Кралят на моста

33. ЛАРА

ЛАРА СЕ ПРИЗЕМИ НА КОЛЕНЕ С ТИХО ТУПВАНЕ, стиснала ножа. Мракът я бе погълнал. В стаята отекна далечна гръмотевица, последвана от двойна светкавица, която освети очертанията на прозорец. Дървеният под, върху който бе застанала, бе излъскан до блясък, а въздухът бе наситен с влага и землистия мирис на джунглата.

По бузите й се търкаляха горещи сълзи. Тя ги избърса.

Откакто се бе върнала на Среден пост, планираше да открие начин да влезе в стаята на Арен и да унищожи ужасяващото доказателство за предателството си, преди да е стигнало по-далече. Трябваше да го направи, без Арен да разбере, защото не би могла да допусне той някога да прочете изобличаващите думи.

Беше едно Арен да знае, че го е лъгала. Че го е манипулирала. Че го е мамила. Но беше съвсем друго да прочете доказателството за всичко това. Да осъзнае как всеки момент, за който бе вярвал, че задълбочава връзката им, всъщност е бил част от стратегията й да получи нужната й информация. Да разбере как след всичко, през което бяха минали, след онази нощ, когато я бе целунал в калта, тя все пак бе избрала да го съсипе.

Това беше не само непростимо — болката, която би му причинило прочитането на посланието… Тя не биваше да го допусне. Не и след като можеше да унищожи онези страници, а с тях и всички доказателства. Беше планирала да упои леко Арен на вечеря и после да се промъкне в стаята му и да запали малък пожар на бюрото, който лесно щеше да се обясни със свещ, оставена твърде близо до лист хартия. После можеше да каже, че е помирисала дима, заудряла е по вратата му, закрещяла е, а той се е събудил и е извикал слугите. Докато гасяха пожара, пламъците и водата щяха да си свършат работата и да направят листовете с тайното послание неизползваеми. Планът беше опасен и щеше да нанесе щети, но тя предпочиташе да рискува да изгори къщата на Среден пост, отколкото Арен да се зачуди къде са изчезнали листовете му за кореспонденция.

Само че докато Лара го бе чакала да се прибере за вечеря, изтощението я бе победило и тя беше заспала в чистите меки чаршафи на леглото си. Сега изпод вратата долиташе миризма на храна, а тя изобщо не беше подготвена.

— Ще се справиш — каза си тя и се изправи на крака.

Облече една от копринените си маридринийски рокли и прокара четката през косата си, докато мислите се гонеха в главата й. Сложи стъкленица с наркотик в гривната и излезе. Забърза по коридора към затворените врати на трапезарията, сигурна, че ще завари Арен там. Той не пренебрегваше стомаха си.

Само че в трапезарията откри само Илай, който се стресна, щом я видя.

— Помислихме, че ще вечеряте в стаята си, господарке — рече той. — Бихте ли искали да ядете тук?

— Благодаря ти, но не съм гладна. Знаеш ли къде е той? — В къщата имаше само един „той“.

— В покоите си, господарке. Не пожела да вечеря.

Логиката и обучението й казваха, че е най-добре да изчака друга нощ. Друга възможност. По-добре да бъде търпелива, отколкото да рискува да я хванат. Вместо това Лара пое боса по коридора към стаята на Арен, движейки се безшумно по хладния под.

Тя почука и зачака. Никакъв отговор.

Натисна дръжката и за пръв път завари вратата отключена.

— Арен?

Арен не се виждаше никъде. Това беше шансът й. Можеше да се престори, че е открила пожара.

Тя заключи вратата и се хвърли към тежкото бюро, където веднага видя отворената кутия с листове за кореспонденция. И началото на писмо до баща й.

Сърцето й се качи в гърлото, когато се втренчи в изсъхнало мастило на редовете от посланието до баща й. Не можеше да разбере как Арен издържаше да се обръща така учтиво към врага си. Може би точно затова писмото бе недовършено — защото на Арен не му беше понесло.

Нечие мъркане привлече вниманието й и тя сведе поглед към огромния котарак на Арен, който се усука около краката й и едва не я събори. Хрумна й идея — по-добра и много по-безопасна от пожара.

— Съжалявам за това, Витекс, но се нуждая от помощта ти.

Тя нагласи сцената, постави кутията на една страна на пода, пръсна мастило по писмото и обърна мастилницата върху останалите листове, за да ги просмуче всичките и да ги съсипе. Първо обаче ги преброи. В кутията имаше двайсет и пет празни листа, които заедно с недовършеното писмо правеха двайсет и шест.

Тя подмами Витекс, почеса го зад ушите, хвана нежно едната му лапа и я притисна към мастилото, за да остави няколко следи. Котката разбра какво прави тя, засъска и избяга, оставяйки отпечатъци по пода.

Всичките й мускули затрепериха и тя падна на колене с пресеклива въздишка, втренчила поглед в кулминацията на всичките си усилия. На цялото й обучение. На целия й живот. Спомни си как се беше чувствала последния път, когато бе държала тези страници, как си беше мислила, че изобличителните думи по листовете ще спасят народа й. И колко бе сбъркала.

Заедно с думите бе изчезнало и бремето, което носеше, откакто бе разбрала за измамата на баща си. Стореното от нея преди… То бе ужасно. Възможно най-подлият вид предателство. Но действията й бяха предизвикани от лъжите, изливани в ушите й почти през целия й живот. Решението й да се обърне срещу баща си обаче бе продиктувано от истината. Сегашната й постъпка бе по неин собствен избор.

И макар Лара да знаеше, че вечно ще бъде мишена, че убийците на баща й няма да спрат да я търсят, за пръв път в живота си се почувства свободна.

Водена от някакво особено шесто чувство, тя се промъкна в преддверието и отвори вратата към двора. Вятърът я удари като гигантска ръка. Тя пристъпи навън и се озова в ад, изтъкан от вихър и дъжд.

Вятърът вилнееше из двора, пищеше и носеше листа, клонки и дъжд, които ожулиха голите й ръце и зашлевиха бузите й. Яростта на бурята бе оглушителна, разклонени светкавици прорязваха небето, а гръмотевиците се забиваха в тъпанчетата й.

Насред тази стихия стоеше Арен.

Беше бос и без риза и се взираше в небето, сякаш не забелязваше вихрушката около себе си. Сякаш не забелязваше опасността.

От едно дърво се откъсна клон и полетя през двора, преди да се удари с трясък в къщата.

— Арен! — извика Лара, но бурята заглуши гласа й.

Тя тръгна със залитане по пътеката, но не успяваше да се задържи на крака и поривите на вятъра няколко пъти я събориха, когато не заплашваха да я вдигнат във въздуха. Косата й се развяваше диво и я заслепяваше, но Лара и за миг не помисли да се върне. Изправи се на хлъзгавите камъни и се хвърли напред.

Вятърът утихна, когато ръцете й се вкопчиха в раменете на Арен — сякаш целият свят въздъхна и се успокои, листата и клонките закапаха по земята, а дъждът отслабна до лек ръмеж, милващ кожата й.

— Лара?

Тя въздъхна накъсано и вдигна глава. Видя Арен да се взира объркано в нея, като че ли не разбираше как е стигнала дотук.

— Приключи ли? — попита тя. Беше й трудно да диша. Още по-трудно й бе да мисли. — Бурята приключи ли?

— Не. В момента сме в окото й.

Окото на бурята. Гърдите й се стегнаха.

— Какво правиш тук?

Твърдите мускули по ръцете му се стегнаха под пръстите й.

— Имах нужда да изляза.

Тя инстинктивно разбра какво има предвид той. Повечето хора, попаднали в опасност, търсеха убежище, но за него убежището бе самата опасност. Приливът на адреналин прочистваше ума му и несигурността, придружаваща всяко решение, което вземаше като крал. Страхът да не сбърка. Последствията от всяка грешка. А в буря пътят му беше ясен.

Тя го разбираше, защото се чувстваше по същия начин.

— Днес можеше да умреш. Заради това, което направи.

— Ако не го бях направил, ти щеше да умреш.

Ръцете му обвиха раменете й и макар дланите му да горяха като от треска, Лара потръпна.

— За теб сигурно щеше да е по-добре, ако бях умряла.

Ръцете му стиснаха по-силно.

— Наистина ли смяташ, че някога щях да си простя, ако просто бях стоял безучастно и те гледах как се давиш?

— Но постъпката ми…

— Остана в миналото. Зад гърба ни е.

Пулсът й тътнеше глухо в ушите, докато думите му проникваха в съзнанието й. Арен й бе простил. Не проумяваше как бе намерил сили да го стори, но някак бе успял. Бе направил онова, което тя бе искала повече от всичко, но не бе посмяла да си го пожелае.

— Искаш ли да напуснеш Итикана? Защото, ако това е условието за твоето щастие, ще те заведа където поискаш и ще ти дам всичко, от което се нуждаеш, за да започнеш нов живот.

Лара бе възнамерявала да си тръгне. Убийците на баща й не след дълго щяха да я погнат по петите и тя не вярваше, че има някаква полза да остава. Връзката им беше невъзможна — Арен рано или късно щеше да открие истината и никога нямаше да й прости.

Но сега той знаеше истината. И въпреки всичко й бе простил. А сега… сега мисълта да напусне това място, да напусне него, се бе превърнала в най-ужасното бъдеще, което можеше да си представи.

— Не можеш да ме оставиш да си тръгна от Итикана. — Гърлото й бе свито, думите излязоха от устата й задъхано, неестествено. — Знам твърде много. Рискът е прекалено голям.

Пламналите му очи се впиха в нейните и за пръв път в живота си тя изпита усещането, че някой я вижда съвсем ясно.

— Мога да те оставя да си тръгнеш, защото ти вярвам.

Тя не можеше да диша.

— Не искам да си тръгвам.

Думите изразяваха истина, заровена дълбоко в сърцето й. Лара не искаше да напуска Итикана. Не искаше да напуска него. Искаше да остане, да се бие, да се поти и да кърви за Арен и за неговото сурово, диво и прекрасно кралство.

Бурята продължаваше да се вихри около тях, наблюдаваше ги, но не ги закачаше.

Ръцете на Арен върху раменете й се отпуснаха и за една кошмарна секунда Лара си помисли, че ще я пусне. Че иска тя да си тръгне.

Вместо да я пуснат, ръцете му се плъзнаха нагоре, оставяйки след себе си диря от усещания. Замилва я нежно, сякаш успокояваше див звяр, който е склонен да хапе.

Или сякаш проверяваше нещо.

Ръцете му докоснаха за миг гърдите й и Лара въздъхна леко, леко, когато той пъхна палци под презрамките на роклята й и ги свали, след което се наведе и допря устни до голото й рамо. После до другото.

От гърлото й се откъсна тих стон, когато Арен отметна мократа й коса, за да открие шията, и започна да целува ключицата й, гърлото, извивката на челюстта. Единствено ръката му пазеше роклята й да не се свлече и да открие голото й тяло.

Лара искаше да го докосне.

Искаше да усети гладката му кожа, опъната върху твърдите мускули, но се страхуваше, защото това щеше да е краят. След това нямаше да има връщане назад.

Устните на Арен замряха и тя затаи дъх в очакване да се допрат до нейните макар да се питаше дали, ако допуснеше да се потопи в горещия басейн на желанието, някога щеше да излезе от него. Питаше се дали ще поиска да излезе.

Ала той само опря чело в нейното.

— Кажи ми, че го искаш, Лара. Че позволяваш това да се случи, защото ти го желаеш, а не защото си принудена.

В гърдите й пламна изгаряща болка, във вените й потече болезнено силна емоция. Тя отметна глава, за да срещне погледа му.

— Искам го. — И тъй като това не бе цялата истина, тя добави: — Искам теб.

Бурята ги връхлетя с цялата си мощ в мига, в който устните им се срещнаха, но Лара едва усети вятъра, когато Арен я повдигна, подложил ръце под хълбоците й, а тя уви крака около кръста му и ръце около шията му. Устата му бе гореща, езикът му се плъзгаше гладко по нейния, а дъждът ги мокреше, докато Арен я носеше през бурята към убежището, което им предлагаше къщата.

Щом влязоха, босите му крака се подхлъзнаха на плочите и двамата се удариха в стената и събориха каквото бе останало по рафтовете. Арен опря ръце от двете й страни, горещият му дъх опари гърлото й и Лара се отърка в него. Петите и се забиха в гърба му, когато го притисна към себе си — не искаше между тях да има нищо, въпреки че коланът му се търкаше в кожата й и я накара да простене.

Гърбът й се изви и само главата й остана опряна на стената, а вдигнатата й до кръста рокля се смъкна, за да разголи гърдите й. Тя усети как Арен затаява дъх.

— Боже, колко си красива — изръмжа той. — Непоносима, заядлива и най-невероятната жена, която някога съм виждал.

От думите й бедрата й се навлажниха и дъхът й секна.

— Вратата. Затвори проклетата врата.

— Да, Ваше Величество. — Той плъзна език в устата й, вкуси я и после й разреши да стъпи отново на земята — твърдата му издутина опря в корема й, преди да се обърне и да затвори вратата, оставяйки бурята да беснее навън.

След като спусна тежкото резе, Арен тръгна към нея с хищническа стъпка и гладен поглед в лешниковите очи, същинско олицетворение на ловеца. Лара отстъпи назад към спалнята, подмами го да я последва. Подмами го, защото тя никога не бе играла ролята на плячка и нямаше да стане такава. Прасците й се удариха в масивната дървена рамка на леглото и тя изгледа втренчено Арен. Той спря.

Воят на вятъра долиташе приглушено до тях и Лара чуваше дишането на Арен. Всяко вдишване и издишване подхранваше пламъците на сластта й, докато очите й обхождаха тялото му и отбелязваха как се стягат мускулите на челюстта му, докато я наблюдаваше така внимателно, както тя него.

Лара се пресегна невиждащо към лампата, усили пламъка и я върна на мястото й, без да сваля очи от неговите. После хвана мокрия корсаж на роклята, която бе залепнала за кожата й, очертавайки настръхналите й зърна, бавно отлепи коприната от тялото си и захвърли дрехата на пода. Изтегна се на леглото, подпряна на лакти. Разтвори умишлено бавно колене.

Видя как самоконтролът му се пречупва, видя как единственото, което го задържа на място, е силата на нейния поглед — желанието му си личеше ясно през подгизналия от дъжда панталон, който бе единственото му облекло.

— Свали го — заповяда тя, а кожата й настръхна от дрезгавия му смях и нуждата да почувства отново ръцете му по тялото си.

Той разкопча колана си, после пъхна палци под ръба на панталона и го бутна — тежестта на ножа, закачен на панталона, го повлече към пода. Арен го срита настрани. Този път бе ред на Лара да затаи дъх, когато погледът й падна върху твърдата му дълга мъжественост, защото го беше виждала гол преди, но не и така. Бедрата й потрепнаха под напора на приливна вълна — желанието й да го има — и тя кимна.

Той се озова с три крачки до Лара, но вместо да я прикове към леглото, както бе очаквала, коленичи пред нея. Итикана и кралят й не коленичеха пред никого, но той коленичи пред нея.

Арен целуна свивката на лявото й коляно. После дясното, където имаше стар белег, продължаващ до средата на бедрото й. Ръцете му, загрубели от мазоли, получени, докато бе защитавал кралството си, се увиха около краката й.

Тя потрепери в тези ръце, а той сведе глава и плъзна езика си в нея.

Хълбоците й подскочиха, но той я задържа на леглото, без да спира да ближе и да смуче сърцевината й, докато от устните й не се откъсна стон. Лара падна назад върху чаршафа и протегна ръце към Арен, дръпна го към себе си, но той само вдигна глава, колкото да й се усмихне диво, и пъхна пръсти там, където допреди малко бе играл езикът му.

Лара изви гръб и стисна ръба на леглото. Светът се завъртя, докато Арен милваше сърцевината й, устата му отново я поглъщаше и напрежението дълбоко в нея нарастваше. Когато зъбите му леко я гризнаха, блесна светкавица, светът се пръсна на парчета и зрението й се замъгли заради залялата я вълна от удоволствие, оставяйки я трепереща и бездиханна.

Известно време Арен не помръдна, а после я целуна по корема с нежност, която й разби сърцето, преди да опре буза в него. Пръстите му се вплетоха в косата й.

Но Лара не беше свършила с него. Нито той с нея.

Той се качи върху нея с грацията на пантера, преследваща плячката си. Хвана ръцете й и ги прикова над главата й. Кокалчетата му потънаха в дюшека. За миг тя се възпротиви на многократно превъзхождащата я негова сила. После тялото й се покори. Не на него, а на себе си. На онова, което искаше. Целият й живот бе живот на неволна пешка в машинациите на баща й, но с това бе свършено. Всяка победа или грешка, всяко нежно докосване или изблик на гняв… От сега нататък те щяха да бъдат само нейни. Тя щеше да е господарка на решенията си. И на този момент.

Лара повдигна глава и го целуна. Усети как той потръпва, когато обви крака около кръста му и го привлече към себе си, докато телата им се притиснаха едно в друго. Целувката се задълбочи, езиците им се преплитаха, зъбите се удряха едни в други, тежкото дишане по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше през тътена на гръмотевиците.

Връхчето му се допря в нея и Лара простена в устата му. Тялото й знаеше какво иска, отчаяно чакаше той да я изпълни. Тя люшна хълбоци към него и затаи дъх, когато членът му се притисна към нея за миг, преди да се отдръпне.

— Не всичко ще стане както ти го искаш, любима — изръмжа той в ухото й. — Не ме пришпорвай.

— Значи въпреки всичко си демон — прошепна тя, но способността й да говори изчезна, когато той освободи ръцете й и сведе глава към гърдата й.

Устата му обхвана зърното, засмука го и го подразни с език, а ръката му се пъхна обратно между краката й. Нейните ръце литнаха към раменете му, пръстите й проследиха очертанията на твърдите му мускули, следите от стари и нови белези, пробягаха по гръбнака му и се възхитиха на начина, по който тялото му потръпваше под допира й.

Но това не беше достатъчно. Тя го ухапа по шията — искаше го по-близо, искаше телата и душите им да се слеят и никога отново да не се разделят.

— Арен. Моля те.

Той се повдигна и вдигна и нея. Застанал на колене, той я опря в гърдите си, без да сваля поглед от лицето й, и бавно я намести върху себе си. Лара отметна глава назад и изпищя в бурята, забивайки нокти в гърба му, когато той навлезе дълбоко в нея и замря.

— Погледни ме.

Тя го направи, притиснала буза към дланта му, когато той протегна ръка да я погали.

— Обичам те — каза той и устните му докоснаха нейните. — Винаги ще те обичам, каквото и да ни донесе бъдещето. Колкото да трябва да воювам. Винаги ще те обичам.

Думите му я унищожиха, пръснаха я на парченца и после я събраха в нещо ново. Нещо по-силно. По-добро. Тя го зацелува дълго, дълбоко, докато телата им се люлееха в общ ритъм.

Той я положи обратно на леглото, отдръпна се и пак навлезе в нея мъчително бавно. Отново. Отново. С всеки тласък телата им овлажняваха от пот. Тя го стисна за ръката, а свободната й ръка погали главата му и се плъзна надолу по гърба му — тя искаше да притежава всеки сантиметър от него, докато собственото й тяло се стягаше и гореше ли, гореше, устремено към върха на удоволствието.

Бе готова да се бие за него.

Да кърви за него.

Да умре за него.

Защото той бе неин крал и дори това да означаваше, че до края на живота й ще я преследват наемни убийци, тя щеше да продължи да бъде кралица на Итикана.

Удоволствието я връхлетя яростно като бурята, която в момента се вихреше в кралството й и тя усети как това удоволствие изпраща и Арен отвъд ръба. Той се зарови в нея докрай и извика името й, а стаята потрепери от последния порив на бурята. После той падна върху нея, а накъсаният му дъх изпълни ушите й.

Почти не помръднаха в продължение на дълго време, може би часове. Лара се сгуши в топлата му прегръдка, а мислите й се понесоха надалеч, докато той галеше голия й гръб и после я зави с чаршаф, когато потта по телата им започна да изстива. Едва когато дишането му затихна и се забави до познатия й ритъм на съня, Лара вдигна глава.

Отметна косата от челото му и нежно го целуна. И тъй като имаше нужда да го каже, но не бе готова той да го чуе, тя прошепна:

— Обичам те.

После облегна глава на гърдите му и позволи на съня да я отнесе, докато биенето на сърцето на Арен звучеше в ухото й.