Мечът на тамплиерите

16.

— Как си? — попита Холидей.

Обедният час пик току-що бе отминал и двамата седяха в едно кафене на открито близо до Пиаца дел Джезу Нуово в крайбрежния италиански град Неапол. Пеги отпиваше бира „Настро Адзуро“ направо от леденостудената зелена бутилка, а Холидей бе на второто си капучино.

На подноса пред тях лежаха хрупкавите остатъци от превъзходна пица маргарита. Беше горещо, яркото слънце напичаше от безоблачното синьо небе. Ехтеше воят на гъстата върволица автомобили около площада. Бяха изминали два дни от ужаса, преживян във Фридрихсхафен.

— Все още се опитвам да си обясня как стигнахме дотук — каза Пеги.

— С влак — усмихна се Холидей.

— Нямах това предвид — отвърна тя.

— Зная — тихо каза той и се огледа. В центъра на леко наклонения калдъръмен площад се издигаше богато украсеният в стил рококо обелиск, наречен Гулия дел’Имаколата, издигнат от йезуитите през XVII в., за да почетат непорочното зачатие и да ознаменуват освещаването на новата си базилика, чието име носеше площадът.

Въпросната пиаца бе историческият център на стария крайбрежен град, но отдавна бе изгубила своето значение и днес вместо с унесени в молитва монаси и свещеници от различни религиозни ордени околните улици бяха изпълнени с барове, клубове и сергии, които предлагаха пица на парче, тълпи туристи задръстваха тесните алеи, а камиони и автомобили — съседните булеварди; хвърчаха мотопеди, които тракаха като шевни машини и жужаха като комари, лавирайки опасно сред нескончаемата върволица от автомобили, въртяща се в кръг около огромния обелиск.

Бяха изминали дълъг път от онова пусто шосе в Баварските Алпи дотук.

След като оставиха Келерман в мрака, се върнаха в замъка и взеха наетия си автомобил от мястото, на което го бяха оставили от другата страна на хълма с руините. Там зарязаха мерцедеса с тялото на Руди Драбек в багажника.

Холидей ги откара до Фридрихсхафен, където пристигнаха точно навреме, за да хванат ферибота в 22:40 ч., последния за деня. След четирийсет и пет минути слязоха на швейцарския бряг на езерото и след два часа пристигнаха в Цюрих. Пеги откри денонощно интернет кафене, където разгледаха файловете в картата за памет и разпечатаха съдържанието на дневника върху деветдесет и четири листа — на всеки по две страници.

Прегледаха страниците една по една с надеждата да открият позната дума или име. Намериха това, което търсеха, в записа за понеделник, 27 септември 1943 г. Там откриха думите „Неапол“ и „Амедео Маури“, италианския археолог, който първи намерил меча при археологически разкопки сред руините на Помпей, древния град, разположен на няколко километра южно от Неапол в подножието на Везувий, огромния вулкан, който доминираше неаполитанския пейзаж.

На Холидей не му трябваше повече. Взеха сутрешния експрес за Милано, после се прехвърлиха на по-бавния нощен влак за Флоренция, града, в който някога са живели и творили Леонардо да Винчи и Микеланджело, а в наши дни — Салваторе Ферагамо, обущарят на звездите. Във Флоренция отнесоха интересуващите ги страници от дневника в местния офис на „Берлиц“ и скоро се сдобиха с превода им, след което продължиха към Неапол.

Пеги отпи от бирата и зарея поглед в кръжащия около площада трафик и гръмогласните тълпи по тротоарите. Преживяното във Фридрихсхафен бе оставило своя отпечатък върху младата жена. Тя изглеждаше уморена, изчерпана, потисната. Холидей не бе изненадан, той също не се намираше в кой знае колко по-добра форма. От началото на това безумно приключение бе станал свидетел на убийството на петима души, като лично бе отговорен за насилствената смърт на трима от тях. Тук не ставаше въпрос за това дали те я заслужаваха, или не; важното бе друго — че тъкмо той бе отнел живота им. Ръцете му бяха изцапани с кръв и отговорността за случилото се му тежеше като воденичен камък.

— Искаш ли да се откажем? — попита Холидей.

Пеги се обърна смаяна към него.

— Какво?

— Искаш ли да се откажем? — повтори той. — Можем да спрем още сега, в този миг, знаеш го. Да се качим на самолета и да се приберем. Утре сутрин можем да закусим у дома.

Тя се намръщи и пак отпи от бирата. Остави я на масата и зачовърка етикета й с нокът.

— Аз не съм като теб — каза най-сетне. — Не съм войник. Виждала съм ужасни неща, но през обектива на фотоапарата, никога не съм била пряко засегната.

— Повярвай ми, аз се чувствам по същия начин — отвърна Холидей.

— И тези ужасни неща не са приключили — каза тя. — Нали?

Холидей сви рамене.

— Има една стара поговорка от времето на бурбонските крале — Vedi Napoli e poi muori. Виж Неапол и умри. — Замълча и отново сви рамене. — Лошите неща пораждат лоши неща, една битка води до нова битка, войната води до нова война. Няма никаква гаранция, че няма да се изправим пред нови премеждия.

— Ами Келерман?

— Какво Келерман?

— Той знае какво пише в дневника на баща му. Той е замесен. Едва ли ще му е трудно да ни открие. — Холидей кимна. — И няма да се откаже.

— Тогава и ние няма да се откажем.

Подкараха яркочервения „Фиат 500“ към вътрешността на страната, по-далеч от залива на Неапол, заобиколиха безмълвния конус на заспалия Везувий, сетне се насочиха към хълмовете на Кампания. Около тях се нижеха добре поддържани лозя, овощни градини с орехи, лешници и кайсии, маслинови горички на преклонна възраст. Предполагаше се, че цялата област се контролира от камората, неаполитанския аналог на сицилианската мафия, но тук нямаше и следа от подобно нещо.

Трудно им бе да си представят този красив пасторален пейзаж като зона на военни действия, но на 9 септември 1943 г. Съюзниците дебаркирали на плажовете край Салерно, град, разположен на осемдесет километра южно от Неапол, и към средата на месеца започнали да настъпват към вътрешността на страната, докато германската армия, командвана от Алберт Кеселринг, бавно отстъпвала на север.

Според дневника на 28 септември Луц Келерман, начело на малък елитен отряд от 1-ва СС дивизия „Адолф Хитлер“, пристигнал в градчето Нола, разположено на трийсетина километра североизточно от Неапол. Отрядът разполагал с няколко бронирани коли с полуверижно задвижване с монтирани на тях тежки картечници, няколко мотоциклета Kettenrad също с вериги, половин дузина танкове „Панцер IV“ и един команден автомобил тип „Кюбелваген“ за самия Келерман. Официалната им задача била при всеки удобен случай да нанасят бързи удари по врага, да събират разузнавателна информация и да реквизират хранителни припаси, като за целта разпращали в околността тричленни патрули brandschatzen, занимаващи се единствено с плячкосване и палежи. Келерман обаче преследвал собствени цели.

След като два дни преди това се срещнал с Амедео Маури във вилата на археолога в покрайнините на Неапол, Келерман изпратил по-голямата част от хората си да въведат ред в града, а самият той, начело на взвод лично подбрани от него есесовци, отишъл на мястото, което двамата с Маури обсъдили по време на въпросната среща.

Ставало въпрос за голямо palazzo от XVII в., издържано в неокласическия стил, наречен паладин, кацнало на върха на един хълм в покрайнините на селцето Сан Паоло Бел Сито, намиращо се на километър-два южно от Нола. Дворецът, чието име било Вила Монтесано, можел да се похвали с богато вековно наследство, датиращо чак от времената на цистерцианския орден на Рицарите на Калатрава, които поддържали изключително близки връзки със своите цистерциански братя тамплиерите.

През вековете дворецът, който приличал повече на абатство, отколкото на частен дом, преминавал в ръцете ту на една, ту на друга фамилия, а по време на Втората световна война бил собственост на синьора Луиза Сантамария Николини, вдовица на Хенри Контиери, чийто чичо Никола бил архиепископ на Гаета. Връзката между църквата и тамплиерите бе ясна, но по-важното бе, че целият държавен архив на Неаполитанското кралство бил оставен на съхранение в тази вила. Ставало въпрос за общо 866 сандъка с над трийсет хиляди ценни издания и петдесет хиляди пергамента, датиращи още от XII в. и епохата на кръстоносните походи.

Според Амедео Маури сред тези документи бил и архивът на тамплиерите от влиятелната благородническа фамилия Анжу, както и един том, принадлежал на прочутия мореплавател тамплиер Руджеро да Фиоре (известен още като Роже дьо Флор и Рутгер фон Блум)24, полумитичен рицар моряк, за когото се твърди, че изнесъл съкровищата на тамплиерите от Светите земи и ги скрил на сигурно място.

Маури видял въпросната книга веднъж и прочел латинския надпис на корицата, според който думите, написани в този том, можели да бъдат разбрани единствено от човек, който притежавал истинския меч на Пелерин. Книгата била екземпляр на De laudibus novae militiae, писмото, написано от Бернар от Клерво до Юг дьо Пайен, първия велик магистър на Ордена на тамплиерите и приор на Йерусалим.

Отново според дневника Луц Келерман отишъл във вилата, срещнал се със синьора Николини, собственичката, както и с директора на складираните там архиви, някой си Антонио Капограси. Макар да били разпитани лично от Келерман, нито жената, нито Капограси признали каквото и да било въпреки заплахата му да изгори и вилата, и архивите.

Капограси твърдял, че в архивите няма подобна книга, и за доказателство показал на Келерман инвентарния списък. В него не се споменавало нито за Руджеро да Фиоре, нито за екземпляр на De laudibus novae militiae. Келерман обаче не останал удовлетворен и започнал лично да отваря сандъците, подпомогнат от своите войници, сред които бил и младият Руди Драбек.

Търсили няколко часа, но не успели да открият нищо. В дневника си Келерман споменаваше, че докато отваряли сандъците, чували артилерийска стрелба в далечината. Съюзническата артилерия настъпвала откъм Салерно, устремена към Рим и — както в крайна сметка самият генерал признаваше в дневника си — към окончателната победа. Италия била загубена, скоро и Райхът щял да падне. Въпрос единствено на време. Все по-изнервен от артилерийската канонада, която с всеки изминал час се чувала все по-ясно, Келерман наредил на хората си: Alles einaschem — Изгорете всичко!

И те постъпили както им било наредено. Войниците от взвода струпали хартия, слама и барут в четирите ъгъла на всяка стая и ги запалили. След минути архивът бил обзет от пламъци. След по-малко от час цялата вила се превърнала в огнен ад. На следващата сутрин от Вила Монтесано останали само димящи руини и никога нямало да бъде възстановена, а Келерман си бил отишъл.

Като следваше указанията, които бяха получили от фирмата за автомобили под наем в Неапол, Холидей преведе малката червена кола през покрайнините на Нола, зави по Виа Кастел Чикала и пое през околните хълмове и поля. Заобиколиха високо кръгло възвишение, увенчано с руините на древен замък, сетне се спуснаха в малка гориста долина със стръмни склонове. Свърнаха по още по-тесния път, който излизаше от долината и свързваше Нола с Вишано, и намалиха.

— Трябва да е някъде отляво — каза Холидей, докато надничаше през прозореца. — Два големи стълба от двете страни на дълга алея.

— Защо си правим труда да идваме дотук, след като Луц Келерман е изгорил архивите? — попита Пеги.

— Защото това е единственото, което можем да направим в момента — отвърна Холидей. — Престани да се държиш като черна станция.

— Опитвам се да бъда реалистка, Док — каза тя и го удари закачливо по рамото. — Някой трябва да свали тази романтична душа, вуйчо ми Док, на земята.

Холидей забеляза нещо с периферното си зрение и намали скоростта още повече.

— Там — каза той.

Бе открил това, което търсеше: два стълба с ронеща се мазилка, наподобяващи кули, пазеха входа към занемарена обрасла с трева алея, от двете страни на която се издигаха стари маслини с разкривени клони. Холидей зави и колата заподскача по алеята, високите плевели между коловозите жулеха шасито отдолу. След стотина метра стигнаха обраслите в плевели останки от великолепната някога Вила Монтесано.

Паркираха фиата и тръгнаха да се разхождат сред купчините камъни, останали от гордото някога имение. А то, макар и в руини, изглеждаше внушително. Дворецът бил ориентиран към изток и от него се откривала панорама към околните гористи хълмове. От върха на възвишението погледът стигаше чак до съседното градче, виждаха се дори Нола и заливът на Неапол, приказно красива лазурна фантазия, която се сливаше в далечината с безоблачното синьо небе.

Тук някога бе имало терасирана градина, разположена под сводести колонади, от които днес бяха останали само натрошени камъни и гъсти шубраци. Подовете на двореца, покрити някога с красиви мозайки, бяха изпочупени и покрити с петна в резултат на шейсетгодишното излагане на природните стихии. Стаите нямаха покриви и тъй като бяха незащитени от слънцето и дъжда, фреските по стените бяха избелели и покрити с плесен.

На земята гниеха гредите от покрива, разхвърляни като разпилени кости. По трегерите на празните прозорци бяха свили гнезда мушитрънчета. Изящна пеперуда с красиви златистокафяви шарки пиеше нектар от пурпурните фуниевидни цветове на орхидея аретуза. Някъде наблизо цикада пееше тънко монотонната си песен. Нямаше вятър, въздухът сякаш не помръдваше. Един замръзнал за миг провинциален пейзаж, нарисуван сякаш от Каналето25.

Зад руините, осеяли платото на хълма, се издигаха останките на няколко спомагателни постройки, както и изоставени градини, отдавна забравени, задушени от плевели. Единствената постройка, която изглеждаше цяла и добре поддържана, бе малка градинарска барака, разположена в края на занемарените цветни лехи. В другия край на имението се издигаха няколко редици орехи, някога предпазвали Вила Монтесано от ветровете. Отвъд тях се простираха хълм след хълм, а в далечината се виждаха първите стръмни назъбени върхове на Апенините.

Холидей стоеше в средата на някогашния параклис на двореца. Стените му бяха високи само няколко педи, а част от овъгления под бе прогнила и пропаднала в избата отдолу.

Често, застанеше ли на подобни места, на Холидей му се струваше, че чува гласове от миналото, които го викат. Преди много години, докато стоеше на моста Бърнсайд в Антиетам, той сякаш почувства вибрациите от тропота на войнишки ботуши и конски подкови, докато войниците на Съюза и Конфедерацията водеха най-кръвопролитната битка в гражданската война. Докато се разхождаше по широкия елегантен булевард Шанз-Елизе в Париж, като че ли чу тежкото боботене на немските танкове. Историята май оживяваше в съзнанието му. Това тук обаче бе само едно мъртво и пусто място, дори призраците си бяха отишли.

— Права си — обърна се той към Пеги. — Беше загуба на време. Тук няма нищо.

— Виж! — отвърна тя и посочи с ръка.

Холидей проследи посоката. Откъм ореховата горичка приближаваше нисък, леко прегърбен мъж. Носеше кошница от ракита и беше облечен в характерното черно-бяло расо на монах от цистерцианския орден, орденът, основан от свети Алберик от Сито, духовния баща на рицарите тамплиери и автор на De laudibus novae militiae, текста, свързан с кодираното послание на тамплиерския меч.