Мечът на тамплиерите

32.

Холидей надникна през прозореца и видя две коли — стар ситроен и още по-стар мерцедес, паркирани на застланата с чакъл алея пред къщата. Край тях стояха шестима мъже, всичките високи, едри, русокоси, със сурови изражения. Един бе застанал до багажника на мерцедеса и раздаваше оръжия на останалите. Пушки и малки зловещи автомати „Узи“ и „Мак 10“.

Холидей зърна татуировката върху китката на един от мъжете и каза:

— Това са хора на Келерман.

— Ordo Novi Templi — кимна Родригеш. — Орденът на новите тамплиери.

— Знаете за Келерман? — попита объркано Пеги.

— От самото начало има бели тамплиери, има и черни тамплиери — отвърна бившият свещеник. — Ordo Novi Templi е едно от по-новите превъплъщения на черните тамплиери. — Високият мъж поклати глава. — Няма време за обяснения. Трябва незабавно да напуснем това място.

— И как ще стане това? — попита Холидей. — Онези отвън няма да ни пуснат да си отидем току-така.

— Vis consili expers mole ruit sua — каза Родригеш и напълни джобовете си с още патрони.

— Хораций — отвърна Холидей. — Предпазливостта е най-добрата част от смелостта46.

Родригеш плъзна ръка под бюрото. Чу се звук от дърпането на самозалепваща лента. Бившият свещеник извади добре смазан чешки автоматичен пистолет ЧЗ 75 в кобур с щипка за носене на кръста.

— Зареден е с четирийсеткалиброви патрони „Смит & Уесън“ с тефлоново покритие, от онези, които наричат „убийци на ченгета“.

— Странен свещеник сте вие — отбеляза Холидей, докато прикрепваше кобура на колана на джинсите си.

— Живеем в странни времена — отвърна Родригеш. — Последвайте ме.

Португалецът отиде бързо в средата на стаята и отметна плетения килим. Оказа се, че на пода има капак с желязна халка.

— О, не! Пак ли? — простена Пеги.

Родригеш хвана халката и дръпна капака. Под него се показаха тесни стълби, които се спускаха надолу. Бившият свещеник ги подкани с жест да слизат.

— Давайте! Аз ще сляза след вас.

— Тъмно е — възрази Пеги.

— Петото стъпало вдясно — каза Родригеш. — На стената има ключ.

— Тръгвай — подкани я Холидей.

Пеги заслиза по стъпалата, като се опираше с ръка на каменната стена. След секунди светлина огря стълбите, а Холидей чу в далечината ритмичното боботене на генератор, разположен някъде в земните недра.

— Твой ред е — каза Родригеш.

— Знаеш, че онези отвън ще ни последват, нали? — предупреди го Холидей.

— Мисля, че мога да охладя устрема им — усмихна се бившият свещеник. — Тръгвай!

Холидей последва Пеги. Виждаше я пред себе си да се спуска по старите стръмни стъпала, издялани в порестата, наподобяваща пемза скала. По свода над стълбите минаваше стар плосък кабел, закрепен с ръждясали скоби; на всеки три-четири метра висяха голи крушки, светлината им потрепваше при всеки оборот на генератора.

Стъпалата завиха рязко под почти прав ъгъл и преминаха в нисък широк тунел, който изглеждаше като прокаран от човешка ръка, но не беше. Тунелът се разделяше на две — левият ръкав бе потънал в мрак, а десният бе осветен от крушки също като стъпалата. Холидей протегна ръка, прокара длан по грапавата повърхност на камъка и каза:

— Лавова тръба.

Преди много, много години разтопеният камък бе потекъл като нажежена до бяло огнена река, преминала през този подземен тунел, за да се излее в морето. Някъде далеч отпред долиташе боботенето на генератора, който захранваше крушките. Звукът изглеждаше не на място в тази пещера, образувана преди милиони години.

— Какво ще правим сега? — попита Пеги, вперила поглед в тунела.

— Ще изчакаме Родригеш — отвърна Холидей, извади пистолета, вкара патрон в цевта и зачака. След няколко секунди се появи и Родригеш. Изражението му обаче бе доста напрегнато.

— От дълги години очаквам да се случи нещо подобно — обясни им той, след като навлезе в тунела с пушката в ръце. — Тайните не остават завинаги тайни. Както е казал Шекспир, истината ще излезе наяве.

Високо над главите им се разнесе тътен от експлозия. Родригеш се усмихна мрачно.

— Това би трябвало да изравни силите. Насам!

И ги поведе по тунела.

Лавовата тръба се спускаше в продължение на двеста или триста метра, от време на време заобикаляше някое издадено скално образувание, което огнената река бе срещнала по пътя си преди милиони години, след което започна да се стеснява, докато накрая не стана толкова тясна, че човек не можеше да се завърти в нея. Накрая се превърна в цепнатина в черния камък.

Гърдите на Пеги се бяха свили. Нямаше ги голите крушки, които да осветяват тесния шейсетина сантиметра процеп, и тя се страхуваше, че всеки момент ще изпадне в истерия. Никога не бе обичала затворените ограничени пространства и тесните асансьори. Обстоятелството, че по петите ги следваха въоръжени до зъби главорези, не правеше нещата по-лесни.

— Тук е малко клаустрофобично — промърмори тя, сякаш за да предупреди Холидей, който се движеше непосредствено зад нея.

Сега вече вървяха странешком, лицата им бяха на сантиметри от скалите.

— Ще свърши след няколко метра — успокои я Родригеш, който водеше малката им колона в непоносимо тесния коридор.

Пеги не бе сигурна какво да очаква.

Изведнъж Родригеш изчезна, но в мрака долетяха думите му:

— Внимавайте, има стъпало!

Пеги се промуши през скалната цепнатина и се закова на място. Усети, че Холидей застава зад гърба й, стъпил на малката каменна платформа.

— Майчице! — прошепна тя.

— Мили боже! — възкликна Холидей, поразен от гледката, разкрила се пред него.

А гледката наистина бе невероятна.

Намираха се в пещера, голяма почти колкото главния салон на Гранд Сентръл в Ню Йорк, най-голямата железопътна гара на света. Беше широка колкото футболно игрище и два пъти по-дълга. Сводът, извисил се на трийсетина метра над главите им, като че ли пулсираше от живот. Цветове и форми, изплували сякаш от дълбините на едно отдавна забравено минало, танцуваха върху скалите: жирафи и антилопи гну бродеха из безкрайните савани, цели стада диви кози скачаха с присвити нозе и отметнати назад рога, преследвани из обширните равнини от черни фигури с копия в ръце.

Мечки, каквито Азорите не бяха виждали от края на последната ледникова епоха, бродеха из древните гори. Финикийски триреми в естествена големина и с платна, опънати от вятъра над двойния корпус, преминаваха през Херкулесовите стълбове, за да навлязат в безкрайното непознато море. Следваха ги кораби с големи бели тамплиерски кръстове върху гордо изпънатите червени платна. Хиляди войници с брони и ризници бяха застинали във вечността, докато навлизаха в маршова стъпка през портите на Йерусалим. Червено, зелено, черно, жълто, охра, синьо, лазурно, аквамарин, черно, кафяво, сребристо… напращели мускули, изящни кости… хора, животни, причудливи създания, които не бяха нито едното, нито другото, стотици, цели стада и ята, цели армии и океани танцуваха, плуваха, яздеха, тичаха през времето, уловени в тази фантастична картина върху пещерния свод.

Това бе най-смайващото, най-величавото, най-грандиозното произведение на изкуството, което Холидей и Пеги бяха виждали. Дори фреските по тавана на Сикстинската капела бледнееха в сравнение с него. И въпреки светлината, която осигуряваха електрическите крушки, Холидей знаеше, че вижда едва половината картина, а останалото остава скрито в сенките. Бог знае как художниците бяха успели да създадат такава огромна композиция, такъв невероятен спектакъл, който поразяваше въображението. Беше великолепно!

В скалата бяха издялани стъпала, които се спускаха към пода, дъното на огромната купа, която представляваше пещерата, а в подножието на сводестите стени бяха застинали тераси от лава, надиплени всяка върху предходната по реда, по който вълните разтопени камъни бяха изстивали една подир друга. Холидей забеляза и сенките, които свидетелстваха за наличието на други лавови тръби в основата на вулкана.

Върху най-близката тераса от застинала лава бяха наредени железни сандъци, много сандъци, а край тях имаше купчини копия с остри железни върхове. По средата бе оставена продълговата маса с поцинкован плот и наредени върху нея всевъзможни електрически инструменти. Приличаше на примитивна версия на лабораторията на Рафи Вануну в Йерусалим.

Разположен върху две ниски стойки, осветен от мощна лампа с вградена лупа, лежеше меч, който по нищо не се отличаваше от онзи, който Холидей бе открил в тайника в дома на вуйчо Хенри. На друга маса, поставена под прав ъгъл спрямо първата, бе поставена голяма глинена амфора с изящна форма и дължина около метър и половина. Подобни съдове били използвани за транспортирането на вино чак до късното Средновековие.

Далеч вляво, в най-тъмното кътче на пещерата с размерите на катедрала, лежеше нещо, което приличаше на почернелия скелет на огромно морско чудовище, застинало с прекършен гръбнак, оголени потрошени ребра в огромния гръден кош и протегнати нагоре хищни нокти. Лежеше килнато встрани върху полегатия склон от застинала лава, който чезнеше в мрака. След миг Холидей осъзна какво виждат очите му: останки от кораб, дълъг може би трийсетина метра и широк не повече от десет. Обшивката му отдавна бе изгнила и от корпуса му бяха оцелели само яките греди на корабния скелет.

Родригеш посочи останките.

— Само това е оцеляло от Wanderfalke, или „Сокол скитник“, флагмана на Роже дьо Флор, натоварен с безценното съкровище от Храма на Соломон, дара на Саладин за Ордена на тамплиерите и за целия свят, донесено тук от кастилския рицар Фернан Руис де Кастро. Мечът на масата му е принадлежал. Това е Евър, Мечът на източния вятър.

— Дьо Флор е знаел за това място? — попита Холидей и пристъпи към масата и се наведе, за да разгледа по-добре старинното оръжие.

— Според мен в тази пещера има следи от човешко присъствие отпреди поне десет хиляди години — каза Родригеш. — В задната камера на тази зала има рисунки, на които е изобразен европейски пещерен лъв, живял по време на горния плейстоцен. Тези рисунки вероятно са направени по време на последната ледникова епоха. Изображенията на някои от финикийските кораби предхождат раждането на Христос с поне хиляда години. Финикийците са знаели за това място, както и викингите по всяка вероятност. Един от капитаните на Дьо Флор открил острова, след като буря отклонила кораба му от маршрута. По онова време входът на пещерата откъм морето бил много по-голям и самата тя била доста по-дълбока. Доколкото мога да съдя по свидетелствата, които открих, земетресение през XVII век довело до срутването на значителна част от входа, който станал почти невидим откъм морето. Едва ли Дьо Флор можел да намери по-подходящо място, на което да скрие съкровището.

— Все повтаряте съкровището, съкровището… — каза Пеги. — Но досега не сме видели и следа от него.

Родригеш отиде до втората маса и постави длан върху глинената амфора. Отворът й бе запечатан с нещо като тъмна гума или каучук.

— Това е съкровището — тихо каза бившият свещеник.

— Вино? — изсмя се Пеги. — Пропътувахме половината свят, рискувахме живота си заради една голяма делва вино?

— Не — тихо отвърна Родригеш. — Пропътувахте половината свят и рискувахте живота си заради това.

Взе от работната маса малък дървен чук и го стовари върху амфората. Глиненият съд се счупи на парчета, които се разпиляха по поцинкованата повърхност на масата. Появиха се няколко цилиндъра, изработени от чисто злато с цвят на масло, което блестеше на светлината на електрическите крушки. На дължина бяха около двайсет и пет сантиметра, а диаметърът им бе към седем-осем. Подобно на глинената амфора, и златните цилиндри бяха запечатани със същата черна гума. Родригеш взе един от тях.

— Това е ръкопис от древната царска библиотека в Александрия, спасен от Амр ибн ал Ас47, прочутия арабски пълководец, превзел Египет през VII век. Той не унищожил ръкописите, но Саладин ги конфискувал на бърза ръка, тъй като Амр ибн ал Ас бил съвременник на Мохамед, а много от ръкописите в библиотеката противоречали на Корана и трябвало да бъдат унищожени според ислямското законодателство.

Родригеш сви рамене и прехвърли златния цилиндър в другата си ръка.

— Може би това е неизвестно произведение от Омир? Някоя древногръцка трагедия, написана от Еврипид? Математически трактат от Архимед? Карта, указваща тайното място, където се намира легендарната гробница на Имхотеп48? Пътят към рудниците на цар Соломон? Или трактат по медицина, написан от първия истински лекар, Асклепий? — Той замълча. — Виждал съм доказателствата със собствените си очи — изгубените евангелия със собственоръчно записаните на арамейски разкази на апостолите, истинските евангелия, а не онези, претърпели безброй преводи и интерпретации през вековете. Тук някъде може да се крие и най-святото, но и най-опасното от всички — Евангелието от Христа. — Родригеш поклати глава. — Нищо чудно, че Ватиканът и Содалитиум Пианум са готови да убият и вас, и мен. Вестта за съществуването на това място ще разтърси Ватикана из основи. — Бившият свещеник се изправи и разкърши широките си рамене.

— Кой знае какво друго лежи тук? Работя върху ръкописите повече от петдесет години, но мога да кажа, че съм се докоснал едва до повърхността на това тайно познание. Същото важи и за другите, които са слизали тук преди мен.

— В Йерусалим не била скрита само Александрийската библиотека — продължи той. — Тук се намират библиотеката на Хадриан, библиотеката на атинския Пергамон, текстовете от Вилата на папирусите в Помпей, за които се смята, че са били унищожени при изригването на Везувий… Всички те са тук, а има и много други. Тук е събрана мъдростта на света, скрита в цилиндри от чисто злато.

— Значи има още ръкописи? — попита развълнувано Холидей. — И още амфори?

— Хиляди — отвърна Родригеш. — Достатъчно, за да запълнят трюмовете не само на „Сокол скитник“, но и на неговия близнак Tempel Rose, „Розата на храма“. Дьо Флор бил прочут търговец на вино и кръстосвал между Ла Рошел и Леванта. Какъв по-подходящ и по-находчив начин да се скрие съкровището от глинени съдове за вино? Дори в епохата на кръстоносните походи хората знаели, че златото е инертно и ще защити ръкописите по най-добрия възможен начин. Затова в замъка Пелерин направили леярна. Така ръкописите се запазили невредими през следващото хилядолетие. Онези, които все още не са проучени, са скрити в лавовите тунели около пещерата. Останалите се намират на сигурно място, в добрите ръце на приятели на Ордена.

— Ордена? — каза Холидей. — Имате предвид тамплиерите?

— Разбира се — отвърна Родригеш. — Както ви казах, от самото начало тамплиерите се разделили на бели и на черни. Не можем да позволим цялото това познание да попадне в лоши ръце. Затова вуйчо ви се присъедини към нас.

— Дядо е бил тамплиер? — учуди се Пеги. — И е знаел за всичко това?

— Да. Затова скри меча. — Бившият свещеник се обърна към Холидей. — Искаше да ви предпази, но и да ви предаде тайната, ако се окажете достоен за нея. — Обърна се към Пеги. — Същото важи и за вас.

Електрическите крушки, които мъждукаха на тавана на пещерата, примигнаха. Холидей се пресегна почти инстинктивно и взе стария меч от поставката му. С другата си ръка измъкна от кобура чешкия пистолет и свали предпазителя. Осветлението примигна отново, след което угасна. Пещерата потъна в мрак.