Кралят на моста

8. АРЕН

АРЕН прибра точилото, което досега бе прокарвал по острието на един нож, и зарея поглед към гъсталака на джунглата, обграждаща дома му. Откъм дърветата се чуваха стотици шумове — ромолене на вода, животински крясъци, жужене на насекоми, но островът беше тих. Мирен. Спокоен.

Едно топло космато тяло се отърка в рамото му и Арен вдигна ръка, за да почеше Витекс зад ушите. Огромната котка замърка доволно, докато нещо в храстите не привлече вниманието й. Наоколо се бе мярнала женска и сега Арен зърна жълтите й очи да ги гледат изпод едно огромно листо.

— Искаш ли да я хванеш? — попита той котарака.

Витекс седна на задните си крака и се прозя.

— Добра идея. Остави я тя да дойде при теб — засмя се Арен. — После ела да кажеш дали се е получило.

Зад тях се чу тропане на ботуши по мрамор и отваряне на врата. Сестра му примигна, когато излезе на дневна светлина.

— Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах — отбеляза сухо той.

Ана се намръщи и подритна котката към къщата, за да затвори вратата.

— А защо си очаквал да съм по-зле?

— Защото след всичкото вино, което изпи снощи, преди да заспиш на масата, резервите в избата ми сигурно сериозно са намалели.

— Боже мили, наистина ли заспах на масата?

— Ако може да се вярва на слуховете, които се носят в кухнята. — Арен вдигна лъка си и стана от стъпалото пред къщата, където бе седял досега. Почука с края на оръжието по върха на ботуша си. — Илай и Лара са те завели в стаята ти.

Ана прокара ръка през очите си и поклати глава в опит да я избистри.

— Помня, че с нея си говорихме, и после… — Отново поклати глава. — Съжалявам. И съжалявам, че закъснях. Спах като труп.

И той беше спал като труп, което беше необичайно, тъй като нощта бе ясна. Без буря, която да пази бреговете на Итикана, Арен обикновено се мяташе в леглото по цяла нощ. Ако проклетата котка не го беше събудила, и той нямаше още да е станал.

— Добро утро, деца.

Ана се обърна и видя от мъглата да изплува Джор, стиснал в ръка хлебче, което явно беше откраднал от кухнята.

По-възрастният мъж огледа Арен.

— Изглеждаш прекалено отпочинал за току-що венчал се мъж.

Ана се изкиска.

— Не мисля, че снощи е имал компания. Или която и да е друга нощ.

— Какво, да не би вече да успя да ядосаш новата си жена?

Арен не обърна внимание на въпроса. Пред очите му се появи образът на Дара, застанала пред леглото му, голото й тяло — толкова дяволски съвършено, че трябваше да е сън.

Определено беше сън.

Арен извади сгънат лист хартия от джоба си и го подаде на Ана.

— Заповедта ти за връщане в Южен пост.

Сестра му разгъна листа и погледът й пробяга по обновените търговски условия по договора с Маридрина. Свъси ядосано вежди.

— Ще дойда с теб до казармата — продължи той. — Трябва ми вестоносец, който да занесе копие от договора в Северен пост. Маридрина вече е пратила прекупвачи към моста. Носят злато. Сигурно ще искат да започнат веднага да снабдяват кралството. — После се обърна към Джор и попита: — Кой е на пост?

— Лия.

— Добре. Задръж я тук. Не очаквам Лара да създава проблеми, но…

Джор се прокашля.

— Като стана дума за Лара, Астер е дошъл. Иска да поговорите.

— В казармата ли е?

— Във водата.

— Разбира се.

Командирът на гарнизона в Кестарк — остров на юг от Среден пост — бе от старата гвардия. Беше назначен малко преди дядото на Арен да умре, и през цялото си управление майка му бе търсила уважителна причина да го смени, но без успех. Старото копеле се беше вкопчило в итиканската традиция като лепка в кораб и Арен не бе пропуснал да забележи, че Астер е единственият от командирите на стражата, който не бе присъствал на брачната му церемония.

— Предполагам, че не бива да го караме да чака.

Мъглата бе надвиснала над земята като огромно сиво одеяло, което караше слънцето да изглежда като сребърен кръг и ограничаваше видимостта във всички посоки до не повече от няколко стъпки. В пещерата на брега заедно с телохранителя на Ана чакаше и този на Арен, докато група мъже и жени избутваха лодките си в открито море. Ана седна при Арен в един от съдовете на Среден пост.

Въздухът бе застинал, нямаше и най-лек полъх, който да опъне платната, и стърженето на веригата, препречваща входа на пещерата, прозвуча като грубо погазване на покоя. Във водата се потопиха весла, групичката пое напред, сред безбройните опасности, които се спотайваха само на няколко метра под повърхността, и излезе в открито море, към извисяващата се сянка на моста.

— Арен.

Той се обърна към близначката си и проследи погледа й до водата, където зърна огромен силует да плува точно под тях. Акулата бе по-дълга от лодката, в която седяха, и напълно способна да я разбие, ако й се приискаше, но не това бе причината Ана да насочи вниманието му към хищника. Пристигането на акулата предвещаваше успокояването на Океана на ураганите и не след дълго водите около Итикана щяха да почервенеят от кръв.

Гръбнакът му се смръзна. Арен посегна към един далекоглед и огледа околността. Видя единствено сивота. Тя беше полезна, когато трябваше да прикрие движенията на хората му, но вършеше същата работа и на враговете им.

— Подранила е с няколко седмици. Бабинка още не е обявила края на сезона. — Въпреки думите на Ана, Арен забеляза, че ръката й лежи на меча, затъкнат в колана й, а погледът й е напрегнат. — Трябва да се върна в Южен пост.

От мъглата изплуваха две лодки. Астер — голям почитател на очевидния символизъм, беше избрал да ги изчака точно под моста.

— Ваше Величество. — Възрастният мъж протегна ръка, за да приближи лодките една до друга. — Радвам се да ви видя здрав.

— Нещо друго ли очакваше?

Лодките се заклатиха, когато стражите му си смениха местата с командира, за да осигурят на тримата известно уединение.

— Предвид онова, което сте приели в дома си — да.

— Тя е почти дете, сама е и е оставена на нашата милост. Мисля, че мога да се справя.

— Дори дете може да сложи отрова в чаша. А маридринийците са прочути с отровите си.

— Успокой се, Астер, Лара не е изложила живота ми на опасност. Сайлъс Велиант не е глупак — знае, че ако дъщеря му ме убие, това ще му струва новата търговска сделка с Итикана.

— Лара. — Астер се изплю във водата. — По гласа ви познавам, че вече е забила ноктите си. Предполагам, сте наясно, че те неслучайно са пратили толкова красива жена.

— А вие откъде знаете как изглежда тя, командире? — прекъсна го Ана. — Не ви видях на сватбата, макар да допускам, че може да сте се скрили в тълпата.

Арен прехапа език. Командирът на Кестарк бе нисък за итиканец и не обичаше да му напомнят този факт.

— Чувал съм как изглежда. — Погледът на Астер бе точно толкова безжизнен, колкото и на акулата, плуваща под тях. — Не присъствах на церемонията, защото не бях съгласен с избора ви на съпруга.

И не беше единственият. Имаше мнозина, особено от по-старото поколение, които разпалено се бяха противопоставили на съюза му с Лара.

— Тогава какво правиш тук?

— Дошъл съм да ви дам един съвет, Ваше Величество. Заведете маридринийката до водата и я удавете. Дръжте я под повърхността, докато не сте напълно сигурен, че е мъртва, и после пуснете трупа й да отплува.

За миг никой не проговори.

— Нямам навик да убивам невинни жени — обади се най-сетне Арен.

— Невинна. Интересна дума. — Астер се намръщи и хвърли поглед към моста над тях, преди да се обърна към Арен. — Забравям колко сте млад, Ваше Величество. Последния път, когато воювахме с Маридрина, бяхте само момче, прибрано на сигурно място в Еранал. Не се сражавахте в онези битки, когато те хвърлиха насреща ни целия си флот, направиха блокада на Южен пост и почти прекъснаха търговията, а хората измираха от глад. Не бяхте там, когато Сайлъс Велиант осъзна, че няма да победи със сила, и си изля гнева върху външните острови, където войниците му колеха наред цели семейства и провесваха труповете на въжета, за да ги оглозгат птиците.

По време на онази война Арен не бе съзрял достатъчно, за да се бие, но това не значеше, че не помни колко отчаяни бяха родителите му, когато бяха предложили мирния договор на Маридрина и Харендел.

— От петнайсет години между нас цари мир, Астер. Петнайсет години, през които Сайлъс не е вдигал ръка срещу Итикана.

— Но е все същият човек! — изрева Астер. — А ти вкара една от потомството му в леглото си! Досега съм те смятал за много неща, Арен Кертел, но не и за глупак.

В ръката на Ана се появи нож, но Арен поклати предупредително глава. Беше прекарал последната година в постоянни разпити и натиск от страна на командирите на стражата — няколко обиди нямаше да го наранят.

— Знам не по-зле от всеки какъв човек е Сайлъс Велиант, командире. Само че този договор ни купи мир и стабилност с Маридрина и аз няма да предприема нищо, което би могло да го застраши.

Арен изчака другия мъж да се успокои и продължи:

— Докато целият свят върви напред, Итикана тъпче на място. Единствената ни индустрия е мостът и вечната борба да го опазим. Не отглеждаме нищо. Не създаваме нищо. Познаваме само боя и оцеляването. Децата ни отрастват, като научават стотина начина да убият човек, но са толкова неграмотни, че и името си едва могат да напишат. Това не е добре.

Астер го прикова с гневен поглед. И преди бе чувал тази реч. Само че Арен беше готов да я повтори хиляда пъти, ако се налагаше, за да приемат хората като командира промяната, от която се нуждаеше Итикана.

— Нуждаем се от съюзи — от истински съюзи. Съюзи, които не се изчерпват с два подписа на лист хартия. Съюзи, които ще открият пред народа ни възможности, различни от военната кариера.

— Същият мечтател като майка си. — Астер вдигна ръка, за да даде знак на другите лодки да се върнат. — Признавам, че бъдещето, което виждате, е прекрасно, Ваше Величество. Но то не е бъдещето на Итикана.

Лодките се чукнаха една в друга, а командирът се прехвърли в своята и се настани между стражите си.

— За да не се превърнат мечтите ви в кошмар за всички нас, направете ни услуга, Ваше Величество, и дръжте онази жена под ключ.