Кралят на моста

38. АРЕН

— ДАНО ДА ИМАШ ДОБРО ОБЯСНЕНИЕ ЗА ТОВА изпълнение — каза Арен през зъби, докато я носеше по коридора. — Защото изобщо не ти вярвам, че припадна.

— Трябва да поговорим — каза тя шепнешком, с което потвърди подозрението му.

Той ритна вратата към тяхната стая и отпрати с жест шокираните слуги, стекли се в стаята след него.

— Много дълго стоя на крака.

После затвори вратата с лакът и Лара стъпи на крака в мига, в който резето хлопна.

— Имаме само няколко минути — рече тя. — Затова слушай внимателно. Баща ми се е съюзил с Амарид.

Мълчание.

— Итикана има шпиони и в двете кралства, Лара, и никой от тях не е докладвал дори за намек за съюз между Маридрина и Амарид. Всъщност казват точно обратното.

— Да, точно в това иска да те убеди баща ми.

Арен я изслуша безмълвно, докато тя му обясняваше връзката между нападенията около Среден пост, маридринийското вино, нелегално пренесения рубин и корабите, които Амарид строеше с пари от същите тези рубини. Поредица от подробности и съвпадения, които би могъл да сметне за незначителни, ако не беше фактът, че той знаеше защо Лара е изпратена в Итикана. Знаеше, че крал Сайлъс е негов враг.

— А и корабите, които се появяват около Среден пост. Онзи с аристократката… — Тя замълча. Колебаеше се. — Аристократката е само за параван на войниците. Знаеш, че ме търси.

Тук Арен я прекъсна.

— Разбира се, че те търси, Лара, защото без теб кроежите му, съюзът с Амарид, всичко, което планира, отива на вятъра.

— Но…

Арен я стисна за раменете.

— Без теб той няма нищо.

Лара не го беше предала — Арен вярваше в това. Вярваше й, беше готов да й повери сърцето си, народа си и моста. Но трескавият блясък в очите й пося семето на съмнението в душата му.

— Сигурна ли си, че не си му казала нещо в писмата си?

Лара срещна погледа му, без да мигне.

— Сигурна съм. Точно както съм сигурна, че в момента той създава ситуация, в която няма да му трябвам аз, за да превземе моста. Ще го направи със сила.

Арен въздъхна дълбоко и каза:

— Лара, това го е опитвал и преди. Опитвал е и се е провалял, претърпявайки катастрофални загуби. Маридринийците помнят какво е да се озоват срещу коработрошачите ни. Да видят другарите си да се давят, да се блъскат в скалите, да ги разкъсват акули. Сайлъс може да наеме колкото амаридийски кораби иска — твоят народ не желае да води тази война.

— Защо мислиш, не ги оставя да гладуват?

Кръвта му внезапно изстина.

— За да се опита да ме принуди да спра да търгувам с Валкота.

Лара бавно поклати глава.

— Това е последното, което цели. Баща ми не иска Итикана да му е съюзник. Иска да му бъдеш враг. — Очите й блестяха от непролети сълзи. — И успя. Превърна те в злодея, който мъчи Маридрина, и съвсем скоро ще дойде, за да пролее кръвта ти.

Още докато думите се изливаха от устата на Лара, Арен разбра, че са истина. Че въпреки всичките му усилия, въпреки всичко, в което бе мечтал да превърне Итикана, войната бе дошла на прага му. Той се освободи от Лара и сграбчи таблата на леглото, което деляха. Дървото простена в ръката му.

— Ще можеш ли да опазиш Итикана и от двете страни? — Гласът на Лара бе тих и мек.

Той кимна бавно.

— Тази година — да. Но очаквам загубите ни да са катастрофални. И двете кралства имат много повече войници, които могат да си позволят да изгубят, за разлика от нас.

Какви варианти имаше? Най-сигурният начин да спре Сайлъс бе да се съюзи с Валкота, но това щеше да съсипе Маридрина. Сънародниците на Лара щяха да измират с хиляди — дали от глад, дали от вражеско оръжие. Щяха да бъдат погубени невинни хора. И всичко това заради алчността на един човек. Но ако постъпеше иначе, това щеше да бъде краят на Итикана, освен ако Харендел не се намесеше, което беше малко вероятно, ако се съдеше по досегашното поведение на това кралство.

— Няма решение — каза той.

Мълчание.

— Прекъсни търговията с Валкота. — Думите на Лара бяха толкова тихи, че той едва ги чу. — Опитай се да подкопаеш подкрепата за войната с Маридрина. Превърни Итикана в герой.

— Ако скъсам отношения с Валкота и използвам ресурсите си, за да вдигна блокадата им срещу Маридрина, това ще ни удари в печалбите, и то силно. Итикана се нуждае от парите, които Валкота оставя в Южен пост, за да оцелее. Да не говорим че сигурно ще последва ответен удар. Искаш да рискувам всичко това заради едно предположение? И то основано на съвпадения?

— Да.

Мълчание.

— Арен, ти ме доведе тук, защото вярваше, че хората трябва да опознаят Маридрина, за да може между страните ни да се установи мир. За да могат да видят Маридрина като съюзник, а не като врага от миналото. — Гласът й бе задавен. — Това важи и за двете страни. И Маридрина трябва да види Итикана като съюзник. Като приятел.

Раменете на Арен се превиха.

— Дори ако се съглася с теб, Лара, никога няма да убедя съвета да ме подкрепи. Те вярват, че сме си купили мира с Маридрина — че сме дали на баща ти каквото е искал, и той няма причина да ни напада. Няма да рискуват да загубят печалбите, които ни носят валкотанците, заради предположението, че баща ти може да ламти за нещо повече.

— Тогава може би е време да им кажеш истината за мен. Може би това ще е достатъчно доказателство колко е сериозна ситуацията, в която се намираме.

Арен усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Не мога.

— Арен…

— Не мога, Лара. Репутацията на итиканците, че са жестоки, не е съвсем незаслужена. Ако открият, че си шпионка… — Устата му бе пресъхнала като пустиня. — Екзекуцията ти няма да е бърза.

— Така да бъде.

— Не. — Той прекоси разстоянието, което ги делеше с три крачки, взе я в обятията си и притисна устни към косата й. — Не. Отказвам да те предам, за да те убият. По-скоро ще ги оставя да ме хвърлят в морето, отколкото да се съглася с това. Обичам те твърде много.

И тъй като Арен знаеше, че тя е достатъчно храбра, за да се жертва, независимо дали той бе съгласен, или не, добави:

— Ако научат истината за теб, последното, което ще искат да направят, ще е да помогнат на твоя народ. Ще ме принудят да се съюзя официално с Валкота и онова, което ще последва… Не съм сигурен, че Маридрина ще оцелее.

Раменете й се разтресоха и от гърлото й се разнесе стон.

— Невъзможно е. Невъзможно е да спасим и двете държави. Винаги е било така.

— Може би не. — Арен я бутна към леглото. — Искам да останеш тук и да продължиш да се преструваш, че ти е зле.

Лара избърса сълзите си.

— А ти какво ще правиш?

Той спря с ръка на дръжката на вратата и се обърна да погледне съпругата си.

— Баща ти те изпрати в Итикана с цел. И се провали. Но аз също те доведох тук с цел, Лара. И мисля, че е време да проверя дали гамбитът ми е сработил.

Тя не направи опит да го спре и Арен излезе. Дългите му крака го понесоха по коридора, докато репетираше думите си. Те съставяха реч, изнасяна безброй пъти, която сега обаче щеше да послужи за друга цел. Когато стигна до залата, Арен извади ключа си, отвори вратата и влезе.

Разговорите секнаха и Ана каза:

— Бабинка прати съобщение. Сезонът на бурите е приключил. Започва Приливът на войната.

Присъстващите в залата се размърдаха, събраха се на групички — всички командири и заместниците им искаха да се приберат, да се подготвят да отблъснат враговете, които и да бяха те. Да приключат със срещата.

Но Арен още не беше приключил с тях.

— Има още един въпрос, който трябва да обсъдим — заяви той с тон, който накара всички глави да се обърнат към него. — Или по-точно въпрос, с чието обсъждане трябва да свършим. Става дума за страданията на народа на Маридрина.

— Какво има да се обсъжда? — попита Астер и се засмя. Мара му пригласи. — Сами си ги навлякоха.

— Както и ние.

Усмивката на Астер се стопи.

— Преди петнайсет години Итикана подписа мирен договор с Маридрина и Харендел. Договор, който и двете кралства спазват, и никое от тях не е нападало територията ни оттогава. Условията по договора ни с Маридрина се изпълняват до последното. Именно благодарение на тези условия се сдобих с прелестната си съпруга, а ние намалихме разходите на Маридрина за стоките, транспортирани през моста.

— Предполагам, че ни казвате това с цел, Ваше Величество — обади се Мара.

— Условията са изпълнени — прекъсна я Арен, — но въпросът за духа на сделката между двете ни държави остава неизяснен. Дали сделката, както командир Мара обясни така красноречиво, е по същество търговско споразумение, според което Итикана плаща на Маридрина за мира? Или е съюз, според който кралствата ни се възползват от условията в договора, за да изградят връзки, отиващи по-далеч от обмена на стоки, услуги и пари?

Никой не проговори.

— Хората в Маридрина гладуват. Обработваемата земя в страната е малко и повече от половината пустее, защото няма кой да я обработва. Богатите внасят това, от което се нуждаят, но останалите? Останалите гладуват. Изпадат в отчаяние. А междувременно ние, техните така наречени съюзници, въртим търговия с враговете им, защото валкотанците плащат най-щедро. Стоим и не правим нищо, докато валкотанските кораби спират достъпа на Маридрина до стоманата, за която са платили. Нищо чудно, че там наричат договора пълен фарс.

— Това, което се случва в Маридрина, е по вина на Сайлъс — изтъкна Ана. — Не наша.

— Така е. Но с какво сме по-добри от него, ако просто стоим и гледаме как измират невинни деца, при положение че имаме властта да ги спасим? Сайлъс не е олицетворение на цялото си кралство, както и аз не съм олицетворение на моето, и никой от нас не е безсмъртен. Има и по-голяма картина.

— Какво точно предлагаш, Арен? — попита безстрастно Ана.

— Предлагам Итикана да изиска Валкота да вдигне блокадата. И ако откажат, ще им спрем достъпа до Южен пост. Предлагам да докажем, че сме съюзници на Маридрина.

Всички в залата заговориха едновременно. Гласът на Астер бе най-силен:

— Това звучи като нещо, което жена ви би казала, Ваше Величество.

— Нима? — Арен изпепели Астер с поглед. — Откога настоявам да сключим съюзи и с други държави, за да имат сънародниците ни възможности, различни от воюването? За да можем да превърнем Итикана в нещо повече от армия, която с нокти и зъби брани моста си? Колко дълго настояваше за същото и майка ми преди мен? Лара не би казала подобно нещо.

Всъщност би го направила, защото преди той се бе грижил единствено за защитата на Итикана. Бе мислил само за ползите, които Итикана би извлякла от един съюз. А сега Арен виждаше и двете гледни точки и вярваше, че това го прави по-добър човек.

— Но за да сключим съюз, който би дал тези възможности на сънародниците ни, не можем просто да вземаме. Трябва и да даваме в замяна. Ето защо страданията на маридринийците ни предоставят шанс да покажем колко струваме. Колко струва Итикана.

— Това заповед ли е? — Астер изплю думите. — Заповед да рискуваме живота на децата си, без да имаме думата?

Ако Арен можеше да издаде заповед, щеше да го направи — не за друго, а за да понесе отговорност, в случай че ситуацията не се развиеше както трябва. Но не по този начин се вършеха нещата в Итикана.

— Ще гласуваме.

Последваха бавни кимания, а майката на Емра каза:

— Добре тогава. Кой е „за“?

Самата тя веднага вдигна ръка, следвана от Емра и четирима от по-младите командири. С гласа на Арен ставаха седем, а той се нуждаеше от девет. Това бе една от причините да не желае Лара да се върне с него. Ако броят на гласовете бе нечетен, нямаше как да се стигне до равен вот. А и ако тя отсъстваше, нямаше как някой да я обвини за резултатите от гласуването.

Неколцина от по-възрастните командири, включително Астер, отстъпиха назад, клатейки глави. Но Арен едва не падна от изненада, когато Мара вдигна ръка. При вида на шока му командирът на Северен пост каза:

— Само защото подлагам решенията ти на съмнение, не значи, че не вярвам в теб, момче.

Единственият човек, който още не бе дал гласа си, бе сестра му.

Ана прокара пръст по Южен пост, свъсила вежди.

— Ако го направим, това ще бъде краят на отношенията ни с Валкота. Което ще значи война за Итикана.

Арен сведе поглед към макета на кралството си.

— Итикана воюва открай време и какво сме спечелили от това?

— Живи сме. Имаме Моста.

— Не мислиш ли, че е време за нещо повече?

Ана не отговори и по гърба на Арен потече пот, докато чакаше близначката му да даде гласа си. Чакаше да види дали ще може да обърне гръб на недоверието си към Лара и Маридрина.

Дали ще рискува да му даде шанс, да му се довери. Дали ще се бие редом с него така, както бе правила винаги досега.

Ана погали с обич острова си за последен път и кимна.

— Много отдавна се заклех да се бия до теб, независимо какви са шансовете ни за победа. Нещата не са се променили. Брой и Южен пост.