Кралят на моста

30. ЛАРА

ЛАРА СЕ СЪБУДИ МАЛКО ПРЕДИ ЗАЗОРЯВАНЕ.

Беше завита с одеяло до брадичката, а на нощното шкафче стоеше пълна чаша с вода. Главата й пулсираше от най-жестокото главоболие в живота й.

Тя се претърколи със стон и заби лице във възглавницата. Събитията от предишната нощ бяха мъгляви, но помнеше достатъчно, за да се изчерви, когато се сети как Арен я беше хванал, преди да е паднала по лице. Как се беше сгушила в прегръдките му, докато я носеше по стълбата. Това, което беше казала. Онова, което бе казал той.

Лара седна в леглото и огледа момчешките дрехи, с които бе спала. Ботушите, сложени до леглото, бяха единственото, което Арен бе свалил от нея, след като беше потънала в сън. Ножовете.

Тя се заоглежда трескаво, хвърли възглавницата на пода и в следващия миг сърцето й успокои ритъма си, а на устните й изплува лека усмивка — ножовете си бяха на мястото. Арен явно бе научил повече за навиците й, отколкото бе забелязала.

Тя взе чашата с вода и разтвори капаците на прозорците. Огледа се — небето бе ясно и духаше лек бриз, който люлееше прането, наредено по простирите над улиците между сградите. Днес можеха да се приберат у дома.

У дома. Тя тръсна глава и пресуши чашата на няколко големи глътки, след което си обу ботушите. В стаята нямаше мръсотия, затова използва сажди от лампата, за да завърши дегизировката си, прибра малкото си вещи в торбата и излезе в коридора.

Там я чакаше половината почетна стража на Арен.

— Какво става тук? — попита тя Тарин, която изглеждаше странно в семплата рокля от дегизировката си.

— Времето се обръща. Трябва да тръгваме.

Лъжеше. Итиканците се плашеха от много малко неща и вероятността за буря определено не беше сред тях.

На долния етаж вече беше пълно с ранобудни търговци, дошли да закусят, но очите й на мига откриха седналия на бара Арен. Срещу него стоеше Марисол, която този път за разнообразие не бършеше чаши, а бе изцяло съсредоточена върху мъжа, с когото разговаряше. Лара стисна зъби, но ревността й се стопи, щом си спомни какво й бе казал Арен. „Никога няма да има друга освен теб.“

Но как би могла да остане с него след всички лъжи, които му беше наговорила, след всички начини, по които го бе манипулирала?

Още стоеше скована на входа на кръчмата, когато Арен се обърна и я видя. По лицето му се разля нещо като облекчение, след което се обърна да каже нещо на Марисол, и остави шепа монети на бара. Нещо изобщо не беше наред.

Той тръгна към нея.

— Най-сетне реши да се покажеш, а, братовчеде? Бездруго закъсняхме, а трябваше да те чакаме и да се накиприш. Не знам кога ще стигнем в Южен пост.

Тя го изгледа ядно, защото клиентите наоколо ги наблюдаваха, но щом стигна до нея, Арен й каза:

— Разкриха ни. Трябва да тръгваме.

Джор и останалите итиканци вече бяха навън и се облягаха на стената с престорено безгрижие. Въпреки дрехите никой нормален човек не би повярвал, че са моряци. Бяха прекалено бдителни и никой от тях не страдаше от махмурлук. За разлика от нея.

— Не искам да изпускаме прилива — заяви Арен и всички тръгнаха след него.

На пристанището си проправиха път през тълпата почти тичешком, продължиха надолу по кея и стигнаха до мястото, където бе привързан корабът им. Хората, останали на борда, вече го подготвяха за отплаване и се канеха да опънат платната. Канеха се да бягат. Погледът на Лара се изостри. Огледа пристанището и тълпите, но не видя и намек за преследване. Арен беше казал, че са разкрити, но това можеше да значи много неща. Ако маридринийците бяха открили, че са от Итикана, това беше едно. Ако бяха разкрили самоличността на Арен — или още по-лошо, нейната, — то тогава се намираха в сериозна опасност.

— Джон, ти си луд! — Шкембето на началника на пристанището се тресеше, докато той тичаше към тях. — Задава се буря.

Арен спря в края на мостика, но преди това бутна Лара напред.

— Нищо работа. Тъкмо ще държи валкотанците далеч от мен.

— Лудост — изръмжа началникът. — Ще ти запазя мястото.

— Ще се приберем преди обяд. Ще ме черпиш едно-две, като се видим пак.

— По-скоро ще пия в твоя памет.

Смехът на Арен секна като прерязан. Лара настръхна и се извърна от изток, където се събираха черни облаци. Видя Серин да стои на няколко крачки зад началника на пристанището, скръстил ръце зад гърба си. Стоеше и ги гледаше.

Корабът се разклати от една вълна и Лара залитна. Раменете й се удариха в гърдите на Арен и той инстинктивно уви ръка около тялото й и я притисна към себе си.

Очите на Серин се разшириха.

— Тръгвай — прошепна тя, щом видя изписалото се на лицето му изражение — беше я познал.

Присъствието й в Маридрина означаваше, че е научила истината, и той го бе разбрал. Беше разбрал, че гамбитът, който баща й бе разигравал в продължение на петнайсет години, се е провалил преждевременно. Беше осъзнал и че ако Лара напусне това пристанище, заедно с нея ще изчезне всяка възможност баща й да завладее моста.

— Тръгвай!

— Вдигайте платната! — изрева Арен.

Итиканците се разбързаха и след миг корабът вече се отдалечаваше от кея, а мостикът цопна във водата. Арен се втурна към носа, повлякъл Лара със себе си, и крещеше заповеди, докато на пристанището се изсипваха войници.

— Побързайте! — Пространството между кораба и кея се увеличаваше, но не достатъчно бързо. — Арен, не мога да допусна да ме хванат жива. — Лара извади един нож от ботуша си. — Ще ме принудят да говоря.

Той видя ножа и разбра какво смята да направи тя.

— Прибери го, Лара! Няма да допусна да те хванат.

— Но…

Той дръпна украсеното със скъпоценности оръжие от ръката й и го метна през борда. Ножът се запремята във въздуха и падна на кея. Който вече се пълнеше с тичащи войници — тези най-отпред се готвеха да скочат към кораба.

— Хайде, ветре! — извика Арен. — Не спирай да духаш точно сега.

Сякаш в отговор на призива на господаря си вятърът задуха от изток и опъна платната. Корабът се стрелна напред точно когато трима войници скочиха от кея, размахали ръце, и паднаха във водата, вместо да се приземят на палубата.

Корабът се блъсна в друг с трясък, а чуждият екипаж се разкрещя и заруга, докато бордът му се триеше в този на излизащия съд. Последва още един сблъсък, сетне трети, докато Арен използваше силата на вятъра, за да си проправи път към открито море.

Войниците се разбягаха във всички посоки — някои скочиха на близките кораби, за да стигнат до целта си, но бяха прекалено бавни. Не след дълго всички кораби на пристанището гъмжаха от войници, готови да се впуснат в гонитба.

— Можеш ли да им избягаш? — попита Лара.

Арен кимна, без да отклонява поглед от пътя, по който лъкатушеше из препълненото пристанище.

+

В града тревожно забиха камбани.

— Мамка му! — извика Арен. — Трябва да минем вълнолома, преди да вдигнат веригата.

Погледът на Лара прескочи към двете кули, стърчащи в пролуката между двете половини на вълнолома, и към тежката стоманена верига, която вече се издигаше над водата.

— Пълен напред!

На палубата се възцари организиран хаос — итиканците задърпаха въжетата и белите платна се разпериха към небето. Корабът литна по вълните към пролуката във вълнолома, но веригата се вдигаше твърде бързо. Дори да успееха да минат, тя щеше да откъсне витлото им и маридринийският флот щеше да ги хване безпроблемно.

— Не можем да влезем в прохода при тази скорост — провикна се Джор. — Ще ни изхвърли на скалите.

— Вдигни платната — нареди Арен. — Всичките.

Лара се вкопчи в парапета. Вятърът развяваше косата й със скоростта на кораба. Само че израженията на екипажа й казваха, че не се движат достатъчно бързо. Че са се насочили към катастрофа, която щеше да завърши или с удавянето на всички тях, или със залавянето им, което също би било смъртна присъда.

И тя нямаше какво да направи, за да ги спаси. Дори ако скочеше през борда, корабът щеше да попадне в капан. Серин и баща и никога нямаше да ги пуснат.

Тя удари с юмрук по парапета и изръмжа от ярост, обхваната от отчаяние. Въпреки всичко баща й щеше да победи.

Ръката на Арен обгърна нейната.

— Вятърът духа около хълма и през прохода във вълнолома. Ако стигнем там в точния момент, може и да успеем.

— Да успеем в какво? — Веригата вече беше опасно близо.

— Ще видиш. — Той й се усмихна мрачно. — Дръж се за борда и в името на всичко свято, не се пускай! — Той освободи ръката й и завъртя руля с всички сили.

В същия момент силен порив на вятъра удари кораба странично. Такелажът застена, въжетата, платната и дървесината заскърцаха под напрежението, на косъм да започнат да се късат и чупят, и корабът се наклони настрани. Накланяше се все повече и повече и Лара запищя, вкопчена в борда и убедена, че ей сега ще се обърнат.

Корабът се разтресе и ушите на Лара се изпълниха със силно стържене, когато левият борд се отърка в нея. Звукът беше кошмарен — цепещо се, трошащо се дърво. Скоростта им намаля заедно с вятъра, но след малко корабът се изправи.

— Хайде! — извика Арен, докато Лара се взираше във войниците в стражевите кули, които ги гледаха с ококорени от удивление очи.

И тогава преминаха.

Лара се изправи на крака и залитна към борда, за да погледне назад. В дирята на кораба валяха стрели, изстреляни по-скоро от отчаяние, отколкото за да улучат каквато и да е цел. Каза си, че няма да рискуват и с катапултите по околните хълмове. Баща й искаше да ги плени, не да ги убие. Маридринийските кораби се бяха скупчили отвъд вдигнатата верига и капитаните крещяха на стражите в кулите.

— Ще им отнеме известно време да вдигнат веригата, но може да ни гонят чак до Южен пост. — Очите на Арен се насочиха към черните облаци, надвиснали над тъмния океан и обещаващи бурни води. — Надпреварата започва.