Мечът на тамплиерите

17.

Напуснаха разрушения параклис и пресрещнаха монаха, който прекосяваше откритата поляна. Ако се съдеше по белите кичури, изскочили изпод широката му сламена шапка, по очилата и по покритото му с бръчки лице, монахът бе над седемдесет, но дори така пак бе прекалено млад, за да е бил свидетел — освен като малко дете — на опожаряването на двореца по заповед на Луц Келерман.

Монахът заговори с тих и равномерен глас. Кошницата в ръката му беше пълна с орехи.

— Il mio nome è Fratello Timothy. Lo posso aiutare? — Казвам се брат Тимотей. Мога ли да ви помогна?

— Parla inglese? — попита го Холидей. Той говореше добре италиански, докато Пеги знаеше едва няколко фрази, с които да си поръча обяд в някой ресторант.

— Да, разбира се — отвърна брат Тимотей. Говореше като образован и интелигентен човек.

Холидей реши да кара направо, без никакви заобикалки.

— Това ли е Вила Монтесано, в която през 1943 година са били унищожени държавните архиви на Неапол?

— Да — отвърна брат Тимотей.

— От есесовец на име Луц Келерман?

— Той не ни се е представил, господин…?

— Холидей. Доктор Холидей, ако трябва да съм точен.

Реши да използва всичките си муниции.

— А! — възкликна брат Тимотей. — А вашата спътница?

— Казвам се Пеги, Пеги Блексток.

— А! — възкликна отново брат Тимотей. — Какво интересно име. Означава „черен чорап“, а през XVII век черните чорапи са били част от официалното облекло на английските благородници, докато простолюдието носело не толкова официални сини чорапи. Вероятно това е произходът на вашето име. — Той посочи кошницата в ръката си. — Събирах орехи за някои експерименти с орехов екстракт, които правя с надеждата да открия лек срещу високото кръвно. Ще бъдете ли така любезни да ми кажете какво правите тук. — Това не беше въпрос.

Монах, който бе етимолог и изследовател. Интересна комбинация. Посланието бе недвусмислено: брат Тимотей не бе някой провинциален невежа и не можеше да бъде заблуден току-така. Холидей реши да подходи по-предпазливо.

— Ами… доста е объркано — поколеба се той.

Монахът вдигна кошницата с орехи.

— Аз съм един уморен стар човек — каза брат Тимотей. — Не бива да стоя прекалено дълго на слънце. Краката ми се подуват като наденички. Вероятно ще бъдете така любезни да ме придружите за чаша чай? Държа някои неща в градинарската барака.

Монахът се запъти към нея, а Холидей и Пеги го последваха.

Бараката разполагаше само с едно, но доста комфортно помещение, прозорци имаше и от четирите страни, а стените между тях бяха заети от лавици, отрупани с глинени саксии. Подът бе покрит с каменни плочи, застлани с ръчно плетен килим. Брат Тимотей бе подредил доста уютно кътче под един от прозорците: малко бюро, походна печка, метален чайник, още един стар порцеланов чайник, използван за запарване, няколко чаши. Имаше още буркан, пълен със захар на бучки, нож за белене и няколко лимона в малка дървена купа. Над кухненските принадлежности имаше полица с няколко прашни книги. Холидей прочете едно от заглавията: Nova genera et species plantarum от Александер фон Хумболт и Еме Бонплан. До него стоеше италианското издание на „Наръчник по практично градинарство“ от Джордж Никълсън.

Имаше два стари стола и отоманка с кожена тапицерия. Наподобяващото монашеска килия помещение ухаеше приятно на борова смола и изпечена глина. Монахът отдели няколко минути на приготвянето на чай, след което се настани на един от столовете и покани Холидей и Пеги също да седнат. Пеги избра канапенцето, а Холидей предпочете другия стол.

— Дошли сме заради меча — бавно каза той, като наблюдаваше внимателно лицето на брат Тимотей. Не последва никаква реакция.

— Какъв меч? — отвърна брат Тимотей с изражение на вежливо любопитство.

— Тамплиерският меч, открит от Амедео Маури сред руините на Помпей и подарен на Адолф Хитлер от Дучето, Бенито Мусолини.

Брат Тимотей се засмя.

— Че как така един тамплиерски меч ще бъде намерен в Помпей? Везувий е изригнал през 79 година, много преди Първия кръстоносен поход. И защо уважаван италиански археолог като Амедео Маури ще подарява какво и да било на Мусолини, че и на онова чудовище Хитлер? Боя се, че някой ви е подвел, разказал ви е небивалици.

— А може би вие ни разказвате небивалици? — отвърна Холидей. — Френските историци твърдят, че Юг дьо Пайен е бил рицар от Шампан, но съществуват достатъчно данни, според които той е бил италианец на име Уго де Паганис от Ночера дей Пагани в Кампания, област, чийто най-голям град е Неапол. На двайсетина километра по права линия от Ночера се намира Помпей, разстоянието е малко по-голямо, ако пътувате по крайбрежния път, а някога всички са правели именно така, ако са искали да пристигнат в Неапол. Мечът много лесно би могъл да се озове в Помпей.

— Виждам, че знаете нещичко за тамплиерите — каза брат Тимотей и им наля чай. — Лимон? Захар?

Приеха и двете.

Холидей продължи:

— Известно е, че върху меча, открит от Маури, е бил гравиран надписът Alberic in Pelerin fecit. Направен от или за Алберик от замъка Пелерин, последния замък на кръстоносците в Светите земи. Въпросният Алберик е свети Алберик от Сито, основател и покровител на цистерцианския орден. На вашия орден, брат Тимотей.

— Да, очевидно знаете доста неща, доктор Холидей — призна равнодушно брат Тимотей и отпи от чая си.

— Зная също така, че мечът крие кодирано послание и че ключът към него се пази в екземпляр от De laudibus novae militiae, писмо, написано от…

— … от свети Алберик от Сито до Юг дьо Пайен или Уго де Паганис, зависи от гледната точка — завърши брат Тимотей. — Въпросният екземпляр е бил скрит сред десетки хиляди други книги и документи в държавния архив на Неапол, който бил пренесен на същото това място. — Възрастният монах се усмихна любезно. — Когато бях млад, доктор Холидей, хипитата казваха, че животът е колело и каквото е направено, такова се връща обратно.

— Значи сте чували за меча? — попита Холидей.

— Разбира се. Зная за съществуването му от много години. Някога са го наричали Меча на Пелерин, Истинския меч или Истинския меч на Пелерин. Поредният мит, свързан с кръстоносните походи.

— Не е мит — отвърна Холидей. — Мечът съществува, повярвайте ми.

— А вие откъде знаете за писмото? — попита Пеги.

— От надписа върху корицата на книгата със свещеното писмо на свети Алберик: „Думите вътре ще бъдат разбрани само от пазителя на Истинския меч на Пелерин“. Корицата е изработена от сребро, думите са инкрустирани със злато.

— Виждали ли сте го? — попита Холидей. Обзе го внезапен прилив на надежда. Ако брат Тимотей бе виждал копие на писмото, това означаваше, че то е оцеляло, че не е било унищожено при опожаряването на архивите.

— Да — отвърна монахът. — То е интересно четиво. Апология от един светец по въпроса за проливането на кръв в името на Христос. Философия, прегърната от мнозина не толкова святи хора, сред които и неколцина американски президенти.

— Били сте прекалено млад, за да сте научили за съществуването на книгата по време на войната — отбеляза Пеги, без да обръща внимание на многозначителния коментар, за да изрече въпроса, който напираше на езика и на Холидей.

— Бях на девет. Безпризорно сираче. Абатството ни, Абация ди Сан Мартино ди Камалдоли, се намира на съседния хълм, на по-малко от километър оттук. Наблюдавах от прозореца на стаята си как гори дворецът. Горя цял ден и цяла нощ. Гледката накара брат Албано, нашия абат, човека, който ме отгледа, да се разплаче.

— Не съм сигурен, че разбирам — каза Холидей. — Каква е връзката между абатството и архивите?

— Вила Монтесано е била приорат на Сан Мартино, с други думи, клон на нашия манастир. Дори след като манастирът продал сградата, абатството запазило правото си да се разпорежда със земите на Вила Монтесано. И днес е така, затова идвам да събирам орехи тук.

Монахът отпи от чая, добави резенче лимон и продължи:

— Брат Албано не беше обикновен абат. Той беше още пазител на сакристията, отговаряше за скриптория, където някога се преписвали книги, и за библиотеката, с която абатството ни е прочуто. Мусолини презирал римокатолицизма от ранна възраст. Всъщност именно брат Албано му преподавал като ученик в пансиона на отците салезианци във Фаенца.

— Той се тревожел, че Мусолини ще си отмъсти на манастирите по начина, по който това сторил Хенри VIII в Англия, затова скрил най-ценните книги от манастирската библиотека във Вила Монтесано, просто така, за всеки случай. Преди да умре, брат Албано натовари мен с грижата за тях и най-вече за екземпляра от De laudibus novae miltiae. — Монахът спря и ги изгледа.

— Как е оцелял при пожара? — попита Пеги. — Защо Келерман не го е намерил?

— Знаете ли какво означава думата крипсис? — отвърна с въпрос брат Тимотей.

— Нещо свързано с кодове и шифри? — предположи Холидей.

— По-скоро с хитруване — отвърна монахът. — Това е способността на организма да остане незабелязан.

— Мимикрия? Камуфлаж? — попита Пеги.

— Горе-долу — съгласи се брат Тимотей. — Богомолката, наречена „мъртво листо“, напълно оправдава името си и изглежда досущ като него. Оперението на австралийския бухал, наречен „жълто-кафява жабешка уста“, се слива с кората на дърветата. Цветът на габонската пепелянка, която се среща в Африка, й помага да се слее със земята в джунглата. Това е крипсис.

Той замълча, извади резенчето лимон от чашата си и го засмука. Задъвка го за миг, после извади кората и я остави на масичката. Продължи да говори с приятния тон на професионален проповедник:

— Брат Албано беше естествоизпитател любител, поклонник на прочутия италиански колекционер Франческо Мина Палумбо. Проявяваше особен интерес към обикновения стенен гущер Podarcis muralis, добре познато нам влечуго, което се крие сред скали и камъни. Способността на това малко създание да се слива с естествената си среда го очароваше.

— Не разбирам какво общо има това с книгата. — Гласът на Пеги прозвуча леко раздразнено.

— Има — обясни й Холидей. — Това означава, че книгата е скрита на видно място.

— И кое според вас е най-видното място, на което да се скрие една книга? — попита брат Тимотей с усмивка.

— Библиотеката — отвърна Пеги.

— Именно — каза монахът и плесна щастливо с ръце. — Библиотеката на Вила Монтесано.

— Но библиотеката би трябвало да е изгоряла заедно с архивите — каза Холидей.

— Немските патрули обикаляха в района вече няколко дни, плячкосваха и палеха. Това бяха войници на мотори, които търсеха предимно храна — кокошки, телета и прочие. В деня преди опожаряването на архива, това беше 28 септември, един от патрулите дойде във вилата. — Старецът пусна бучка захар в чая си. — Не направиха нищо, само изплашиха синьора Николини, собственичката, и директора на архивите, който бе отседнал при нея, казваше се Антонио Капограси, ако не ме лъже паметта. Веднага след като войниците си тръгнаха, синьора Николини дойде в абатството, за да предупреди брат Албано. Той не можеше да върне безценните ръкописи в манастира, защото и там нямаше да са на сигурно място, затова ги скри другаде.

— Къде? — попита Пеги.

— Тук — каза брат Тимотей и потропа със сандал по каменните плочи на пода. — Под тази скромна градинска барака.

— Но вече не са тук, нали? — попита объркано Пеги и впери поглед в гладките каменни плочи под краката си.

— Разбира се, че не — засмя се монахът. — De laudibus е написан върху гевил, обработената кожа на мъртвороден или нероден червеникавокафяв елен. Това е бил най-разпространеният вид пергамент, използван в епохата на кръстоносните походи. По ирония на съдбата това е същият материал, използван за написването на най-свещените текстове и на юдаизма, като Сифрей-Тора. Ако такава книга беше останала в земята, отдавна щеше да изгние. — Монахът се усмихна. — Скрита е на сигурно място.

— Къде? — попита Холидей.

Брат Тимотей се облегна на стола си. Цикадата навън бе завършила песента си. Високо над главите им премина облак и вътрешността на бараката за няколко секунди леко помръкна. Холидей долови в далечината тътена на лятна буря. Монахът заговори отново:

— Зададохте прекалено много въпроси за момента. Сега е мой ред.

— Какво ви интересува? — попита Холидей.

— Откъде знаете за меча на Пелерин?

— Принадлежеше на вуйчо ми. Намерил го е в Бергхоф в края на Втората световна война.

— Лятната резиденция на Хитлер. — Брат Тимотей кимна.

— Точно така.

— Кой е вуйчо ви?

— Кой беше — каза Холидей. — Наскоро почина. Казваше се Хенри Грейнджър. Специалист по средновековна история.

— А на мен беше дядо — добави Пеги.

— Хенри Грейнджър. Авторът на „Пазители на Светия град“ — каза брат Тимотей. — Най-значимото изследване върху присъствието на тамплиерите в Йерусалим. Хубава книга. Чел съм я. — Старият монах замълча и присви устни. — Къде е мечът сега?

— Скрит на сигурно място — отвърна Холидей, — също като вашия екземпляр от писмото на Алберик.

— Онзи нацист, когото споменахте — Келерман, какво е мястото му в тази история, освен че изгори архивите, разбира се?

— Дълга история — каза Холидей.

— Аз разполагам с достатъчно време — спокойно отвърна монахът.

И те разказаха на брат Тимотей всичко, което знаеха.

Отне им малко повече от час. Когато приключиха своята история, побелелият монах свали очилата си, почисти ги с полите на расото си и отново ги постави на носа си. Огледа ги преценяващо.

— Откъде да зная, че това, което казвате, е истина?

— Защо да ви лъжем? — разгорещено отвърна Пеги. — Освен това разполагаме с меча.

— Докажете го — спокойно изрече монахът.

— Покажи му — каза Пеги.

Холидей се изправи, разкопча колана за пари и го свали от панталоните си. Не се разделяше с него от първата си мисия в Залива, затова и коланът имаше износения вид на любим аксесоар. Обърна го и отвори ципа на петдесетсантиметровото отделение, играещо ролята на портмоне. Внимателно извади дългата златна лента, която бе открил навита около ръкохватката на тамплиерския меч. Лентата бе сгъната на три, за да се побере в колана. Откакто бяха напуснали Фредония, Холидей винаги я бе носил със себе си, скрита на това място. Подаде я на брат Тимотей и обясни:

— Ако се вгледате по-отблизо, ще забележите издатините, разположени на равни и неравни интервали. Златото не е чисто, а сплав, вероятно електрум — смес от злато и сребро. По-здрава е от чистото злато, което обяснява защо издатините върху лентата са се запазили до наши дни.

— Предполагам, че пъпчиците, разположени на равни разстояния, съответстват на ширината на страницата на вашия De laudibus. Ако се вгледате по-внимателно, ще видите римски цифри, изписани в лентата между по-малките пъпчици — продължи той. — Римските цифри съответстват на номера на страницата, докато по-малките пъпчици отбелязват съответните букви. Просто, но същевременно изключително находчиво. За да проработи схемата обаче, би трябвало преписите на ръкописа да са напълно идентични. Писарят би трябвало да е изключително съсредоточен и отдаден на делото си.

— Всъщност писарят не е бил мъж, а жена — каза брат Тимотей, докато разглеждаше с благоговение златната лента. — Сестра Диемут от манастира Весобрун в Бавария, бенедиктинка. Доста прочута по онова време. Двете копия са абсолютно еднакви, едното било предназначено за абатството в Клерво, другото за Руджеро дел Фиоре и тамплиерите в Пелерин, двете крайни точки в комуникацията между Светите земи и дома.

— Чудя се кой ли рицар е носил меча — попита Пеги.

— Знаем и това — отвърна възрастният монах. — Името му е било Робърт де Сал, англичанин на служба при Гийом дьо Рошфор, помощник-магистър в храма в Йерусалим и епископ на Акра. Робърт де Сал потеглил по суша към Франция, докато Руджеро дел Фиоре поел по море. Това трябвало да е достатъчно, за да пристигне съобщението в Клерво. Сър Робърт обаче умрял по пътя. Някъде около Неапол.

— И мечът му бил изгубен — каза Пеги.

— Какво вече отбелязах — усмихна се брат Тимотей, — животът е колело и каквото е направено, се връща обратно.

— Е, показахме ви с какво разполагаме — каза Холидей. — Няма ли да ни върнете жеста?

Брат Тимотей му подаде златната лента, изгледа го продължително и после попита:

— Вярвате ли в Бог, доктор Холидей?

— През по-голямата част от живота си се опитвам да си отговоря на този въпрос. Защо питате?

— Защото, ако вярвате в Бог, ще вярвате и в рая, а както някога ме учеха моите приятели йезуитите, вярваш ли в рая, значи вярваш и в ада. И ако ме излъжете, ще ви прокълна на вечни мъки в ада.

Холидей се засмя.

— Това е най-завоалираната и витиевата заплаха, която съм чувал. Не се тревожете, разказахме ви самата истина, поне такава, каквато я знаем.

— Добре — съгласи се брат Тимотей. — Ще приема думата ви.

Надигна се и се приведе над масата, за да вземе една от книгите на лавицата. Беше трактат по ботаника, написан на латински — Nova genera et species plantarum. Подаде подвързания с кожа том на Холидей.

— Александър фон Хумболт, същият, в чест на когото са кръстили Хумболтовото течение в Пасифика, макар и с известно закъснение, не смятате ли? Доколкото си спомням, той е роден в средата на XVIII век.

— Това е крипсис. Отворете книгата — подкани го брат Тимотей.

Холидей отвори книгата. Това съвсем не бе трактат по ботаника от XIX век. В ръцете си държеше скъпо цветно фотокопие на илюстриран средновековен ръкопис, подвързан с кожа. Прочете на глас първите редове от текста, написан на латински:

— In principio creavit Deus caelum et terram terra autem erat inanis et vacua et tenebrae super faciem abyssi et spiritus Dei ferebatur super aquas dixitque Deus fiat lux et facta est lux. — Спря за миг и с лекота преведе познатите слова: — „В началото Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше на бездната, и Дух Божи се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.26“ — Замълча отново и вдигна поглед към беловласия монах. — Това са първите редове от Битие от Вулгата27, латинския превод, направен директно от староеврейски, а не от гръцки.

— Браво — похвали го брат Тимотей. — Както знаете, повечето религиозни документи от Средновековието започват с молитва или цитат от Светото писание. Опитайте се да приложите кода, скрит в златната лента, и ми кажете какво откривате. — Той се пресегна, отвори тясното чекмедже на бюрото и извади бележник и молив. Холидей придърпа стола си до масата, а Пеги застана така, че да наднича над рамото му. Миг по-късно Холидей бе готов да изрече първите думи от едно послание, останало неразчетено в продължение на повече от осемстотин години.

— „До преподобния Отец в името на Исус и до всички наши приятели във френските земи, до които стигне това писмо: Това са думите на епископ Гийом дьо Рошфор, сенешал и заместник на Великия магистър. Чуйте словата му и се вслушайте в тях…“

— Получава се! — възкликна Пеги. — Продължавай, Док!

Когато Холидей завърши превода, навън бе започнало да се мръква, но той вече бе успял да запише целия текст на тайното послание върху бележника пред себе си. То очевидно бе написано в стихотворна форма:

— Крепостта на Пилигрима е друго название на замъка Пелерин — каза брат Тимотей.

— Това е много поетично, но какво точно означава? — попита Пеги.

— Според мен означава, че трябва да отидем в Светите земи — каза Холидей. — Заминаваме за Израел.