Кралят на моста

17. АРЕН

АРЕН ЗАРЕЯ ПОГЛЕД КЪМ ЛЕГЕНА С ВОДА, КОЯТО бавно почервеняваше от кръвта, отмита от пръстите му. Неговата кръв. Кръвта на враговете му. Кръвта на народа му.

Водата затрептя, а той издърпа ръце от легена и ги избърса с парчето плат, оставено до него. Всеки сантиметър от тялото го болеше, особено ребрата, където огромният кучи син го беше уцелил с веригата. Бабинка го беше уведомила, че няма нищо счупено, но на мястото вече се беше образувала грозна синина и той знаеше от опит, че на следващия ден щеше да е още по-зле. Дори при това положение би изтърпял стократно по-силни болки, ако можеха да му помогнат да пристигне в Серит по-скоро. Двайсет минути по-рано. Десет. Пет. Да беше пристигнал миг по-рано, може би пак щеше да успее да спаси поне един от селяните, които бяха загинали днес.

— Призивът за събиране на съвета в Еранал бе пратен и отговорите дойдоха. До довечера всички ще пристигнат. Той се обърна и видя Джор да стои зад него с превързана главата — превръзката скриваше дълбоката рана, получена в днешната битка. Рана, която не друг, а Лара беше зашила. Сякаш по собствена воля очите на Арен се насочиха към жена му, която бе коленичила до един от ранените и изпълняваше инструкциите на Бабинка и нейните ученички. Косата й с цвят на мед бе потъмняла от кръв, дрехите й също, но вместо да накърни красотата й, това я караше да изглежда неукротима. Като боец. Преди по-малко от ден подобна мисъл би била нелепа.

Вече не беше.

Джор проследи погледа му и въздъхна дълбоко, когато видя кого съзерцава Арен.

— Вече разполага с неприятно много информация.

— Нямаше как.

— Това не значи, че нямаме проблем.

— Тя ми спаси живота.

Джор си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Нима.

— Бях повален и един от тях ме нападна в гръб. Тя му препречи пътя и му заби нож в сърцето. — Щом затвореше очи, Арен още виждаше Лара, притисната под тялото на проклетия амаридиец, как всичко бе потънало в кръв. Спомняше си как бе убеден, че кръвта е нейна. — Това не се връзва особено с теорията, че е дошла да ме убие, не мислиш ли?

— Може би иска лично да се погрижи — отвърна Джор, но не прозвуча много убедено.

Лара вдигна глава, сякаш бе доловила, че говорят за нея. Арен се извърна, преди погледите им да се срещнат, и очите му попаднаха на купчината убити амаридийци. Той бе дръпнал кучия син от нея и му беше прерязал гърлото, но мъжът вече беше мъртъв — ножът, който Лара бе намерила отнякъде, забит точно в сърцето.

Беше си казал, че е късмет. Но инстинктите му говореха друго.

— При всички положения трябва да засилим наблюдението над нея — натърти Джор. — Ако маридринийците разберат къде е и решат да дойдат да си я вземат, това момиче разполага с достатъчно сведения за моста, за да ни създаде сериозни проблеми.

— И какво предлагаш?

— Предлагам да направим нещо по въпроса. Не е изключено присъствието й тук да създаде повече неприятности, отколкото можем да си позволим. Понякога се случват злополуки. Змии пропълзяват в леглата на хората. Маридринийците едва ли биха могли да ни обвинят…

— Не.

— Тогава ще се преструваме, че е още жива. — Джор бе разбрал погрешно единствената дума, произнесена от Арен. — Ще накараме някой фалшификатор да пише писма от нейно име на баща й. Никога няма да разберат.

Арен се обърна към мъжа, който се бе грижил за него, откакто бе малко дете.

— Ще го кажа само веднъж. Няма да повтарям. Ако някой я нарани, ще плати за това с главата си. Важи и за теб, и за Астер, и за баба ми, която може би си въобразява, че не знам какво крои. Разбра ли ме?

Арен не дочака отговор, а се обърна и тръгна към погребалните клади, издигнати набързо край селото. Въздухът бе натежал от маслото, напоило дървата. Десетки тела, големи и малки, бяха наредени в няколко редици, а оцелелите стояха наоколо. Някои плачеха, а други се взираха в нищото.

Някой му подаде факла и Арен зарея поглед към пламъците.

Знаеше, че трябва да каже нещо, но каквито и думи да избереше да отправи към тези хора, които би трябвало — и се беше провалил — да пази, те щяха да прозвучат кухо и безсмислено. Не можеше да обещае, че случилото се никога повече няма да се повтори, защото щеше да се повтори. Не можеше да обещае отмъщение, защото дори нахлуването в Амарид да беше вариант за изтощената му армия, той не би паднал толкова ниско, че да избива цивилни само защото кралицата им е отмъстителна кучка. Можеше да им каже, че възнамерява да изпрати на въпросната кралица сандък, пълен с глави, заедно с овъглените останки на кораба, но какво значение имаше това? То нямаше да върне мъртвите от оня свят.

Затова не продума, а само се наведе напред, за да допре факлата до просмуканите с масло дърва. Пламъци облизаха дървесината, въздухът се нажежи и не след дълго носът му се изпълни с ужасната воня на горяща коса. Цвърчаща кръв. Печаща се плът. Стомахът му се обърна и той стисна зъби. Искаше да избяга, но се насили да остане на място.

— Корабите от Еранал пристигнаха — съобщи Джор. — Трябва да започнем да товарим оцелелите, иначе времето скоро ще ни попречи. — Сякаш за да потвърди думите му, една дъждовна капка падна на челото на Арен. После още една и още една.

— Дай им малко време. — Не можеше да откъсне поглед от една ридаеща майка, застанала прекалено близо до съскащите пламъци. Тази сутрин жената сигурно се бе събудила с мисълта, че довечера със семейството й ще са на път към Еранал и безопасността, а сега щеше да пътува сама.

— Арен…

— Дай им малко време, по дяволите!

Резкият му тон накара няколко глави да се обърнат към него и той се извърна и се отдалечи от кладите. Мина покрай ранените, които Бабинка и ученичките й подготвяха за пътуването, и продължи по пътеката към пещерата, където чакаха корабите.

Когато сви зад ъгъла, се намръщи на десетината трупа на амаридийски войници, наредени покрай пътеката, когато нещо привлече вниманието му — един мъж с амаридийски меч, забит в гърдите. Арен се върна и огледа труповете по-отблизо.

Неговите войници се биеха с мачететата и ножовете, които ползваха, за да си проправят път в джунглата, а широките остриета на тези оръжия оставяха характерни следи. Само че раните на тези мъже бяха причинени от тънките саби, които ползваха амаридийците, а в телата на неколцина бяха забити техните двайсетсантиметрови ножове.

Тези мъже бяха избити със собствените им оръжия.

Арен отстъпи няколко крачки назад, за да огледа по-добре местността. Очите му пробягаха по локвите кръв, които се смесваха с дъжда и се уголемяваха. Мъжете бяха убити от хора, които бяха срещнали по пътеката, а не от неговите подкрепления, които идваха след тях.

Но кои бяха тези хора? Цялата му почетна стража бе с него в селото, както и всички боеспособни цивилни.

По врата на Арен пробяга тръпка. Той сложи ръка на дръжката на ножа си и се завъртя. Погледът му срещна този на Лара, която стоеше на пътеката.

Очите й се приковаха в дръжката на оръжието и ръката му и тя вдигна вежда, но по причини, които Арен не би могъл да обясни, той не можеше да свали ръката си от ножа.

Лара бе убила онзи войник с амаридийски нож…

Но единственото видимо нараняване бе една синина на бузата й. Дори да оставеше настрана факта, че на маридринийските жени бе забранено да се бият, самата мисъл, че тя би могла да направи всичко това със собствените си ръце, беше напълно безумна — дори най-добрите бойци от армията му не биха се справили сами.

— Къде ще отидат? — Гласът й прекъсна мислите му.

— Има и по-безопасни места.

Арен се зачуди защо е така пестелив с информацията, при положение че Лара вече знаеше толкова много. Но беше едно тя да знае за моста, а съвсем друго — да разбере за Еранал.

„Без моста Еранал не може да оцелее — прошепна гласът на баща му в ухото му. — Итикана не може да оцелее. Пази моста.“

— Ако има по-безопасни места, защото не държиш там всичките си поданици?

Имаше практически съображения. Не беше възможно всички цивилни итиканци да живеят в Еранал през цялата година, но не тази причина сподели той с нея.

— Защото би било същото, като да ги държим в клетки. А моят народ е… свободен. — Думата заседна в гърлото му. Внезапно бе осъзнал за какво се беше борила майка му, и това осъзнаване му подейства като плесник през лицето. Защото Итикана представляваше просто един голям затвор, от който никой, роден в него, не можеше да избяга.

Лара притихна и наклони немигащо глава, сякаш отговорът му бе докоснал нещо дълбоко в нея и бе погълнал цялото й внимание.

— Тази свобода има доста висока цена.

— Свободата винаги има цена.

Колко по-висока би могла да бъде цената на това да пусне народа си да обикаля света?

— Да. — Тя произнесе тази дума с мъка и поклати глава, а погледът й се насочи към труповете край пътеката.

Арен я наблюдаваше, търсеше по лицето й издайнически знаци, че е била замесена в смъртта им, но съзираше единствено размисъл.

— По-добре да тръгваш към пещерата. Лодките чакат.

Лара откъсна очи от труповете и пое към него, безшумна като итиканка по хлъзгавия склон. Сърцето му пропусна един удар и после заби по-бързо в ритъма, с който влизаше в битка или се надбягваше с бурята. Това бе ритъмът на тръпката, която Арен бе търсил през целия си живот, макар да знаеше, че не бива.

Лара спря пред него. Косата й се бе измокрила от дъжда и един кичур бе залепнал за бузата й. Наложи му се да впрегне цялото си самообладание, за да не посегне да го отметне.

— След като натоварим корабите, трябва да замина за… една среща. Ти ще останеш при баба ми, докато се върна да те взема.

Лара се намръщи, но вместо да започне да спори, вдигна ръка и я сложи върху неговата. Кожата й гореше като от треска. После тя натисна с изненадваща сила ръката му и ножът влезе обратно в ножницата.

— Ще чакам на брега. — Тя прескочи безмълвно една локва и продължи надолу по пътеката към плажа.