Кралят на моста

41. ЛАРА

— ОЩЕ ЕДНО.

Кръчмарят повдигна вежда над халбата, която бършеше с мръсен парцал, но не продума, а просто напълни отново чашата й с помията, която в тази дупка минаваше за вино. Не че имаше значение. Тя нямаше намерение да се наслаждава на питието.

Лара изпразни чашата на три глътки и я бутна обратно.

— Напълни я.

— Хубаво момиче като вас може да си навлече неприятности, ако пие така, госпожице.

— Хубаво момиче като мен ще пререже гърлото на всеки, който се опита да му създаде неприятности. — Тя му се усмихна с всичките си зъби. — Така че какво ще кажеш да не предизвикваш съдбата и просто да оставиш бутилката тук. — Лара бутна няколко монети с лика на краля на Харендел към мъжа. — Ето. Така ще си спестим приказките оттук нататък.

Кръчмарят явно бе по-умен, отколкото изглеждаше — вдигна рамене, взе монетите и й подаде пълна бутилка с помия. Дори и пияна обаче, тя запомни думите му. Лицето й вече беше познато тук. Време беше да си намери друго място, където да дави мъката си всяка вечер.

Което беше срамота. Тук смърдеше на разлята бира и бълвоч, но тя се бе привързала към кръчмата.

Лара надигна бутилката и обходи със замъглен поглед помещението. Масите бяха пълни с харенделски моряци с торбести панталони и глупавите шапки с широка провиснала периферия, които неизменно й напомняха за Арен. В ъгъла свиреше трио музиканти. Сервитьорки с каменни изражения разнасяха по масите подноси с димящо печено говеждо и гъста супа. От миризмата устата й се напълни със слюнка. Тя кимна на една от сервитьорките и след секунди жената й донесе купа със супа.

— Заповядай, Лара.

Мамка му. Време беше да се махне оттук. Колко време беше прекарала в този град? Два месеца? Три? Обвита от алкохолна мъгла, тя бе изгубила представа за дните. Имаше чувството, че откакто бе издърпала очуканата си лодка на един харенделски плаж, полумъртва от глад, с дрехи, изцапани с кръвта на маридринийските войници, които бе убила, за да избяга от Среден пост, бяха минали едновременно цял един живот и няколко дни.

Миризмата на супата подразни обонянието й, но стомахът й се сви и тя бутна купата. Вместо нея отново надигна бутилката.

Щеше да е най-разумно да навлезе във вътрешността на страната, да тръгне на север и да се отдалечи от всички, които някога бяха познавали и обичали Лара, кралицата изменница на Итикана. Пратениците на баща й сигурно я търсеха — може би сред тях бе и някоя от сестрите й — а пияна развалина като нея щеше да бъде лесна мишена.

Но Лара все си намираше извинения да остане. Времето. Лекотата, с която крадеше пари. Удобството на тази мръсна дупка. Само дето знаеше, че всъщност стои тук, защото всички говореха за новините от Итикана. Нощ след нощ тя седеше на бара и слушаше моряците да обсъждат една или друга битка и се молеше и надяваше, че скоро нещата ще се обърнат. Че вместо да слуша за растящата мощ на Маридрина, някоя нощ ще чуе как Арен си е върнал престола. Че Итикана за пореден път е успяла да удържи моста.

Напразна надежда.

С всеки изминал ден новините ставаха все по-лоши. Никой в Харендел не беше особено доволен от факта, че сега Маридрина контролира моста — старците вече оплакваха доброто старо време, когато Итикана бе поддържала неутралитет и се беше занимавала само с търговия — по-често се чуваше, че кралят на Харендел се готви да се включи във войната. Само че дори да го направеше Лара знаеше, че няма да е преди края на сезона на бури цели шест месеца. А дотогава… дотогава щеше да е станало твърде късно.

— … битка с итиканците… кралят… в плен.

Лара наостри уши — тревогата разсея алкохолната мъгла. Тя се обърна към масата зад гърба й, пълна с едри мъжаги с буйни мустаци, и попита:

— Какво казахте за итиканския крал?

Един от мъжете й се ухили похотливо.

— Защо не дойдеш тук и ще ти кажа всичко за клетия нещастник. — Той потупа коляното си, което бе покрито с мазни петна.

Лара си взе бутилката, приближи се с олюляване към масата и сложи бутилката между халбите им.

— Ето ме. Какво казваше?

Мъжът отново се потупа по коляното. Тя поклати глава.

— Добре съм и така, господине.

— Обаче аз ще съм по-добре, ако си сложиш хубавия задник в скута ми. — Ръката му описа широка дъга и я плесна по дупето, където и остана, а месестите му пръсти се впиха в плътта й.

Лара посегна назад и стисна китката му в желязна хватка. Идиотът прояви наглостта да се усмихне. Тя стисна още по-силно, изви ръката му и я тръшна на масата, към която миг по-късно я прикова с кинжала си.

Мъжът изквича и се опита да си дръпне ръката, но острието на ножа беше забито в дървото под дланта му.

Един от другарите му посегна към него, но след миг падна назад с разкървавен нос.

Втори замахна с юмрук към лицето й, но Лара лесно избегна удара и ритна нападателя в слабините с върха на ботуша си.

— Така. — Тя опря ръка на ножа и леко го завъртя. — Какво казваше за краля на Итикана?

— Маридринийците са го заловили в битка. — Мъжът хлипаше и се гърчеше на стола си. — Държат го в плен във Венция.

— Сигурен ли си?

— Питай когото искаш! Новините ей сега пристигнаха от Северен пост. Моля те!

Лара го изгледа замислено — нищо в изражението й не подсказваше за ужаса, който бе сплел вътрешностите й на възел. Тя издърпа ножа си и се наведе.

— Ако удариш още един задник, лично ще те намеря и ще ти отрежа ръката.

Тя се врътна на пета, кимна на кръчмаря и излезе от кръчмата, без дори да усети дъжда, който плисна в лицето й.

Арен беше заловен.

Арен беше пленник.

Арен беше заложник на баща й.

Вятърът развя косата й, раздърпа я. Последната й мисъл се завъртя в главата й в безкраен кръг, докато вървеше към странноприемницата, в която нощуваше. Хората отскачаха от пътя й. Имаше само една причина баща й да остави Арен жив — за да го използва като примамка.

Прескачайки по две стъпала наведнъж, Лара стигна до стаята си, отключи вратата и я затръшна след себе си. Пи вода направо от каната, свали синята си рокля и я смени с итиканските си дрехи, а после набързо събра малкото си багаж в една торба. След това взе парче въглен и седна на масата.

Огърлицата се бе стоплила от контакта с контакта с кожата й. Изумрудите и диамантите проблясваха на светлината на свещта. Тя нямаше право да носи тази огърлица, но мисълта, че някой може да я открадне, че някой друг може да си я сложи, бе непоносима, затова Лара не я сваляше от шията си.

Сега я свали.

Сложи огърлицата върху лист хартия и очерта всеки камък. Алкохолните пари в главата й напълно се разсеяха, докато работеше. Когато завърши скицата, тя си сложи отново огърлицата и вдигна картата на Итикана. Погледът й бе прикован върху голям кръг на запад от всички останали острови.

„Това е лудост“, закрещя логичната част от съзнанието й. „Ти едва можеш да плуваш, изобщо не ставаш за моряк и си насред сезона на бурите.“ Сърцето й обаче — което се бе превърнало в ледена развалина, откакто бе избягала от Арен на Среден пост — гореше с ярост, която не търпеше протести.

Лара прибра картата в джоба си, закачи ножовете си на колана и излезе навън в бурята.

Отне и три седмици и поне десетина пъти, ако не и повече, бе на косъм от смъртта. Жестоки виелици я гонеха на малки островчета и тя крещеше срещу вятъра, докато изтегляше малката си лодка извън обсега на бушуващата буря. Сражаваше се със змии, решили да се притаят под лодката и. Яростни ветрове брулеха единственото й платно. Заливаха я вълни, които отмъкнаха малкото й припаси.

Но неслучайно я наричаха малка хлебарка и ето че беше стигнала.

Небето бе кристално синьо, което вероятно значеше, че не след дълго ще се разрази особено силна буря, а слънцето я заслепяваше с лъчите си, отразяващи се от вълните. Лодката й, с прибрано платно, се поклащаше току в началото на сянката, която хвърляше огромният вулкан. Единственият звук бе плясъкът на вълните срещу скалите.

Лара се изправи с треперещи колене и се хвана за мачтата, за да не падне. От дълбините на гъсто обраслите с растителност хълмове проблесна слънчев лъч, отразен в стъкло, но дори и без него тя знаеше, че я наблюдават.

— Отворете — извика тя.

Силен трясък разцепи въздуха. Лара изруга и видя срещу нея да лети огромен къс скала. Камъкът падна във водата на няколко метра встрани и я измокри до кости, а вълните почти обърнаха лодката.

Тя се показа от скривалището си на дъното и се изправи. Впи пръсти в мачтата и се постара да овладее страха си от заобикалящата я вода.

— Чуй ме, Ана! — Всеки друг итиканец би я уцелил с първия залп. Единствено принцесата първо би я изтезавала. — Ако не ти хареса онова, което имам да ти кажа, можеш да ме хвърлиш обратно в морето.

Нищо не помръдваше. Чуваше се само бученето на океана.

И тогава прозвуча тракане — портите към Еранал се отваряха. Лара си взе веслото и пое напред.

Когато лодката се удари в стъпалата на пристана я посрещна стена от познати лица с изписана по тях ярост. Не се възпротиви, когато Джор я измъкна от лодката за косата и ръбовете на каменните стъпала се впиха в пищялите й, докато той я влачеше нагоре и съскаше:

— Бих ти извадил сърцето веднага, но Ана заслужава да го направи сама.

Той метна на главата й торба, с което я лиши от зрение.

Отведоха я в двореца — звуците и миризмите бяха болезнено познати. Докато броеше стъпките си и завоите, Лара разбра, че я водят в залата на съвета. Някой, вероятно Джор, я ритна зад коленете, когато влязоха. Лара падна и удари длани в земята.

— Не ти липсва кураж, щом си дошла тук, това ти го признавам.

Дръпнаха торбата от главата й. Лара се изправи на крака и срещна погледа на Ана. Сърцето й се сви, когато видя жестокия белег, разсичащ лицето й от средата на челото до скулата. Цяло чудо беше, че не е изгубила окото си. Около нея стояха половин дузина войници, чийто вид подсказваше, че едва бяха успели да избягат от Южен пост. А на стената зад тях висеше голяма карта на Маридрина.

— Посочи ми една основателна причина да не ти прережа гърлото, предателска кучко.

Лара се насили да се усмихне.

— Това не беше много оригинално.

Върхът на нечий ботуш я уцели в ребрата и я събори. Тя притисна ръка към удареното място и хвърли мрачен поглед на Бабинка, собственичката на ботуша, преди да обърне глава към жената, която вземаше решенията тук.

— Няма да ми прережеш гърлото, защото Арен е пленник на баща ми.

Ана стисна зъби.

— Този факт не работи в твоя полза.

— Трябва да го освободим.

— Ние? — попита невярващо принцесата. — Баща ти е затворил Арен в двореца си във Венция, който — както съм сигурна, че знаеш — е непристъпна крепост, пазена от елита на маридринийската армия. Дори най-добрите ми хора не успяха да се промъкнат вътре. Всички до един загинаха. Но давай, кажи ми как точно би могла да ни помогнеш. Да не мислиш да съблазниш някого, за да те пусне вътре, курво?

Лара се взира в нея, докато Ана не отклони поглед. Надвисналата в залата тишина бе задушаваща.

Петнайсет години я бяха обучавали как да намери вход към едно непристъпно кралство.

Как да открива слабости и да се възползва от тях.

Как да унищожава враговете си.

Как да бъде безмилостна.

Беше родена за това.

Но Лара не продума, защото думите нямаше да убедят тези хора, които вярваха, — и с право — че е лъжкиня.

„Вдишай. Издишай.“

Тя се размърда.

Мъжете около Ана бяха калени в бой воини, но елементът на изненадата работеше в нейна полза. А и все пак ставаше дума за нея. Без повече да му мисли, Лара се завъртя, а ръцете и краката й се превърнаха в смъртен вихър, който обезоръжи войниците и ги натръшка по пода. Онези, които не паднаха, отстъпиха.

Ана й се нахвърли с крясък, но Лара уви крак около нейния и я събори, падайки с нея, стиснала шията на принцесата в мъртва хватка с една ръка и сграбчила ножа й с друга.

Над залата се спусна тишина. Войниците се изправяха и я гледаха с ново, значително уважение, макар обмисляха как да я обезоръжат.

Лара огледа всички присъстващи, като очите й се спираха на всеки поотделно, преди да освободи Ана. Принцесата се търколи настрани, запъхтяна и с шокиран поглед. Лара се изправи.

— Нуждаете се от мен, защото познавам враговете ни.

Бях отгледана от тях и те ме превърнаха в най-силното си оръжие — вече видяхте на какво съм способна. Те обаче не допуснаха, че най-силното им оръжие може да се обърне срещу тях. — А Лара не беше единственото оръжие, което бяха създали: имаше още десет млади жени, които й дължаха живота си, и тя възнамеряваше да ги накара да платят този дълг. — Нуждаете се от мен, защото аз съм кралицата на Итикана. — Лара се изви и метна ножа си. Видя как той се заби в картата точно върху Венция — и Арен. — Време е баща ми да бъде сразен!