Кралят на моста

7. ЛАРА

ЛАРА ОСТАНА В ТОПЛИЯ БАСЕЙН, ДОКАТО КОЖАТА Й не порозовя и не се набръчка — от една страна, за да раздразни краля, а от друга, защото пълното потапяне в топла вода бе непознато удоволствие за сетивата й. В оазиса къпането бе ограничено до леген, кърпа и енергично търкане.

Когато се прибра в покоите си, тя отдели време на външният си вид. Избра си небесносиня рокля, откриваща ръцете и деколтето й, сплете косата си на плитка, която оголи шията и раменете й и я уви около главата си. В раклата с багажа имаше сандъче с козметика, чието фалшиво дъно скриваше няколко миниатюрни бурканчета с отрови и упойващи вещества, от което тя взе една стъкленица и я скри в хитроумно изработената си гривна. Потъмни си миглите, натърка клепачите си със златиста пудра и боядиса устните си в нежно розово, точно когато удари седмия час. След това си пое дълбоко въздух, излезе в коридора и пое в посоката, от която ухаеше на храна.

Излъсканият под на коридора отразяваше светлината от красивите стенни свещници от валкотанско стъкло.

Стените бяха покрити с изящна мозайка от дървени пластинки с кехлибарен цвят, на които бяха окачени няколко картини в ярки цветове и бронзови рамки. Коридорът свършваше пред кухня, затова Лара отвори вратата вляво и се озова във фоайе с мраморен под и тежка входна врата, оградена от прозорци, през които не се виждаше нищо заради спускащия се мрак.

— Лара.

Тя се обърна, когато чу името си, и отворените двойни врати й разкриха просторна трапезария, където на видно място се ширеше прекрасна дървена маса, инкрустирана с емайлирани плочки, около която бяха наредени дванайсет стола. Ана беше дръпнала своя назад и бе подпряла чаша на коляното си.

— Как беше банята? — Развеселеният й поглед подсказваше, че знае за разговора, който Лара бе провела с брат й.

— Великолепна, благода…

Тя се сепна и млъкна. На стола срещу принцесата лежеше най-едрата котка, която някога бе виждала — беше с размерите на средно голямо куче. Котката я изгледа със златистите си очи, вдигна една лапа и започна да я ближе, след което продължи с други части на тялото си, току до масата за вечеря.

— Мили боже — промълви Лара. — Какво е това?

— Това е Витекс. Домашният любимец на Арен.

— Домашен любимец?

Ана сви рамене.

— Намери го изоставен, когато беше още котенце. Прибра го вкъщи и после не можа да накара проклетото животно да се махне. Но пък държи змиите надалеч, това не мога да му отрека.

Лара изгледа предпазливо създанието. Беше достатъчно едро да поволи човек, ако успееше да го изненада.

— Дружелюбен ли е?

— Понякога. Но най-добре го остави сам да дойде при теб. А сега къш. Витекс. Къш!

Охраненият котарак я изгледа презрително, скочи от стола и излезе от трапезарията.

Лара седна срещу принцесата и погледна прозорците — предположи, че на дневна светлина през тях се разкрива впечатляваща гледка.

— Къде са всички?

Ана отпи дълга глътка вино, после взе бутилката, сложена в средата на масата, и напълни чашата на Лара и своята, което накара Лара да примигне объркано. В Маридрина единствено слугите наливаха вино. Никой не си го наливаше сам. Според Лара сънародниците й по-скоро биха умрели от жажда, отколкото да нарушат традицията.

— Това е частната резиденция на родителите… — Лицетона Ана се сгърчи в гримаса и тя се поправи: — На брат ми, затова в момента тук няма никой освен нас тримата плюс готвачката и двама слуги. А аз си заминавам утре, щом ме отпусне махмурлукът. — Тя вдигна чаша. — Наздраве!

Лара покорно вдигна собствената си чаша и отпи — отбеляза, че и чашите са от Валкота, виното — от Амарид, а сребърните прибори, освен ако не бъркаше, бяха от нейната родина. Запомни тези подробности, за да ги обмисли по-късно. Итикана бе най-големият търговски посредник по тези места. Купуваше стоките в Северен пост, прекарваше ги през моста и ги продаваше на по-високи цени в Южен пост. Същият подход, само че в обратна посока, прилагаше със стоките, произвеждани в южните кралства.

Търговците, които пътуваха по моста, плащаха високи такси за привилегията и винаги бяха придружавани от итикански войници. Самата Итикана не изнасяше нищо, но изглежда, нямаше нищо против да внася стоки от други страни.

— Целият остров ли е лична собственост на краля? — попита Лара, зачудена дали мъжът, за когото говореха, щеше да се присъедини към тях.

— Не. Баща ми построи къщата за майка ми, за да разполага с удобства през времето, което прекарваха тук всяка година.

— А къде живееха през останалото време?

Ана се усмихна.

— Другаде.

Тайни.

— На този остров живее ли някой друг, за когото трябва да знам?

— Почетната стража на Арен е тук. Предполагам, че в някакъв момент ще се запознаеш с тях.

Раздразнение впи зъби в Лара и тя отпи още една глътка вино, за да прогони чувството. Беше тук едва от няколко часа. Никой, дори Серин или баща й, не би могъл да очаква от нея да открие пробойна в защитата на Итикана за един ден.

— Нямам търпение да се запозная с тях.

Ана изсумтя.

— Съмнявам се. Малко са грубовати в сравнение с компанията, с която вероятно си свикнала. Макар че сигурно и ти криеш изненади.

Принцесата провеждаше собствено разследване. Лара се усмихна.

— А ти? Казваш, че утре си тръгваш. Този остров не е ли и твой дом?

— Аз съм командирът на Южен пост.

Лара се задави с виното си.

— Но ти си…

— Жена? — довърши вместо нея Ана. — Ще откриеш, че в Итикана водим малко по-различен начин на живот. Онова, което е между краката ти, не определя пътя, по който ще вървиш. Половината войници в гарнизона на Южен пост са жени.

— Колко освобождаващо — едва изрече Лара, разтърсена от кашлица, докато си представяше физиономията на баща си, ако откриеше, че островът, който няколко пъти не бе успял да завладее, се пази от жени.

— Може да стане освобождаващо и за теб, ако поискаш.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Ана — обади се мъжки глас.

Кралят на Итикана влезе в трапезарията. Тъмната му коса още беше мокра от банята, макар Лара да забеляза, че брадичката му е все така покрита с набола брада. Тя му придаваше небрежен чар, но Лара прогони тази мисъл в мига, в който се появи.

— Че какво лошо има да се научи да борави с оръжие? Итикана е опасно място. За нейна собствена безопасност е.

Арен огледа масата и седна в единия й край.

— Не за нейната безопасност се тревожа.

Лара му хвърли поглед, изпълнен с презрение.

— Бихте били съвсем като у дома си в Маридрина, Ваше Величество, ако мисълта, че жена ви знае как да борави с нож, всява такъв страх в сърцето ви.

— Олеле! — Ана си напълни чашата до ръба и се облегна назад в стола си. — Май съм подценила остроумието ти, Лара.

— Губиш си времето, Ана — натърти Арен, без да обръща внимание на думите й. — Лара смята, че оръжията са за простите войници и не заслужават нейното внимание.

— Нищо подобно не съм твърдяла. Казах, че съм обучена да бъда съпруга и кралица, а не прост войник.

— И какво точно включваше това обучение?

— Може би, ако съдбата е благосклонна, някой ден ще разберете, Ваше Величество. Макар че на този етап ще се наложи да се задоволите с безупречните ми умения в бродирането.

Ана избухна в смях и си наля още една чаша вино, след което наля и на брат си.

— Заповядай, това може да ти помогне.

Арен пренебрегна и двете и се обърна към слугите, които тъкмо влизаха в трапезарията с подноси с храна. Сложиха ги на масата, изчезнаха и след малко пак се появиха с още блюда. Имаше пресни плодове и зеленчуци в ярки цветове и големи риби, все още с главите си. Една риба лежеше върху легло от димящ ориз. Лара я огледа и предпочете печеното говеждо с коричка от подправки — въпросът за произхода му смекчи гнева й пред това изобилие от храна. Храна, която можеше да отиде в Маридрина.

Тя зачака някой от слугите да й сервира, но те се бяха оттеглили. Близнаците започнаха да си сипват сами — натрупаха в чиниите си салата, риба и говеждо наведнъж, без да се вълнуват от реда, в който се консумираха ястията.

— Не съм свикнала на такова разнообразие от блюда — отбеляза тя. — Никога досега не съм яла риба, макар да предполагам, че тук тя е нещо обичайно.

Арен вдигна глава и огледа ястията. Лара видя как крайчецът на окото му трепна.

— На някои острови има диви прасета. Кози. Пилета. Змиите също влизат в менюто. Всичко останало се внася, най-често от Харендел през пазара в Северен пост.

Шпионите на Серин докладваха, че не всички стоки, които влизат в моста при Северен пост, стигат до Южен пост — това означаваше, че итиканците използват моста, за да транспортират стоки из собствената си територия. „В моста има други входове и изходи, различни от тези към Северен и Южен пост! — бе крещял неведнъж Серин на Лара й сестрите й. — Това са слабите места. Намерете ги!“

Лара си сипа щедри порции от всичко и се залови да нареже говеждото, чийто сок се стече в чинията. Лапна една хапка. Усмихна се на слугата, който беше дошъл да донесе още вино.

— Много е вкусно.

После никой не проговори известно време и при Лара поне причината беше, че е с пълна уста. Храната беше по-вкусна от всичко, което някога бе опитвала, прясна и подправена с билки, чиито имена не знаеше. „Ето това значи да владееш моста“, помисли си тя, докато си представяше как всичката тази храна стига и до Маридрина.

— Защо баща ти те е държал насред Червената пустиня? — попита Ана след известно време.

— За наша безопасност.

— Наша?

„Казвайте истината, когато можете“, нареди й гласът на Серин в мислите й.

Тя преглътна хапка риба, напоена с дъх на цитруси и масло.

— Моята и на сестрите ми. Е, полусестри.

Братът и сестрата спряха да дъвчат.

— Колко деца е… колко деца крие там? — попита Арен.

— Дванайсет, заедно с мен. — Лара отпи глътка вино и пак си напълни чинията. — Баща ми избра момичето, което според него ще е най-подходящо за ваша кралица.

Арен се втренчи в нея с празен поглед, а сестра му кимна замислено, преди да попита:

— Искаш да кажеш най-красивата?

— Не, боя се, че не.

— Най-интелигентната?

Лара поклати глава и си помисли колко бързо можеха Сарина и Мерилин да разгадават шифри. И да ги създават.

— Защо тогава избра теб?

— Не беше моя работа да поставям под въпрос решението му.

— Но със сигурност имаш мнение по въпроса, нали?

— Разбира се, и то е, че мнението ми няма значение.

— А ако аз те попитам какво е? — намръщи се той. — Питам те.

— Баща ми е най-дълго управлявалият монарх в историята на Маридрина. Мъдростта и познанията му за отношенията между нашите кралства го подтикнаха да избере мен за ваша съпруга.

Ана се наклони рязко към брат си и каза с напрегнат глас:

— Арен, защитата ни е пробита. Сред нас има шпионин.

Стомахът на Лара се обърна, когато очите на Арен се приковаха в лицето й. Пръстите й се плъзнаха към ножовете на кръста й — беше готова да си проправи път към свободата с бой.

— Няма друго обяснение — заяви Ана. — Как иначе онзи долен измамник би могъл да знае коя дъщеря ще стане възможно най-неподходящата съпруга?

Арен изсумтя и поклати глава. Лара прикри облекчението си с още една хапка, въпреки че бе изгубила апетит и рибата имаше вкус на трици.

— Нищо чудно, че изглеждаше толкова самодоволен на сватбата — продължи принцесата. — Сигурно се е досетил, че ще я отпратиш след седмица.

— Ана! — В гласа на краля на Итикана звънна предупреждение.

— Направо е невероятно. Сякаш е създадена специално за да те вкара в гроба.

„Нямаш представа колко си права“, помисли си Лара.

— Ана, ако не си затвориш устата, ще те удавя във виното ти.

Ана вдигна чаша за наздравица.

— Само се опитай, скъпи братко.

Лара избра този момент да се намеси и да напълни чашите на близнаците. Докато им наливаше вино, с лекота успя да капне вътре по няколко капки от стъкленицата, скрита в гривната й — тази нощ двамата щяха да спят дълбоко.

— Като стана дума за баща ми, ще ми позволите ли да му пиша?

Те се втренчиха в нея. По лицата им се изписа неудоволствие от молбата й, когато надигнаха чашите си и ги пресушаха, без да забележат синхрона на движенията си. Лара се усмихна вътрешно — знаеше, че наркотикът, примесен с виното, ще си свърши работата.

Накрая Арен попита:

— Защо би искала да му пишеш? И моля те, не ми казвай, че не желаеш да изгубиш връзка с обичния си баща, след като е съвсем очевидно, че не храните топли чувства помежду си.

В главата й се появиха десетина саркастични отговора, но Лара ги преглътна до един. Този проклет мъж трябваше да се влюби в нея.

— Обясниха ми, че за да опазя интересите на Итикана, никога няма да ми бъде позволено да видя отново семейството си, дома си и дори народа си. Че тази къща, колкото и да е прекрасна, ще бъде мой затвор, докогато прецените вие. Хартията и писалката са единственият начин да запазя връзката си с всичко, което оставих. Ако разбира се, ми позволите.

Арен извърна поглед. Челюстта му се стягаше и отпускаше, сякаш водеше разгорещен вътрешен спор. После очите му се стрелнаха към сестра му — тя едва забележимо поклати глава. Което беше интересно.

Ана се държеше като по-безгрижната, по-топла половинка на двойката, но това вероятно не отразяваше точно характера й.

Каквото и предупреждение да си бяха разменили братът и сестрата, Арен избра да го пренебрегне.

— Свободна си да пишеш на баща си. Само че писмата ти ще бъдат четени, преди да ги изпратим, и ако в тях открием информация, която излага Итикана на опасност, ще бъдеш помолена да я отстраниш. Ако те хванем да използваш шифър, привилегиите ти ще бъдат отнети.

Нещата, които щеше да я помоли да отстрани, щяха да са показателни и този факт не убягна на командира на Южен пост. В очите на Ана проблесна раздразнение и тя отвори уста, но веднага я затвори — не искаше да разваля представата, която бе изградила за себе си. Лара обаче бе сигурна, че ще оспори решението на Арен да й позволи да пише на баща й, щом двамата останеха насаме.

— Не бих искала писмата ми да бъдат четени — заяви Лара само защото Арен го очакваше.

— Аз пък не горя от желание да ги чета — сопна се Арен. — Но на всички ни се налага да правим неща, които не ни харесват, затова предлагам да свикнеш с мисълта.

Без да каже и дума повече, той бутна стола си и излее от трапезарията с едва доловимо залитане.

Ана въздъхна тежко. Извади тапата на нова бутилка вино и напълни чашата на Лара до ръба.

— В Южен пост го наричаме „порцията на Ана“.

Макар да знаеше, че жената играе роля, за да спечели доверието й, Лара се усмихна и отпи глътка вино.

— Винаги ли се ядосва толкова лесно? — попита тя, но всъщност си мислеше: „Винаги ли е такъв простак?“

Усмивката на Ана угасна.

— Не. — Думата излезе леко завалена и тя погледна намръщено чашата си. — Боже, колко изпих?

— В Амарид правят най-хубавите вина на света, трудно е да им се устои.

След няколко секунди брадичката на Ана се удари тежко в масата. Един от слугите избра точно този момент, за да влезе, и зяпна веднага щом зърна хъркащата принцеса.

— Малко прекали — сбърчи нос Лара. — Ще ми помогнеш ли да я заведем в стаята й?

Ана висеше като труп между двамата, докато я влачеха по коридора към стаята й, която се оказа толкова хубава, колкото и тази на Лара.

— Ако я подържите, Ваше Величество, ще проверя чаршафите за змии.

Змии? Лара се разсея при тази мисъл и почти падна под тежестта на Ана, когато момчето я пусна. Слугата пристъпи към леглото и го срита силно, преди да отметне чаршафите, които, за щастие, не приютяваха люспести обитатели.

Лара сложи внимателно Ана в леглото и едва избегна един ритник в лицето, когато по-високата жена се търкулна по корем и изсумтя. Лара свали единия й ботуш, в който откри хитроумно скрито острие, и го захвърли на пода, после другия и накрая изтупа ръце.

— Благодаря ти за помощта — рече тя на момчето, щом излезе от стаята, и изчака той да я последва. — Как се казваш?

— Илай, господарке. Трябва да изтъкна, че това не е обичайно за А… за Нейно Височество. — Слугата прехапа устни. — Май по-добре да кажа на Негово Величество…

— Недей. — Лара затвори вратата. — Няма нужда да я засрамваме още повече.

За момент Илай сякаш се канеше да спори, но силното изхъркване на Ана се чу през дебелата врата и като че ли го разубеди.

— Ще желаете ли още нещо, Ваше Величество?

Лара поклати глава. Искаше той да се махне.

— Лека нощ, Илай.

Момчето се поклони и отвърна:

— Много добре. Моля, проверете леглото си за…

— Змии?

Тя му отправи усмивка, от която бузите му порозовяха под меките кафяви къдрици на рошавата му коса. Илай се поклони отново и забърза по коридора. Лара се заслуша в тракането на чиниите, които слугите изнасяха от трапезарията, вмъкна се безшумно обратно в стаята на Ана и пусна резето след себе си.

Принцесата не помръдна, докато Лара претърсваше обстойно стаята за каквато и да е информация, която би могла да й бъде от полза, и тихичко въздишаше при вида на оръжията на Ана, всичките от най-високо качество. Претърсването не даде резултат — не откри нищо друго освен няколко дрънкулки за спомен, кутия за бижута с разни евтини боклуци и музикална кутийка с фалшиво дъно, пълно със стихотворения. Това бе детска стая, която се ползваше рядко.

След като угаси лампата, Лара отвори бавно вратата и се огледа, преди да поеме към собствената си стая. И от двете страни на коридора се чуваше суетнята на прислугата. Нямаше как да стигне до другия край на къщата, без някой да я забележи. Тя задъвка палеца си и погледна часовника. Ефектът от упойващото вещество нямаше да трае дълго, а и кралят не беше пил колкото сестра си. Което значеше, че не й остава много време.

Лара свали роклята си, взе няколко кърпи, сапун и четки, и излезе на двора с лампата в ръка. Нощният въздух беше хладен и ръмящият дъждец навлажни бельото й, докато вървеше боса по каменната пътека към топлия извор. Остави принадлежностите за баня до басейна, свали си бельото и се потопи в горещата вода, като взе и един от ножовете си. После намали възможно най-много пламъка на лампата и остави очите си да свикнат с мрака.

Шумовете на джунглата успяваха да бъдат едновременно оглушителни и успокояващи, една неспирна какофония, която забави трескавия ритъм на сърцето й, когато опря лакти в ръба на басейна и се огледа наоколо. Чуруликането на птиците се смесваше с шумоленето на листата и пронизителните писъци на маймуните, които се зовяха една друга от дърветата. Някакво създание, вероятно жаба, издаваше поредица от тракащи звуци, жужаха насекоми, а водопадът ромолеше зад нея.

„Наблюдавай. Слушай. Усещай.“

Последното винаги й се бе удавало най-добре. Наставникът Ерик го наричаше шесто чувство — несъзнателната страна на ума, която приемаше всичко, предложено от сетивата, и му придаваше допълнителен смисъл. Интуиция, която можеше да бъде изострена и отработена, докато не се превърнеше в най-ценното сетиво.

Ето защо, макар да не можеше да прецени дали е чула шум, или е доловила движение, Лара рязко обърна глава от покрива към отвора под къщата, откъдето течеше потокът.

Стража.

Разбира се, когато се вторачи в мрака, очите й забелязаха силуета на крак, подпрян на камък. В гърдите й припламна раздразнение, задето някой бе посмял да я гледа, докато се къпе, но Лара бързо го потуши — налагаше се. Арен беше крал на Итикана, а тя беше дъщерята на краля на вражеска страна. Разбира се, че помежду им щеше да има стражи.

Когато се увери, че няма други стражи, тя отново огледа околността. Потърси места, които биха могли да се превърнат в скривалища. Хвърли поглед към бялата си долна риза, която лежеше на видно място, и нагази на колене и лакти в потока, оттичащ се от басейна, за да остане скрита под брега. Топлата вода милваше голото й тяло, докато пълзеше под декоративното мостче, което използва за прикритие, преди да излезе на брега и да се скрие зад един широколистен храст.

Оттам бързо прекоси двора и спря под прозореца на кралските покои, който се оказа открехнат.

Лара намести една клонка, така че да скрива ръката й, протегна се нагоре и бутна прозореца.

Дишай.

Хвана се за перваза с две ръце и се промуши през отворения прозорец. Рамката одра голия й задник, когато се преметна и се приземи безшумно в оскъдно осветената стая, захапала ножа си.

Посрещна я проклетата огромна котка на Арен, вперила златистите си очи в нея. Лара затаи дъх, но котката скочи на перваза и излезе на двора.

Погледът на Лара веднага се насочи към мъжа, проснат на голямото легло с балдахин. Арен лежеше по гръб, само по долни гащи. Чаршафите бяха усукани около краката му.

Стиснала ножа в ръка, Лара пристъпи внимателно към леглото, като пътьом избърса краката си в едно килимче. Нямаше нужда да оставя следи.

Понеже го беше видяла гол по-рано, в ума й не бе останала и сянка на съмнение, че е великолепен екземпляр, но този път не се страхуваше някой да я хване, докато го оглежда. Раменете му бяха двойно по-широки от нейните, тялото — мускулесто, като на човек, който редовно се натоварва до предела на силите си. Белезите му говореха за битките, в които беше участвал, но стегнатата му плът казваше, че този мъж води активен начин на живот, а не седи на престол.

Тя обиколи леглото и огледа лицето му: високи скули, силна челюст, пълни устни и черни мигли, за които всяка съпруга от харема би дала живота си. Линията на изсечената му челюст бе обраснала с набола брада и Лара едва устоя на изкушението да протегне ръка и да прокара пръст по нея.

„Маридрина ще умре от глад, преди да види ползите от договора“

Думите му отекнаха в съзнанието и ръката й сякаш се вдигна по собствена воля и допря острието на ножа до равномерно пулсиращата вена на гърлото му. Щеше да е съвсем лесно. Едно движение — и той щеше да изкърви до смърт за секунди. Може би дори нямаше да успее да се събуди навреме, за да вдигне тревога. Тя щеше да е изчезнала, преди някой да разбере, че е мъртъв.

И нямаше да е постигнала нищо друго, освен да унищожи единствения шанс на Маридрина за едно по-добро бъдеще.

Лара свали ножа и отиде при бюрото. Сърцето й прескочи един удар, когато видя излъсканата дървена кутия, пълна с тежки пергаменти с герба на Итикана, и позлатените ръбове. Същите пергаменти, които Серин й беше показал и Арен използваше за официалната си кореспонденция. Тя започна да ги прелиства в търсене на нещо, което можеше да се отнася за Маридрина. Откри само сноп бележки, написани на евтина хартия, които също прелисти — бяха доклади на шпиони от всички кралства на север и юг. Доклади от Северен пост и Южен пост, записки за приходи, молби за оръжия, войници и стоки.

Провизии за Еранал…

Лара се намръщи и издърпа листа хартия от снопа. В същия момент леглото зад нея изскърца.

Тя се извърна и сърцето й замря, когато погледът й срещна този на Арен. Беше се подпрял на лакът, мускулите на рамото се бяха изопнали под златисто кафявата кожа.

— Лара?

Гласът му бе дрезгав, очите — замъглени от наркотика, съня и… похот. Погледът му обходи голото й тяло и той потърка очи, сякаш не беше сигурен дали е истинска, или видение.

„Направи нещо!“

Знанията, набити в главата й от учителите и, най-сетне се задействаха. Трябваше или да продължи с това, което подсказваше голото й присъствие в стаята му, или да открие начин да го приспи отново. Първото бе по-безопасно, но… Но това не беше карта, която бе готова да изиграе на този етап.

— Как влезе тук?

Погледът му се изостри. Ако Лара не стореше нещо веднага, той щеше да си спомни, че е била тук, когато се събудеше на сутринта, а това не влизаше в плановете й.

„Повярвай, че си съблазнителна, и той също ще го повярва — отекна в главата й гласът на Мецат, наставничката по интимните въпроси на сестрите. — Желанието е твое оръжие и може да бъде използвано като меч.“

Беше й прозвучало лесно в лагера. Сега изглеждаше значително по-трудно. Но тя нямаше избор.

Лара измъкна стъкленицата от гривната си, капна малко от наркотика на пръста си и го намаза по устните си.

— Шшшт, Ваше Величество. Сега не е време за разговори.

— Жалко. Разговорите така ти се удават.

— Имам и други таланти.

По лицето му се разля ленива усмивка.

— Докажи го.

На долната устна на Лара се събра капка от упойващото вещество, докато тя вървеше с престорена увереност към леглото и усещаше как Арен я изпива с поглед. Видя как възбудата го завладява. Може би уроците на Мецат в края на краищата щяха да се окажат полезни.

Лара се качи на леглото и го яхна. Ударите на сърцето й забучаха в ушите й, когато той вдигна ръка и я сложи на задника й.

Устните му се разтвориха, сякаш се готвеше да каже нещо, но тя го накара да замълчи с целувка.

Първата целувка в живота й, а тя я даваше на врага си.

Мисълта се стопи, когато той простена, езикът му облиза намазаните с наркотик устни и се пъхна в устата й. Усещането предизвика неочакван прилив на топлина в слабините й.

Лара безмълвно се помоли наркотикът да си свърши работата, когато го целуна повторно — силно и настойчиво — и усети другата му ръка да докосва едната й гърда, преди тя да я хване и да я прикове за леглото. Арен тихо се засмя, но Лара забеляза как потрепнаха клепачите му — той отново заспиваше, въпреки че свободната му длан се плъзна по задника й, надолу по бедрото и обратно нагоре по вътрешната му част. Нагоре-надолу. Лара усети, че наркотикът започва да действа и на нея, и в същото време нещо друго разцъфна в сърцевината й.

Арен се търколи настрани, хвана другата й ръка и притисна и двете към леглото, а зъбите му одраскаха ухото й и дъхът секна в гърлото й. Стаята се завъртя над главата й, кожата й пламна, докато той я целуваше по шията. Между гърдите. Една последна целувка, малко под пъпа, от която дишането й трескаво се ускори.

Изведнъж Арен въздъхна, падна върху нея и замря.

Лара прикова немигащ поглед в тавана. Сърцето й се беше качило в гърлото. Всеки следващ удар обаче й се струваше по-бавен от предишния, сънят започваше да я оборва, да я приласкава в топлата си прегръдка.

„Мърдай!“, заповяда си тя и се измъкна изпод тялото му.

Знаеше, че разполага само с няколко минути, преди наркотикът да я победи, затова се запрепъва към прозореца, отправяйки последен поглед към стаята, за да се увери, че я оставя в същия вид, в който я бе заварила. Ръцете й потръпнаха, докато се измъкваше навън, скованите й крака сами напипаха студената земя и нагазиха в кал по обратния път през двора. Когато пак влезе в потока, водата затанцува по кожата й, която въпреки наркотика бе толкова чувствителна, че допирът й причини болка.

Водата бе топла. Странно успокояваща, докато я повличаше надолу и я мамеше към дълбините си.

Не след дълго Лара започна да се дави. Да се бори за въздух. Насили се да остане будна, пресегна се към ръба на басейна и се издърпа навън.

Тялото й се олюля, когато пое по пътеката, молейки се стражът да си помисли, че просто е препила. Ръцете й се стовариха върху твърдата дървена врата и я бутнаха. Затвориха я. Пуснаха резето.

„Добери се до леглото. Не им давай причина да те подозират.

Добери се до леглото.

Добери се до…“