Кралят на моста

20. АРЕН

АРЕН потърка очи, които сякаш се бяха напълнили с пясък и бяха оставени за седмица под жаркото лятно слънце. Ребрата му туптяха, гърбът го болеше, а по дланите му бяха избили мехури от дългите дни на злоупотреба с ръцете му. Най-лошото обаче бе зъбът — беше почти сигурен, че се е разклатил, когато Лара за малко не бе паднала в морето и го бе ударила с глава в лицето. Той се молеше проблемът да отшуми, иначе Бабинка щеше да му стъжни живота.

— По-готови няма да станем. — Джор отпи голяма глътка от сребърната манерка, която извади от джоба си, преди да я подаде на краля над огнището. — Май имаш нужда от това.

Сигурно имаше нужда, но отказа манерката. Всички, включително позеленялата от морска болест Лара, се бяха прибрали малко преди разсъмване и целият ден бе минал в подготовка за неизбежното амаридийско нападение. Сега не бе останало нищо за правене, освен да следят времето. Ако вятърът се задържеше бурен, нашествениците едва ли щяха да поемат риска да акостират, но бурята нямаше да трае дълго. Определено нямаше да е достатъчна да прати корабите обратно на сигурно място в амаридийските пристанища.

— Аз ще поема следващия обход.

Джор повдигна вежда.

— Ти вече ходи на обход.

— Имам нужда от движение. Знаеш, че седенето на едно място ме влудява.

— Дъждът е студен. На половината път ще съжалиш, че си излязъл.

— Съжаление — отвърна Арен и си взе наметалото — е новото ми второ име.

— Днес си особено досаден с мрънкането си.

Арен се почеса по бузата със средния си пръст и вдигна ръка, за да поздрави един войник, който тъкмо бе влязъл след обиколката на острова. Сетне пое към вратата.

— По-добре да дойда с теб. За всеки случай, ако насред пътя решиш да се прибереш в лъскавата си къща.

— Малко е вероятно.

Проливният дъжд беше направо леден, а вятърът не спря да духа в качулката на наметалото, докато Арен не се отказа да си пази главата. Вървяха дълго, без да продумат, понеже внимаваха да не паднат по хлъзгавите скали и калта, докато обхождаха надвисналите над морето скали. Не един и двама войници бяха намирали смъртта си по време на обход и макар че последните няколко дни се бяха оказали особено неприятни, той нямаше намерение да се присъединява към тях.

Когато стигнаха до първия наблюдателен пост, и двамата се обърнаха да погледнат разбушувалите се води. Накрая Джор проговори:

— Прав беше да не отстъпиш вчера.

— Може би.

Мислите на Арен се отправиха към срещата в Еранал, към сериозните лица на командирите на стражата, проправили си път между тълпите, които тъкмо слизаха от корабите — евакуираните итиканци сваляха багажа си, а децата плачеха. Днес се беше наслушал на приказки как това била най-хаотичната евакуация в историята на Итикана. И беше склонен да се съгласи.

— Дълг на съвета е да подлага решенията ти на съмнение. И майка ти я притискаха непрекъснато, особено по този въпрос. Беше се научила кога й дават добър съвет и кога говори страхът им — кога да отстоява позицията си и кога да отстъпва.

Арен извади далекогледа си и огледа мрака за светлини, които можеха да идват от кораб.

— Значи мислиш, че съм имал право да отстоявам позицията си?

Наоколо се чуваха само виещият вятър и вълните, разбиващи се в скалите долу.

— Не знам. Не съм сигурен дали в тази работа има верен и грешен отговор, Арен. Всички пътища водят към война. — Джор се облегна на подпрените си ръце. — Но станалото — станало, поне що се отнася до битката, която ни очаква. А сега, ако ме извиниш, трябва да се изпикая.

Възрастният мъж се скри безшумно в джунглата и започна да се облекчава доста по-шумно. Арен остана приклекнал на скалите, пъхнал ръце в джобовете си, за да се стопли. Евакуацията почти бе приключила, народът се беше отзовал на ежегодния призив за присъединяване към армията и сега всички граждани между петнайсет и петдесет години или бяха пристигнали, или пътуваха към гарнизоните си, с изключение на семействата с малки деца, които пращаха само по един родител. Годните се биеха. Онези, които не можеха да се сражават, вършеха други неща — работеха като съгледвачи, предаваха сигнали, организираха снабдяването с храна за армията и се занимаваха със сложната задача да подсигурят човек във всеки от няколкостотинте наблюдателни поста, пръснати из островите. По време на Прилива на войната Итикана нямаше цивилно население. Тя имаше армия.

Армия, която бе вбесена, че Амарид я е хванал със смъкнати гащи в Серит — остров, който по случайност се намираше под командването на Арен.

Часовете на срещата на военния съвет се въртяха отново и отново в главата му и той се сещаше за стотици неща, които можеше да направи по друг начин. Неща, които можеше да каже по друг начин.

— Разбирам, че сте претърпели тежки загуби при Серит, Ваше Величество — отекна гласът на командир Мара в главата му. — За втори път Амарид успява да се промъкне незабелязано в Итикана, а Приливът на войната тъкмо започна. Онази хубава маридринийка май доста ви разсейва.

При тези думи всички в залата се бяха размърдали неловко — споменаването на Лара, а не на жертвите, бе истинската нападка. Всички знаеха, че защитата на Серит е същински кошмар, защото близостта на моста позволяваше на корабите да се скрият под него, преди да тръгнат към брега с лодки, а това правеше коработрошачите безполезни. За да се отбие атака, бяха нужни хора и подготовка, но дори и така, при гъста мъгла защитниците на острова разполагаха само с няколко минути — времето, за което лодките стигаха от корабите до брега, — за да подготвят защитата.

Те щяха да са достатъчни, ако стражът на пост не бе заспал. За тази грешка човекът бе платил с живота си.

— Разбирам, че е била с вас по време на нападението. В моста.

Беше изключено това да остане в тайна. Не и с всички евакуирани от Серит, които бяха пристигнали в Еранал. В Итикана клюките се разнасяха по-бързо от мъглата. Единствената малка милост бе, че Астер закъсняваше за срещата. Ако командирът научеше какво е видяла Лара, старото копеле сигурно щеше да спука кръвоносен съд.

— Никога не съм възнамерявал да държа Лара затворена. Всички го знаете.

Но не беше възнамерявал и да я води в моста или да допусне тя да наблюдава как армията му се бие с враговете си. Ала след като бе видял колко се беше изплашила в лодката, как едва си поемаше дъх и се тресеше неконтролируемо… Не бе успял да го понесе. Не смяташе да си го признава пред тези закоравели от битки мъже и жени, чието уважение тепърва трябваше да печели.

— Фактът, че бяхме наясно с намеренията ви, не значи, че бяхме съгласни с тях. Маридринийците са плъхове. Пусни един — и скоро в цяла Итикана ще загъмжи от тях.

— Маридринийците са наши съюзници — изтъкна Ана от мястото си в далечния край на умаления модел на Итикана. Ръката й бе опряна на Южен пост.

Мара направи физиономия.

— Ана, в най-добрия случай маридринийците са наши делови партньори. Плащаме им за мира. Това не е съюз.

„Но би могло да бъде“, помисли си Арен, преди да се намеси.

— Те ни дадоха петнайсет години мир и в замяна не поискаха нищо, Мара. Доказаха, че са готови да спазват условията на договора. Сега е време и ние да направим същото.

— Но на каква цена? — Мара посочи средата на картата, където бяха поставени няколко амаридийски кораба, обозначаващи дебнещата заплаха.

Амаридийците открай време бяха най-упоритите нападатели на Итикана най-вече защото се съревноваваха с нея за едно и също: търговията между континентите. Амаридийските търговски кораби поемаха най-големите рискове, тъй като сновяха между север и юг дори през сезона на бурите най-вече за да пренасят стоки, които Итикана не допускаше на своите пазари. Маридрина често се беше възползвала от услугите на тези кораби. Досега. И кралицата на Амарид явно възнамеряваше да изрази открито неудоволствието си от тази промяна.

— След като договорим условията с Харендел, те ще се заемат с флота на Амарид — каза Арен. Защото Амарид може и да бе готов да се скара с Итикана, но предизвикването на огромния й северен съсед бе съвсем друго нещо.

— От Харендел пратиха ли вече позив за Ана?

Арен усети как близначката му се размърда нервно зад него.

— Не.

— Започнаха ли търговските преговори?

— Още не. — По гърба на Арен се стече струйка пот. Идеше му да изскърца със зъби и едва се сдържа. — Което не е изненадващо. Искат да видят дали мирът ще продължи, преди да започнат да поставят условия.

— Това не ми мирише на мир. — Всички се обърнаха към командир Астер, който тъкмо влизаше. — Мирише ми на война.

Той подаде на Арен сгънато писмо, запечатано с восък с цвят на аметист и печата на Валкота с два кръстосани жезъла.

— Срещнах вестоносеца в моста и реших лично да го донеса.

„Имаш предвид, че искаш да го прочета пред всички“, помисли си Арен, счупи печата по-грубо от необходимото, прочете няколкото реда и се постара да овладее изражението си, след което сложи писмото върху модела на Среден пост на картата. Императрицата на Валкота бе разумна жена. Валкотанците бяха разумен народ. Но и тя, и те мразеха Маридрина с почти религиозна страст. Маридринийците напълно отвръщаха на тези чувства.

— Е? — настоя Мара в същия момент, в който Астер попита:

— Валкота обявява ли ни война?

Арен сведе очи към писмото и зачете:

— „До Негово кралско Величество крал Арен Кертел, крал на Итикана, владетел на Океана на ураганите и господар на Моста.“

Всички в залата бяха затаили дъх и той знаеше защо. До днес императрицата винаги бе започвала писмата си със „Скъпи Арен, обичен син на приятелката ми, Бог да пази душата й“. Изброяването на всичките му титли не беше добър знак.

Той продължи:

— „Приятелството между Валкота и Итикана датира отдавна…“

— Приятели, които се нападат при хубаво време — измърмори Джор от мястото си отляво на Арен.

— Всички приятели се карат от време на време — изтъкна Астер. — Бихте ли продължили, Ваше Величество?

Арен се прокашля.

— „Приятелството между Валкота и Итикана датира отдавна и ние сме силно опечалени от новината, че сте избрали да предадете това приятелство чрез съюзяването си с Маридрина срещу нас.“

Някой в залата подсвирна продължително, но Арен не вдигна глава от писмото.

— „Сърцето ни се къса от знанието, че скъпите ни приятели в Итикана сега снабдяват смъртните ни врагове със средства за несправедливите им атаки срещу нашите земи. Кръвта на мъртвите ни е по вашите ръце.“

Никой не продума.

— Имаме силно желание да запазим приятелството си с Итикана, но тази обида не можем да преглътнем. Щом свърши сезонът на бурите, ще пратим флота си да прегради пътя на Маридрина към пазарите ви на Южен пост. Блокадата ще остане, докато този обиден съюз не бъде разтурен.

Той не успя да дочете писмото, защото Астер и Мара избухнаха в смях и не след дълго повечето присъстващи в залата се присъединиха към тях.

— Май късметът все пак не ни е напуснал — едва успя да каже Астер. — А Сайлъс се мислеше за голям хитрец. Повярва, че е успял да ни изкопчи единственото, което не бяхме готови да му дадем, а сега нито той, нито Маридрина ще видят полза от договора.

Арен не се беше смял с останалите и в момента също не му беше до смях. Някъде изпука клонка и прекъсна мислите му. Той се обърна и видя Джор да сяда на скалата. Още си закопчаваше колана.

— Вятърът се засилва — отбеляза Джор. — Бурята ще се влоши, преди да свърши. Амаридийците ще трябва да почакат няколко дни, за да нахлуят. — Старият войник се подсмихна на Арен. — Ето ти подходящ момент да прекараш малко време с хубавата си женичка. Струва ми се, че май започва да си пада по теб.

— И стигна до всички тези прозрения, докато сереше?

— Точно тогава мисля най-добре. Тръгвай. Аз ще довърша обхода.

Арен се изправи и хвърли поглед към къщата, преди да поклати глава. Лара трябваше да е първата стъпка към едно по-добро бъдеще за Итикана. Но заради готовността на Амарид да обяви война на кралството и положените от Валкота усилия за анулиране на договора това по-добро бъдеще вече не звучеше като мечта.

Звучеше като халюцинация.