Кралят на моста

15. ЛАРА

— ДОБРЕ ЛИ СИ, ЛАРА? Трябваха й няколко секунди, докато осмисли въпроса на Арен — беше се вторачила в каменния под, потъмнял от мръсотия и лишеи. Мостът не беше построен от каменни блокове, както си беше мислила, а от някакъв гладък материал. Като хоросан… но по-здрав. Никога не беше виждала подобно нещо. Въздухът беше влажен, наситен с миризмата на плесен, влага и животински тор. Гласът на Арен отекна между стените, питайки я отново и отново дали е добре, преди да заглъхне в безкрайния тунел от мрак.

— Лара?

— Добре съм.

Наистина беше добре, понеже твърдата земя под краката й бе прогонила паниката и на нейно място бе започнало да се надига вълнение. Беше успяла. Бе открила вход към моста.

Всички я гледаха втренчено и попипваха оръжията и багажа си с очевидна неловкост. Арен се беше поддал на страха й и така бе разкрил една от тайните на Итикана. Джор изглеждаше крайно недоволен.

Лицето на Арен бе непроницаемо.

— Трябва да тръгваме. Не искам да изпуснем прилива на връщане. — Той се намръщи. — Особено когато превозват добитък.

Добитък. Храна. Според писмото на Серин най-хубавата храна пълнеше търбусите на валкотанските кораби, а не стомасите на маридринийците.

Джор вдигна превръзката.

— Но пак ще сложим това.

Стъпките на войниците отекваха из целия тунел, докато вървяха. Лара бе сложила ръка на лакътя на Арен за ориентир. Шумът на вятъра и морето се чуваше отдалеч. Мостът се виеше и кривеше, на места се издигаше, на други се спускаше надолу, точейки се от остров на остров. Между Северен пост и Южен пост имаше десет дни път пеша и тя не можеше да си представи какво е да прекараш толкова време в мрачния тунел. Без усещане за ден и нощ. Без да можеш да излезеш, освен ако не тичаш към разтворената паст на този великански звяр.

Макар че изходи имаше — вече го знаеше със сигурност. Но колко? Как се стигаше до тях от вътрешността на моста? Само към колоните ли се отваряха тези изходи, или имаше и други? Как итиканците разбираха къде са?

Чужденци от всички кралства по света, търговци и пътници, минаваха по моста всеки ден. Винаги ги придружаваха няколко итиканци, но Лара знаеше със сигурност, че не им завързват очите. Серин бе обяснил на нея и сестрите й, че единствените знаци в моста бяха тези, които отбелязваха началото и края му. Доколкото му беше известно, нямаше друга маркировка, а итиканците явно търсеха и заличаваха с особено внимание знаците, които други хора се опитваха да оставят по пътя. Ако хванеха някого да го прави, завинаги му се забраняваше да влиза в моста, независимо колко пари можеше да предложи в замяна.

Нямаше да й е лесно да намери отговори на въпросите си. Налагаше се да спечели доверието на Арен, а за целта трябваше да го накара да вярва, че е спечелил нейното доверие.

— Съжалявам, че… загубих така самообладание — промълви тя с надеждата, че войниците няма да я чуят, макар акустиката в моста да гарантираше точно обратното. — Морето е… Аз не…

Трудно намираше думи, с които да обясни страха си, но накрая се сети.

— Благодаря. Че не ме остави да се удавя. И че не ми се подиграваше безмилостно.

Лара не можеше да види реакцията му заради превръзката. Мълчанието се проточи, но накрая Арен каза:

— Морето е опасно. Само войната отнема повече животи в Итикана. Но без него животът тук е невъзможен, затова се налага да преодолеем страха си.

— Ти изобщо не изглеждаш изплашен.

— Бъркаш. — Той помълча в продължение на десетина крачки и после продължи: — Попита ме как загинаха родителите ми.

Лара прехапа устни, когато се сети — бяха се удавили.

— Майка ми от години страдаше от болно сърце. Една нощ получи пристъп. Лош пристъп. Фатален. Макар да бушуваше буря, баща ми настоя да я заведе при баба ми с надеждата, че тя може да й помогне. — Гласът на Арен затрепери и той се прокашля. — Никой не знае със сигурност какво е станало, но ми казаха, че тя дори не дишала, когато я качил в лодката и излязъл в открито море. Бурята ги връхлетяла.

Така и не ги намериха.

— Защо го е направил? — Лара беше едновременно развълнувана и ужасена. Това не беше просто кое да е семейство, а кралят и кралицата на едно от най-могъщите кралства на света. — Ако вече е била издъхнала, защо е рискувал? Или най-малкото, защо не е накарал някой друг да я заведе?

— Моментна глупост, предполагам.

— Арен. — Строгият глас на Джор долетя иззад гърба й. — Разкажи го, както си беше, или въобще не си прави труда.

Лара се замисли за Джор — интересно й беше какви са отношенията му с Арен. Баща й би обезглавил всеки, който се осмелеше да му говори така. Но Джор сякаш нехаеше и единственото, което тя усети да излъчва Арен, който вървеше вляво от нея, действително бе леко раздразнение.

Арен въздъхна и поде:

— Не прати някой друг, защото не беше от хората, които поставят собствената си безопасност над тази на всички останали. А що се отнася до въпроса защо изобщо е рискувал… Предполагам, че е, защото обичаше майка ми достатъчно, за да рискува живота си с надеждата да я спаси.

Да рискуваш всичко за слабата надежда, че можеш да спасиш любимите си същества… Лара познаваше това чувство, защото го изпитваше към сестрите си. И не беше изключено то да й струва живота.

— Като оставим настрана трагичната романтика, знам какво е, когато морето ти отнеме нещо. Да го мразиш. Да се страхуваш от него. — Той ритна някакво камъче и то излетя напред. — Морето не признава господари, най-малко пък мен.

След това не продума повече нито по този въпрос, нито по който и да е друг.

В моста усещането за време се губеше — сякаш вървяха от цяла вечност, когато Арен най-сетне спря.

Тъй като бе лишена от зрението си, Лара остана напълно неподвижна. Наостри останалите си сетива, когато войниците се раздвижиха около нея. Ботуши стържеха по камък и звукът отекваше между стените на моста, затруднявайки опитите й да определи от коя посока идва, но след малко по лявата й ръка полъхна бриз, погали бузата й и изпълни носа й с аромат на свеж въздух. Отворът бе в стената, не в пода.

— Стълбите са прекалено стръмни, не можеш да ги изкачиш със завързани очи. — Арен я метна през рамо и топлата му ръка легна на бедрото й, докато я наместваше. Лара инстинктивно се хвана за кръста му, впивайки пръсти в твърдите мускули на корема му, когато той се приведе. Едва в последния момент се сети да протегне ръка и да я прокара по камъка, който май очертаваше изхода. Изход, който, ако не бъркаше, се сливаше със стената на тунела.

Звуците на джунглата се усилиха, докато групата вървеше по извитото стълбище, и не след дълго под превръзката проникна мека слънчева светлина.

Арен я сложи обратно на крака без предупреждение. Лара се олюля, когато кръвта се оттече от главата й, но той не я пусна. Ръката му остана обвита около нея, докато си възвърне равновесието.

— Става — заяви Джор някъде отпред и превръзката падна от очите й.

Лара примигна и се огледа, но наоколо се ширеше единствено джунгла, която скриваше от поглед дори моста.

— Не е далече — каза Арен и Лара го последва безмълвно, като внимаваше да не се отклонява от тясната пътека.

Войниците от стражата му ги бяха обградили с оръжия в ръце и бяха застанали нащрек. За разлика от баща й, който постоянно бе придружаван от своите стражи, тя виждаше за първи път от сватбата насам да се отнасят с Арен като с крал. За пръв път виждаше да го пазят така внимателно. Какво се беше променило?

Нима този остров бе опасен? Или имаше нещо друго? От гъсталака между дърветата се чу пукане и Джор и Лия едновременно пристъпиха по-близо до нея с ръце на оръжията си. Лара осъзна, че не се тревожат за безопасността на краля. Тревожеха се за нейната безопасност.

Не след дълго заобиколиха върха на една скала, издадена над морето — вълните се разбиваха с трясък на десет метра под тях. Лара се огледа за място, където би могъл да акостира кораб, но не откри такова. Тя предположи, че целият бряг на острова изглежда така, и точно поради тази причина строителите на моста го бяха избрали за част от трасето. Беше почти непристъпен. Но първоначално Арен бе решил да пристигнат тук с лодка — значи трябваше да има пристан.

Къщата се появи изневиделица. В един момент наоколо имаше само дървета, лози и храсти, а в следващия пред тях изникна солидна каменна постройка, с устойчиви на буря капаци на прозорците, с каквито разполагаха всички къщи в Итикана. Камъкът бе покрит със зелени лишеи и когато приближиха, Лара видя, че материалът е същият като онзи, от който бе построен мостът. От същия камък бяха издигнати и пристройките около къщата. Всичко бе изградено така, че да удържи на бурите, които бушуваха на Итикана през десет от дванайсетте годишни месеца.

Когато заобиколиха къщата, тя зърна една наведена фигура да работи в градината, заобиколена от каменна ограда.

— Приготви се — измърмори Джор.

— Значи най-сетне решихте да ме удостоите с присъствието си, така ли, Ваше Величество? — Старицата не се изправи и дори не вдигна глава от растенията си, но гласът й прозвуча силно и ясно.

— Получих известието ти чак снощи, бабо. Дойдох веднага.

— Ха! — Жената обърна глава и се изплю — храчката прелетя над градината и се лепна за ствола на едно дърво. — Обзалагам се, че хич не си бързал да стигнеш. Или това, или короната ти е натежала.

Арен скръсти ръце.

— Нямам корона и ти много добре го знаеш.

— Беше метафора, глупак такъв.

Лара закри устата си с ръка в опит да не се разсмее. Движението обаче привлече вниманието на старицата, въпреки че беше с гръб към Лара.

— Да не би пък внукът ми да се е забавил, защото е бил зает да ти чисти устата от бълвоч, а, принцесо?

Лара примигна.

— Подуших те от сто метра, момиче. След всичките години в пустинята стомахът ти не харесва морето, нали?

Лара пламна и хвърли поглед на дрехите си, които още бяха влажни от падането й в морето. Когато отново вдигна поглед, бабата на Арен се беше изправила. На лицето й играеше развеселена усмивка.

— По дъха ти познах — обясни тя и Лара едва се сдържа да не стовари крак върху този на Арен, когато той също скри усмивката си в шепа. Старицата забеляза.

— Малко морска болест нямаше да я убие, идиот такъв.

Не трябваше да поддаваш.

— Взехме предпазни мерки.

— Другия път я остави да повръща. — Погледът й се върна на Лара. — Всички ме наричат Бабинка, така че и ти ме наричай така. — Тя посочи с пръст един от стражите. — Ти оскуби и подправи пилето. А вие двамата — вирна брадичка към други двама — наберете зеленчуците и ги измийте. А ти — измери Лия със стоманен поглед — вземай коша с прането и се захващай. Да си свършила, преди да тръгнете.

Лия отвори уста да възрази, но Бабинка я изпревари.

— Какво? Да не ти е под нивото да бършеш лайнени следи от гащите на една старица? Преди да кажеш „да“, не забравяй, че съм ти бърсала насрания задник повече пъти, отколкото мога да преброя, когато беше бебе. Радвай се, че поне някои неща все още мога да правя и сама.

Високата жена се намръщи, но не каза нищо, само взе коша и изчезна надолу по хълма, за да донесе вода.

— Предполагам, че Джор е отишъл да ми разсейва ученичките. — Наложи се Бабинка да посочи празното място, където бе стоял Джор, за да забележи Лара, че се е оттеглил незабелязано. — Не може да проумее, че не се интересуват от дърт развратник като него.

— Момичетата ти могат да се грижат за себе си — изтъкна Арен.

— Не това имах предвид, нали така? — Бабинка затвори портата към градината и тръгна към тях. Косата й бе с цвят на сребро, а кожата й беше набръчкана, но очите гледаха ясно и остро, когато ги присви срещу внука си. — Покажи си зъбите!

Излаяната заповед накара Лара да подскочи, но Арен без колебание се наведе и отвори уста, за да огледа Бабинка равните му бели зъби. Тя изгрухтя доволно и го потупа по бузата.

— Добро момче. Сестра ти къде е? Пак ли ме избягва?

— Зъбите на Ана са здрави, бабо.

— Не ме притесняват зъбите й. От Харендел поискаха ли я вече?

— Не.

— Ти въпреки това им я прати. Ще покажеш добра воля.

— Не. — Думата прозвуча като изръмжаване, което изненада Лара.

Той едва ли възнамеряваше да наруши договора със северното кралство. Особено след като бе приел без възражения да изпълни собствените си задължения по същия договор.

— Няма нужда да глезиш Ана, момче. Тя може сама да се грижи за себе си.

— Това е между мен и нея.

Бабинка пак изгрухтя и плю, преди да се обърне към Лара.

— Значи това ни е пратил Сайлъс, така ли?

— Много ми е приятно да се запознаем. — Лара наклони глава, както би направила в знак на почит към някоя маридринийска аристократка.

— Ще видим още колко ще ти бъде приятно. — С по-бързо движение, отколкото Лара би повярвала, че е възможно за толкова стара жена, Бабинка я хвана за хълбоците, завъртя я наляво и надясно и после прокара ръце нагоре-надолу по тялото й, преди Лара да я плесне.

— Родена е за леглото, но не и за раждане. — Тя изгледа внука си. — Сигурна съм, че вече си го забелязал, дори и още да не си се възползвал.

— Бабо, в името божие…

Бабинка протегна ръка и го стисна за ухото.

— Внимавай с езика, момче. И така, както казвах — тя пак се обърна към Лара, — ако тръгнеш да раждаш, ще ти е тежко, но ще успееш. Имаш воля. — Старицата прокара пръст по един стар белег на ръката на Лара, от рана, получена в двубой с валкотански воин. — И познаваш болката.

Тази жена беше прекалено проницателна. И стоеше прекалено близо до нея. Лара й се сопна:

— Не съм кобила за разплод.

— И слава богу. Тук в Итикана нямаме много време да се занимаваме с коне. Обаче ни трябва кралица, която да роди наследник. За разлика от твоя баща, моят внук не разполага с цял харем, за да осигури продължаването на кралския род. Има. Само. Теб.

Лара скръсти ръце. Беше се раздразнила, макар да нямаше право. Вероятността да роди дете беше нулева. В багажа си разполагаше със запаси от противозачатъчна отвара, която щеше да й стигне за цяла година. В това отношение изненади нямаше да има.

— Ела с мен, ще ти дам нещо за морската болест. Момче, ти си намери нещо друго за вършене.

Лара последва старицата в къщата. Очакваше вътрешността й да е влажна и плесенясала като моста, но всъщност вътре бе сухо и топло, а излъсканата ламперия отразяваше пламъците, играещи в огнището. Едната стена беше изцяло покрита от рафтове, по които се редяха буркани, пълни с растения, прахове, цветни отвари и разнообразни неща, които при по-близък поглед се оказаха насекоми. Имаше и няколко дълги стъклени клетки и Лара настръхна, когато видя в тях да се движат люспести тела.

— Не обичаш ли змии?

— Изпитвам здравословно уважение към тях. — Това й спечели кратък одобрителен кикот.

След като се порови из бурканите си, Бабинка й донесе един крив корен и й го подаде.

— Дъвчи го, преди да се качиш в лодката и докато си на нея. Ще помогне за гаденето.

Лара подуши предпазливо корена и с облекчение установи, че поне на миризма не беше неприятен.

— Нямам какво обаче да ти дам за страха. Той си остава твой проблем.

— Предвид факта, че не мога да плувам, страхът от водата ми се струва толкова здравословен, колкото и уважението ми към змиите.

— Научи се. — Резкият тон на старицата разкри пълна нетърпимост към оплакванията, с което й напомни за учителя Ерик.

С движение, рязко като тона й, Бабинка дръпна завесата, скриваща един от прозорците, и стаята се изпълни със слънчева светлина. Тя направи знак на Лара да се приближи към нея.

— Имаш очите на баща си. И тези на дядо си.

Лара сви рамене.

— Цветът на очите ми е дребно доказателство, че наистина съм принцеса на Маридрина.

— Не говорех за цвета. — Бърза като змиите в клетките си, Бабинка хвана Лара за брадичката. Пръстите й се впиха болезнено в челюстта й. — Ти си лукава малка гадинка, същата като тях. Все търсите начин да излезете напред.

Лара едва преодоля импулса да се дръпне и се втренчи в очите на старицата — бяха със същия лешников цвят като тези на Арен. Но това, което видя в тези очи, беше съвсем различно от онова, което виждаше в очите на Арен.

— Говориш така, сякаш познаваш семейството ми.

— Като млада бях шпионка. Дядо ти ме взе в харема си. Имаше най-зловонния дъх, който някога съм подушвала у мъж, но аз се научих да сдържам своя и да мисля за Итикана.

Лара примигна. Тази жена бе проникнала в харема като шпионка? Самият факт, че това е възможно, бе тревожен, но в кралския харем влизаха само най-красивите жени, а Бабинка беше…

— Ха-ха! — Смехът на старицата я накара да подскочи. — Невинаги съм изглеждала като последната стафида в купата, момиче. Едно време бях голяма красавица. — Пръстите й се впиха още по-жестоко в брадичката на Лара. — Затова не си мисли, че не знам как използваш лицето си, за да постигнеш целите си. Или целите на страната си.

— Тук съм, за да поддържам мира между Итикана и Маридрина — отвърна хладно Лара и се замисли дали няма да се наложи да открие начин да обезвреди старицата.

Беше сигурна, че може да манипулира Арен и свитата му, но Бабинка бе съвсем друго нещо.

— Това кралство не е създадено от глупаци. Баща ти те е пратил да плетеш интриги, но ако си мислиш, че не те държим под око, се лъжеш.

В гърдите на Лара припламна безпокойство.

— За Арен честта е много важна, затова той ще удържи на думата, която ти е дал, каквото и да му струва това. — Бабинка присви очи. — Аз обаче и пукната пара не давам за честта. Единственото, което ме интересува, е семейството и ако сметна, че си заплаха за внука ми, и за миг не си помисляй, че няма да ти спретна някоя злополука. — Усмивката на старицата разкри два реда бели зъби. — Итикана е опасно място.

„А аз съм опасна жена“, помисли си Лара, преди да отговори:

— Арен ми се струва напълно способен да се грижи за себе си, но оценявам откровеността ти.

— Не се и съмнявам. — Очите на Бабинка сякаш се врязаха в самата й душа и Лара изпита известно облекчение, когато старицата дръпна отново завесите и посочи вратата. — Той ще иска да се прибере с прилива. Харендел превозва добитък, а Арен мрази крави в моста.

„Защото не му носят пари“, каза си с горчивина Лара. Не можа да се стърпи да не попита:

— И защо?

— Защото, когато беше на петнайсет, няколко говеда го стъпкаха по време на годишното прехвърляне. Три пукнати ребра и счупена ръка. Ако питаш него обаче, най-лошата част е била, че му се наложи да остане при мен, докато оздравее.

Годишно прехвърляне ли? Какви ги говореше старицата? Единствената причина, поради която караха добитък през моста, бе, че баща й бе организирал продажбата му в Северен пост. Не за пръв път я обзе тревога заради разминаването между нещата, които знаеше, че са истина, и онова, което виждаше и чуваше в Итикана. „Добитъкът трябва да беше продаден на Валкота или някое друго кралство“, реши тя. И натоварен на кораби, за да не се налага да минава през Маридрина. Въпреки че във Валкота също гледаха много добитък и не й беше ясно за какво им е да го внасят.

Лара отблъсна тази мисъл и последва Бабинка навън, където ярката слънчева светлина я заслепи за миг, но когато зрението й се проясни, видя намръщения Арен да простира дрехи на едно въже, а Лия да коленичи до коритото за пране с гневен поглед.

— Виждам, че имаш пропуски в образованието, момче. — Бабинка се намръщи към един чаршаф, от който капеше вода.

— Нямам нищо против да призная, че имам някои недостатъци — отвърна Арен и дръпна ужасено ръка от чифт доста широки долни гащи, които Лия се опитваше да му подаде.

Бабинка извъртя очи.

— Безполезно хлапе.

Лара обаче не пропусна да забележи леката усмивка, която изплува на устните на старицата, докато Арен си бършеше ръцете в панталона.

— Ще благоволиш ли да ми обясниш защо ме накара да довлека Лара чак дотук? Предполагам, че не е било за един петминутен разговор.

— О, с Лара ще си говорим доста повече през следващите няколко седмици, защото ще я оставиш при мен.

Лара зяпна от ужас — въпреки годините на строго обучение не бе в състояние да сдържи реакцията си при тази новина.

Арен се залюля напред-назад, присвил очи.

— И защо бих го направил?

— Защото е изчадие на Краля плъх и няма да допусна да се развява из Среден пост, докато ти се занимаваш с по-важни неща. А тук ще я държа под око.

И вероятно до края на седмицата щеше да й спретне някоя злополука.

— Не.

Бабинка подпря сбръчканите си ръце на хълбоците.

— Не съм ти давала избор, момче. Освен това за какво ти е?

Доколкото виждам, въпреки годините практика с жените, още не си я вкарал в леглото. А през следващите два месеца няма да имаш време да пробваш, та по-добре да остане тук. Ще й намеря работа за вършене.

Арен издиша бавно и продължително и вдигна поглед към небето, сякаш търсеше сили да прояви търпение. Лара прехапа език и зачака отговора му. Знаеше, че с плановете й е свършено, ако той решеше да се съгласи с искането на баба си.

— Не. Не съм я довел в Итикана, за да я държа затворена, и определено не съм я довел, за да я превърнеш в слугиня. Лара идва с мен.

Бабинка стисна зъби, а калните й пръсти се впиха в туниката. „Никога досега не й е отказвал“, осъзна с изумление Лара.

— Прекалено много приличаш на майка си, Арен. И тя беше същата заслепена, глупава идеалистка.

Мълчание.

— Приключихме. Хайде, Лара.

Арен се завъртя на пета и Лара припна след него, почти сигурна, че Бабинка ще й забие нож в гърба в последен опит да я задържи далеч от него. Чу старицата да се сопва зад тях:

— Джор, пази момчето или ще ти отрежа топките и ще нахраня змиите с тях.

— Винаги, Бабинке — проточи Джор и закрачи след Арен и Лара. Скоро ги задмина. — На ваше място бих ускорил крачка. Тя не е от жените, които са свикнали да им отказват.

Арен изсумтя, но не тръгна по-бързо.

— Трябваше да се сетя, че ще поиска това. Дърта кукумявка, все държи да командва.

Беше вярно, че искаше да командва, но същевременно Бабинка беше и прекалено хитра. Лара може и да си тръгваше с Арен, но не бе забравила предупреждението на старицата. Ако не внимаваше, Арен можеше да започне да се вслушва в това предупреждение.

— Не може да й се сърдиш, задето иска да опази внука си. Тя те харесва. — Лара заобиколи внимателно дърво, от което бе увиснал огромен паяк.

— Повечето хора ме харесват. Доста съм чаровен, или поне така са ми казвали.

Лара му хвърли поглед, изпълнен със съжаление.

— Кралете не бива да приемат комплиментите сериозно. Около тях винаги гъмжи от подлизурковци.

— Какъв съм късметлия, че имам теб, за да ми казваш грозната истина.

— Красиви лъжи ли предпочиташ?

— Може би. Не съм сигурен, че крехкото ми его е готово да понесе такава жестокост. Войниците ми ще откажат да ме следват, ако всяка вечер ме виждат да плача над чашата си.

— Пробвай да плачеш във възглавницата, тя поглъща звука.

Арен се засмя и обърна поглед към къщата.

— Какво ти каза тя?

Лара му показа корена и спря, щом осъзна, че Бабинка сигурно е очаквала Арен да й откаже. Което повдигаше въпроса защо го беше направил. Предположи, че причината е по-сложна от евентуалното му желание да я вкара в леглото си.

— Изглежда, не й харесва мисълта, че може да повърна върху ботушите ти.

Той я възнагради с лек смях, от който по гръбнака й пробяга тръпка. После издърпа превръзката за очи от колана си и раменете на Лара се стегнаха инстинктивно, докато я връзваше. Пръстите му миришеха на сапун.

— Да вървиш ли предпочиташ, или да те нося?

— Да вървя.

Не след дълго тя съжали за това решение, когато се препъна за десети път. Щом стигнаха хладния мрак на колоната, я заля вълна на облекчение. Арен я държеше за раменете, докато се качваше по стълбата, а тя броеше стъпалата, за да прецени разстоянието.

Когато се озоваха в моста, тръгнаха по-бързо, без никой да говори. Далечното тръбене на рог се чу съвсем ясно в тишината — протяжният и скръбен зов проникна през дебелите каменни стени около тях. Арен и останалите замръзнаха на място и се заслушаха. Рогът прозвуча отново — същата протяжна нота, последвана от няколко по-къси изсвирвания, които се повториха три пъти без паузи помежду им, а по средата на четвъртото рогът замлъкна, сякаш някой го беше дръпнал от ръцете на тръбача.

— Серит зове за помощ — каза Джор.

— Тамошните цивилни тръгнаха ли за Прилива на войната? — попита Арен.

Прилив на войната?

— Не.

Дори с превръзка на очите Лара усети напрежението, обхванало групата — припукваше като въздуха преди електрическа буря.

— Кой е най-близо? — Гласът на Арен потрепери. Намек за нещо, което Лара досега не бе долавяла у него — страх.

Джор се прокашля.

— Ние.

Мълчание.

— Не можем да я оставим сама в моста — отсече Арен.

— Не можем и да оставим някого с нея, а нямаме време да я върнем при Бабинка.

Лара прехапа език — искаше да се включи в разговора, но знаеше, че е по-добре да си мълчи.

— Няма как. Ще трябва да я вземем с нас. — Ръцете на Арен докоснаха леко бузата й, когато посегна да свали превръзката. — Не изоставай. Не вдигай шум. И когато битката започне, стой настрана.

Лара кимна, като се молеше Арен да приеме вълнението й за страх.

— Добре.

Те се втурнаха напред.