Кралят на моста

21. ЛАРА

ЛАРА ОПРЯ БРАДИЧКА НА СКРЪСТЕНИТЕ СИ РЪЦЕ, като с едното око поглеждаше на изток, а с другото — към итиканците на поляната пред казармата. По врата й се стичаше дъждовна вода, но след три нощи, прекарани в шпиониране от покрива на каменната сграда, вече почти не усещаше постоянния дъжд.

Населението на Среден пост бе нараснало четири, ако не и пет пъти през последните няколко дни — мъже и жени постоянно пристигаха с лодки, за да подсилят защитата на острова. Бяха цивилни — или поне се бяха броили за такива преди Прилива на войната, но думата вече не беше подходяща — и влизаха с лекота в рутината на Среден пост. Дори най-младите, които бяха на не повече от петнайсет години, сякаш пристигаха напълно обучени.

Въпреки това офицерите, които до един бяха професионални войници от гарнизона в Среден пост, не спираха да ги тренират ден след ден и нощ след нощ. Нищо не оставяха на случайността.

Всичко, което се случваше пред тази казарма след полунощ, се развиваше пред очите на Лара.

Да се измъкне от къщата не беше кой знае колко трудно, въпреки множеството стражи, които Арен бе разположил около нея. От една страна, тя си беше спечелила известно доверие сред тях, след като беше спасила живота на краля им по време на битката на Серит, затова вече не я дебнеха да направи нещо нередно. От друга страна, облаците, закрили небето по време на бурята, потапяха острова в пълен мрак и й предоставяха прекрасно прикритие. Още повече че итиканците бяха погълнати отдалеч по-сериозна заплаха в сравнение с млада жена, плацикаща се в горещ извор — Амарид.

Флотилията стоеше пред брега на Итикана, въпреки че от Серит насам не бяха нападали. Илай — източник на повечето информация, която стигаше до Лара, й беше казал, че е малко вероятно да атакуват, преди времето да се оправи. Водите бяха пълни със скали и неочаквани плитчини, както и с капаните, с които бе прочута Итикана, а непредвидимите посоки на вятъра и липсата на видимост правеха атаките в лошо време нежелателни.

Само че бурята нямаше да трае вечно и в Среден пост се беше възцарило трескаво очакване на предстоящите битки. То съвпадаше идеално с целите на Лара.

Главата й вече се беше напълнила с информация след тридневното пътуване извън острова с Арен, а последните три нощи бяха не по-малко плодотворни. От мястото си на покрива тя бе видяла как се движи стражата по и във моста, къде се разполагат часовите на околните острови и какви сигнали използват, за да комуникират със Среден пост, който май представляваше централен контролен пункт за тази част на Итикана. Беше научила за експлозивите, които итиканците използваха, за да потапят вражески кораби — запращаха ги със стрели или с коработрошачите, а ако подслушаната от нея история бе истина, понякога ги залагаха на ръка под прикритието на нощта.

Беше наблюдавала тренировките на войниците, упражненията под дъжда и под оскъдната светлина на един фенер, за да не ги види някой от морето. Ръкопашен бой, бой с ножове и с лъкове. Дори най-зле подготвените итиканци бяха прилични бойци. А най-добре подготвените… Лара никак не искаше да се изправя срещу тях, освен ако не й се наложеше. Оръжията бяха все от високо качество и всички до един бяха въоръжени до зъби. В гарнизона имаше достатъчно оръжия, че да останат и за резерва.

Среден пост представляваше само едно парче от пъзела, но ако това беше обичайното ниво на военна подготовка в Итикана, то твърдението на Серин и останалите й учители, че Итикана е непревземаема, се оказваше неприятно вярно.

Другите неща, които учителите бяха разказвали на Лара и сестрите й за Итикана, обаче… тези неща Лара бе започнала да подлага на съмнение. Започваше да се пита кое е истина и кое — лъжа, защото беше невъзможно всички да са й говорили истината. Не и когато и едните, и другите твърдяха, че тяхната страна е жертвата, а другата — агресорът.

Някой я мамеше.

Или пък всички я мамеха. Тя отметна един мокър кичур коса от лицето си и не за пръв път си пожела да й бяха позволили да напуска лагера. Всичко, което знаеше, бе дошло от книги и от учителите й. Извън бойната подготовка тя бе като учен, който изследва света, без да излиза от библиотеката си. Това я ограничаваше и тя неведнъж бе изтъквала този факт пред Серин, за негова нескончаема досада.

— Рискът не си заслужава — беше й се сопнал веднъж. — Достатъчно е да направиш само една грешка, и всичко, за което сме работили, ще рухне. Нима желанието ти за една разходка си струва риска Маридрина да се освободи от итиканското иго? — Както винаги не бе дочакал отговор, а я беше плеснал по бузата и бе добавил: — Не забравяй целта си.

Наставникът Ерик й бе дал друг отговор, когато го беше притиснала.

— Баща ти е човек, който се нуждае от контрол, хлебарчице — бе казал той, докато беше прокарвал точилото по острието на меча си. — Тук той може да контролира всичко, но там — махна с меча към пустинята — пълният контрол е непостижим дори за един крал. Животът ти е такъв, какъвто е по необходимост, момичето ми. Но няма вечно да бъде такъв.

Тогава думите му я бяха вбесили — общи приказки, по нейно детинско мнение, — но сега… Сега се питаше дали всъщност отговорът му не е бил доста по-конкретен, отколкото бе осъзнавала.

Чудеше се дали онова, което баща й бе искал да контролира най-много, не е била самата тя.

Главният вход на казармата се отвори и затвори под нея и Лара насочи вниманието си към високата фигура, излязла от сградата. Главата му беше скрита от дъжда под качулка, а облеклото му бе същото като на всички останали войници, но Лара инстинктивно позна, че това е Арен. Имаше нещо в походката му. В раменете. В намека за гордост, който се излъчваше от него, когато оглеждаше войската си. И нещо друго, което тя не можеше да обясни…

Вече знаеше, че думите на баща й и Серин за краля на Итикана са били лъжа, макар да разбираше защо са я излъгали. Беше по-лесно да забиеш нож в гърба на демон. Много по-трудно бе да предадеш един мъж, чиито действия и решения бяха продиктувани от желанието да подобри живота на народа си. Лара знаеше и че интересите на нейната родина и на Итикана са несъвместими, както и че спасението на едната страна би означавало разруха за другата. Добруването на собствения й народ бе най-важното за нея, а мисията й целеше да му осигури благата на това добруване. Поради тази причина Арен никога не би могъл да бъде нещо по-различно от враг.

Арен се приближи до жената, която водеше тренировките, за да й каже нещо, и Лара се приведе напред да го чуе. Когато мръдна, от покрива падна парче боклук и се приземи с меко тупване.

Арен се завъртя с ръка на меча, закачен на кръста му. С другата ръка свали качулката си.

Лара замръзна. Цялата беше облечена в черно и се беше скрила в мрака на покрива. Безмълвно си пожела той да извърне поглед. На покрива нямаше нищо. Просто някакво листо, съборено от вятъра. Случваше се стотици пъти на ден. Но дори докато тези мисли прекосяваха съзнанието й, тя напълно разбираше шестото чувство, което бе подсказало на Арен, че нещо не е наред.

— Някой да ми донесе фенер. И стълба. Май пак имаме змии на покрива.

С бумтящо в ушите сърце Лара се плъзна назад, вкопчила пръсти в хлъзгавите камъни. Той би доловил и най-слабия звук, но ако тя не бързаше…

В далечината прозвуча рог и всички итиканци, включително Арен, спряха и се обърнаха към морето. Още един рог разцепи мрака и Арен кимна рязко.

— Амаридийците атакуват.

Той започна да раздава заповеди, но Лара не можеше да остане и да ги слуша. Наближаваше изгрев, а тя се нуждаеше от прикритието на нощта, за да се върне незабелязано в къщата. Трябваше да се е прибрала преди изгрев, иначе щяха да открият отсъствието й.

Тя се промъкна покрай задната стена на казармата и скочи. Хвана се за един клон, който трябваше да е отрязан. Прехвърли се на друго дърво, после на следващото, докато не се добра до джунглата, която щеше да я скрие. Оттам последва маршрута, по който бе дошла при първата си нощна разходка, стигна до пътеката, водеща до къщата, и продължи по нея толкова бързо, колкото й позволяваше калната земя.

Горик и Лия стояха на стража пред къщата и тя безшумно ги заобиколи и намери едно местенце извън полезрението им, откъде скочи в двора. Шмугна се в стаята си през открехнатия прозорец, изстърга набързо калта от ботушите и дрехите си и прибра всичко в гардероба, за да изсъхне далеч от чужди погледи.

Някой почука на вратата и натисна дръжката.

— Ваше Величество? Разсъмва се.

Тарин. Тази жена беше като проклет часовник. Откакто бе претърпяла неуспех като страж на Лара при Бабинка, Тарин бе решена да изчисти петното върху репутацията си, като не я изпускаше от поглед. Спеше в коридора пред вратата на Лара. Беше готова да спи и до леглото й, но Лара внимателно бе отбелязала, че хъркането на Тарин съперничи на бурите.

Ако не отговореше, Тарин сигурно щеше да разбие вратата.

— Идвам!

Тя се наметна с един халат и уви кърпа около косата си, след което изприпка до вратата и я отвори.

— Случило ли се е нещо? Чух рогове.

— Амарид — отговори кратко Тарин и присви очи. — Защо имаш кал по лицето?

— Тъкмо я миех. Някои видове кал са полезни за кожата. Почистват порите.

— Кал? — Тарин се намръщи подозрително, сетне поклати глава и прокара уморено ръка през очите си, преди да пристъпи в стаята и да я огледа набързо. — Казвала съм ти да не оставяш прозореца отворен. Направо си просиш някой ден да се събудиш със змия под завивките.

— Ей сега го отворих — излъга Лара. — Беше станало задушно.

Тарин надникна под леглото.

— Бурята утихна, така че, ако искаш, може да излезеш на чист въздух. — Тя отметна завивката, изруга и отстъпи назад. — Какво ти казах?

В средата на леглото се беше навила малка черна змия на жълти райета. Тарин излезе в коридора, мърморейки под нос, и повика Илай, който се появи след няколко секунди с дълга пръчка с клуп в единия край. Той улови сръчно влечугото, затегна клупа около врата му и си тръгна така бързо, както беше дошъл.

Явно на Лара щеше да й се наложи да добави огледа на стаята за змии към заниманията си на връщане от разузнавателните си обиколки.

От друга страна, не бе останало кой знае какво, което да научи от наблюдателницата си на покрива на казармата. Или пък от Среден пост като цяло. Островът беше почти непревземаем, освен ако баща й не се сдобиеше с вътрешен човек. В идеалния случай това щеше да е тя, но Лара бе твърдо решена да избяга оттук много преди Маридрина да нападне — за нея войниците на баща й щяха да са не по-малко опасни от итиканците, след като откриеха, че ги е предала. Което значеше, че трябва да открие вход към моста за баща си на друг остров.

— Ще ти закова прозореца. — Тарин отстъпи встрани, за да може лелята на Илай да влезе с подноса със закуската, който остави на масичката. — Другият вариант е да заключвам Витекс в стаята ти за през нощта.

Мисълта да спи, докато огромният котарак я гледа, накара Лара да потръпне.

— Обещавам, че ще го държа затворен.

Тя седна на масата, натрупа храна в две чинии и покани с жест Тарин да се присъедини към нея. И двете отпиха дълги глътки от димящото си кафе. Съжителството ги бе сближило — на Лара компанията на Тарин й беше приятна, защото й напомняше за сестрите й.

— Амаридийците нападнаха ли?

— Още не. Знаят, че вече няма да могат да ни изненадат, затова ще търсят слаби места.

— А Арен…

— Той ще бъде в морето, за да се увери, че нямаме слаби места. Защо? — подсмихна се Тарин. — Да не би да ти липсва?

Лара издаде развеселен звук, който можеше да се изтълкува и като знак на съгласие, и на несъгласие, но междувременно колелцата в главата й се въртяха. Щом Арен бе в морето, значи на Среден пост нямаше никой, който да й налага забрани.

— Искаше ми се да го попитам нещо…

— О?

— Ще ми се да свикна с водата.

Тарин спря да дъвче шунката си, а после преглътна.

— Приливът на войната не е най-подходящият сезон за безцелно плаване, Лара.

Лара я ритна леко под масата.

— Това ми е ясно. Мислех да поседя на някоя от лодките в пещерата. Така може би до края на Прилива на войната ще съм свикнала с водата достатъчно, че да посмея да отида по-далече, без да ви карам да ме гледате как повръщам.

Тарин отхапа отново от шунката и сбърчи чело.

— В момента доста лодки влизат и излизат от пещерата.

— Има ли друго място, което да свърши работа? Не искам да преча на никого.

А ако на острова действително имаше друго място, подходящо за акостиране, евентуално с по-слаба защита, необходимостта да търси друг вход в моста можеше да отпадне.

— Не и с плаж.

Лара изпухтя разочаровано.

— Просто тук се чувствам толкова затворена, все едно съм в капан. Искам да разгледам Итикана, но е невъзможно заради тази морска болест и… страха ми.

Хваната в същия капан като Тарин. Ограничена в желанията си от обстоятелствата и дълга да се опази кралството. Лара видя как думите й попадат право в целта. Тарин остави вилицата си и отговори, зареяла поглед в далечината:

— Е, предполагам, че не пречи да пробваме за един час и да видим дали някой ще се оплаче.

Лара се усмихна широко.

— Чакай да доизмия калта и тръгваме.

Три часа по-късно двете седяха в едно поклащащо се по вълните кану, а Лара се опитваше да следи влизащите и излизащите от пещерата лодки, като от време на време се надвесваше над борда, за да повърне.

Тарин я беше завела недалеч от казармата, до една сграда, пълна с лодки, които в момента не се ползваха. Беше избрала едно малко кану, в което не можеха да влязат повече от двама души, толкова старо, че почти беше за боклука. Точно тази лодка нямаше да липсва на никого. Докато я носеха към водата, Лара обмисляше как би могла да я скрие, щом дойдеше моментът да избяга оттук.

Тя опря ръце на борда на кануто и загледа как се вдига веригата, препречваща пътя към пещерата, за да излязат лодките, които превозваха стоки от моста към брега. Щайги с храна, какви ли не продукти и оръжия, всичките от Харендел. Имаше клетки с кудкудякащи кокошки, три живи прасета и десетина заклани телета. Лодките и екипажите им потънаха в гъстата мъгла.

Сигналните рогове сякаш не спираха да свирят. Воят им се носеше във въздуха и пренасяше хиляди различни съобщения, съдейки по разнообразните реакции, които предизвикваха. Нетрениран маридринийски войник трудно би могъл да имитира тези сигнали. Лара подозираше, че на баща й ще се наложи да потърси помощ от музиканти, ако решеше да се възползва от тази форма на комуникация. Пийна глътка вода от манерката си и потърка слепоочието си, зад което пулсираше главоболие. Заслуша се в нотите и се опита да запамети мелодиите на съобщенията и отговорите им, въпреки че сигурно щеше да й отнеме дни, ако не и седмици слушане, за да открие някакъв смисъл в тях.

Кануто се беше завъртяло в кръг и Лара се бе озовала с гръб към скалите, които препречваха пътя към пещерата откъм морето, но дрънченето на веригата привлече вниманието й и тя се обърна. Цяла върволица лодки влезе в пещерата и очите й моментално откриха Арен на една от тях.

В същия миг и неговите очи я откриха.

Тя видя как той казва нещо на Джор. Лодката им промени курса си и пое към кануто на Лара. Когато двата плавателни съда се доближиха един до друг, Арен се изправи и се хвана за мачтата.

— Сигурен съм, че имате интересно обяснение за случващото се.

Тарин се изправи, кануто се разклати и стомахът на Лара се обърна.

— Нейно Величество е на мнение, че може да излекува морската си болест, като прекарва повече време във водата.

— И как върви?

Тарин махна с ръка към пасажа от рибки, кръжащи около кануто, и Лара усети как бузите й пламват, докато другите двама се смееха за нейна сметка. После Арен каза:

— Иди си почини, Тарин. Аз ще поема нещата.

Сърцето на Лара прескочи един удар, когато Арен се настани на седалката срещу нея. Той изчака другата лодка почти да стигне брега, преди да попита:

— Защо си решила да се подложиш на точно това изтезание?

Лара впери поглед в дъното на кануто — пропускаше вода през цепнатина, която щеше да й се наложи да запуши.

— Защото ако не се науча да владея морето, няма да мога да дойда никъде с теб.

— Да го владееш ли?

Той се приведе напред и очите й се приковаха неволно в устните му. Бузите й пламнаха при спомена за тези устни върху нейните.

— По-скоро да го понасям — промълви тя, щом забеляза дълбоко охлузване от вътрешната страна на ръката му над лакътя. — Ранен си.

— Нищо работа. Влязох в спор с една скала и тя победи.

Част от нея се страхуваше да се премести по-близо до него.

Вече бе осъзнала, че в негово присъствие спира да вижда и чува какво се случва наоколо. Само че той беше ключът към свободата й да обикаля из Итикана, а това бе наложителна точка от плана й.

— Дай да видя.

Той се приближи до нея и разкопча налакътника.

— Виждаш ли? Просто драскотина.

— И все пак трябва да се превърже.

Нямаше нужда от превръзка. И двамата го знаеха. Този факт обаче не я спря да хване Арен за китката. Не спря и него да й даде бурканче с мехлем и парче бинт. Лодката се разклати от няколко по-силни вълни и коляното на Арен се удари в бедрото на Лара, при което тялото й се изпълни с топлина и друго доста разсейващо усещане.

Тя се насили да се съсредоточи върху раната, от която извади няколко парченца камък, намаза я с мехлем и после внимателно уви бинта около ръката на Арен, но нямаше как да не усети дъха му, който разроши косата, паднала на челото й. Как се стягаха мускулите на ръката му, когато се раздвижеше. Как другата му ръка обърса хълбока й, щом се хвана за борда.

— Доста си добра в лечителството.

— Всеки глупак може да превърже рана на ръката.

— Имах предвид по-скоро Серит.

Лара сви рамене и завърза бинта.

— От всяка жена в Маридрина се очаква да може да закърпи мъжа си при нужда. Получих съответното обучение.

— Да упражняваш шевове на парче плат не е същото, като да прокарваш игла и конец през кървящата кожа на жив човек. Аз почти припаднах първия път, когато се наложи да го направя.

На лицето й изгря усмивка и тя развърза възела на бинта — не се беше получил добре.

— Жените не могат да си позволят подобна слабост, Ваше Величество.

— Избягвате въпроса, Ваше Величество. — Гласът му беше мек и безгрижен, но в него прозираше сериозност, сякаш Арен търсеше доказателство за лъжа.

— Със сестрите ми се упражнявахме върху слугите и стражите, когато някой от тях се наранеше. Упражнявахме се и на коне и камили.

Това бе истина. Лара обаче премълча, че истинското й обучение се е състояло от опити да спаси живота на валкотанските воини, с които тя и сестрите й се бяха сражавали на тренировъчната площадка. Това бе извратен метод на обучение. В един миг се стараеш да отнемеш нечий живот, а в следващия се мъчиш да го спасиш. Само за да му го отнемеш отново.

— Това е полезно умение по тези места. Ако си склонен да го усвоиш, разбира се.

Тя закопча налакътника върху бинтованото място и опакото на дланта й докосна неговата. Той сви пръсти около нейните. Мислите й се разпиляха.

— Ще помогна с какво мога. Това е и моят народ.

Лицето му омекна.

— Така е.

И двамата подскочиха, когато нещо изтрака рязко по корпуса на кануто. Лара вдигна поглед и завари Джор да стои в другата лодка с весло в ръка.

— Готови ли сте?

— За какво?

Възрастният мъж го изгледа невярващо.

— Роговете, Арен. Амаридийците се движат на юг.

Лара не беше чула никакви рогове. Не беше видяла приближаването на друга лодка. Не беше забелязала нищичко, докато бе превързвала ръката на Арен. Изглежда, че и той не беше доловил нищо.

Арен се прехвърли от нейното кану в другата лодка, като разклати и двете, и се понесе към входа на пещерата. Известно време Лара се взира втренчено след тях и после извика:

— А аз как ще се върна на брега?

— Имаш си весло — провикна се той в отговор и се ухили, а вятърът развя косата му. — Използвай го!

От този ден нататък на Лара и Тарин им стана навик да слизат на брега след закуска и да прекарват известно време във водата, независимо какво бе времето. Отначало беше истинско мъчение. От постоянното клатене на лодката на Лара й се завиваше свят и стомахът й се обръщаше, но гаденето постепенно започна да отшумява заедно с неизменния прилив на ужас, когато напускаше сушата и се качваше на нея.

Атаките бяха безкрайни, музиката на роговете — постоянна, като протяжна военна песен. Арен и войниците му почти винаги бяха в движение, гонеха нашественици, подсилваха защитата и се грижеха безбройните наблюдателни постове винаги да са заредени с провизии. Пътуванията им най-често завършваха със схватки и лодките се връщаха пълни с ранени мъже и жени, а лицата на оцелелите бяха изтощени и измъчени.

Най-тежко ранените бяха отнасяни при дузината лечителки на Среден пост, но онези, които се нуждаеха само от няколко шева или бинтоване на рана, отиваха в лодката на Лара и тя се грижеше за тях. Арен нерядко бе сред пациентите й — само тогава Тарин се отдалечаваше.

— Започвам да се чудя — каза тя, сложи една пиявица върху подутината на бузата му и се подсмихна, когато той се дръпна от допира на създанието — дали нарочно се оставяш да те раняват, или наистина си толкова непохватен.

Тя извади още една пиявица от буркана и Арен потрепери.

— Има ли трети вариант?

— Не мърдай.

Лара сложи пиявицата, както я бяха научили лечителките, и се възхити на мигновеното изчезване на подутината от скулата му. Угоените пиявици паднаха в дланта й. Наред с превързочните материали и лекарствата лечителите бяха настояли да й бъде дадена по-хубава лодка и малкото кану бе върнато на сушата. Нощем Лара се измъкваше и постепенно го местеше към скривалището, което си беше избрала — близо до група скали над брега — заедно с малко откраднати припаси за пътуването, за да е готова за бягството си, когато моментът настъпеше.

— Струва ми се, се понасяш по-добре с водата.

— Вече не ми се гади. Макар да предполагам, че в открито море ще е различно, там вълните са по-големи.

— Може би някой ден ще изпитаме тази теория.

Някой ден. Което значеше, че няма да е скоро. Лара едва се удържа да не се намръщи, защото започваха да й свършват идеите как да спечели Арен. Вече бе привлякла интереса му — личеше си по начина, по който очите му обхождаха деколтето на туниката й. Да спечели доверието му обаче се оказваше по-трудно.

Известно време си беше мислила, че е мнителен, защото бракът им още не бе консумиран. Може би Арен имаше нужда да направят тази стъпка, преди, метафорично казано, да й връчи ключа от кралството. Лара обаче беше отхвърлила тази теория. Според случайните коментари, дочути от войниците, Арен не беше неопитен с жените. Креватните умения нямаше да са й достатъчни, за да го покори.

Нямаше да й е достатъчно и да го покори, за да започне той да й вярва.

Защото колкото и да се привържеше към нея, Арен винаги щеше да обича най-много народа си. Щеше да спечели доверието му едва тогава, когато повярваше, че Лара е също толкова отдадена на Итикана, колкото и той.

— Не съм сигурен, че тази пиявица заслужава такова внимание. — Гласът на Арен отвлече Лара от мислите й и тя примигна, щом осъзна, че се взира прекалено дълго в гърчещото се създание в ръката си.

— Те току-що ти върнаха хубавото лице, затова може би не е зле да им отдадеш дължимата благодарност.

Арен се усмихна и Лара осъзна със закъснение какво беше казала. С всички останали се водеше единствено от стратегическите си мотиви, но Арен я изнервяше. Когато се намираше близо до нея, всичко останало някак й се изплъзваше от вниманието.

— Довечера ще вали. Реших, че може да се възползвам от възможността да вечерям вкъщи. С теб.

Лицето й пламна, а сърцето й препусна в галоп.

— Тази вечер ли?

Той извърна поглед.

— Способността ми да предричам времето е ограничена, но да, тази вечер изглежда обещаваща.

„Кажи „да“ — изкрещя вътрешният й глас. — Направи необходимото.“ Само че ако останеше насаме с него… Лара не беше сигурна какво щеше да се случи. Или по-точно беше сигурна и искаше да го избегне на всяка цена.

Не защото не искаше той да я целува — искаше.

И не защото не искаше той да свали дрехите й, защото, ей богу, беше си го представяла много пъти.

Лара трябваше да избегне всичко това именно защото го желаеше — вече знаеше, че и бездруго ще й е много трудно да предаде Арен.

Екнаха рогове и този път звуците не напомняха на мелодия, а на протяжен тревожен вой, който прониза ушите й. Арен се напрегна и лицето му се скова.

— Какво е станало? — попита тя.

— Аела.

— Кой?

— Един от островите, които Кестарк пази. Нападнат е.

— Кестарк?

— Гарнизонът на юг от нас. — Погледът му бе зареян в пространството, докато слушаше напрегнато. — Само че Аела иска помощ от нас.

Към плажа вече се стичаха войници и избутваха лодките във водата. Засвириха още рогове и Арен пребледня.

— Какво става?

— Коработрошачът им е заседнал. — Той се изправи и започна да прави знаци на стражата си, която вече плаваше към тях. — Амаридийците ще избият войниците, ще превземат острова и после ще е страшно трудно да ги изкараме оттам.

Мислите препуснаха в ума на Лара и тя избра плана си още преди да се е оформил напълно в главата й. Хвана Арен за ръката.

— Вземи ме със себе си. Ако има ранени, мога да помогна.

— За целта имаме лечителки.

— Пет от тях са другаде, две са сред ранените. Което ти оставя само пет. Не е достатъчно, ако амаридийците тръгнат да избиват всички наред.

— Ще дойдат други.

Лодката бе само на няколко метра от тях. На Лара й оставаха няколко секунди да го убеди.

— И колко от хората ти ще умрат, докато пристигнат другите лечителки? — Тя стисна ръката му. — Аз мога да помогна.

По лицето му пробяга нерешителност и после той кимна.

— Прави каквото ти се казва. Не спори. — Лодката стигна до тях и Арен прехвърли Лара и сандъчето й с принадлежности на нея, след което сам скочи вътре. — Тръгвай! — извика.

Веслата удариха водата и ги понесоха към прохода между скалите. Веригата вече бе вдигната, а океанът — осеян с белите гребени на вълните. Див и непредсказуем. Тръпка на страх пробяга по гръбнака на Лара, когато седна на дъното на лодката.

— Време е да проверим дали експериментът ти е бил успешен — заяви Арен, когато минаха между назъбените скали и лодката се разклати в мига, в който излязоха в открито море.

— Към Аела! — изрева Джор. — Да дадем на амаридийците да опитат вкуса на стоманата ни!

— Към Аела! — Войниците на другите лодки подхванаха възгласа, а отзад засвириха рогове.

Не беше музикална мелодия, а изблик на ярост. Боен вик.