Кралят на моста

13. АРЕН

ВИТЕКС ВЪРВЕШЕ НА ЗИГЗАГ МЕЖДУ ГЛЕЗЕНИТЕ НА Арен и мъркаше, очевидно решен да не спира да търси внимание, въпреки че Арен го пренебрегваше от поне десет минути.

Почти празната страница на бюрото го изнервяше, златните й ръбове проблясваха на светлината на лампата. Беше стигнал до официалния поздрав към крал Сайлъс Велиант, владетел на Маридрина, но не знаеше как да продължи. Отначало бе решил да удовлетвори молбата на Лара и да пише на баща и, за да го увери, че дъщеря му е жива и здрава. Сега обаче, докато стискаше писалката, от която след миг щеше да капне мастило върху скъпия пергамент, Арен осъзна, че не знае какво да каже.

Причината беше най-вече че Лара си оставаше загадка за него. Беше се опитал да научи повече за нея по време на ужасната игра на карти и след като тя му бе разказала как е била отнета от майка си, му беше станало ясно, че дори да шпионира, не го прави от любов към баща си. Това обаче не значеше, че е невинна. Вярност можеше и да се купи, поне до известна степен, а на Сайлъс не му липсваха средства.

Раздразнен от омагьосания кръг, в който се въртяха мислите му, Арен захвърли писалката. Взе кутията с хартия за писма и издърпа фалшивата преграда, под която се криеше тайно чекмедже, чиято цел бе да пази разни документи от любопитни очи. Пъхна вътре недовършеното писмо до бащата на Лара. Щеше да го допише, когато се увереше, че действително може да гарантира за безопасността и здравето й.

Той потупа котката по главата, изгони я и пое по коридора. Илай, който лъскаше сребърни прибори, вдигна глава, когато го чу да приближава.

— В казармата ли отивате, Ваше Величество?

Изкушението да избяга в казармата, където можеше да седне край огъня с войниците си, да пие и да играе истински комар, беше толкова силно, че чак го заболя, но ако го направеше, щеше да предизвика въпроси защо не прекарва нощите си с новата си жена.

— Не, ще се разходя до скалите.

— Ще оставя запалена лампа, Ваше Величество. — Момчето се върна към работата си.

Арен излезе, без да взема фенер, и тръгна по тясната пътека, водеща до място, където голата скала надвисваше над морето. Далеч долу вълните се разбиваха в черния камък, оттегляха се и отново се втурваха напред, за да се забият в Среден пост като неуморим, неспирен чук. Яростният, но някак успокояващ звук изпълни ушите на Арен, когато той зарея поглед към спусналия се над скалата мрак.

След малко се отпусна назад със стон и легна на земята, а водата, събрала се в цепнатините, се просмука в дрехите му. Гледаше небето — мозайка от звезди и облаци. Нищо не нарушаваше блясъка им — гражданите на Итикана знаеха, че не бива да рискуват със светлината през междинния сезон, когато бурите спираха да пазят Итикана и страната му биваше принудена да разчита на стомана, разум и потайност.

Щеше ли това някога да се промени? Беше ли възможно?

До гърдите му прошумоля хартия — страниците от писмото, което го бе накарало да потърси компанията на Лара тази вечер. Писмото съдържаше заповед за екзекуция.

Две петнайсетгодишни момичета бяха откраднали лодка, очевидно в опит да избягат от Итикана. Според наученото от приятелите им, бяха планирали да поемат на север, към Харендел.

Заповедта за екзекуция бе за тях. Обвинението: държавна измяна.

На цивилните граждани на Итикана бе забранено да напускат страната. Само добре обучените шпиони имаха право да пътуват в чужбина, винаги със заповедта да отнемат собствения си живот, ако ги хванат, но да не разкриват тайните на Итикана. Единствено професионалните войници в армията му познаваха всички входове и изходи на моста, но беше невъзможно защитните системи да се опазят в тайна от жителите на островите и всички знаеха за Еранал. Точно поради тази причина всеки цивилен, хванат в опит да напусне страната, се наказваше с камшик. Тези, които успееха да избягат, се преследваха.

А ловците от Итикана винаги улавяха плячката си.

Петнайсет. Арен стисна зъби, щом усети как в гърлото му се надига жлъчка. В доклада не се обясняваше защо момичетата се бяха опитали да избягат. Нямаше нужда. Бяха на петнайсет и бяха получили първото си военно назначение. Това щеше да е първият им Прилив на войната и нямаше да имат избор — щеше да се наложи да се бият. Вместо да го направят, те бяха рискували живота си, за да избягат. Да намерят друг път. Друг живот.

А сега той трябваше да даде заповед за екзекутирането им.

Родителите му рядко се бяха карали, но този закон бе довел до викове и затръшнати с такава сила врати, че двамата с Ана бяха слушали скандала със страх майка им да не получи някой от пристъпите си и той да я убие — да спре сърцето й и то никога да не забие отново. Арен затвори очи и чу ехото на крясъците й по баща им:

— Живеем в клетка, в затвор, който сами сме построили. Защо не можеш да го видиш?

— Така защитаваме народа си! — бе извикал баща му в отговор. — Ако свалим защитата, с Итикана е свършено. Ще ни разкъсат на парчета, за да завземат моста.

— Не може да си сигурен. Може и да е различно, ако се постараем.

— Нашествениците, които ни нападат всяка година, твърдят друго, Делия. Само така можем да опазим Итикана жива.

Както винаги при тези скандали тя прошепваше:

— Оцеляването не е същото, като да живееш истински. Хората заслужават повече.

Арен тръсна глава, за да прогони спомена. Той обаче не изчезна, а продължи да го тормози.

Ако на жителите на кралството се позволеше да пътуват, тайните на Итикана несъмнено щяха да излязат на бял свят. Арен го знаеше. Но ако Итикана сключеше здрави съюзи с Харендел и Маридрина, последствията от това изтичане на тайни щяха да са много по-приемливи. Ако флотовете на тези две държави помагаха за защитата на моста, някои итиканци поне щяха да получат възможност да си изградят бъдеще извън армията. Да заминат и да се образоват. Да донесат това ново знание у дома и да го споделят с други. А на него нямаше повече да му се налага да подписва смъртните присъди на деца.

Само че по-старото поколение бе категорично против подобен ход. Цял живот, прекаран в битки, бе настроил хората срещу чужденците, беше ги изпълнил с омраза. Ето защо Арен се нуждаеше от Лара, за да накара местните да погледнат на маридринийците като на приятели, а не врагове. Да ги убеди да се борят заедно за едно по-добро бъдеще, независимо от рисковете.

Защото при сегашното положение… Това не можеше да продължи вечно.

Той извади писмото от джоба си, накъса го на парченца и ги пусна да се понесат по вятъра към открития океан.

От храсталака наблизо се чу шум и Арен скочи на крака с меч в ръка. От храстите изскочи Илай. Момчето спря задъхано и каза:

— Кралицата, Ваше Величество. Има нужда от помощта ви.