Кралят на моста

24. ЛАРА

ВСИЧКО СЕ БЕШЕ ПРОМЕНИЛО.

И всичко си беше останало същото.

Не беше заради страстта. Лара не беше толкова слаба, че да обърне гръб на цял живот, прекаран в планиране и подготовка, само заради един мъж, който бе изключително хубав и очарователен. Ако причината бе в привличането, тя вече щеше да е задоволила любопитството си и да е продължила мисията си с чиста съвест, както би постъпил всеки шпионин. Не, причината да изпитва съмнения бе възхищението й към Арен, както и мъката при мисълта какво ще стане с Итикана, когато мисията й приключеше.

Лара и сестрите й умишлено бяха обучени да презират Итикана. Целта на обучението беше да проникнат през защитата на страната и в най-добрия случай да я покорят. В най-лошия Итикана щеше да бъде разрушена. Лесно беше да си представи тази разруха, когато възприемаше враговете като маскирани демони, които използват властта си, за да потискат нейния народ.

Но сега тези врагове имаха лица. И имена. И семейства.

И всички те ежегодно бяха нападани от други държави и от пирати. Може би итиканците бяха жестоки и безмилостни, но Лара осъзна, че не може да ги обвинява, задето са такива. Правеха каквото се налагаше, за да оцелеят, и с всяко късче придобита информация вината й нарастваше, защото знаеше, че след като си свърши работата, Итикана ще загине. Преди този факт бе предизвиквал задоволство, но сега бе просто неизбежност, която изпълваше всеки час от всеки неин ден със самоомраза.

Действията й на остров Аела бяха постигнали нещо, която Лара бе смятала за непостижимо: бяха й спечелили доверието на Арен. И то не само неговото, а и доверието на всички войници, участвали в битката. Израженията им в нейно присъствие вече не бяха изпълнени с подозрение, а с уважение и някак внезапно всички бяха спрели да подлагат на съмнение правото й да ходи където поиска. Право, с което тя на мига бе злоупотребила. Никой не й беше поискал сметка, когато беше оставила лечителките и ранените след края на битката. Никой не я беше спрял или последвал, когато се приближи до основата на една от поддържащите колони на моста и откри почти невидимия вход, който маркира с няколко внимателно разположени камъка — те нямаше да значат нищо за итиканците, но щяха да насочат маридринийските войници, когато превземеха Аела.

Вътре в колоната Лара беше скрила и три от роговете, които бе откраднала от мъртвите войници на плажа, с цел да насочат итиканската армия в грешна посока, когато дойдеше моментът. Самият Арен й бе поднесъл тази стратегия на тепсия, докато се опитваше да я придума да си тръгне от острова след битката. А той го бе направил само защото вярваше, че и тя обича народа му колкото него.

„Не смей да се колебаеш — каза си наум, приковала поглед в небето, докато все така схванатото й от болка тяло се носеше по водата в топлия басейн. — Не се проваляй.“

Лара загриза кожичката на палеца си и се замисли какво е научила досега. Замисли се дали то щеше да е достатъчно, за да успее Маридрина да завладее Итикана. Дали щеше да е достатъчно да покори непокоримите и да даде на Маридрина моста, който щеше да се превърне в нейно спасение.

Достатъчно беше.

Оставаше само да изпрати подробностите на плана си за нападение на Серин и баща си, после да инсценира смъртта си и да избяга от Среден пост и Итикана, а с малко късмет и от убийците, които баща й несъмнено щеше да прати след нея. Не знаеше къде щеше да отиде след това. Може би в Харендел. Може би, след като всичко свършеше, щеше да потърси сестрите си. Да си изгради живот, въпреки че, колкото и да се стараеше, не можеше да си представи какъв живот би могла да има след Итикана. След него.

Очите й запариха и тя рязко излезе от басейна и посегна за кърпата, оставена на един камък. От битката на Аела бе минала повече от седмица, а тя не беше направила нищо, за да приведе в действие плана си. Казваше си, че е заради разтегнат мускул в рамото, който се нуждаеше от време, за да заздравее — трябваше да си възвърне достатъчно силите, за да се опита да избяга. Сърцето обаче й казваше, че отлага по други причини. Причини, които застрашаваха цялата й мисия.

Но днес денят най-сетне бе дошъл.

Арен бе пратил известие по Илай, че тази вечер ще има буря и смята да вечеря с нея. Значи Тарин, която все още държеше да спи пред вратата й, щеше да си вземе почивка от задълженията на телохранителка. Една двойна доза приспивателно, сложена в чашата с вино на Арен след вечеря, щеше да й осигури времето и спокойствието да си свърши работата в спалнята му, без да се тревожи, че някой ще я прекъсне.

Облаците вече се скупчваха по небето и вятърът се усилваше, защото дори по време на спокойния сезон Океанът на ураганите напомняше, че може да хапе. Лара се зае с външния си вид — изсуши си косата и после я нави на къдрици, които остави да падат свободно по гърба й. Почерни клепачите си с молив и пудра, за да придаде опушен вид на погледа си, и обагри устните си в бледорозово. Избра рокля, която досега не беше обличала — тъмно лилава, копринена и скандално прозрачна. Тялото й се виждаше ясно, ако минеше пред източник на светлина. На ушите си закачи черни диаманти, а на китката сложи хитроумната гривна, в която криеше приспивателното.

След като се облече, Лара излезе от стаята си и пое към трапезарията. Допирът на сандалите до краката й се струваше странен след седмиците, прекарани с тежки ботуши. Трапезарията бе осветена от свещи, а капаците на огромните прозорци стояха отворени въпреки опасността вятърът да строши скъпото стъкло. Единствените хора в стаята бяха мокрият до кости Илай, който си говореше тихо с Тарин. Лара се изненада, че Тарин още е в къщата. Двамата се обърнаха и я погледнаха с мрачни изражения, и сърцето на Лара спря за миг.

— Къде е?

— Късно сутринта излязоха на обход. — Тарин прокара ръка по обръснатата страна на главата си. — Оттогава никой не ги е виждал, нито чувал.

— Това нормално ли е? — Лара не успя да овладее треперенето на гласа си.

Другата жена издиша продължително.

— Не е непривично за Арен да реши, че трябва да замине нанякъде. — Очите й огледаха Лара от глава до пети. — Но не мисля, че сега причината е тази.

— Къде е тогава?

— Може да е възникнал проблем с някоя лодка. А може и да са решили да изчакат на сигурно място бурята да отмине. Или…

Прозвучаха рогове и вече нямаше нужда Тарин да й обяснява какво означава сигналът им: идваха нашественици.

— Отивам в казармата. — Лара изтича обратно в стаята си, смени сандалите с ботуши и се уви в наметало.

Навън вече валеше стабилно, но вятърът не беше толкова силен, че да създаде проблеми на итиканците във водата. С Тарин до себе си и още двама стражи пред и зад тях, Лара забърза по тъмната пътека към казармата.

Там цареше такова напрежение, каквото никога не бе усещала.

— Ще ги разпитам дали не знаят нещо. — Тарин остави Лара с другите двама стражи, които тръгнаха след нея, когато тя заобиколи пещерата и се изкачи по стъпалата, изсечени в скалата до върха, откъдето можеше да види морето. Зад скалите бяха коленичили няколко войници с далекогледи в ръце.

— Забелязвате ли нещо? — попита ги, но те само поклатиха глави.

Ами ако Арен не се завърнеше?

Целият й план щеше да се провали. Ако Арен отсъстваше и не напишеше писмо до баща й, тя нямаше как да предаде съобщението с плана си, защото Ана и нейните дешифровчици в Южен пост със сигурност щяха да го разкрият. Единственият й вариант щеше да е да инсценира смъртта си и да избяга, а после да изпрати информацията на баща си отнякъде другаде. Само че тогава двамата със Серин щяха да разберат, че още е жива, а Лара — да прекара остатъка от живота си в постоянна гонитба с наемните убийци. Въпреки всичко, когато приклекна зад скалите, за да наблюдава черната маса на океана, мислите й не се въртяха около решенията на дилемата й.

В ума й цареше страх.

Вече бе видяла толкова много итиканци да загиват в битка по толкова различни начини. Прегазени или изкормени. Стъпкани и удушени. Пребити до смърт и удавени. Труповете им се нижеха в главата й и всички те бяха с лицето на Арен.

— Не са пращали съобщения. — Тарин изникна до лакътя на Лара. — Не е задължително да означава нещо, може просто да не искат да разкрият позицията си на врага.

„Или са мъртви“, помисли си Лара и гърдите й се стегнаха болезнено.

Тарин й подаде сноп сгънати листове.

— Това пристигна за теб.

Лара доближи листовете до един буркан със светещи водорасли и ги прочете набързо. Серин се преструваше на баща й и се оплакваше от втория й по възраст брат, Керис, който настоявал да учи в университет в Харендел, вместо да поеме командването на маридринийската войска като по-големия си брат. Искал да учи философия! „Като че ли някой има време да седи и да размишлява за смисъла на живота, когато сме заобиколени от врагове, които не спират да ни нападат!“

Неколцина от войниците се размърдаха и отвлякоха вниманието й от писмото. Мина известно време, докато пак успя да се съсредоточи върху него. Шифърът на Мерилин сякаш стана неразбираем, а очите й все бягаха към морето. Най-сетне обаче се стегна и дочете посланието на Серии. „Валкота е блокирала пътя ни към Южен пост. Гладът в страната се увеличава.“

Вълна на гадене обзе Лара и тя пъхна листовете в джоба на наметалото си. Южен пост разполагаше с коработрошачи, с които би могъл да прогони Валкота, но тя разбираше нежеланието на итиканците да си развалят отношенията. Разбираше какво щеше да им струва, ако Валкота се присъединеше към страните, които редовно нападаха Итикана. Но цената за това плащаше нейният народ.

Седяха под дъжда часове наред, но рог не се чу. Пред входа на пещерата не се появиха лодки. Нищо не помръдваше в мрака.

Накрая Тарин се раздвижи.

— По-добре се прибери в къщата, Лара. Не се знае кога ще се върнат, а ти ще вземеш да настинеш от този студен дъжд.

Трябваше да си тръгне. Знаеше, че трябва. Но мисълта да чака някой от другите да й съобщи новините…

— Не мога. — Езикът й сякаш беше надебелял.

— Тогава в казармата? — В гласа на Тарин прозвуча молба.

Лара кимна неохотно и тръгна, но на всеки няколко крачки се обръщаше, за да погледне към морето — шумът на вълните я мамеше, подканваше я да се върне.

— Това е нарът на Арен — каза Тарин, когато се озоваха между четирите стени на каменната постройка. — Той няма да възрази, ако преспиш тук.

Лара затвори вратата към миниатюрната стая, сложи лампата на грубата дървена маса до тясното легло и седна на него. Дюшекът беше твърд като камък, а одеялото — твърдо като масата в сравнение с меките завивки в къщата. Напомни й за убежището, в което бяха прекарали нощта след битката. Как беше заспала в прегръдките му, заслушана в биенето на сърцето му.

Лара свали наметалото си и се сви на леглото, отпуснала глава на възглавницата.

Тя миришеше на него.

Лара затвори очи и си припомни всички уроци на наставника по медитация — започна да брои вдишванията си и прочисти ума си, но сънят не идваше, затова тя приседна с омотано около краката одеяло.

В помещението нямаше нищо, което да я разсее от мислите й. Нямаше книги и мозайки. Нямаше дори карти. Това беше стаята на войник, не на крал. Не и на такъв, какъвто тя бе вярвала, че може да съществува. Това бе стаята на водач, който не стоеше над народа си. Водач, който носеше товара на хората си като свой. Защото тези хора бяха неговият народ.

„Моля те, не умирай.“

Вратата се отвори и Лара се завъртя. На прага стоеше Тарин.

— Върнаха се.

Тя хукна след нея към пещерата. Едва дишаше от страх. „Страхуваш се за себе си — изкрещя съзнанието й. — Страхуваш се за мисията си. Страхуваш се за съдбата на народа си.“

Но сърцето й говореше друго.

Пясъкът се размърда под краката й и Лара присви очи срещу мрака. Някъде отдалече отекна глас и веригата пред пещерата задрънча и вдигна решетката.

Последваха плясък на вода, вълни, удрящи се в лодки, и весла, забиващи се във водата. Отвъд всички тези шумове обаче Лара чу болезнени стонове. Сърцето й спря.

„Моля те, нека е жив.“

В пещерата кипеше трескава дейност — една след друга в нея навлизаха лодки, пълни с окървавени мъже и жени. Други ги посрещаха на брега, завързваха лодките и помагаха на ранените да стъпят на суша. Очите й обхождаха потъналите в сенки лица и търсеха ли, търсеха.

— Може ли да побързате малко, дявол да го вземе? — Гласът на Джор.

Лара си проби път през организирания хаос и се опита да намери възрастния войник. Накрая ги видя двамата с Лия, приклекнали в една лодка, а между тях лежеше неподвижна фигура.

— Арен? — Гласът й прозвуча като грачене. Краката й бяха залепнали за земята.

Двамата протегнаха ръце към фигурата и във вените на Лара нахлу облекчение, когато Арен ги избута.

— Махайте се. Мога и сам да стана.

Той се изправи и лодката се разклати. Джор и Лия лесно запазиха равновесие, но Арен за малко не падна през борда.

— Стига с тази гордост, момче — излая Джор и двамата с Лия извлякоха своя крал на брега.

Заради тъмнината Лара не виждаше къде е ранен. Лампите хвърляха сенки, напомнящи на кървави петна, които се движеха. Тогава Арен се завъртя и лампата зад него разкри силуета на стрела, забита над лакътя му.

— Махнете се от пътя ми. — Тя изблъска двама войници и хукна към Арен.

— Ти пък какво правиш тук? — Арен бутна Джор, въпреки че се олюля.

Лара се хвърли напред и го подхвана. Острата миризма на кръв изпълни ноздрите й.

— Мога да вървя и сам — измърмори той.

— Очевидно. — Тялото на Лара потрепери от усилието да го задържи изправен, докато се изкачваха по стръмния плаж към дърветата.

Пътеката към казармата бе осветена единствено от буркани със светещи водорасли. Лара вкара Арен в казармата и го сложи да седне на една пейка. Свали мокрото си наметало, извади един от ножовете си и сряза туниката му, след което хвърли остатъците на пода. Накрая коленичи до него и огледа раната.

Острието на стрелата бе забито дълбоко в мускула, а тялото й бе пречупено на две от някого. Дървото бе потъмняло от кръв.

— Проклети амаридийци. — Гласът на Джор се стори далечен на Лара.

Цялото й внимание бе съсредоточено върху горещия и накъсан дъх на Арен, облизващ шията й.

Тя вдигна глава и срещна помътения му от болка поглед.

— Не можем да я извадим. Трябва да я избутаме докрай.

— Всеки миг, прекаран с теб, е истински празник. — В очите му проблесна искра. — Съжалявам, че пропуснах вечерята.

— И има защо. — Тя се постара да спре треперенето на гласа си. — Яденето ухаеше чудесно.

— Не за храната съжалявам. — Той вдигна здравата си ръка. Пръстите му докоснаха едрия диамант, увиснал на ухото й, и по цялото й тяло плъзна тръпка.

— Подпри се на мен. — Тя бутна ръката му, преди съвсем да загуби самообладание. — Последното, което искаме в момента, е да се размърдаш и да влошиш състоянието на раната.

Арен се засмя насилено, но уви здравата си ръка около кръста й. Пръстите му се впиха в мускулите на гърба й.

— Ще те заболи — предупреди Джор и хвана здраво стрелата.

Арен изруга и опря глава на рамото на Лара. Тя го притисна към себе си, макар да знаеше, че няма да успее да го удържи, ако той се дръпнеше.

— Спокойно — каза Джор. — Не се дръж като дете.

— Дишай — промълви Лара в ухото на Арен.

Раменете му потръпнаха и когато си пое въздух и издиша, тя разбра, че е привлякла вниманието му. Пръстите му се стегнаха, после се отпуснаха и ръката му се плъзна към хълбока й.

— Дишай — повтори тя, допряла устни до ухото му. — Дишай.

След като потрети думата, Лара срещна погледа на Джор. Той натисна стрелата.

Арен изкрещя срещу рамото й и я бутна с такава сила, че Лара за малко не падна назад. Ботушите й се плъзнаха по пода. В лицето й пръсна кръв, но тя устоя и не го пусна.

— Готово! — обяви Джор и миг по-късно коленете на Лара се огънаха.

Тя падна назад, а Арен се приземи върху нея. Дишаше тежко в ухото й, а тялото му притискаше нейното. Лара го задържа до себе си и изпита необяснимо, неистово желание да погне онези, които го бяха наранили, и да ги унищожи. В следващия момент Джор и Лия го вдигнаха от нея.

Тя се изправи с олюляване и избърса кръвта от лицето си.

Сърцето й заби силно, докато Джор оглеждаше раната.

— Ще се оправиш — успокои той Арен и се отмести, понеже беше пристигнала една от ученичките на Бабинка.

Навсякъде беше пълно с ранени войници. Някои стискаха зъби, за да не извикат от болка. Други крещяха, докато другарите им се опитваха да притискат ужасяващи рани. Трети лежаха неподвижно.

Всички до един бяха ранени, защитавайки родината си.

Очите на Лара намериха Тарин — по бузите й се търкаляха сълзи, докато притискаше с ръце корема на млад мъж в опит да задържи вътрешностите му на мястото им.

— Не смей да умираш. — Макар и прошепнати, думите отекнаха в помещението. — Не смей да умираш.

Само че преди Лара да откъсне поглед от тях, гърдите на младежа застинаха.

Колко още сърца щяха да спрат да бият, когато баща й предприемеше атаката си?

„Те са твои врагове — напомни си тя. — Врагове. Врагове.“ Думата звучеше все по-кухо в ума й.

Лара отстъпи крачка назад. После две. Три. Накрая се озова извън казармата, на опустялата пътека.

— Лара!

Тя се обърна. Арен беше застанал на десетина крачки зад нея. Превръзката на ръката му висеше, все едно беше избутал лечителката, преди да е приключила.

— Чакай.

Не можеше. Не биваше. Не и когато и последните остатъци от решимостта й се разпадаха. Въпреки това Лара остана като вкопана на мястото си, докато Арен пристъпваше бавно към нея със стичаща се по ръката му кръв, която капеше от пръстите му на земята.

— Съжалявам. — Гласът му трепна. — Съжалявам, че откакто дойде тук, виждаш само насилие.

Откакто се помнеше, тя познаваше единствено насилието. То не означаваше нищо за нея. Нищо и всичко.

— Иска ми се да беше различно. Да не беше така.

Арен се олюля и падна на колене, а Лара осъзна, че и тя е коленичила, чак когато усети калта да се просмуква в роклята й. Осъзна, че се е протегнала, за да го задържи изправен, едва когато здравата му ръка потърси опора в хълбока й. Това бе танц, в който тя водеше, а той я следваше.

— Имаш същите очи като проклетия си баща. Това си помислих, когато те видях за първи път. Наричаме го маридринийско копелдашко синьо.

Трябва да бе усетил трепването й, защото стисна по-здраво хълбока й и я придърпа към себе си. Тя не се противопостави.

— Сбърках. Твоите са различни. Те са… по-дълбоки. Като цвета на морето около Еранал.

Еранал? Бе виждала това име и преди, написано на един от листовете на бюрото му… Беше го чула, когато той се караше на командир Астер на брега на Аела. Лара не се съмняваше, че споменаването му е неволно. Но не успя да се принуди да мисли за това, когато ръката му се плъзна по гърба й. Наложи се да впрегне цялата си воля, за да не целуне тези проклети, съвършени устни въпреки кръвта и мръсотията.

Лара вдигна ръка от рамото му, но той я хвана. Сви пръстите й в юмрук и целуна кокалчетата, без да сваля очи от лицето й.

— Не си отивай.

Всичко гореше.

Сърцето на Лара биеше като полудяло, дишането й се накъса, а кожата й стана толкова чувствителна, че допирът на дрехите й бе почти болезнен.

„Стига!“ Предупреждението отекна в главата й. „Губиш контрол.“ Тя заглуши този глас, натика го в дъното на съзнанието си.

Палецът на Арен погали китката й. Пръстите й все още се притискаха към устните му и изпращаха вълни от усещания по кожата й, изпълваха я с желание да почувства ръцете му и другаде. Коленете й омекнаха и Лара се олюля, а той я придърпа към себе си. И двамата едва се държаха на крака.

— Трябва да се върнеш при лечителките — прошепна тя. — Трябва да те зашият, преди да изкървиш до смърт.

— Ще се оправя. — Арен сведе глава в мига, в който тя вдигна своята.

Дишаха един въздух, деляха един дъх, но бързото повдигане и спускане на гърдите му опроверга твърдението му. Той не беше добре.

Тази мисъл я изпълни с ужас. Ужас, който мигновено се превърна в ярост. Защо я интересуваше какво ще стане с него? Единствената му роля беше да помогне за изпълнението на мисията й. Защо я интересуваше дали ще живее, или ще умре? Този мъж вземаше съзнателни решения, причинили страдания на родината й. Може би го правеше за своя народ, но това не извиняваше пълната му липса на състрадание и чувство за вина. Той бе неин враг и тя трябваше да се освободи от него, преди да е допуснала грешка.

Тогава устните му докоснаха нейните и Лара изгуби контрол. Пръстите й се заплетоха в косата му и тя настоя за още. Още от целувката, още от него. Но вместо да й се отдаде, той се дръпна.

— Искам да ми помогнеш да спра това. Изморих се да се бия срещу целия свят. Искам да се преборя за мястото на Итикана в него.

Сякаш реалността я зашлеви в лицето.

Лара се дръпна от него.

— Това никога няма да спре, Арен. — Гласът й беше глух. Безжизнен. Стори й се странно, защото в главата й цареше хаос от емоции. — Ти имаш нещо, което всички останали искат, и те няма да спрат с опитите да ти го отнемат. Това е Итикана и никога няма да бъде нещо повече. Ще трябва да свикнеш да живееш с тази мисъл.

— Това не е живот, Лара. — Той се закашля, направи гримаса и притисна раната си с длан. — Искам да се боря за по-добро бъдеще, дори това да ме убие.

В кръвта й пламна необяснима ярост.

— Тогава направо лягай и умирай!

Трябваше да се махне от тази ситуация, която я разкъсваше. Тя се изправи рязко, обърна се и се запрепъва в калта и корените по тъмната пътека към къщата.

Изчака в стаята си, докато къщата не притихна и не се увери, че няма кой да я прекъсне, излезе и стигна на пръсти до спалнята на Арен. Отвори с шперц. Витекс седеше на леглото, но щом тя влезе, котката се изниза от стаята, без да й обърне внимание.

Лара затвори вратата след себе си, усили пламъка на лампата си и отиде пред бюрото на Арен. Извади стъкленицата с невидимо мастило, дадена й от Серин, дръпна кутията с тежък пергамент за писма до лявата си ръка и вдигна капака. Взе най-горния лист, обърна страната с герба, натопи една писалка в мастилото и започна да пише с миниатюрен шрифт. Течността изсъхваше, докато тя описваше подробно всичко, което бе научила за Итикана и очертаваше стратегията за превземането и побеждаването на Кралството на Моста. Накрая на страницата ръката й се беше разтреперила, но тя остави листа да изсъхне и се зае да пише същото послание на следващия. После на трети и четвърти, докато всичките двайсет и шест листа в кутията не се напълниха с предателските й думи.

Призова на помощ цялата си воля, за да не накъса листовете на парченца, докато подреждаше всичко обратно по местата му. После се прибра в стаята си с натежали от изтощение крайници и зарови лице във възглавницата. Сълзите й закапаха по нея. „Това е единственият начин — каза си тя. — Единственият начин да спася Маридрина.“

Дори това спасение да я обричаше на вечно проклятие.