Кралят на моста

6. ЛАРА

ЛАРА СЕ СТРЕСНА И СЕ СЪБУДИ ВНЕЗАПНО.

Главата я болеше и усещаше кисел вкус в устата си. Без да помръдне, тя отвори очи и огледа стаята. Зърна отворен прозорец, през който духаше влажен бриз, напоен с ухание на цветя и растения, чиито имена не знаеше, понеже бе прекарала живота си сред пясъци. Навън се виждаше пищна градина. Светлината бе някак бледа и сребриста, сякаш се процеждаше през гъсти облаци. Единственият звук бе тихото трополене на дъжда.

И тананикащ женски глас.

Лара отпусна ръката си, която на мига се бе свила в юмрук, готова за нападение, и бавно обърна глава.

Поразително красива жена, може би около пет години по-голяма от Лара, с дълга, къдрава черна коса, стоеше в средата на стаята, облечена в една от нейните рокли. „Една от роклите на Мерилин“, поправи се тя и болка прониза сърцето й.

Щом видя как жената наклони глава настрани, Лара разбра, че я е чула да се движи, но непознатата продължи да се преструва, че не е — разлюля твърде късите за нея поли на роклята и продължи да си тананика.

Лара се огледа, без да продума. Резбованите мебели от овощна дървесина бяха излъскани до блясък. Всички равни повърхности бяха отрупани с вази, пълни с пъстри цветя. Подовете бяха изработени от миниатюрни парченца дърво, наредени в сложни форми. Белите стени бяха украсени с живописни произведения на изкуството. Една врата водеше към помещение, което изглеждаше като баня, а друга — Затворена — вероятно извеждаше в коридора. Доволна, че се е запознала с обстановката, Лара попита:

— Къде съм?

— О, ти се събуди! — възкликна с престорена изненада жената. — Намираш се в дома на краля на остров Среден пост.

— Ясно. — Ако Среден пост се намираше в средата на Итикана, както подсказваше името, значи бе прекарала в безсъзнание повече време, отколкото си мислеше. Бяха я упоили, което значеше, че не й вярват. Това поне не беше изненадващо. — Как стигнах дотук?

— Пристигнахме на Среден пост по море.

— Колко дълго спах?

— Не беше точно заспала. По-скоро… не беше в съзнание. — Жената вдигна извинително рамене. — Прости ни. Природата ни е такава — потайни сме и все още свикваме с мисълта, че сред нас се е появила чужденка.

— Така изглежда — измърмори Лара, щом забеляза, че жената не отговори на въпроса, макар да знаеше с какво точно я бяха упоили и защо.

Да държиш човек в безсъзнание дни наред си имаше последствия — често от фатален вид. Беше по-безопасно да я упоят, за да заличат спомените й.

Но не беше абсолютно сигурно. Особено когато човекът, когото упояваш, е приемал подобни вещества и преди. Сенките на спомените вече започваха да се просмукват в съзнанието й. Спомени, че ходи. Върви в неудобни обувки по твърда повърхност. Беше минала през моста и в някакъв момент я бяха извели оттам.

Тя обърна поглед към жената и попита:

— Защо си облякла роклята ми?

— Имаш цяла ракла с рокли. Подреждах ги на закачалки и реших да пробвам една, за да проверя дали ще ми хареса.

Лара вдигна вежда.

— И хареса ли ти?

— О, да. — Непознатата изви гръб и се усмихна на отражението си в огледалото. — Напълно непрактична е, но въпреки това е привлекателна. Една-две ще ми свършат добра работа.

Тя свали презрамките от раменете си и остави роклята да се свлече в краката й. Отдолу не носеше нищо, тялото й бе изваяно от мускули, а гърдите — малки и стегнати.

— Сватбената ти рокля беше прекрасна, между другото.

Жената нахлузи туника с къси ръкави и обу чифт тесни панталони. На пода до нея лежаха два метални налакътника и тя ги закопча с отработен жест, подсказващ, че го е правила хиляди пъти.

— Бих те помолила да ми я заемеш за моята собствена роля в Петнайсетгодишния договор, но май доста пострада по пътя насам.

Лара примигна. Беше се сетила коя е жената.

— Ти си принцесата на Итикана?

— Наред с други неща — отвърна тя с широка усмивка. — Но не искам да ти разкривам всичките ни тайни. Брат ми никога няма да ми прости.

— Брат ти ли?

— Съпругът ти. — Жената — принцесата — вдигна лък и колчан със стрели от пода и тръгна към леглото. — Аз съм Ана. — Тя се наведе и целуна Лара по бузата. — И не знам за другите, но аз определено нямам търпение да се опознаем, сестро.

Някой почука на вратата и един слуга внесе поднос с нарязани плодове, сложи ги на масичка и обяви, че вечерята ще бъде сервирана в седмия час.

— Ще те оставя — каза Ана. — Вероятно искаш да се настаниш. Сигурна съм, че събуждането ти тук е предизвикало силен шок.

След годините на брутално обучение от страна на Серин, на Лара щеше да й трябва нещо доста по-сериозно от събуждане в пухено легло, за да се шокира, но тя се постара гласът й да потрепери, когато каза:

— Кралят… той… Той ще…

Ана сви рамене.

— За жалост, Арен не е от най-предсказуемите хора. Ти по-добре се настани и не го чакай да се прибере. Изкъпи се. Хапни плодове. Изпий едно питие. Или десет.

Вълна от разочарование заля Лара, но тя се усмихна на Ана, преди да затвори вратата след нея и да спусне резето. Вторачи се в парчето метал и дълго не отклони поглед, изненадана, че итиканците й позволяват да остане сама. После остави тази мисъл за по-нататъшен размисъл. Всичко, което знаеше за итиканците, бе по-скоро предположение, отколкото факт. Беше по-добре да подходи към новия си живот така, сякаш не знае нищо за тукашните.

Тя облече роклята, която Ана бе пробвала по-рано, и си сложи колана с ножовете, които с изненада бе открила да я чакат върху раклата с багажа й. После обиколи стаята в търсене на знаци, че я следят, но не откри нито дупки в стените и тавана, нито цепнатини в пода. Взе подноса с плодове и влезе в помещението, за което бе предположила, че е баня, но установи, че е лишено от каквото и да е подобие на вана, макар дървените лавици да бяха пълни с меки кърпи, четки за тяло, сапуни и цял куп четки за коса и гребени. В другия край обаче имаше врата.

Лара бутна дебелото парче дърво и пред очите й се разкри наклонен вътрешен двор, отрупан с пищна зеленина, каквато никога досега не бе виждала. Стените на сградата бяха скрити под пълзящи лози, натежали от розови, лилави и оранжеви цветове, а встрани от Лара към небето се извисяваха две дървета с огромни насечени листа, по чиито клони бяха накацали няколко шарени птици. Пътека от квадратни дялани камъни, обрамчена с две редици бели камъчета, се виеше из двора, но онова, което спря дъха й, бе парата, издигаща се от центъра на градината.

Когато пристъпи навън, Лара осъзна, че сградата е проектирана почти като мост над малък водопад. Водата се изливаше по гигантски камъни в малък басейн в долната част на двора, оттам се стичаше по един канал в друг басейн, а после в трети, преди да изчезне под далечната стена на дома и да продължи отвъд, каквото и да имаше там.

В основата на водопада до басейна видя няколко каменни пейки, потопени под водата. Тук беше банята. От повърхността на водата се издигаше пара и когато Лара топна палеца на крака си в нея, кожата й порозовя от горещината. Към двора имаше само още един изход и това бе вратата в противоположния му край, срещу онази, от която бе излязла тя.

Лара прекоси потока по едно мостче, застана пред другата врата и тихо изпробва дръжката. Заключена. Покоите зад тази врата имаха същите прозорци като нейните, но тези бяха затворени и завесите бяха спуснати.

Тя вдигна глава към небето, но не видя нищо друго освен кълбящи се облаци, а когато подръпна лозите на стените, откри, че са достатъчно здрави, за да издържат тежестта й, ако решеше да излезе от къщата през прозореца. Имаше безброй пътища за бягство, което значеше, че къщата не е предназначена за затвор.

В този миг един глас привлече вниманието й.

— Значи е будна?

Арен.

— От около половин час.

— И?

Дара изтича по пътеката към потока и коленичи там, където водата се скриваше под сградата.

— Беше по-спокойна, отколкото очаквах. Интересуваше се най-вече защо съм облякла една от роклите й. Предполагам, че всеки си има приоритети.

Мълчание. После:

— А ти защо беше облякла една от роклите й?

— Защото бяха красиви, а на мен ми беше скучно.

Кралят изсумтя и Лара пропълзя няколко метра напред, докато не се озова под сградата, откъдето можеше да види краката им. Арен държеше в ръка лък, който се поклащаше напред-назад. Щеше й се да се приближи още малко и да се опита да види лицето му, но не искаше да рискува да я чуят.

— Каза ли нещо интересно?

— Водила съм по-интересни разговори с котката ти. Съвместните ви вечери без съмнение ще бъдат вълнуващи.

— Изумително. — Кралят подритна едно камъче и то цопна в потока и опръска лицето на Дара. — Най-скъпоценната му дъщеря, ама друг път. Обзалагам се, че има ботуши, които цени повече от това момиче.

„Приемам облога, самодоволен кучи сине“, помисли си Лара.

Той добави:

— Отстъпките, които направихме, не бяха онова, което исках от този договор, Ана. Не ми харесват и не желая да подписвам заповедта.

— Налага се. Маридрина изпълни своята част от сделката. Ако нарушим договора, ще има последствия и първото ще е краят на мира.

Двамата тръгнаха нанякъде, чу се стържене на ботуши по камък, после отмерените крачки на двама души, изкачващи стълби, и накрая гласът на Ана долетя от разстояние:

— Ако дадеш на краля на Маридрина каквото иска, ще го направиш още по-зависим от нас. А това може да ни бъде от полза.

Лара едва-едва чу отговора:

— Маридрина ще умре от глад, преди да види ползите от договора.

При тези думи въглените на гнева пламнаха в Лара, а очите й се изпълниха със спомена за болезнено слабите деца, които бе срещнала по улиците на родния си град. Тя скочи на крака и тръгна по пътеката към покоите си, решена да намери проклетия крал и да забие един от ножовете си в злите му итикански черва.

Само че така нямаше да постигне нищо.

Лара спря, погледна към небето и си пое дъх няколко пъти. Потопи се в огненото море, бушуващо в гърдите й, и то я успокои.

Колкото и да бе приятна мисълта да изкорми съпруга си, това нямаше да реши проблемите на Маридрина. Ако можеше да ги реши, баща й отдавна щеше да е изпратил наемен убиец да свърши тази работа. Целта не беше да се убие един човек. Целта беше да се завладее цялото кралство, затова тя трябваше да прояви търпение. Да отложи атаката си за момента, в който ще нанесе най-големи поражения. Да запомни за какво е обучена и защо. Да бъде жената, която баща й бе създал, за да спаси родината им.

Зад нея се тресна врата и Лара се завъртя — очакваше да види някоя прислужница, пратена, за да й предложи услугите си.

Не видя нищо подобно.

Мъжът беше гол. Само кърпата, увита около кръста му, го скриваше отчасти от погледа й. Но онова, което можеше да види, бе повече от достатъчно. Той беше висок и широкоплещест, мускулестото му тяло — изваяно като статуя, а мургавата кожа на ръцете му бе изпъстрена със стари белези. А лицето му… Тъмна коса се стелеше около високи скули и силна челюст, смекчени от пълни устни. Очите му обходиха тялото й и накараха бузите й да пламнат.

— Разбира се, че от всички покои, в които можеше да те настани, тя е избрала точно тези — каза той и познатият му глас я заля като кофа с лед, щом разбра кой стои срещу нея. Сега виждаше само чудовищната маска и чуваше единствено как народът на Маридрина ще умре от глад.

Ръцете на Лара помръднаха към ножовете, затъкнати в колана й, но тя прикри движението, като си оправи роклята.

Не успя да го заблуди.

— Знаеш ли изобщо как да ползваш ножове?

Мисълта, че може да убие този арогантен, високомерен мъж, както си стоеше срещу нея, се мярна игриво в съзнанието й, но Лара просто му се усмихна сладко.

— Рязала съм доста месо.

В очите му проблесна интерес.

— Значи малката принцеса все пак имала характер. — Той махна с ръка към ножовете й и продължи: — Имах предвид дали можеш да се биеш с тях.

Ако отречеше, не биваше да допуска никой никога да я види да ги ползва, за да не разкрият лъжата й, затова Лара повдигна объркано вежди.

— Отгледана съм за кралица, не за войник.

Интересът в очите му угасна. Което не беше добре. Тя трябваше да го прелъсти и така да спечели доверието му. За целта обаче той трябваше да я пожелае. Неспирният дъжд бе измокрил копринената й рокля и Лара усещаше, че е залепнала за гърдите й. Беше обучена за това. Беше прекарала безброй часове в уроци, по време на които я бяха инструктирали точно как да привлече интереса на един мъж. И да го задържи. Тя изви гръб и попита:

— Дошъл си да си вземеш полагаемото ли?

Изражението му не се промени. Стори й се леко отегчен от нея.

— Единственото, което ми се полага в момента, е баня преди вечеря. Не беше лесно да ти докараме задника от Южен пост дотук. По-тежка си, отколкото изглеждаш.

Бузите на Лара пламнаха.

— Разбира се, ако и ти искаш да се изкъпеш, мини преди мен. Не си се мила от три дни, така че сигурно имаш по-голяма нужда от баня от мен.

Тя се втренчи в него онемяла.

— Но ако си дошла само за да се насладиш на… растителността, може би ще бъдеш така добра да ми осигуриш малко уединение. — Той й отправи ленива усмивка. — Или не. Не съм от срамежливите.

Точно това очакваше от нея — да бъде покорната маридринийска женичка, която го обслужва, независимо дали го желае, или не.

„Той точно това очаква“, помисли си Лара докато го гледаше как я наблюдава, но не това искаше. Мислите се понесоха из ума й една след друга. Мисли за дрехите му в цветове, които му позволяваха да се слее с околността в джунглата. За белезите, които без съмнение бяха получени в бой. За лъка, който бе държал в ръка, готов да го употреби на мига. „Този мъж е ловец“, реши тя. И това, което искаше, бе преследване.

Тя с удоволствие щеше да му го осигури. Особено предвид факта, че Лара искаше да отложи възможно най-дълго неизбежния развой на събитията.

— Значи ще можете да почакате.

Тя се усмихна вътрешно на изненадата, която проблесна в очите му. Разкопча си колана, пусна ножовете на земята до басейна и обърна гръб на краля, смъквайки презрамките на роклята си. Щом отлепи влажната коприна от тялото си, Лара я изрита настрани. Усети погледа му върху себе си, когато стъпи във водата — единственото, което прикриваше голотата й, бе спускащата се по гърба й коса.

Водата беше гореща. Беше с температурата, с която човек трябваше да свиква бавно и постепенно, но Лара стисна зъби и продължи надолу по стълбите. Обърна се чак когато бълбукащата вода покри гърдите й.

Кралят се взираше в нея. Тя му отправи мила усмивка.

— Ще ви кажа, когато приключа.

Той отвори уста, сякаш се канеше да спори, но после поклати рязко глава и се извърна. Лара го остави да измине три крачки, преди да извика след него:

— Ваше Величество.

Кралят на Итикана се завъртя и я изгледа, без да успее да скрие съвсем нетърпението в очите си.

Лара се отпусна назад и водопадът намокри косата й.

— Моля да ми оставите сапуна. Боя се, че забравих да си донеса. — Тя се поколеба и добави: — И кърпата.

Калъпът сапун цопна във водата до нея с плясък. Лара отвори очи точно навреме, за да види как кралят свали кърпата от кръста си и я захвърли на един камък, след което се отправи гол към покоите си с тежки крачки.

Лара хапеше бузите си отвътре, за да сдържи усмивката си. Този мъж може и да беше ловец, но тънеше в голяма заблуда, ако си мислеше, че тя е плячка.