Кралят на моста

36. АРЕН

ТОВА БЕ НАЙ-ТЕЖКИЯТ СЕЗОН НА БУРИТЕ, КОЙТО Арен беше виждал.

Тайфун след тайфун се стоварваха върху Итикана, морето, вятърът и дъждът се съюзяваха срещу крепостта, която представляваше Еранал, и го изолираха още повече. Градът бе принуден да посегне към запасите си и щеше да е истинска надпревара с времето да ги попълнят, преди да настъпи Приливът на войната и населението на Еранал да се утрои, когато жителите на околните острови дойдеха да се скрият от неизбежните нашественици. Те щяха да си носят запаси, но след месеци, през които се събираха едва няколко дни с подходящо за риболов време, тези запаси нямаше да са никак големи.

Което значеше, че ще се наложи да разчитат на моста.

А беше толкова болезнено лесно да не мисли за надвисналите над кралството опасности през месеците, откакто бе довел Лара у дома в Еранал. Толкова беше лесно да седи на масата с приятелите си, да ядат и пият, да се смеят и да си разказват истории до късна нощ. Толкова бе лесно да се потопи в някоя книга, без да е нащрек за сигнала на роговете, предупреждаващи за нашественици. Толкова бе лесно сутрин да остава до късно в леглото, обвил ръце около финото тяло на жена си. Да се събуди и да боготвори извивките на тялото й, вкуса на устата й, усещането за ръцете й по гърба му, заплетени в косата му, обвити около члена му.

През някои дни му се струваше, че Лара е с него открай време, защото така се бе потопила във всяка страна на живота му. Във всяка страна на живота в Еранал. Беше се тревожил, че ще й бъде трудно да се сближи с хората, както и на тях да я приемат за своя. Само след месец обаче тя бе научила имената на всички граждани и роднинските отношения помежду им и Арен нерядко я заварваше да работи редом с хората, да им помага, когато са болни или наранени. Лара прекарваше повечето си време с младите хора отчасти защото у тях отсъстваше дълбоко вкоренената неприязън към Маридрина на родителите и прародителите им и отчасти — според него — защото това й вдъхваше усещане за цел. Беше отворила училище, защото, въпреки че проклетият й баща се беше отнасял зле с нея, не се беше стискал за образование и стремежът й да сподели наученото бе спечелил повече сърца дори от героичната й постъпка на остров Аела.

Лара превърна неговите приятели в свои и не спираше да се надпреварва с Джор кой ще разкаже най-неприличния виц, докато всички ядяха, пиеха и се веселяха. Тя научаваше все повече за живота им, докато ръката й лежеше в тази на Арен, а над главите им се виеше буря след буря. Тя самата никога не споделяше подробности за живота си, но дори някой да беше забелязал, не го коментираше. Арен също бе спрял да любопитства — беше заключил, че ако Лара пожелае да му разкаже нещо, ще го направи.

С много убеждаване и придумване децата на Итикана бяха успели да накарат Лара да нагази в пристанището в пещерата, където я научиха да се носи по водата и да плува кучешката, но само да я докоснеше някоя риба, тя веднага изскачаше от водата. Освен това отказваше да си потопи главата под повърхността. Няколкото случая, когато някое от децата проявяваше смелостта — или глупостта — да й натисне главата под водата, бяха и единствените пъти, когато Арен я бе виждал да избухва в крясъци. След това излизаше от водата полугола и мокра и се прибираше в двореца, където отказваше да говори с когото и да било, включително с него, до края на деня. При следващата пролука между бурите отново се връщаше във водата с децата.

Идването в Еранал бе променило жена му. Не я беше направило по-мека, защото характерът й все още беше най-проклетият, на който бе попадал, но на Арен му се струваше, че идването тук някак я бе извадило от черупката й, от крепостта, която бе изградила, за да се защити. Беше по-щастлива. По-весела. Удовлетворена.

Само че всеки сезон на бурите свършваше и този нямаше да направи изключение.

От гърдите на Арен се изтръгна въздишка. Гледаше към небето и дъждецът мокреше кожата му. Вятърът бе само лек повей. Тази буря дори не заслужаваше да се нарече така и Арен предположи, че до няколко дни Бабинка ще обяви края на сезона. Именно затова се беше събрал военният съвет.

През последния час лодките на съветниците пристигаха една след друга. Това бяха корави мъже и жени, сблъскали се с най-жестоките зверства на враговете на Итикана и отвърнали им подобаващо. Всеки от деветте съветници, включително самият Арен в Среден пост, отговаряше за защитата на определени части от моста и островите около него и сега всички бяха дошли, за да обсъдят какво може да се очаква от спокойния сезон. С изключение на един.

Ана закъсняваше.

Арен влезе в пещерата, която играеше ролята на пристанище в Еранал, и седна на стълбите да чака, раздразнен от тревогата, избуяла в гърдите му. Днес щеше да види близначката си за пръв път от деня, в който Лара бе паднала от моста. Щяха да говорят за пръв път, откакто той бе заплашил да я прати в Харендел. Ана бе настоявала, че Лара не бива да бъде нищо повече от добре обгрижвана затворничка на Среден пост, и сега той не можа да не се запита как ще реагира сестра му на факта, че Лара е в сърцето на Итикана.

Портите започнаха бавното си издигане и стърженето разсея Арен от мислите му. Една от лодките на Южен пост се появи от завоя на тунела и той присви очи в оскъдната светлина в опит да види сестра си. Ана стоеше на кърмата, с ръце на руля и непроницаемо изражение.

Лодката се удари леко в каменните стъпала, един от войниците в нея изскочи навън и я завърза за кея, докато останалите сваляха багажа. Ана метна торба през рамо и пожела на екипажа си да се наслади на двата си часа почивка. После пое нагоре, прескачайки по две стъпала.

— Ваше Величество — каза тя и сърцето му спря. — Извинете за закъснението. Предвид естеството на отношенията между южните кралства Южен пост изисква цялото ми внимание.

— Няма нищо. — Той се опита да осмисли вероятността разривът им никога да не се изглади. — Имаме време.

Ана обърна поглед нагоре и поклати глава.

— Не съм сигурна.

Когато двамата с Ана влязоха в двореца, вътре цареше тишина. Всички, чиято работа не изискваше да бъдат там, бяха излезли, а онези, чиято работа изискваше да са тук, бяха заети. От това се пораждаше един особен звук, сякаш отсъствието на хора променяше сградата, караше стъпките да кънтят и гласовете да отекват между стените.

Не че на някого от двама им му се говореше.

Арен сви по коридора и видя Лара, седнала на тапицирана пейка пред съвещателната зала, изпънала рамене и приковала поглед в дебелата врата. Беше облечена в копринена рокля в сини и зелени нюанси, а косата й бе сплетена на плитка, обрамчваща главата й като корона, и разкриваща дългата й шия. Краката й бяха обути в сандали с високи токчета от кожа, инкрустирана с лазурит. Той дори от разстояние виждаше златистия прах по бузите и веждите й.

— Виждам, че не се е отказала от скъпия си вкус — измърмори Ана.

Лара не се беше отказала и Арен й угаждаше, само че не по причините, които подозираше сестра му. Лара би се отказала от лукса и би се сляла с народа до такава степен, че всички да забравят, че не се е родила сред тях, но и двамата с Арен разбираха колко е важно народът да не забравя, че тя е маридринийка. Разбираха колко е важно да я заобичат именно като маридринийка, което вече бе станало.

Когато ги видя, Лара се изправи и щом се обърна към тях, Арен чу как дъхът на Ана секва. Беше се втренчила в скъпоценните камъни около шията на Лара, в огърлицата от изумруди и черни диаманти, принадлежала на майка им.

— Как можа? — Думите прозвучаха като съскане между стиснатите й зъби. — Толкова други неща можеше да й дадеш, защо й даде това?

— Защото Лара е кралица. И аз я обичам.

В очите на сестра му проблеснаха стотици възможни отговори, но тя не изказа никой от тях. Само се поклони на Лара.

— Радвам се да ви видя в добро здраве, Ваше Величество. — После тя извади ключа, който символизираше положението й на командир, отключи вратата към залата и влезе.

— Казах ти, че трябваше да поговориш с нея. — Лара опря ръце на хълбоците си и поклати бавно съвършената си глава. — А ти я зашлеви в лицето с всичко, което не иска да вижда, и очакваше да стисне зъби и да се примири.

Арен бързо прекоси пространството, което ги делеше, и я взе в обятията си. Ръцете й се увиха около шията му.

— Защо винаги се оказваш права? — попита той, затвори очи и я целуна по гърлото.

— Не съм права винаги. Просто ти твърде често бъркаш.

Той се засмя и усети част от напрежението му да изчезва, но за кратко, защото следващите думи на Лара бяха:

— Твърде рано е, Арен. Нека да повикам Джор.

— Не. Ти си кралица на Итикана и това те прави мой заместник-командир. Винаги е било така и ако взема със себе си Джор, командирите на стражата ще решат, че не те смятам за способна. Че не ти вярвам. Това ще развали всичко, което постигнахме, откакто дойдохме в Еранал.

— Доколкото на тях им е известно, аз наистина съм неспособна.

— Аз знам, че не е така. — И бе единственият. Миналото на Лара, обучението й, смъртоносните й способности бяха тайна, която Арен пазеше от всички. И щеше да продължи да я пази, за да опази и жена си, и нестабилния мир, чийто символ бе бракът им. — Освен това за управлението на едно кралство трябват и други неща освен бойни умения.

— Тук става дума за среща на съвета преди Прилива на войната — каза тя през зъби, а очите й пробягаха по коридора, за да се увери, че са сами. — Единственото, което е нужно, са бойните умения. Ще извикам Джор.

Арен поклати глава.

— Ти си единствената, която знае точно какъв е залогът. — Той опря чело в нейното. — Имам нужда да си до мен.

И преди тя да продължи да спори, Арен отключи вратата и въведе Лара във военния съвет на Итикана.