“ Но когато мостът и обвилата го мъгла се отдалечиха, а пред тях започнаха да изникват все повече острови, Лара си пожела само и единствено да научи до каква степен я бяха излъгали баща й и Серин.

Итиканците свиха едното платно и лодката се снижи от ужасяващите висини на вълните. Лара огледа мястото, където я бе довел Арен. Каменни колони, покрити с водорасли, се издигаха от синята вода, която беше толкова прозрачна, че дъното сякаш се намираше на една ръка разстояние. Огромни птичи ята изпълваха въздуха. Птици се стрелкаха към морето и излитаха с риба в клюновете, която поглъщаха, преди някой от събратята им да им я открадне. Някои от по-големите острови бяха обрамчени с бели плажове, които сякаш те подканяха да акостираш на тях, а наоколо не се виждаше нито един от капаните, които редовно превръщаха водите около моста на Итикана в кървава баня.

Лара застана на колене и огледа местността, докато лодката минаваше между две варовикови колони.

— Тук живеят ли хора?

Сякаш в отговор на въпроса й, след като заобиколиха поредното островче, пред тях се появиха няколко рибарски лодки. Мъжете и жените на лодките спряха каквото правеха и вдигнаха ръце за поздрав. Мнозина се обърнаха към Арен по име.

— Някои живеят тук — отвърна бавно той, сякаш това признание си имаше цена. — Но е опасно. Ако ги нападнат, не можем да им се притечем на помощ, преди да е станало твърде късно.

— Често ли ги нападат?

— Не и откакто подписахме договора и точно затова тук се заселиха повече хора.

— Тръгват ли си по време на Прилива на войната?

Той стисна зъби.

— Не.

Лара извърна поглед от рибарските лодки и се взря в него с натежало от подозрения сърце. Каква беше вероятността Серин и баща й да не знаят, че тези хора живеят тук? И каква беше вероятността Арен да не е готов на всичко, за да ги защити, ако някой ги нападне?

Дори това да означаваше, че ще отслаби защитата на моста.

Лъкатушиха между островите в мълчание, докато не стигнаха една естествена каменна арка, водеща към скрита пещера, в сравнение с която онази на Среден пост изглеждаше направо малка. Лара с изненада видя вътре няколко големи кораба.

— Кораби, които сме хванали в един или друг момент. Няколко ги маскирахме като търговски. Ето този е моят. — Арен посочи един средно голям плавателен съд, боядисан в синьо и златисто.

— Не са ли всичките твои? — попита кисело Лара и прие предложената й от Джор ръка, за да не загуби равновесие, щом посегна към увисналото край борда на кораба въже.

— Всички принадлежат на Арен, крал на Итикана. Но този е под командването на капитан Джон, търговец от Харендел. Хайде, качвай се. Ако не тръгнем скоро, бурята направо ще ни издуха към Венция.

Трюмът на кораба се оказа пълен със стоката, която Итикана всячески се мъчеше да задържи далече от Маридрина — стомана.

— Няма как да държим кораб, пълен с добитък, за такива случаи — отбеляза Арен. — Освен това стоманата е единствената стока, която си струва риска по време на сезона на бурите. Или поне преди си струваше.

Качиха се обратно на палубата и влязоха в капитанската стая. Лара отчупи парченце от корена, даден й от Бабинка, и го задъвка ожесточено с надеждата, че ще потисне гаденето, което морската болест, а и не само тя щеше да предизвика.

Арен отвори един сандък и извади оттам кат дрехи и шапка с широка мека периферия. Подхвърли ги към нея.

— Дегизировка. Ако се престориш на момче, ще можеш да се движиш по-свободно из града.

Лара го изгледа сърдито, взе дрехите и зачака той да се обърне, преди да си съблече итиканските дрехи. След известен размисъл пристегна един шал около гръдния си кош, за да скрие гърдите си, доколкото беше възможно. После облече широката риза и също толкова широки панталони, които харенделските моряци явно предпочитаха. Нави дългата си плитка на кок, закрепи я и нахлупи шапката върху нея, след което се завъртя.

Арен вече бе облечен в харенделските си одежди и носеше подобна шапка на главата си. Щом видя Лара, се намръщи.

— Още изглеждаш като жена.

— Каква изненада — скръсти ръце тя.

— Хммм. — Той се завъртя кръгом, отиде до единия ъгъл на стаята и прокара длан по пода. — Този кораб не е излизал от пещерата от година и се съмнявам, че някой е минавал да изчисти. — Върна се при нея и протегна ръка към лицето й.

Лара се дръпна.

— Какво правиш?

— Довършвам ти дегизировката. — Той сложи ръка на тила й, а с другата натърка лицето й с нещо, което смърдеше на боклук и миши изпражнения, без да обръща внимание на протестите й. После отстъпи назад и я огледа. — Приведи малко рамене. И продължавай да се мръщиш. Мръщенето подхожда на едно тринайсетгодишно момче, принудено да стане моряк от непочтения си, но чаровен по-голям братовчед.

Лара вдигна ръка и му отправи жест, който бе обиден навсякъде по света.

Арен се разсмя и извика към вратата:

— Всички на палубата. Тръгваме за Маридрина.

С отработена сръчност войниците, превърнати в харенделски моряци, се заеха да подготвят кораба за отплаване. Джор разговаряше с десетина итиканци, чиито лица й бяха непознати, но сигурно бяха жители на острова.

— Каква ни е легендата, капитане? — провикна се Джор, когато Арен и Лара излязоха на палубата.

— Видели сме пролука между бурите и сме решили да рискуваме, за да спечелим набързо малко пари. Последна възможност да си напълним кесиите, докато цените на стоманата не са паднали.

Всички закимаха в съгласие и Лара осъзна, че не го правят за първи път. Че най-търсеният мъж на Итикана се е разхождал невъзмутимо под носа на баща й, без дори Серин да разбере. Арен хвана руля на носа и започна да раздава заповеди. Вдигнаха котвата, опънаха платната и корабът се понесе към открито море.

— Често ли ходиш в Маридрина?

Арен поклати глава.

— Вече не. Преди да седна на трона, често посещавах други кралства, за да затвърдя знанията си по търговия и икономика.

— Това ли правеше? — попита Джор, който тъкмо минаваше покрай тях. — Аз пък си мислех, че всички пътувания извън Итикана са били с цел да поиграеш комар, да погониш фусти и да похарчиш малко пари за евтина пиячка.

— И това също. — Арен прояви благоприличието да си придаде засрамено изражение. — Както и да е, всичко това приключи след коронацията, но сега ще направя изключение за Лара.

Тя опря лакът върху парапета на борда.

— За колко време ще стигнем?

— Или ще стигнем преди бурята — ухили се той, — или изобщо няма да стигнем.

— Не е необходимо да го правим. — Тя се притесняваше повече от онова, което щеше да открие в Маридрина, отколкото дали ще стигнат там живи.

— Решението е мое. А сега защо не си намериш нещо полезно за вършене?

Тъй като знаеше, че Арен няма да очаква от нея да му се подчини, Лара направи именно това. Въоръжи се с кофа, парцал и една мръсна четка и затърка палубата, преди да продължи с капитанската каюта, където откри малко златни монети в едно чекмедже и ги открадна. Спираше само за да смени почернялата вода в кофата. С крайчеца на окото си виждаше как Арен отваря уста всеки път, щом тя минеше покрай него, но после веднага я затваряше и продължаваше да гледа недоволно морето пред тях.

Всичко това предизвика задоволство у нея, но чистенето само по себе си й даде време да помисли. От своя гледна точка Лара разполагаше с три възможности, щом пристигнеха във Венция. Първата беше да избяга. Тя не се съмняваше, че ще успее да надбяга и Арен, и стражите му, а със скъпоценностите в джобовете си и златото, което бе отмъкнала от капитанската каюта, можеше да се установи където си пожелае. Щеше да е свободна, а ако Арен решеше да пише на баща й на хартията със скритото послание, щеше да е изпълнила и дълга си към своя народ.

Втората възможност бе да отиде в двореца на баща си и да използва паролите, които й бе дал Серин, за да я пуснат. Там щеше да им разкаже с подробности всичко, което бе научила, в замяна на обещаната й свобода. Така обаче рискуваше баща й да й пререже гърлото секунда след като му дадеше каквото той искаше. Третата възможност…

Третата възможност беше всичко, казано й от Арен, да е истина. Да е истина, че баща й е получил възможността да подобри живота на маридринийците, но е избрал да не го направи. Че баща й, а не Итикана, е потисникът на родината й. Но мозъкът на Лара отказваше да приеме това обяснение. Особено без доказателства.

Тя стисна кофата с мръсна вода с една ръка и парапета с другата и се обърна към Арен, който стоеше на руля. Сърцето й подскочи въпреки безумната му шапка.

Ами ако животът й бе отдаден на една лъжа?

За щастие, не й се наложи да продължи да размишлява по въпроса, понеже една вълна плисна по палубата и обезсмисли труда й. Морето се беше развълнувало и когато вдигна глава към небето, Лара видя проблясък на светкавица през облаците, а вятърът се опита да свали глупавата шапка от главата й. Арен прекарваше кораба около бурята, но стихията почти ги беше настигнала. Лара присви очи и огледа очертанията на континента в далечината. Какви бяха шансовете им да стигнат до него?

Тя изпусна парцала и кофата, тръгна със залитане по люлеещата се палуба и после тръгна нагоре по стъпалата към руля.

— Завий на запад, за да изпревариш тайфуна, побъркан глупак такъв — надвика вятъра и посочи черните облаци.

— Това е просто буричка — отвърна Арен. — Ще я надбягам. Ти обаче се хвани за нещо.

Лара се вкопчи в парапета с една ръка, а с другата хвана шапката си и загледа как Венция и защитеното й от бури пристанище изниква на хоризонта. Едва се виждаше, защото заваля. За разлика от деня, в който бе напуснала родината си, днес небето над родния й град бе черно и зловещо, а белите сгради, издигащи се над пристанището, изглеждаха посивели. Над всичко това се извисяваше яркосиният Императорски дворец с бронзовите му куполи. В този дворец баща й държеше харема си със съпруги, сред които беше и майка й, стига още да беше жива.

Чу някъде отдалеч Арен да нарежда на екипажа да свие няколко платна, но корабът продължи да се носи към вълнолома, пазещ пристанището, почти без да забави ход. Блесна светкавица и миг по-късно гръмотевицата разтърси кораба. Вълна след вълна обливаха палубата, а итиканците се бяха вкопчили във въжетата на такелажа, за да не ги отнесе водата през борда.

Само Арен изглеждаше невъзмутим.

Лара впи пръсти в парапета, борейки се с надигащото се гадене. Водата се разбиваше във вълнолома като чук, удрящ неуморно отново и отново. Пръски пяна изпълваха въздуха. Всяка врязала се в дигата вълна отекваше като експлозия и по гърба на Лара потече пот при мисълта какво щеше да стане с кораба, ако се врежеше във вълнолома.

Арен изпъшка от усилието и завъртя руля, приковал поглед в привидно миниатюрната пролука, през която щяха да минат.

Една вълна се надигна почти до ръба на вълнолома.

— Това е лудост. — Лара едва не падна, когато корабът се люшна, но се изправи, след като съдът премина през пролуката с безпогрешна точност. Тя издиша шумно въздуха, който бе задържала в дробовете си, опря чело в твърдия дървен парапет и остави дъжда да се сипе по лицето й.

— Казах ти, че ще успеем — рече Арен, но тя не отговори, а само погледна към гъмжащото от хора пристанище.

Водите отвъд вълнолома бяха сравнително спокойни, за разлика от откритото море, което бяха оставили зад гърба си.

Тя знаеше, че през сезона на бурите повечето търговски кораби остават близо до брега, за да могат да се скрият в най-близкото пристанище, ако небето започне да притъмнява. Ето защо, когато хората видяха, че приближава харенделски кораб, се обърнаха към него. Началникът на пристанището, явно предвкусващ пристигащата стока, ги насочи към един от кейовете вместо към опашката чакащи кораби, с което предизвика раздразнението на техните капитани и екипажи.

— Доста време мина, храбро копеле такова — извика мъжът, когато корабът опря в кея, а Джор и още няколко души скочиха от него, за да го завържат.

Арен изчака да спуснат мостика и даде знак на Лара да го последва. Дъждът все повече се засилваше.

— За теб съм храбър, обаче баба ми използва съвсем различна дума.

Началникът на пристанището се разсмя.

— Каква? „Алчен“ ли?

Арен се тупна по гърдите и залитна настрани.

— Ти ме нарани!

Двамата се разсмяха като стари приятели. Арен извади шепа монети от джоба си и ги даде на началника на пристанището, а после му връчи една златна монета, която мъжът пъхна в джоба си, докато помощникът му записваше нещо на лист хартия.

— Добре че пристигнахте сега — каза той. — Цените на стоманата няма да се задържат толкова високи още дълго, след като Итикана започне да прекарва проклетия метал без данъци и такси. Всичко отива на Южен пост. Не че валкотанците дават на крал Сайлъс възможност да се добере до стоманата си. — Той се изплю във водата.

Арен издаде съчувствен звук.

— И аз така чух.

— Досега не сме извлекли никаква полза от новата кралица на Итикана. Всичкото злато, което Сайлъс взема от нас с данъците, отива за стомана, но ние не виждаме нищо в замяна.

— Красивите жени струват скъпо на мъжете — отбеляза Арен.

Лара настръхна, а взорът на началника на пристанището се отмести от Арен към нея.

— Не ми харесва как ме гледаш, момко.

Арен тупна Лара по рамото достатъчно силно, че да я накара да залитне.

— Не обръщай внимание на братовчед ми. Кисел е, защото се наложи да мие палубата, докато пътувахме, вместо да лентяйства, както обича.

— От роднините става най-лошият екипаж.

— Напълно вярно. На няколко пъти ми идеше да го метна през борда, но тогава няма да мога да се върна вкъщи.

— Струва ми се, че във Венция има доста жени, които биха те приютили.

— Не ме изкушавай.

Когато последва двамата мъже по кея, в главата на Лара започна да се оформя четвърта възможност, която включваше забиването на нож дълбоко в корема на Арен.

Гласът на началника на пристанището отново привлече вниманието й към разговора.

— Чувам, че през целия спокоен сезон Амарид е демонстрирал на Кралството на Моста точно какво е мнението му за факта, че Итикана му открадна бизнеса по снабдяването на Маридрина с харенделски оръжия.

— Итикана не снабдява никого с оръжия.

Лара долови разпалената нотка в гласа на Арен, но началникът на пристанището не я забеляза.

— Все същото е. Прекарва ги без данъци. Направо ни ги слага в ръцете. Или щеше да го прави, ако Валкота не си рискуваше целия флот, само и само да не ни допусне до пристанището. — Горчивината в гласа на мъжа бе осезаема. — Крал Сайлъс трябваше да се договори за добитък.

— Кравите не печелят войни — отбеляза Арен.

— И полумъртвите от глад войници не ги печелят. Или измрелите от чума. — Началникът се изплю на земята. — Единственото благо, което женитбата на принцесата донесе на Маридрина, бе да напълни джобовете на просяците, на които кралят плати, за да скандират името й, докато минаваше оттук.

След това Арен и мъжът смениха темата и се заеха да обсъждат разтоварването на стоката, но разговорът се превърна в неясно бучене в ушите на Лара, докато осмисляше чутото. Онова, което Серин й беше писал за глада и чумата, бе вярно, но… Но ако в думите на този мъж имаше и капчица истина, то Лара тънеше в дълбока заблуда относно виновниците за тази ситуация. По гърба й се затъркаляха капки пот и кожата я засърбя.

Не можеше да е истина. Арен сигурно бе платил на този човек, за да наприказва всичко това. Всичко беше лъжа, целяща да я измами. Около гърдите й се стегна обръч от напрежение и тя задиша мъчително, докато се опитваше да се отърси от нещата, на които я бяха учили цял живот, и всичко, което виждаше и чуваше сега.

И да осъзнае какво бе направила.

— Кажи на екипажа да разтовари утре рано сутринта. Сега ще е невъзможно заради бурята.

Лара примигна и погледна Арен, който тъкмо стискаше ръката на началника. Той изчака мъжа да се отдалечи и попита:

— Това достатъчно доказателство ли е?

Лара не отговори, а само притисна ръка към туптящото си от болка слепоочие и се вбеси от факта, че трепери.

— Ще се връщаме ли на кораба? — попита тя с надебелял език, а гласът й сякаш идваше някъде отдалече.

— Не.

Нещо в тона му я извади от унеса. По изсечените черти на лицето му се стичаше дъждовна вода, а по тъмните му мигли се събираха капчици. Лешниковите му очи потърсиха нейните за миг, след което той огледа пристанището.

— Ще трябва да изчакаме бурята да утихне във Венция. Нека си осигурим малко удобства.

Барабанният ритъм на сърцето й отекваше в главата й, докато вървеше през пазара след Арен, а останалите итиканци безгрижно се разхождаха край тях. „Бягай!“ Думата проехтя в ума й и краката й се стегнаха, нетърпеливи да я отнесат надалеч от тази ситуация. Тя не искаше да чува повече. Не искаше да се замисля за вероятността да не е освободителка. Да не е спасителка. Да не е дори мъченица.

Искаше да избяга от тези късчета истина, които й казваха, че всъщност е нещо коренно различно.

Арен се заизкачва по стръмните зигзагообразни улички, осеяни нагъсто с двуетажни сгради, чиито прозорци бяха скрити от капаци заради бурята. Спря пред врата, над която имаше табела с надпис „Пойната птичка“. Отвътре се чуваха музика, звън на чаши и глъчката на множество гласове. Арен се поколеба с ръка на дръжката, после въздъхна и отвори вратата.

Миризмата на дим, готвено и разлята бира обгърна Лара. Тя огледа стаята, която бе пълна с ниски маси, повечето от които бяха заети от хора с вид на търговци. Джор и Арен се настаниха на една маса в ъгъла, а останалите седнаха на бара. Лара все още се бореше да овладее разтърсващите я емоции, когато седна отдясно на Арен, прегърби се на стола и се помоли дъждът да не е отмил мръсотията от лицето й. Тогава един женски глас привлече вниманието й:

— Я виж ти кой бил тук.

До масата бе застанала млада жена, може би на около двайсет и пет години. Имаше дълга коса в малко по-светъл златист цвят от тази на Лара, а изрязаното деколте на роклята й разкриваше щедро бюста й.

Арен вдигна една от двете чашки с кехлибарена течност, които сервитьорката бе сложила на масата.

— Как си, Марисол?

— Как съм? — Жената опря ръце на хълбоците си. — Мина повече от година, откакто последно си показа грозното лице във Венция, а сега питаш как съм?

— Наистина ли мина толкова време?

— Мина и ти много добре го знаеш.

Арен вдигна ръце в извинителен жест и отправи на жената очарователна усмивка, която Лара досега не бе виждала на лицето му. Изкусителна. Интимна. Внезапно осъзна какво е естеството на отношенията им, и бузите и пламнаха.

— Така се стекоха обстоятелствата. Но се радвам да те видя.

Жената нацупи устни и го изгледа продължително. После седна на коляното му и обви ръка около шията му. Пръстите на Лара трепнаха и се насочиха към ножовете, скрити в ботушите й, а във вените й закипя ярост. Това някакво наказание ли беше? Нещо се опитваше да й каже ли?

Жената поздрави Джор и помаха на една от другите сервитьорки да донесе още пиене.

Джор пресуши чашата си и взе следващата направо от ръцете на сервитьорката, преди да е успяла да я сложи на масата.

Погледът на жената падна върху Лара.

— Кой е нацупеният младеж?

— Братовчед ми. Учи занаята.

Марисол наклони красивата си глава и огледа Лара, сякаш се опитваше да се сети откъде я познава.

— С тези очи сигурно майка ти е мърсувала с крал Сайлъс.

Арен се задави с напитката си.

— Представяш ли си да е истина?

— Може да ти стане малко по-забавно, ако се поусмихнеш, момче. От братовчед си можеш да научиш не само как се управлява кораб.

Лара се озъби в подобие на усмивка, но жената просто се засмя и се обърна към Арен.

— Колко време ще останеш?

— Само до утре, ако бурята утихне.

Челюстта й се стегна от видимо разочарование.

— Само толкова.

— Присъствието ми е необходимо у дома.

— Все така казваш. — Марисол въздъхна леко и поклати глава. — Значи ще ти трябват стаи за екипажа за през нощта. А за братовчед ти?

Стомахът на Лара се обърна. Но не заради него. Той със сигурност нямаше да…

— За тях, да. И една за мен.

Марисол повдигна вежда, а Лара се опита да потисне импулса да я удари с юмрук в хубавия малък нос.

Джор се прокашля.

— Той се ожени, Марисол.

Жената се изправи така рязко, че се удари в масата и разля чашите.

Арен остави своята чаша и отправи гневен поглед на Джор, но възрастният мъж сви рамене.

— Няма смисъл да обсъждаме темата. Сега вече знае, така че да се захващаме за работа.

Очите на Марисол заблестяха и тя запримигва бързо.

— Честито. Сигурна съм, че е очарователна.

— Характерът й е като горски пожар, а езикът — остър като нож.

Погледът на Марисол се обърна към Лара и през него преминаха твърде много мисли. Лара сведе очи към една цепнатина в масата.

— Убедена съм, че е много красива — отбеляза другата жена.

Арен замълча за момент.

— Красива е като ясно небе над Океана на ураганите. И точно толкова неуловима.

Стомахът на Лара се обърна, когато смисълът на казаното стигна до ушите и — комплимент, обвит в мрачна истина, която тя не можеше да отрече.

Лара сграбчи една от чашките и пресуши съдържанието й. Ушите й бучаха дори когато гледаше навсякъде другаде, освен към Арен.

Джор се изкашля шумно и размаха ръце.

— Трябва ни по още едно от същото.

— Май дори повече от едно. — Марисол седна на масата и кимна съвсем леко на музикантите.

Те оставиха струнните инструменти и взеха барабани и дайрета, които изпълниха заведението с ритъм. Между масите затанцуваха млади жени в ярки одежди, а гривните със звънчета по китките и глезените им задрънчаха в такт с припяващите им гласове. Клиентите започнаха да пляскат и след няколко секунди стана толкова шумно, че Лара не можеше да чуе мислите си.

Марисол също пляскаше.

— Няма доказателства, че кралят строи по-голям флот, за да се противопостави на валкотанската блокада. Няма никакви знаци, че се готви да прави нещо подобно. Имам източници по цялото крайбрежие, но нито една корабостроителница не се е похвалила с държавна поръчка.

Лара примигна. Тази жена беше шпионка?

— Цените на вносните стоки са скочили до небето. Храна няма освен тази, която хората отглеждат сами, а тя не е много, като се има предвид, че фермерите бяха извикани в армията. В градовете гладът се разпространява. Очаква се положението да се влоши още повече.

Арен пляскаше в такт с музиката.

— И Амарид не се притича на помощ? Мислех, че ще се вкопчат в тази възможност.

Марисол поклати глава.

— Амаридийските моряци се оплакват във всяко пристанище, където акостират, че сделката между Итикана и Маридрина им е взела хляба. — Тя хвърли поглед към Арен. — А сега, след като се видя, че сделката не върби както трябва, май злорадстват, че Маридрина си плаща за това.

— Колко отмъстително.

Марисол отпи глътка от чашата си и кимна.

— Подкрепата на конфликта с Валкота сред маридринийците от години намалява все повече, защото никой не вярва, че от него има някаква полза. Само че след сватбата и ответния удар на Валкота, подкрепата за открита война с тях нарасна десеторно. Мъже и момчета направо се хвърлят в ръцете на армията, изживяват се като спасители и… — Марисол млъкна и погледна към Лара.

— И?

— И се чуват все повече гласове, че съюзът на Петнайсетгодишния мир трябва да бъде развален. Че докато Маридрина гладува, Итикана продължава да печели от търговията с Валкота. Че ако Кралството на Моста бе истински съюзник, щеше да отреже достъпа на враговете ни до пристанището В Южен пост.

Марисол сви рамо.

— Отстъпките, осигурени от Итикана на Маридрина, изобщо не стигнаха до хората. Само че вместо крал Сайлъс те обвиняват за тежкия си живот Итикана. Сърбят ги ръцете да воюват.

„Маридрина ще умре от глад, преди да види ползите от договора.“ Думите на Арен отекнаха в ума на Лара. Беше се оказал прав.

Песента свърши, танцьорките се прибраха, а музикантите засвириха по-бавна мелодия. Марисол се изправи.

— Трябва да се връщам на работа. Ще пратя храна и ще приготвя стаите за теб и екипажа ти.

Баща й, Серин… всичките й учители. Всички бяха лъгали Лара и сестрите й. Това само по себе си не беше особено драматично разкритие — тя беше осъзнала, че преувеличават и преекспонират злонамереността на Итикана, за да превърнат момичетата във фундаменталистки с една-единствена цел: унищожаването на потисника на Маридрина. До този момент обаче бе вярвала, че макар методите на баща й да са отблъскващи, целта, която преследва, е благородна. Да спаси народа на Маридрина. Да го нахрани и защити.

Само че не Итикана бе потисникът. А баща й.

Лара и сестрите й не бяха изолирани в пустинята за собствената им безопасност. Дори не за да опазят в тайна плановете на баща й за Итикана. Бяха ги изолирали, за да не разберат истината. Защото ако знаеха, че мисията им се води не от необходимостта да бъде въздадена справедливост, а от безкрайната алчност на баща им, нима щяха да са готови да предадат съпруга си? Да съсипят цял един народ? Да видят как армията избива хора? Обещанията, заплахите и подкупите бяха бледи подобия на мотивация в сравнение с фанатизма, вдълбан в душите на Лара и сестрите й.

Само че у Лара този фанатизъм бе изчезнал.