Мечът на тамплиерите

18.

— Интересна история — заяви Рафи Вануну, професор по средновековна археология в Еврейския университет в Йерусалим.

Професорът бе изключително привлекателен мъж в края на четирийсетте или началото на петдесетте, с продълговатото лице с квадратна брадичка, характерно за повечето евреи, родени в Мароко. Тъмната му коса бе изпъстрена със сиво, а от двете страни на устните му се спускаха дълбоки бръчки. Имаше мургав тен и леко присвития поглед на човек, който прекарва значителна част от времето си под изпепеляващото слънце на пустинята.

Пеги Блексток и Джон Холидей стояха в комфортно обзаведения кабинет на Вануну в университета. Бяха разказали на мъжа, седнал от другата страна на бюрото, кратка версия на случилото се след като бяха напуснали Съединените щати. Пропуснаха единствено престрелките и труповете.

— И как така се озовахте пред вратата точно на моя кабинет? — попита професорът.

— Научихме името ви от един мейл, който Стивън Брейнтрий от университета на Торонто е изпратил на моя вуйчо — каза Холидей.

— А, Стивън, много добре го познавам, разбира се. Кралският музей на Онтарио е от световна класа. Чувал съм и за вуйчо ви.

— Професор Брейнтрий спомена, че знаете много за замъците на кръстоносците — каза Пеги.

— Зная нещичко — усмихна се той, като усмивката му очевидно бе предназначена само за Пеги.

Холидей се подразни от неприкрития интерес, който израелският професор проявяваше към нея. Това бе абсурдно — разликата във възрастта им бе толкова голяма, че той можеше да й бъде баща.

— Интересува ни конкретно замъкът Пелерин — каза малко рязко Холидей.

— Крепостта на Пилигрима — каза Вануну. — Докторската ми дисертация бе посветена на нея. По-голяма е от Крак де Шевалие в Сирия. Никога не е била превзета с обсада или щурм в продължение на повече от двеста години. Била е последният бастион на рицарите тамплиери в Светите земи.

— Трябва да отидем там — каза Пеги.

— Боя се, че е невъзможно, госпожице Блексток.

— Пеги — каза тя и го дари със същата усмивка, каквато бе получила от него.

— Пеги — повтори грейнал професорът.

— Какъв е проблемът? — попита Холидей.

— Нуждаете се от специално разрешение. Става въпрос за военна зона с ограничен достъп. Шайет 13 я използва за тренировъчна база.

— Шайет 13? — учуди се Пеги.

— Израелският аналог на американските „тюлени“ — обясни Холидей.

— И така може да се каже — отвърна Вануну, — макар че нашият отряд е създаден много преди американския. Шайет 13 е сформиран през 1949 година, докато американските „тюлени“ се появяват едва в началото на шейсетте, ако не ме лъже паметта.

— Служили ли сте там? — поинтересува се Холидей.

— Ужасен плувец съм — усмихна се професорът. Усмивката му обаче нямаше нищо общо с тази, с която бе дарил Пеги.

— А къде сте прекарали трите си години? — попита Холидей.

— Трите години? — попита Пеги, явно объркана от бързата размяна на реплики.

— Задължителната военна служба — обясни Холидей, който започваше да се дразни от самия себе си. Целият разговор се превръщаше в демонстрация на това чие его е по-голямо. И всичко това заради една усмивка.

— При мен бяха осем — каза Вануну. — Прекарах осем години в Агаф Ха Модийн или просто АМАН.

— Армейското разузнаване — каза Холидей, който явно бе впечатлен от биографията на мъжа срещу себе си.

Професорът го огледа изпитателно, след което се облегна назад на стола си.

— Имате завидни познания във военната сфера, господин Холидей.

— Доктор — отвърна Холидей. — И подполковник. Преподавам военна история в Уест Пойнт.

— Е, чинът ви е по-висок от моя — отвърна усмихнато професорът. — Аз стигнах само до майор. — Той се засмя. — Може би трябва да сравним докторските си дисертации, за да видим кой първи е защитил своята.

— Съжалявам — извини се Холидей. — Малко съм напрегнат след преживяното в Германия. След като сте служили в АМАН, можете ли да използвате старите си контакти, за да ни осигурите достъп до замъка?

— С удоволствие бих си намерил повод да се измъкна от кабинета за няколко дни, но какво да измисля за свое оправдание? Двама американски туристи търсят някакво съкровище? — Симпатичният професор се усмихна. — Не мога да го направя, доктор Холидей, наистина не мога.

— Това не е лов на съкровища — настоя Пеги.

— Рицари тамплиери, шифър, скрит в средновековен меч, цистерциански монаси, нацисти… Неясен стих вместо карта на съкровище… Кого ще поканите за главната роля, Николас Кейдж или Харисън Форд? — Той поклати глава. — Хайде, стига!

Холидей въздъхна.

— Зная, че не е лесно, но…

— За да получим разрешение, ще трябва да поискам от доста хора да ми се реваншират за услугите, които съм им правил някога — каза Вануну. — А не съм сигурен, че искам да го направя.

За да получим разрешение? Ние? Холидей се усмихна вътрешно. Разпозна тона в гласа на израелския професор. Ставаше въпрос за непреодолимо любопитство, способно да заглуши гласа на разума.

— Моля ви! — апелира Пеги и дари Вануну с толкова ослепителна усмивка, че бе в състояние да озари мрачна стая в продължение на цяла седмица. Това наклони везните в тяхна полза.

— Добре — отстъпи накрая Вануну. — Ще видя какво мога да направя.

След два дни напуснаха древния Йерусалим и под палещите лъчи на лятното слънце поеха по магистралата за Тел Авив. Магистрала №1, както бе официалното й название, бе модерна пътна артерия, устремила се на северозапад в объркваща плетеница от детелини, която обаче съкращаваше времето за пътуване между двата града само с един час.

Вануну шофираше старата си, надупчена от ръжда тойота ландкрузър като пилот на изтребител — изпълняваше сред натоварения трафик фигури от висшия пилотаж, сходни с имелман и тоно във въздушната акробатика. Повечето от тях бях предназначени за Пеги, която седеше на тясната задна седалка. Холидей се бе настанил отпред, до Вануну, в опит да охлади разгорещяващите се емоции между Пеги и професора, но вече съжаляваше за решението си. След като на няколко пъти едва не се блъснаха в други автомобили, Холидей се замисли върху въпроса на брат Тимотей дали вярва в някаква по-висша сила. Независимо обаче дали вярваше в Бог, или не, в момента отправяше към него молитва след молитва. Предвид мястото, на което се намираше, се обръщаше едновременно към Исус, Йехова и Аллах, което увеличаваше вероятността молбите му да бъдат чути.

Когато наближиха покрайнините на Тел Авив, професорът насочи очукания стар джип по магистралата към Хайфа на север. Това бе поредният четирилентов кошмар от натоварен трафик, устремен с бясна скорост по древния крайбрежен път на поклонниците по Светите земи, отвеждащ чак до Акра.

Отдясно изникнаха назъбените склонове на планината Кармел, а отляво се появиха зелените поля на древна Финикия, засети с памук. Вануну продължи да кара по магистралата още четирийсет и пет минути.

Когато стигнаха детелината на Атлит, крайбрежно градче, разположено южно от Хайфа, свърнаха към морето. Успяха да различат в маранята първите предградия на Хайфа, пропълзели по склоновете на Кармел и разпрострели се по протежение на залива с форма на ятаган.

За един миг само съвременната реалност с обичайния за XXI в. натоварен трафик изчезна и Холидей отново усети духа на една отдавна отминала епоха. Рицари, яхнали едри и бързи бойни коне, трополят по древния път с блеснали на слънчевите лъчи железни брони. Поклонници крачат редом с тромави впрегатни коне, които не стават вече за нищо друго освен за кланицата, докато благородниците и техните семейства се излягат в ярко оцветени покрити фургони. Прахолякът се стели като мъгла в горещината, лишена дори от най-слабия полъх на вятър.

Прекосиха двойна железопътна линия, след което продължиха по тесен черен път, от едната страна на който се простираше дълъг плаж с форма на полумесец, а от другата — заблатено езеро с три розови фламинги, които търсеха храна.

Отвъд блатото се ширеха промишлени солници с дълъг, повдигнат на високи колони водопровод, който черпеше вода от залива вляво. Миг по-късно пред очите им — досущ като мрачен спомен от миналото — изникнаха голите, обрулени от вятъра руини на замъка Пелерин. В сравнение с тях развалините на стария замък в имението на Келерман изглеждаха дребни и жалки.

Вануну паркира край пътя и тримата слязоха под лъчите на горещото ярко слънце. Професорът бе облякъл избелели стари панталони и тишъртка с надпис: „Археолозите го правят в калта“. Холидей и Пеги бяха с джинси и блузи с изображение на смайли, усмихнато жълто личице с традиционна шапчица кипа и коса на масури с надпис: „Не се притеснявай, бъди евреин“. Бяха купили тишъртките от мюсюлманския квартал на Йерусалим предния ден. И тримата бяха с бейзболни шапки с логото на Еврейския университет, за да ги предпазват от безмилостното слънце.

Пред тях се простираше скалист нос с дължина около километър, който затваряше част от залива и образуваше малко естествено пристанище на юг. Руините на цитаделата се издигаха като огромен квадратен фар на фона на средиземноморската синева.

— Мили боже! — възкликна Пеги.

— Напълно уместна реакция — засмя се професорът. — Тамплиерите са прокопали ров с ширина дванайсет-тринайсет метра, който прекосявал полуострова от единия до другия край, и в случай на нужда го пълнели с вода от морето. От другата страна на рова се издигала масивна стена от варовик, дебела повече от пет метра, която се извисявала на височина над трийсет метра. Всичко това било изградено на ръка, с доброволния труд на поклонниците, запътили се към Йерусалим. Отнело им само шест месеца, за да построят замъка.

— За да контролират мъртвата зона пред стените, издигнали три големи кули — по една в двата края и една в средата — продължи той. — Единственият начин да минеш през стената бил тесен вход, но построен под такъв ъгъл, че атаката с таран срещу портата била невъзможна. Вътре в замъка рицарите разполагали с каменни зали, параклиси, крипти, складове и всичко необходимо за един гарнизон от четири хиляди войници и обслужващия го персонал. Мястото било неуязвимо, тамплиерите разполагали със собствено пристанище и в случай на обсада можели да разчитат да получат провизии по море. Изкопали и артезиански кладенец, имали водохранилище, както и три други, които се пълнели с дъждовна вода, спускаща се от склоновете на планината Кармел. Така че и водата не била проблем.

— Тук не е ли имало крепост още преди XIII век? — попита Холидей. Спомни си, че бе чел някъде за по-стара крепост, построена на това място. Тръгна към стария крепостен ров по тясната лъкатушна пътека, която прекосяваше пясъка и избуялата трева.

— Имало малко укрепление, наречено Льо Дестрио, разположено до крайбрежния път, но то било изоставено още преди тамплиерите да се захванат със строителството на Пелерин — отвърна професорът. — Преди две хиляди години римляните построили пристанище тук, същото направили и финикийците две хиляди години преди римляните. Когато копаели основите на Пелерин, тамплиерите открили съкровище от финикийски златни монети, чиято стойност била почти достатъчна да финансират строителството на целия замък.

— Значи не сме първите, дошли тук в търсене на съкровище? — попита Пеги с блеснал поглед.

В погледа на Вануну също проблесна искра, той се обърна и посочи назъбените склонове на планината Кармел, разположени на около три километра на запад, в другия край на тясната крайбрежна равнина.

— Извършваме разкопки в пещерите край Вади ел Мугарах още от 1951 година — обясни професорът. — Британците и янките са копали и преди нас. В момента се намираме в библейската равнина Шарон. Някои от находките са от времената на неандерталците, други са още по-стари, датирани са към началото на каменната епоха.

— Този район е бил заселен под една или друга форма открай време. Има данни, които навеждат на мисълта, че това е бил библейският Едем, описан от старозаветните пророци. — Завъртя се с разперени ръце, сякаш се опитваше да обгърне земята около себе си. — Море, равнини и планини. Всичко, за което Адам и Ева биха могли да мечтаят. — И се усмихна.

Пеги отвърна на усмивката му.

Холидей се намръщи, после въздъхна. Зачуди се дали да поговори с Пеги относно потенциалните рискове, които криеше подобна ситуация. Реши да прояви мъдрост и да си държи устата затворена, поне за момента.

Стигнаха до ограда от ръждясала бодлива тел, която пресичаше тесния полуостров от край до край. На всеки четири-пет метра бяха поставени избелели червени надписи на иврит, арабски и английски:

Нямаше удивителни знаци, само просто и ясно излагане на неоспорим факт.

— Доста гостоприемно — каза Пеги.

Видяха лека вдлъбнатина в земята от другата страна на оградата, която очевидно отбелязваше разположението на стария крепостен ров. Отвъд песъчливия, обрасъл с бурени и храсти склон на рова се издигаха останките на някога внушителната крепостна стена.

Продължиха по пътеката и спряха пред вратата в оградата. Беше заключена с катинар. На вратата имаше друга табела с друг надпис, още по-ясен и категоричен:

— Сигурен ли сте, че ни е позволено да го направим? — попита Холидей.

— Нещо повече дори — отвърна Вануну и бръкна в един от джобовете на протритите си торбести панталони. — Имам ключ!

— А какво ще правим с мините? — попита предпазливо Пеги.

— Няма никакви мини — отговори професорът с широка усмивка. — Табелите са, за да впечатляват туристите и да плашат хлапетата.

— Казал еднокракият слепец без пръсти на ръцете — промърмори Пеги.

— Явно разполагате с по-солидни връзки, отколкото очаквах — каза Холидей.

Тримата минаха през вратата и Вануну я заключи зад тях и отново прибра ключа в джоба си. Тръгнаха по песъчливата пътека, която прекосяваше стария крепостен ров и се виеше покрай неравните останки от крепостната стена.

— Оказа се, че от флота не са използвали това място от много години — обясни професорът, докато крачеха по пътеката. — Едно време тренираха в залива на Хайфа, но водата там стана прекалено мръсна и се преместиха тук. После обаче изчистиха залива и се върнаха пак там. Възможно е да са оставили някакво оборудване, но по принцип базата е празна. Оставили са оградата и предупредителните табели, докато решат какво да правят с мястото — на археолозите ли да го предоставят, или на туристите.

Високо над главите им прелетя ято мраморни патици, запътили се към блатото, където по-рано бяха зърнали фламингите. Въздухът миришеше на море и на сол, носеше се лек крайбрежен бриз, който правеше обедната жега много по-поносима. На сто и петдесет морски мили в далечината, някъде отвъд синия хоризонт, лежаха невидимите очертания на остров Кипър.

Макар и полуразрушен, огромният замък се бе съхранил в достатъчна степен, че да даде представа как е изглеждал някога. Ако се погледнеше от ниските руини откъм морето навътре към сушата, замъкът бе по-дълъг от две футболни игрища, взети заедно. В най-тясната си част бе широк на половината на това. Вътрешната стена бе увенчана със северна и южна кула, по периферията на по-високия вътрешен двор на замъка бяха вкопани крипти, а в средата му се издигаше масивната кула на цитаделата.

Крепостните стени ограждали замъка от три страни, включително и откъм морето, където имаше дига и дълъг вълнолом, запазен до наши дни, който навлизаше навътре в плиткото естествено пристанище. Тук бяха хвърляли котви каравели с триъгълни платна, наречени латински, а също и ханзейски когове с хоризонтални рей, за да свалят товара си на сигурно място, недосегаеми за всеки нападател по суша.

Около централната кула на цитаделата бе имало пет големи помещения, всяко по трийсетина метра дълго. Единствените следи, останали от тях, бяха каменните им основи и призрачните им очертания в пръстта. Тук-там растяха високи туфи трева, между които се виждаше някоя и друга каменна плоча, маркираща — подобно на белег по лицето на земята — мястото, където някога е имало коридор.

— Игла в купа сено — каза Пеги, докато оглеждаше обширния вътрешен двор на замъка. — Това е огромно пространство!

Рафи Вануну отново бръкна в джоба си, но този път извади прегъната карта. Това беше скица на археологическите разкопки, извършени преди много години, когато самият той прекарал като студент три лета тук. Завъртя я в ръце, за да се ориентира, и попита:

— Какво гласеше онова твое стихче?

Холидей го изрецитира наизуст:

— Черните води вероятно са свързани с водоснабдителната система на замъка — предположи професорът, който ту свеждаше поглед към скицата, ту вдигаше глава, за да огледа огромния вътрешен двор и руините на цитаделата.

— Спомена, че има извор и някакво водохранилище — обади се Пеги. — Може да става въпрос именно за него.

— Не виждам как е възможно да скриеш съкровище в отворена отгоре цистерна или басейн — каза Вануну.

— По-вероятно става въпрос за някой от кладенците.

— Къде са те? — попита Пеги, след което приближи и надникна през рамото на Вануну. Ръката й докосна неговата. — Покажи ми ги.

— Отдавна ги няма — отвърна професорът. — Когато започнахме разкопките, не открихме и следа от кладенец. — Той сви рамене. — Все пак имайте предвид, че едва бяхме започнали да проучваме терена, когато от Военното министерство ни изгониха и предоставиха замъка на Шайет 13.

— Нека опитам аз. Кой знае, може да се справя по-добре — каза Холидей и пристъпи между Пеги и Вануну, за да види скицата. — Стихът казва следното: „и жажда за познания безмълвна в стени свещени в кръг витае…“. Струва ми се, че става въпрос за черква. — Посочи скицата. — Този продълговат овал с квадратче в единия край, близо до стената откъм морето, какво представлява?

— Подземие или крипта, където смятаме, че е имало параклис — отговори Вануну. — Нарекохме го Кръглата черква.

— Построена е по подобие на черквата на Божи гроб в Йерусалим — каза Холидей. — Подобно на всички тамплиерски черкви.

— Точно така — съгласи се професорът.

— Стени свещени… — каза Холидей. — Струва си да опитаме.

Започнаха да се спускат бавно по земния насип, проправяха си път сред отломките от някогашния каменен зид.

— Ако съдя по думите ви, не сте от хората, които робуват на стереотипи по отношение на тамплиерите — каза Вануну.

Пеги, която вървеше между тях, се разсмя.

— Док не робува на никакви стереотипи и на никакви авторитети не само по отношение на тамплиерите. Но това май е семейна черта.

— Не вярвате ли в християнското благочестие и набожност на тамплиерите? — попита професорът и повдигна иронично вежда.

— Смятам, че част от тях са били религиозни фанатици — отвърна Холидей. — Повечето са били наемници. По това време е имало доста безработни рицари. Някои от тях може да са вярвали в каузата, но не са били много. — Той поклати глава. — Самият аз съм участвал в не една и две войни, професоре, и във всяка от тях винаги е ставало въпрос за пари под една или друга форма. Кръстоносните походи не правят изключение.

— Замъци като този не са строени, за да закрилят поклонниците, строени са да осигурят на Европа аванпост в Близкия изток. Също като Компанията на Хъдсъновия залив в Канада или предните постове на американската кавалерия в Дивия запад. Кръстоносците не са искали да освободят Йерусалим от неверниците, искали са да го завладеят — продължи той. — Тамплиерите наричали себе си „бедните рицари на Исус Христос“, поставяйки ударението на бедни. Когато през 1307 година бил разпуснат, орденът им бил почти толкова богат, колкото и самата католическа църква, и по-богат от много страни, включително Франция, която те на практика притежавали. Стените на замъка на тамплиерите в Париж надхвърляли двеста метра на дължина. Това не е благочестие или смирение, професоре. Това е алчност, сребролюбие, жажда за власт.

— Но това не ви пречи да търсите тяхното съкровище?

Холидей спря и го погледна в очите.

— Не става въпрос за съкровището. — В гласа му се прокрадна нотка на раздразнение. — Съкровището никога не ме е интересувало. Става въпрос за нещо, което е накарало вуйчо ми да прекоси половин Европа на осемдесет и шест годишна възраст, и то при положение че мразеше да излиза от кабинета в собствената си къща. Става въпрос за нещо, свързано и с други хора, които търсят отговора на тази загадка от много години. Те са готови на всичко: да лъжат, да палят, да убиват…

— В такъв случай е за предпочитане ние да открием съкровището — каза весело Вануну, без да обръща внимание на разгорещения тон на Холидей. — Нали така, Пеги?

— Така — отвърна тя, след което улови Холидей за лакътя и го стигна лекичко. — Край на лекциите, Док, става ли? — Стисна го отново. — Бъди по-мил с професора.

— Аз не съм ви враг, полковник Холидей — добави Вануну. — Все пак аз уредих да дойдем тук, нали така? — Протегна му ръка. — Shalu shalom yerushalayim29, нали?

Холидей стисна ръката му.

— Наричай ме Док.

Тримата се обърнаха и продължиха към руините на древната крепостна черква.