Кралят на моста

34. ЛАРА

Тайфунът вилня четири дни, по-голямата част от които Лара и Арен прекараха в леглото. Посветиха съвсем малко от това време на спане. Когато излезеха от спалнята, играеха карти и разни местни настолни игри, на които Арен мамеше много неумело. Лара му четеше на глас часове наред, главата му почиваше в скута й, а погледът му ставаше далечен, докато я слушаше, преплел пръсти с нейните. Разказваше й истории за детството си в Итикана, което като че ли се състоеше най-вече от опитите му да избягва учителите си, за да вилнее из джунглата, докато Джор не го хванеше. Разказа й за първия път, когато тримата с Тарин и Лия се бяха надбягвали със смъртта на Змийския остров и как се бяха изреждали един по един, докато приятелите им бяха гледали от лодки в морето.

— А Ана?

Арен изсумтя.

— Тя не е толкова глупава, че да си рискува кожата така. — В гласа му се бе появила острота, която накара Лара да остави чашата си със сок на масата със силно изтракване.

— Трябва да се извиниш на сестра си за онова, което й каза. Не биваше да го правиш.

Арен извърна поглед, върна една книга в библиотеката и пресуши чашата си.

— Тя едва не те уби.

— Стана неволно. И в случай че си пропуснал тази подробност, именно тя ни спаси задниците и на двамата.

— Не я пропуснах.

— Арен.

Той си наля ново питие.

— И по-лоши неща съм й казвал, тя на мен също. Ще го преживее.

Лара задъвка бузите си отвътре. Разбираше, че не става дума за неохота да се извини, а за знанието, че ще се наложи да оправдава действията си пред нея.

— Има голяма разлика между размяната на грубости между брат и сестра и отправянето на заплаха от страна на крал към командира на армията му.

Той въздъхна измъчено.

— Добре, добре. Ще й се извиня следващия път, когато я видя.

— И кога ще бъде това?

— Боже, ама че си упорита.

Лара му отправи сладка усмивка.

— Ще се видим на събранието на съвета преди началото на Прилива на войната, когато ще обсъждаме стратегията. Ана представлява Южен пост, така че ще трябва да дойде.

Лара отвори уста, за да попита къде ще се проведе срещата, но отново я затвори. През последните дни се беше старала да не любопитства за нищо, от което би се заинтересувал един шпионин — внимаваше да не дава на Арен причина да се усъмни в нея. Част от Лара се питаше дали това някога ще се промени, или миналото й ще хвърля сянка върху връзката им до края на живота й.

— Защо никога не говориш за сестрите си?

Сестрите й. Лара затвори очи, борейки се с неочаквано бликналите сълзи. Тя нарочно се стараеше да не мисли за тях. Едната причина бе, за да избегне болката в гърдите, която пламваше при всеки спомен, смазващото чувство на загуба, което я обземаше всеки път, щом осъзнаваше, че вероятно никога повече няма да ги види. Другата причина бе страхът, че ако мисли прекалено често за тях, може неволно да разкрие, че са още живи, а тази информация можеше да стигне до баща й. За тяхна собствена безопасност не биваше да довери тайната дори на Арен, защото, ако някога той се обърнеше срещу нея, можеше да й навреди, като се обърне и срещу тях.

— Те са мъртви.

Чашата се изплъзна от ръката му и се строши на пода.

— Не говориш сериозно.

Лара коленичи, за да събере стъклата.

— Всички освен Серин, които знаеха за заговора на баща ми, бяха избити.

— Всички? Сигурна ли си?

— Оставих ги на масата за вечеря, покосени и обградени от пламъци.

Тя си спомни чувството, което бе изпитала, когато докосна златистата коса на Мерилин, когато извади главата на сестра си от купата със супа. Начинът, по който тя, баща й и всички останали отпътуваха от лагера, а сестрите й бяха оставени на произвола на съдбата, късмета и уменията си. Едно късче стъкло убоде пръста й и тя изсъска и засмука кръвта от раничката, преди да продължи да събира.

Ръцете на Арен се обвиха около нейните.

— Остави ги, любима. Някой друг ще изчисти.

— Не искам Илай да чисти. — Тя вдигна още едно парче стъкло. — Все се старае да бърза и ще вземе да се пореже.

— Тогава аз ще изчистя.

Парчетата стъкло паднаха от ръката й и тя загледа как капките кехлибарена течност пречупват светлината. Още толкова много не му беше казала.

— Детството ми беше неприятно. Опитаха се да ни превърнат в чудовища. И не е изключено да са успели.

Единственият звук бе шуртенето на дъжда.

— В деня на нападението на остров Серит… Открихме десетина мъртви амаридийски войници на пътеката към пещерата.

— Аз ги убих, ако това искаш да попиташ.

— Всичките?

— Да. Врагът ви превъзхождаше многократно, а смъртта ти… Смъртта ти не беше част от плана.

Той въздъхна продължително и повтори:

— Не е била част от плана.

Макар Арен да знаеше истината и да й бе простил за нея, част от Лара все още се тревожеше, че той ще промени решението си. Че тези няколко дни не са нищо друго, освен номер — начин да й покаже какво би могло да бъде, ако му се беше обрекла за съпруга, без да таи предателство в сърцето си.

Той вдигна Лара от пода.

— Никой не бива да разбира. Никой не бива да узнава нищичко. Твърде много от хората в тази страна бяха против този брак. Ако разберат, че си била шпионка — и обучена убийца, — пратена да пробие защитата ни, никога няма да ти простят. Ще настоят да те екзекутирам и ако не се съглася…

Лара усети как кръвта се оттича от лицето й. Не заради заплахата за живота й, а заради заплахата за неговия.

— По-добре ли ще бъде за теб, ако си тръгна? Може да инсценираме смъртта ми и всички проблеми, свързани с присъствието ми тук, ще бъдат решени.

Арен не отговори и когато тя най-сетне събра смелост да вдигне глава, видя, че се взира замислено в далечината. После рязко поклати глава.

— Дал съм ти клетва и възнамерявам да я спазя.

Гърдите на Лара се стегнаха.

— Баща ми ще прати убийци по петите ми. Всеки близо до мен ще бъде в опасност.

— Не и ако не знаят къде си.

— Те знаят, че съм на Среден пост, Арен. А той не е толкова непристъпен, колкото си мислиш. Баща ми няма да допусне предателството ми да остане ненаказано.

— Наясно съм с недостатъците на Среден пост и точно заради тях няма да останем тук. — Той я привлече към себе си. — А баща ти ще забрави, ако повярва, че цената на отмъщението е по-висока, отколкото би искал да плати.

Само че за баща й отмъщението си струваше, независимо от цената.

— Нека се върна в Маридрина. Нека го убия и всичко това ще свърши.

— Няма да те използвам, за да убиваш враговете ми.

— Той е и мой враг. И враг на народа на Маридрина.

— Не мога да не се съглася. — Арен прокара ръка нагоре-надолу по гърба й. — Само че убийството на баща ти ще постигне обратния ефект. Дори ако Серин не успее да докаже, че зад смъртта му стои Итикана, ще ни обвини и не след дълго маридринийците ще забравят Сайлъс тиранина и ще поискат възмездие за Сайлъс мъченика. Най-големият ти брат е същият като баща ви и аз нямам намерение да обръщам цялата му армия срещу Итикана.

— Ако ни нападнат — продължи той, — може би ще успеем да убедим Валкота да се съюзи с нас и да ги победим, но ще пострада твоят народ. В края на краищата пак ще се окажем там, където бяхме преди петнайсет години, и народите ни ще се намразят.

— Значи да не правим нищо, така ли? — Всяка една негова дума беше истина, но Лара не успя да скрие горчивината в гласа си.

— Ще наблюдаваме. Ще се подготвяме. Но… — Той сви рамене. — Каквото и да предприемем, в този момент ще причиним повече вреда, отколкото полза.

— Ако Валкота продължи да напада маридринийските търговци, които се опитват да стигнат до Южен пост, народът ми ще продължи да гладува.

— Всички проблеми ще се решат, ако баща ти се откаже от войната с Валкота. Ако остави фермерите да се върнат на нивите си, а занаятчиите — към занаятите си.

Само че той нямаше да се откаже. Лара го знаеше със сигурност — баща й никога не би признал поражение.

— Точно сега сезонът на бурите ще ни помогне, защото ще прогони валкотанците обратно към собствените им пристанища. Венция е най-близкото пристанище до Южен пост и твоите сънародници ще се възползват от промеждутъците между бурите. Колкото и невероятно да звучи, бурният сезон е по-полезен за маридринийците от спокойния. Така до бреговете на Маридрина ще стигне храна.

Лара вярваше, че Арен не би я излъгал. Имаше му доверие. Дори ако бездействието я убиваше.

Той мълча дълго време и после каза:

— Тази история има две страни, Лара. Малцина мои сънародници са напускали родните брегове. Още по-малко са виждали някога маридриниец. Ето защо според тях баща ти олицетворява целия ти народ. Трябва да ми помогнеш да променя това. Трябва да ги накараме да разберат, че маридринийците не са наши врагове. Да ги накараме да поискат нещо повече от съюз на хартия, да поискат съюз между народите ни. Защото това е единственият начин, по който ще постигнем мир.

— Не виждам как ще стане, докато баща ми е жив.

— Той няма да живее вечно.

Лара въздъхна дълбоко.

— Само че брат ми, както и ти каза, е същият като него. Той ще се възползва от утопията, която целиш.

— Аз не целя утопия, Лара. Просто нещо по-добро. — Арен я целуна по рамото с топлите си устни. — Крайно време е да спрем да позволяваме на враговете си да диктуват как да живеем, и да започнем да го правим заради онези, които обичаме. И за себе си.

— Това е мечта.

— Тогава да я превърнем в реалност. — Той бръкна в джобовете на панталона си и извади от единия копринена кесийка. — Имам нещо за теб.

Лара обърна глава и очите й се разшириха, когато Арен извади тънка златна верижка с изумруди и черни диаманти, които проблеснаха на светлината. — Спомена, че обичаш зеленото.

Нежно отметна косата й и закопча огърлицата около шията й.

— Беше на майка ми. Баща ми я поръча за нея преди няколко години и тя никога не я сваляше. Слугите я намериха в покоите им след… — Той замълча и поклати глава, за да се отърси от емоцията. — Все казваше, че е създадена, за да бъде носена.

Лара прокара пръст по златото и скъпоценните камъни, после свали ръка и я сви в юмрук.

— Не мога да я приема. Тя е за Ана.

— Ана мрази бижутата. Освен това ти си кралицата на Итикана. Ти си тази, която трябва да я носи.

Арен взе ръцете й в своите, обърна я към огледалото и притисна пръстите й към едрия черен диамант, легнал по средата на ключицата й, под която биеше пулсът й.

— Северен пост. — После продължи от камък на камък, изреждайки по-големите острови в Итикана. — Серит. — Тук спря, целуна я по рамото, гризна я леко по шията и усети как тялото й се изопва и се притиска към него. Главата й падна на рамото му. — Среден пост.

Пръстите им се плъзнаха по извивката на дясната й гърда и се спряха върху едър изумруд. Арен изсумтя замислено и продължи надолу по картата от скъпоценни камъни към Южен пост — изумруда, легнал в цепката между гърдите й.

— Твоя е — промълви той. — Итикана. Всичко, което имам, е твое. За да го пазиш. За да го подобриш.

— Ще го направя — прошепна тя. — Обещавам. — Лара се обърна и опря чело в гърдите му. Отдаде се на допира му. Заслуша се в биенето на сърцето му.

Той замря.

— Слушай.

— Нищо не чувам.

— Именно. Бурята е утихнала. Което значи, че е продължила на юг, следователно търговците от Венция вече са поели към Южен пост.

Беше толкова странно да се доверява на Океана на ураганите — който я плашеше повече от всичко друго — да се погрижи и за двата й народа. Лека-полека напрежението се изцеди от нея.

— Щом вече е безопасно да се излиза, мисля, че бих искала да се изкъпя както трябва.

— Вашето желание е закон за мен, Ваше Величество — изръмжа той в ухото й, метна я на рамо и тръгна към вратата. В коридора срещнаха Илай, на свой ред понесъл натъпкан чувал на рамо.

— Отивам до казармата, Ваши Величества. Имате ли някакви съобщения?

Арен се поколеба.

— Да. Кажи на Джор, че искам да го видя. Следобед. — Той потупа многозначително Лара по задника и се засмя, когато тя го ритна в гърдите. — Сега обаче отивам да се къпя.

Няколко часа по-късно двамата довършваха обяда си от риба на скара и цитрусов сос, когато вратата на къщата се отвори със замах.

Джор нахлу в трапезарията, без да обръща внимание на окаляните си ботуши, и седна срещу тях.

— Величества!

Искрящите му от веселие очи се прехвърлиха от Лара върху Арен и обратно. Той дръпна към себе си едно блюдо със сладкиш от подноса и каза:

— Колко е хубаво, че най-сетне сте решили да се държите прилично.

Бузите на Лара поруменяха и тя отпи от плодовия си сок с надеждата, че чашата ще скрие неловкостта й.

— И какво? Горкото момче най-сетне успя да спечели любовта ти, като просто скочи в море, гъмжащо от акули, за да ти спаси задника. — Джор въздъхна драматично. — Не съм сигурен дали имам склонност към подобни героични постъпки. Май ще трябва да се откажа от мечтата си да те открадна, когато Арен си докара смъртта с някоя поредна глупост.

— Майната ти, Джор.

Лара само се усмихна.

— За твой късмет имам слабост към възрастните мъже.

— Възрастни? — От устата на стража пръснаха трохи от сладкиша. — Слушай, госпожичке, аз съм…

— Стига, стига. — Арен напълни чашата пред Джор. — Не си дошъл тук за това.

— Да, осведоми ме защо бе нужно да си довлека дъртия задник по хълма при вас, влюбените гълъбчета.

Лара се обърна към Арен, изпълнена с любопитство.

— Как ти се стори небето? — попита Арен.

— Излез пред къщата и виж сам.

— Джор.

— Ясно е. — Стражът задъвка ново парче сладкиш, сбърчил чело с подозрение. — Защо?

Арен хвана Лара за ръката. Палецът му очерта кръг върху дланта й.

— Кажи на всички да си съберат багажа и да приготвят лодките. Мисля, че е време да се приберем у дома.