Кралят на моста

22. ЛАРА

ЛОДКИТЕ КАТО ЧЕ ЛИ ПОЧТИ НЕ ДОКОСВАХА ВОДАТА, носейки се все по-навътре с платна, издути от силния северен вятър. Сърцето на Лара се беше качило в гърлото й, но след като бе преборила гаденето, можеше да разглежда моста, който лодките следваха на юг. Забеляза няколко съгледвачи на покрива и отблясъци от далекогледи откъм островите от двете му страни.

— След колко време ще стигнем Аела? — над вика тя вятъра.

— Скоро — отвърна Арен. — Най-близките отряди от Среден пост вече са пристигнали.

Времето сякаш едновременно се влачеше и летеше. В ума й се въртяха хиляди подробности, дори и след като сърцето й заби с бързия, отсечен ритъм, в който биеше винаги преди битка. „Ти не отиваш да се биеш — напомни си тя. — Тук си, за да гледаш и слушаш, докато помагаш на лечителките, нищо повече.“ Думите не успяха да заличат трепетното й очакване.

След малко заобиколиха една огромна карстова колона от варовик и всички итиканци извадиха маските от коланите си и си ги сложиха. Разкопчаха ножниците на оръжията си. Обърнаха погледи в една посока.

И тогава Лара го видя.

Корабът беше по-голям от всички плавателни съдове, които някога бе зървала — огромно тримачтово чудовище, високо колкото самия мост. Тя видя амаридийския флаг и безчет войници, щуращи се по палубата. Пет-шест дълги лодки се движеха зад кораба към тясна плажна ивица, на която в момента се водеше битка. Пясъкът бе напоен с кръв.

Лара бързо откри причината амаридийците да изберат Аела, наред със сравнително удобното място за акостиране на пясъчния плаж. На западния край на острова имаше колона, подпираща моста, който тук минаваше над земята, преди отново да се проточи над океана. Щом итиканците се биеха толкова ожесточено, за да запазят контрола си над острова, значи в основата на колоната имаше вход.

— Колко хора има на кораба?

— Четиристотин — отвърна Джор. — Може би малко повече.

— А ние колко сме?

Никой не продума.

Арен я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Виждаш ли онази редица скали и дървета? — посочи той. — Ще те изведем с лечителките отвъд тази линия. Ще стоиш там и ще помагаш на ранените, които ти носим, ясно ли е?

— Да.

Той стисна по-силно ръката й.

— Дръж си качулката над лицето, за да не те познаят амаридийците. И ако нещата се развият зле, тръгни с останалите лечителки. Те знаят накъде да отстъпят.

Лара не се съмняваше, че отстъплението ще е към моста. Само че не си струваше Арен да загуби живота си заради тази информация.

Ритъмът на сърцето и вече не беше равномерен, а див и необуздан като звяр.

— Не допускай нещата да се развият зле — прошепна тя. — Трябва да спечелиш битката.

Арен обаче вече раздаваше заповеди.

— Потопете лодките. Останалите — към брега!

Лодките минаха от двете страни на огромния кораб и въздухът се изпълни със стрели, летящи и в двете посоки. Арен опря коляно в дъното на лодката до тази на Лара и изпразни целия си колчан в гърбовете на амаридийците, които тъкмо се качваха в други съдове. Във водата заваляха трупове. Лара я засърбяха ръцете да грабне оръжие и да се хвърли в битката, но се насили да остане в лодката, свита и уплашена, и да потреперва всеки път, когато някоя стрела уцелеше дебелото дърво.

После отминаха кораба.

Четири от итиканските лодки се отклониха от групата и поеха след вражеските съдове, пълни с войници, които се бяха насочили към брега. Щом ги настигнаха, се врязаха в тях. Лодките се разцепиха, а бойниците западаха във водата. Итиканците се прехвърлиха на амаридийските лодки със смъртоносна грация, размахали лъскави остриета, а слънцето проблесна по пръсналите във всички посоки капки кръв.

Останалите лодки се насочиха към касапницата на брега. Навсякъде лежаха трупове. Пясъкът бе повече червен, отколкото бял. Двайсетина итиканци удържаха врага край водата с помощта на терена — плажът бе тесен и стръмен, но скоро щяха да започнат да поддават. И щяха да загинат от амаридийски ръце.

Подкрепленията от Среден пост трябваше да побързат, иначе островът щеше да бъде изгубен.

Лодките свалиха платната и се понесоха по вълните, които ги изхвърлиха на брега. В последния момент Арен хвана Лара за ръката.

— Скачай! — извика той.

Лара се подчини и ботушите й потънаха в пясъка, а инерцията я изхвърли напред и тя едва не се прекатури. В следващия миг всички се затичаха към амаридийците, които внезапно се оказаха заклещени между двата отряда.

Писъци пронизаха въздуха, по пясъка заваляха крайници и тела, а вонята на кръв и черва надвисна над земята. Лара стискаше здраво сандъчето с принадлежностите си и следваше Арен, който се изкачваше по хълма, стъпвайки по жертвите си. По пясъка бяха разхвърляни оръжията на загиналите и всичките й инстинкти й крещяха да вземе едно. Да се бие.

„Не бива — напомни си тя. — Не и ако имаш избор.“

Само че боецът в нея протестираше шумно срещу това ограничение, затова, когато един вражески войник успя да пробие линията на итиканската защита, тя го фрасна в лицето със сандъчето и проследи със задоволство как пада назад, но не и преди ножа на Арен да се подаде от гърдите му.

Кралят на Итикана избута мъртвеца от острието си с ботуш. Маската му бе омазана с кръв. Той хвана Лара за ръка и се втурна да бяга, влачейки я след себе си между малцината оцелели амаридийци, които бяха паднали на колене и молеха за милост.

— Никаква милост! — извика той и дръпна Лара зад редица скали.

Една по-възрастна итиканка с изпито лице и дрехи, просмукани с кръв, тъкмо затваряше очите на млад мъж, по чието тяло се виждаха няколко смъртоносни рани. Трима други войници лежаха на земята с превързани рани и изопнати от болка лица.

Очите на лечителката се разшириха, когато видя краля си.

— Обясни на Лара какво трябва да прави — нареди й Арен.

После се върна зад скалата и извика:

— Тарин, оправи коработрошача и потопи копелето!

Появиха се останалите лечителки от Среден пост. Войниците, довели ги дотук, вече се бяха хвърлили в битката.

— Какво трябва да правя? — попита Лара.

— Чакай, докато ни доведат ранени. С какви принадлежности разполагаш? На мен някои неща ми свършиха.

Лара подаде сандъчето на жената и се покатери на една скала, за да гледа битката. От гледката кръвта й изстина.

Арен беше на плажа със стотина итиканци, но водата зад тях гъмжеше от лодки. Бяха десетки, пълни с въоръжени до зъби войници, а на борда на кораба чакаха още. Наброяваха стотици. И нямаше как да бъдат спрени.

Итиканците стреляха с лъковете си по предните редици, но не след дълго стрелите щяха да свършат и нямаше да им остане друг избор, освен да чакат.

Старата лечителка се покатери до нея и огледа мрачно сцената.

Лара впи нокти в камъка.

— Няма начин да спечелим тази битка. Не и при такова превъзходство.

— Печелили сме и по-трудни битки. Макар че тази ще ни струва скъпо.

„Победа ли е, ако всички загинат?“, запита се Лара.

Въпросът навярно се беше изписал на лицето й, защото възрастната жена въздъхна.

— Виждали ли сте битка досега, Ваше Величество?

Лара преглътна мъчително.

— Не и такава.

— Бих ви казала да се подготвите, но не можете. — Старицата сложи ръка върху тази на Лара. — Този момент ще ви промени. — После слезе от скалата и се присъедини към лечителките от Среден пост.

Цареше зловеща тишина. Единственият звук бе шумът от разбиващите се в брега вълни и по някой болезнен вик. Ранените лежаха на земята, където щяха и да останат, докато някоя от страните не надделееше. Толкова беше тихо. Твърде тихо.

Тогава първата лодка стигна брега и се разрази хаос.

Двете сили се вкопчиха една в друга и въздухът се изпълни с викове и крясъци, със звъна на меч в меч и сблъсъка на остриета с човешка плът.

На брега постоянно акостираха лодки, тежките съдове премазваха и амаридийци, и итиканци, и плажът се превърна в кайма от хора. Моряците се опитаха да се върнат, за да натоварят още войници, но хората на Арен се хвърлиха към тях и ги посякоха. Лодките издърпаха на сушата.

Но враговете не спираха да прииждат.

Итиканците се биеха безмилостно и ефективно, бяха по-добре обучени и по-добре въоръжени, но врагът имаше значително числено превъзходство. Биеха се, докато още можеха да стоят на краката си, и понасяха рана след рана, докато не паднеха на земята или не потънеха под вълните, сгъстени от кръв и трупове.

Враговете продължаваха да прииждат.

Това беше чудесна възможност за Лара да се измъкне. Да отиде да огледа колоната на моста и да реши дали ще може да я използва в стратегията си, но тялото й остана приковано на място.

„Трябва да направиш нещо.“ Гласът се надигна от дълбините на съзнанието й, настойчив и упорит. „Направи нещо. Направи нещо.“

Но какво можеше да стори? Зад скалите нямаше ранени, за които да се погрижи, нямаше и да има, докато битката не приключеше. Можеше да намери оръжие и да отиде да се сражава, но тук обстоятелствата не бяха като в Серит. Нямаше шанс да обърне ситуацията насред този хаос.

„Направи нещо.“

Очите й се стрелнаха към ранените, кървящи на пясъка. Давещи се в морето. Миг по-късно тя хвърчеше по скалите.

Лара бе най-бързата от сестрите. Според наставника Ерик бе родена да тича. Днес тя бягаше така, както никога през живота си.

Бедрата й горяха, докато слизаше към плажа, ръцете й не спираха да помпат напред-назад като бутала, а очите й не се отделяха от целта. Тя спря до млада жена с две стрели, забити в гърба, и още една в бедрото. Лара се наведе, вдигна я на рамо и хукна обратно към скалното прикритие.

Заобиколи скалите и внимателно положи ранената жена на земята пред стреснатите лечителки:

— Помогнете й.

После хукна обратно към плажа.

Тъй като не разполагаше с много време или сили, тя се принуди да избира онези, чиито рани не бяха смъртоносни. Така или иначе, ранените в другия край на плажа бяха отвъд спасението — безжизнените им очи се взираха в сивото небе.

Ето защо Лара се приближи към центъра на битката.

Войниците се биеха, стъпили върху труповете на загиналите. Амаридийци и итиканци до един бяха омотани в плетеница от крайници, от която стърчаха мъртви ръце, сякаш протягащи се в опит да ги хванат и съборят, а алените морски вълни се плискаха по касапницата.

Почти всички, които лежаха на земята, бяха мъртви. Бяха умрели или от раните си, или бяха стъпкани и удавени, но Лара не спираше да търси оцелели зад линията на итиканците, докато ботушите й се пълнеха с вода.

— Назад! — извика й някой, но тя не му обърна внимание, защото зърна по-млад от нея мъж, който се давеше, докато се опитваше да излезе от мелето, а морските вълни го заливаха отново и отново. По гърба му тъпчеха ботуши.

Лара се шмугна напред, хвана го за ръката и я стисна, за да не го повлече водата навътре.

Някой я ритна в ребрата.

Друг стъпи върху крака й и тя изплака от болка.

Притискаха я все повече, тъпчеха я върху пясъка, но момчето я гледаше, а Лара отвръщаше на погледа му и нямаше намерение да го пуска.

Тя го завлачи сантиметър по сантиметър, за да го изведе зад линията, но в следващия момент една ръка я хвана за колана и я издърпа заедно с ранения войник.

— Какво правиш?

Гласът на Арен. Лицето му бе скрито зад маска.

Зад гърба му видя един амаридиец, който замахваше с тояга към него. Лара вдигна един камък и го метна с всички сили. Уцели амаридиеца в лицето.

— Бий се! — извика тя на Арен и се олюля, когато стана на крака.

Подхвана раненото момче под мишниците и го завлече по плажа, по-далече от битката. После се върна в касапницата.

Итиканците видяха какво прави, и започнаха да й разчистват пътя към ранените. Викаха я, щом някой паднеше. Пазеха я, докато извличаше другарите им от водата, защото не можеха да си позволят да спрат да се бият.

Но враговете не спираха да прииждат.

Постепенно итиканците започнаха да отстъпват и Лара изкрещя от ярост, защото всички, които бе спасила на плажа, отново ги грозеше опасността да бъдат стъпкани. Тялото й пищеше от болка и изтощение, а гърдите я стягаха от героичните опити на белите й дробове да поемат достатъчно въздух, за да захранят бумтящото й сърце.

И тогава над острова отекна познат трясък, последван от свистене — нещо тежко летеше във въздуха.

Откъм водата се чу разцепване на дърво и още писъци, а когато Лара вдигна глава, видя огромна дупка отстрани на борда на кораба. Някой беше поправил коработрошача.

Нов трясък прониза въздуха и този път гюлето удари мачта. Тя се строши и падна настрани. По палубата заваляха такелаж и платна.

Нов трясък — и в корпуса на кораба зейна дупка, през която започна да нахлува вода.

Катапултът не спираше. Към кораба летяха гюлета, а след това Тарин обърна машината към лодките и се зае да ги цели със смъртоносна точност.

Амаридийците започнаха да се паникьосват, хвърлиха се да спасяват собствения си живот и линията им се развали. Ала не отстъпваха и итиканците нямаше да проявят милост.

— За Итикана! — изрева някой и всички подхванаха възгласа, с който заглушиха останалия шум, докато се събираха около своя крал за един последен напън.

Заради виковете никой не чу Лара, когато прошепна „За Маридрина“, преди отново да се хвърли в хаоса.