Кралят на моста

1. ЛАРА

ЛАРА ОПРЯ ЛАКТИ НА НИСКАТА СТЕНА ОТ пясъчник, приковала поглед в сияещото слънце, което се спускаше над далечните планински върхове — между нея и планините нямаше нищо друго освен нажежени пясъчни дюни, скорпиони и по някой случаен гущер. Никой не можеше да прекоси пустинята без здрава камила, достатъчно провизии и доста късмет.

Не че не се беше изкушавала да пробва, и то неведнъж.

Във въздуха проехтя гонг — звукът отекна из лагера. Същият гонг я беше призовавал на вечеря всеки ден през последните петнайсет години, но тази вечер звукът я разтърси като биенето на боен барабан. Лара си пое дълбоко дъх, за да успокои опънатите си нерви, обърна се и пое с отмерена крачка през тренировъчната площадка към извисяващите се палми. Полите на розовата й рокля шепнеха около краката й. Единайсетте й полусестри също се бях запътили натам, всяка облечена с различна рокля, в цвят, внимателно подбран от наставничката по естетика, така че да подчертава чертите им. Лара ненавиждаше розовото, но никой не я беше попитал за мнението й.

След петнайсет години в лагера тази вечер щеше да е последната за сестрите и наставникът по медитация им беше наредил да прекарат последния час преди вечерята на някое любимо място, където да размишляват за нещата, научени досега, и всичко, което биха могли да постигнат с тях.

По-точно всичко, което би могла да постигне една от тях.

Ароматите на оазиса обгърнаха Лара, понесени от лекия бриз. Аромати на плодове и зеленина, на жар и печащо се месо и най-вече на вода. Скъпа, безценна вода. Лагерът бе построен до един от малкото потоци в центъра на Червената пустиня, далеч от пътищата, по които се движеха керваните. Беше изолиран. Таен.

Точно такъв го искаше баща й, кралят на Маридрина. Според онова, което бе чувала за него, баща й беше човек, свикнал да получава желаното по един или друг начин.

Лара спря в края на площадката и прокара стъпала по прасците си, за да свали праха от тях, преди да обуе изящните сандали с високи токчета, на които продължи така уверено, сякаш носеше бойни ботуши.

Трак, трак, трак. Токчетата отмерваха трескавия ритъм на сърцето й, докато вървеше по настланата с мозайка пътека и прекосяваше мостчето над потока. Освен ромоленето на водата, до ушите й достигнаха още звуците на струнни инструменти. Музикантите бяха пристигнали заедно със свитата на баща й, за да осигурят развлеченията за вечерта.

Лара се съмняваше, че ще се върнат.

По гърба й се плъзна капка пот. Калъфът със скрит в него нож от вътрешната страна на бедрото й вече се беше навлажнил.

„Няма да умреш тази вечер — каза си тя наум. — Не и тази вечер.“

Лара и сестрите й се събраха в центъра на оазиса — двор, ограден от потока, който го превръщаше в островче от зеленина. Поеха към огромната маса с копринена покривка, натежала от сребърните прибори за дванайсетте или повече ястия, които чакаха да бъдат поднесени. Слугите, до един неми, стояха зад тринайсетте стола, наредени около масата, приковали погледи в краката си. Когато жените приближиха, слугите дръпнаха столовете и Лара седна, без да поглежда назад, сигурна, че розовата възглавница на стола е точно под нея.

Никоя от сестрите не продума.

Лара усети нечия ръка да стиска нейната под масата. Позволи на очите си да хвърлят бърз поглед наляво и да срещнат за миг тези на Сарина, преди да се приковат в чинията пред нея. Дванайсетте момичета до едно бяха дъщери на краля, всяко на двайсет години, всяко — родено от различна съпруга. Лара и полусестрите й бяха доведени на това тайно място, за да бъдат обучени по начин, по който не бе обучавано нито едно маридринийско момиче досега. Обучение, което вече бе завършено.

Стомахът на Лара се сви и тя пусна ръката на Сарина. От допира до кожата на сестра й, толкова хладна и суха в сравнение с нейната, й призля.

Гонгът удари отново и музикантите спряха да свирят, а момичетата се изправиха. Миг по-късно се появи баща им — сребристите му коси проблясваха под светлината на лампите, докато вървеше по пътеката към тях, а лазурносините му очи имаха същия цвят като тези на всяко от дванайсетте момичета. Потта се стичаше по краката на Лара на ручейчета, докато съзнанието й, тренирано в продължение на години, поемаше всички подробности. Индигово синьото на куртката му. Износената кожа на ботушите. Мечът, затъкнат в колана му. А когато се обърна, за да заобиколи масата — и беглия намек за острие, скрито на гърба под куртката.

Когато той седна, Лара и сестрите й също заеха местата си, без да издадат и звук.

— Дъщери мои. — Сайлъс Велиант, кралят на Маридрина, се облегна назад и се усмихна, докато чакаше опитвачът на храна да кимне.

После отпи дълга глътка вино. Всички последваха примера му, но Лара почти не усети вкуса на тъмночервената течност, която преглътна.

— Вие сте най-ценните ми притежания — каза кралят и вдигна чашата си с вино. — От двайсетте ми наследници, доведени тук, само вие оцеляхте. Фактът, че го направихте и че процъфтяхте, е постижение, защото обучението, на което бяхте подложени, би било изпитание и за най-силните мъже. А вие не сте мъже.

Именно въпросното обучение попречи на Лара да присвие очи срещу баща си. То я спря да изрази каквато и да било емоция.

— Вие бяхте доведени тук, за да отсъдя коя от вас е най-силна. Коя от вас ще бъде моето острие в мрака. Коя от вас ще стане кралица на Итикана. — В очите му имаше толкова съчувствие, колкото и в тези на някой от скорпионите в пустинята. — Тук сте, за да отсъдя коя от вас ще срине защитата на Итикана и ще отвори пътя на Маридрина към предишната й слава.

Лара кимна. Същото сториха и сестрите й. Нямаше никакви очакване. Не и за избора на баща им. Изборът бе направен преди дни — Мерилин седеше в другия край на масата, златистата й коса беше сплетена на плитка, увита около главата й, и носеше рокля от ламе, отиваща на косата й. Мерилин бе очевидният избор — остроумна, грациозна, красива като изгрев… и неустоима като залез.

Не, очакването беше за последствията от този избор. Вече беше решено коя от тях ще бъде предложена на престолонаследника — сега вече крал — на Итикана. Това, което все още не се знаеше, бе какво щеше да стане с останалите момичета. Всички те имаха кралска кръв — тя все трябваше да струва нещо.

Предишните две нощи всички сестри, включително Мерилин, се бяха събирали на купчина възглавници и бяха обсъждали каква ще бъде съдбата им. Чудеха се за кого от везирите на краля може би щяха да ги омъжат. В кои други кралства може би щяха да ги изпратят като невести. Нито бъдещият жених, нито кралството имаха значение. Момичетата се вълнуваха единствено от факта, че щяха да са свободни да напуснат това място.

През тези дълги нощи Лара бе оставала встрани и не бе участвала в разговора. Вместо това бе наблюдавала сестрите си. Беше ги обичала. Беше запомняла колко често се е карала с тях — толкова, колкото и ги беше прегръщала. Усмивките им. Очите. Начинът, по който, дори след като пораснаха, се сгушваха една в друга като кученца, току-що отнети от майка им.

Защото Лара знаеше нещо, което останалите не знаеха: баща им възнамеряваше само една от дъщерите му да напусне лагера. И това щеше да е бъдещата кралица на Итикана.

Поставиха пред нея блюдо със салата, гарнирана със сирене и ярки плодове, и Лара започна да яде механично. „Ще живееш, ще живееш, ще живееш“, повтаряше си тя.

— От незапомнени времена Итикана държи в мъртва хватка търговията по тези земи, издига и сваля кралства като някакъв мрачен бог. — Баща им ги гледаше с блеснали очи. — Баща ми, неговият баща и неговият баща преди това се мъчеха да пречупят Кралството на Моста. Опитваха с наемни убийци, с война, с блокади, с всичко, което имаха на разположение. Но на никого от тях не му хрумна да използва жена.

Той се усмихна коварно.

— Жените в Маридрина са мекушави. Слаби са. Не са годни за нищо друго, освен да поддържат домакинство и да отглеждат деца. С изключение на вас дванайсетте.

Лара не мигна. Никоя от сестрите й не трепна и за момент тя се зачуди дали баща им осъзнава, че всяка от тях се изкушава да го намушка в сърцето заради обидните му думи. Сигурно знаеше, че са способни да го направят.

Баща й продължи:

— Преди петнайсет години кралят на Итикана пожела да му дам една от вас за жена на сина му като данък. Като заплащане. — Устните му се извиха в подигравателна усмивка. — Кучият син е мъртъв от година, но синът му си поиска дължимото. И Маридрина е готова да му го даде.

Погледът му се обърна към Мерилин, после към слугите, които пристъпиха напред, за да раздигнат остатъците от салатата.

Лара долови движение в сгъстяващите се сенки. Усети присъствието на войниците, които баща й бе довел със себе си. Слугите отново се появиха, понесли димящи купи със супа — във въздуха се разнесе ароматът на канела и праз.

— Алчността на Итикана, нейната надменност и презрението й към вас ще предизвикат падението й.

Лара позволи на погледа си да се отклони от лицето на баща й и да се спре на всяка от сестрите й. Въпреки цялото обучение, въпреки че знаеха всичко за плановете му, той не възнамеряваше да остави нито една от тях — с изключение на избраницата — жива, след като вечерята приключеше.

Супата бе сервирана и сестрите й зачакаха опитвачът на храна на баща им да изяде първата хапка и да кимне. После си взеха лъжиците и покорно започнаха да ядат.

Същото направи и Лара.

Баща им вярваше, че острият ум и красотата бяха най-важните качества на избраницата. Че тя ще е момичето, показало най-добри умения в битките и стратегиите. Че ще е момичето с най-голям талант в спалнята. Мислеше си, че знае кои са най-важните качества… но бе забравил едно.

Сарина се вцепени до Лара.

„Съжалявам“, прошепна безмълвно Лара на сестрите си.

Тялото на Сарина се загърчи.

„Моля се всички вие да получите свободата, която заслужавате.“

Лъжицата излетя от ръката на Сарина и профуча през масата, но никое от останалите момичета не забеляза. Никое от тях не се вълнуваше от случващото се. Защото всичките се давеха, по устните им избиваше пяна, а телата им се гърчеха, докато се мъчеха да си поемат дъх, но една по една падаха напред, назад и настрани. Накрая всички замряха неподвижни.

Лара остави лъжицата си до празната купа и хвърли поглед на Мерилин, чието лице бе паднало в купата й. Изправи се, заобиколи масата, повдигна главата на сестра си и внимателно избърса супата, преди да положи челото и върху масата. Когато вдигна поглед, видя, че баща й е станал на крака, пребледнял и извадил наполовина меча си от ножницата. Войниците, досега скрити в сенките, се втурнаха напред и обградиха изпадналите в паника слуги. И всички до един се втренчиха в нея.

— Сбъркахте в избора си, татко — обяви Лара, изправила високо глава срещу своя крал. Прикова очи в него и позволи на тъмната, трескава, егоистична част от себе си да изпълзи на повърхността и да го измери с поглед. — Аз ще стана кралица на Итикана. И аз ще предизвикам падението на Кралството на Моста.