Мечът на тамплиерите

9.

След като престояха в Торонто по-малко от двайсет и четири часа, Пеги Блексток и Джон Холидей взеха нощния полет на „Бритиш Еъруейс“ от международното летище „Пиърсън“ до лондонското „Хийтроу“ и пристигнаха в Англия в девет сутринта. От телефонния разговор с кабинета на Дерек Кар-Харис в Оксфорд научиха, че професорът е в лятна ваканция, която прекарва в провинциалното си имение, и не желае да бъде обезпокояван. Затова от кабинета му любезно, но категорично отказаха да им предоставят адреса или номера на личния му телефон. Позвъниха на номера, който бяха открили в бележника на вуйчо Хенри, но никой не вдигна, затова предположиха, че това е телефонът в оксфордския дом на професора.

След като кацнаха на „Хийтроу“, взеха метрото и пристигнаха на гара „Падингтън“. Там се отбиха в ресторанта на гарата, където им поднесоха отвратителна закуска, рекламирана като наденички с яйца, но оказала се нещо съвсем различно, и изпиха по чаша също толкова отвратително кафе. След като заситиха глада си, взеха влака за Уелс и три часа по-късно се озоваха в общинския център Лемстър.

През Средновековието Лемстър бил прочут като процъфтяващ пазарен град, в който можело да се купи най-добрата агнешка вълна на света — някога я наричали „златото на Лемстър“. Впоследствие се превърнал в задрямало затънтено градче, разположено край често оспорваната граница между Англия и Уелс. На Холидей Лемстър му заприлича на леко лустросана версия на онези туристически градчета в Щатите, които нерядко оцеляват благодарение на своята спорна история, привлекателността в очите на туристите и качеството на пържените картофки. В случая с Лемстър това бе прочутото местно сирене и безкрайното разнообразие от антикварни магазини.

— Малко ми е кукленско — заключи Пеги, докато се разхождаха по Хай стрийт, запътили се към един търговски пасаж, наречен „Бътъркрос“, където се надяваха да открият представителство на фирма за автомобили под наем. Пеги се спря на ниска тумбеста тойота от бюрото на „Авис“ и след като получиха доста объркани упътвания от пъпчивия млад служител, който се казваше Били и все се обръщаше към тях с „янки“, потеглиха на запад по Монкланд Роуд. След няколко километра излязоха на още по-тясното шосе А44. Пеги стискаше волана здраво, докато слаломираше с автомобила между надвисналия над пътя жив плет. От време на време се изкачваха на върха на някой хълм и — за секунда или две, не повече — успяваха да зърнат пасторалния пейзаж, който прекосяваха.

— Все едно се спускаме в улей за бобслей — промърмори Пеги, докато се молеше на Господ да не срещнат друг автомобил, който да идва от срещуположната посока. Пътят бе съвсем малко по-широк от компактната им тойота, да не говорим за автомобил от по-висок клас, за камион или — не дай, боже! — за трактор или комбайн, а най-много Пеги се страхуваше от срещата с някое стадо овце, с които районът бил толкова прочут преди години.

— Добре — каза Пеги, без да откъсва поглед от шосето, за да забележи овреме някое стадо овце, нарушило правилата за движение. — Нека си изясним нещата. Ти се отказваш от цял месец в Патагония, където си планирал да ловиш пъстърва, а аз пропускам командировка до Нова Зеландия, където не съм била никога. Защо правим всичко това?

— Защото онзи кучи син Броудбент подпали къщата на вуйчо Хенри — отговори Холидей.

— Това не обяснява защо трябваше да хванем нощния полет до „Хийтроу“ и да ядем онези ужасни ролца със сирене на „Бритиш Еъруейс“ — настоя Пеги.

— Предполага се, че Броудбент е опожарил къщата с намерението да прикрие кражбата на меча — обясни Холидей. — Очевидно мечът е от изключително значение за него.

— Но това е просто един меч, Док. Един средновековен артефакт, също като Лемстър. Какво общо има с нас?

— Преди хиляда години един рицар тамплиер изпратил съобщение до един от основателите на ордена във Франция. То било толкова важно, че било кодирано и можело да бъде разчетено с помощта на златната лента, навита около дръжката на меча, който вуйчо Хенри открил в резиденцията на Хитлер в Баварските Алпи. Вуйчо Хенри преценил, че той е достатъчно важен, за да го скрие и да не промълви нито дума за него в продължение на повече от половин век. Нещо повече, той се е погрижил никой да не намери меча чак до смъртта му. Затова е сложил онази бележка в книгата за крал Артур. Мечът е бил важен за тамплиерите преди хиляда години, бил е толкова важен, че твоят дядо е положил големи усилия да го скрие, бил е толкова важен и за Броудбент, че да извърши престъпление, за да се сдобие с него. Това означава, че съобщението, кодирано върху меча, все още е важно. Затова го правим.

Като следваха упътванията на Били, те завиха надясно на второто кръстовище, след като напуснаха шосе А44, и се спуснаха по тесен безименен път, който след стотина метра се превърна в гориста селска алея. Върху купчина камъни забелязаха ръждясала кутия от мляко, върху която с протрити бели букви бе изписана думата „Л’ЕСПОАР“.

— Надеждата — преведе надписа Холидей.

Продължиха по алеята, оградена от гъсти храсталаци от планински брястове и липи, протегнали клони към колата. Вдясно се виждаше отворена стара желязна врата. Пеги зави и навлезе в занемарения преден двор на „Л’Еспоар“.

Около основната сграда на фермата бяха скупчени няколко по-малки постройки, включително две разкривени дъсчени плевни, друга, най-вероятно била каменен хамбар, както и една по-нова постройка в холандски стил, отворена от едната страна и с покрив от увиснали листове ръждясала ламарина. Вместо сено под покрива се мъдреше зле закърпена петметрова лодка, поставена върху две стойки, която отчаяно се нуждаеше от боя. Холидей успя да прочете името на кърмата — „Разсъмване“, досущ като кораба от „Хрониките на Нарния“. Навсякъде из двора бяха избуяли туфи трева, високи до кръста, единственото изключение бе застланата с чакъл алея, където машинно масло, изтекло от автомобили и селскостопански машини, бе напоило почвата.

До постройката в холандски стил бяха паркирани два стари фолксвагена, а един още по-стар морис бе качен на трупчета до хамбара. Встрани от къщата пък бе паркиран сравнително нов, но ужасно окалян ландроувър. Встрани се виждаше езерце, което се задушаваше от избуялите плевели и камъша по бреговете му. Всичко това бе оградено от ветрозащитен пояс, образуван от дървета, жив плет и подивели храсталаци.

— Положението изглежда безнадеждно — рече Пеги, когато паркираха до ландроувъра.

Слязоха от колата и застанаха пред фермерската къща, окъпана от лъчите на следобедното слънце. Тя представляваше същия необикновен миш-маш, както и останалата част на имението: централна сграда с покрив от каменни плочи и слама, долепена до нея разкривена дървена пристройка, която като нищо можеше да е от XVI или XVII век, и още една, „модерна“ тухлена пристройка, най-вероятно от ранната викторианска епоха, всичко това свързано с паянти и греди и цялото покрито с кръпки в мазилката. При беглия си оглед Пеги и Холидей не успяха да открият нито една врата или прозорец, които да не са се изметнали.

Имаше три врати и трябваше да решат на коя да почукат. Холидей избра най-представителната на вид, скована от дъбови дъски, с железни панти и почерняло от времето дърво.

Миг по-късно чуха провлачени стъпки, а сетне и проскърцването на тежко резе. Вратата се отвори. Мъжът, застанал на прага, бе висок, макар и леко прегърбен, с оредяла коса, която някога май е била руса, а сега бе придобила някакъв странен оттенък на никотиново сиво. Изглеждаше на около осемдесет, но личеше, че преди много години е бил истински красавец. Върху дългия му орлов нос бяха кацнали очила за четене с червена полурамка, раздърпаната му плетена жилетка се бе простила с едно-две копчета, а раираната бяла риза под нея, както и омачканите памучни панталони, бяха изцапани с боя. Чехлите на краката му обаче изглеждаха скъпи, а в лявата си ръка мъжът държеше чаша с два пръста кехлибарена течност.

— Да? — каза той.

— Сър Дерек Кар-Харис?

— Господин Кар-Харис е достатъчно — смутено отвърна той. — Това обръщение „сър“ ме кара да се чувствам като дребен провинциален благородник от романите на Удхаус. Например сър Уоткин Басет в „Законът на Устър“. А вие сте?

— Джон Холидей и Пеги Блексток.

Лицето на англичанина грейна от радост.

— От Америка? Племенникът на Хенри Грейнджър и неговата внучка, нали?

— Точно така — отвърна Холидей.

— Чудесно! — възкликна Кар-Харис. — Влизайте! — Отстъпи встрани и с ръката, с която държеше чашата уиски, им направи знак да влязат.

Озоваха се в къс коридор, от двете страни на който се издигаха лавици с книги. Кар-Харис затвори вратата зад тях, като не пропусна да сложи резето, и ги въведе в просторна дневна. Гредите на високия таван бяха ръчно одялани и дебели над половин метър.

По стените бяха окачени картини, до една маслени, които можеха да бъдат причислени към британската романтична школа от началото на XIX век: идилични селски пейзажи, сцени с пищни млекарки, лодки, подмятани от бурните вълни в стила на Търнър… Всяко местенце, свободно от картини, бе запълнено с грубо сковани библиотеки. Между две от тях бе разположен висок викториански шкаф за оръжие със стъклена вратичка. В стаята се носеше едва доловим дъх на плесен, който идваше или от книгите, или от мухлясалата слама на покрива.

Пеги сбърчи нос.

Мебелите бяха стари, износени и непретенциозни. Два фотьойла и две канапета образуваха зле очертан кръг около килима с овална форма, разположен пред огромната каменна камина. До едната стена бе долепено голямо бюро със стара електрическа пишеща машина и купища книги и документи. Кар-Харис се настани в едно от креслата и махна с ръка на Пеги и Холидей да седнат на някое от канапетата. Те седнаха.

— Как е скъпият Хенри? — попита Кар-Харис. — Надявам се, че е добре, макар че на тази възраст не би трябвало да имаме кой знае какви очаквания.

— Той почина — каза Холидей.

— О, боже! — възкликна Кар-Харис. Отпи голяма глътка уиски и въздъхна. — Е, беше много възрастен — заключи философски. — Като мен. — Отпи отново и се зарея в мислите си. След няколко секунди продължи: — Видяхме се неотдавна. На онзи обяд в колежа.

— През март — каза Холидей.

— Точно така — съгласи се възрастният мъж.

— Затова сме тук — каза Холидей.

— Аха. — Кар-Харис кимна. — Значи сте намерили меча. Браво, младежо, браво! Хенри беше сигурен, че ще се справите!

От години никой не се бе обръщал към Холидей с „младежо“ и той се усмихна.

— Знаете за меча? — попита изненадано Пеги.

— Разбира се, че знам за меча, млада госпожице. Зная за него още от времето на Пощальон. От хиляда деветстотин четирийсет и първа или там някъде.

— Пощальон — повтори Холидей, който едва сега направи връзката. — Снимката ви с Хенри на стената в кабинета му!

— Точно така — каза Кар-Харис. — Не беше кой знае каква тайна. По онова време двамата с Хенри работехме във военноморското разузнаване с младия Флеминг, същия, който написа онези долнопробни шпионски книжлета.

— За Джеймс Бонд — подсказа му Пеги.

— Аха — кимна Кар-Харис и пресуши чашата си. Остави я на малката масичка до креслото си, сетне порови в джоба на жилетката си и извади пакет цигари без филтър и запалка. Запали една цигара, дръпна си силно и се отпусна в креслото.

Гледката беше странна; Холидей бе свикнал да вижда пушачите да се събират на групички в отредените им клаустрофобични гета, наречени „място за пушене“, край офисните сгради, но първо, не бе свикнал да ги вижда в смесена компания и второ, не бе свикнал да вижда осемдесетгодишни пушачи. Кар-Харис определено принадлежеше към друга епоха.

— Какво е Пощальон? — попита Пеги.

— Нещо, заимствано сякаш от романите на Сесил Скот Форестър за капитан Хорейшо Хорнблоуър — отвърна Кар-Харис с щастлив смях. — Брилянтна хирургическа операция.

Пеги се намръщи объркано.

— Какво сте оперирали?

— Един кораб — отвърна старецът. — Италианският лайнер „Херцогинята на Аоста“. Подозирахме, че го използват като снабдителен кораб за германските подводници в Атлантика. Беше акостирал на остров Фернандо По близо до Гвинея, край западното африканско крайбрежие. Мисля, че сега островът се казва Биоко или нещо подобно.

Холидей се зачуди какво ли общо има всичко това с меча, но запази мълчание и позволи на стария професор да си припомни младостта.

— Името Пощальон беше по-скоро шега — продължи Кар-Харис, след като дръпна от цигарата. — Така наричаха студентите от колежа Мъртън в Оксфорд, а всички ние бяхме от друг оксфордски колеж — Бейлиол. Сега ми се струва глупаво. Те организираха цялата работа, включително „Придворна дама“.

— „Придворна дама“? — попита Пеги.

— Траулер от Бриксъм — обясни Кар-Харис, — част от Отряд №62 на командосите. Специални операции и прочие. Онези неща, които Флеминг и дружките му обожаваха, е, всъщност обичаха да планират, да разработват операциите, но не и да участват лично в тях.

— Ленард Гайз и Доналд Мичи — каза Холидей, — останалите двама от онази снимка, на която сте вие и вуйчо Хенри.

— Точно така. — Кар-Харис кимна. — Както и да е, „Херцогинята на Аоста“ бе във Фернандо По. В Малабо, мисля, че така се наричаше пристанището. Отвратителна дупка. Ужасно блато. Корабът беше там в компанията на два немски траулера, уж намерили убежище в пристанището по време на войната. Основната ни задача бе да вкараме „Придворна дама“ в пристанището, да пленим „Херцогинята“ и да я откараме на буксир до Лагос. Двамата с Хенри отидохме в града, за да напием капитана и екипажа му, докато нашите хора отмъкнат кораба им. Интересувахме се от кодовете, разбира се, не от самия кораб, но пък той си беше допълнителен бонус.

— Какви кодове? — попита Холидей.

— Kurzsignalheft — обясни Кар-Харис. — Немските книги с кодове. По това време вече разполагахме с „Енигма“, но Kriegsmarine, немският военноморски флот, разполагаше с доста кодови книги и ги сменяше непрекъснато. Тези, които успяхме да отмъкнем от „Херцогинята“, бяха първите, с които се сдобиха шифровчиците в Блечли Парк.

— Щабът на британските криптоаналитици — вметна Холидей.

— Точно така — каза Кар-Харис. — И двамата — Гайз и Мичи — работеха там. После правиха някакви шантави научни експерименти с компютри.

— Не разбирам какво общо има това с меча на дядо Хенри — отбеляза Пеги, на която разказът на възрастния професор очевидно бе досадил.

— Аха! — възкликна Кар-Харис. — Писмото!

— Писмото?

— Обичайният маршрут на „Херцогинята“ бе между Генуа и Аржентина и обратно. Избухването на войната заварило кораба насред Атлантическия океан, по време на обратния курс към Италия. Съгласно обичайната практика корабната компания наредила всичките й плавателни съдове да се отправят към неутрални пристанища. В случая с „Херцогинята“ това беше Фернандо По. Сред пътниците на борда бил някой си Едмунд Кис, псевдоархеолог и дружка на Хитлер. Той бил в Буенос Айрес във връзка с онези нацистки глупости за присъствието на арийската раса на Антарктида. Открихме писмото в една от каютите на горната палуба. Хер Кис явно бе забравил да го вземе със себе си… Той беше специалист по Южна Америка, или поне така се представяше, ако не ме лъже паметта. Писмото бе подписано от Ханс Райнхарт, така наречения директор на изследванията върху праисторията на германския народ, назначен лично от Химлер, и в него се споменаваше името на друг археолог, италианец, Амедео Маури, и някакъв меч, който той открил по време на разкопки в Помпей. Маури беше убеден, че произходът на меча е тамплиерски. Очевидно Маури е споменал за меча пред самия Мусолини и го е предложил като идеален подарък, който да бъде поднесен на Хитлер при следващата им среща. Хенри беше много развълнуван от писмото.

— Защо? — прекъсна го Холидей.

— Нямам представа. Може би заради пропагандната му стойност. Нали се твърдеше, че Хитлер се уповавал на астролози и хороскопи, сигурно сте чували и онази апокрифна история, че нямал тестиси. В писмото прочетохме и онази глупост, че мечът, видите ли, май бил изкован от Копието на съдбата, онова, с което пронизали Христос на кръста, и притежавал окултни сили, включително дарявал с безсмъртие.

Кар-Харис издаде звук, който наподобяваше смях.

— Очевидно не проработи в случая с хер Хитлер. — Професорът сви рамене. — Така за първи път чухме за меча. По време на войната до нас достигнаха и други слухове, свързани с него, и в крайна сметка успяхме да го открием, когато бяхме командировани в Берхтесгаден.

— Спомняте ли си да сте срещали там човек на име Броудбент? — попита Холидей, който продължаваше да търси връзка между вуйчо Хенри и бащата на адвоката.

— Не, не си спомням — отвърна Кар-Харис.

— Защо дядо е пазил меча в тайна? — попита Пеги.

— И защо е този внезапен интерес към него? — добави Холидей.

— Не съм съвсем сигурен — призна Кар-Харис. — Спомням си, че когато го открихме, Хенри ме закле да си мълча. Беше нещо свързано с Ордена на новите тамплиери. Черни и бели щитове или някаква подобна глупост. Той обаче я възприемаше твърде сериозно.

Старецът се изправи с усилие на крака и взе празната си чаша.

— Едно питие? — попита и посочи импровизирания бар под един от големите разкривени прозорци отстрани на камината. На масичката имаше няколко бутилки с различни алкохолни напитки, сифон за газирана вода и чаши.

Холидей и Пеги отклониха поканата. Кар-Харис се затътри натам и си наля нова порция уиски, която допълни с шумна струя газирана вода от сифона. Обърна се и тръгна към креслото си; пепелта, увиснала от крайчеца на цигарата му, заплашваше всеки момент да падне на пода.

Мощният снайперски куршум прониза стареца между лопатките, прекъсна гръбначния му стълб и излезе през гърдите му сред облаче кръв. Кар-Харис разпери ръце, чашата излетя от дланта му, а погледът му стана безжизнен още преди да се строполи на земята. Частица от секундата след това трясъкът от счупения прозорец изпълни стаята със звън на стъкло, сетне настъпи тишина.