Мечът на тамплиерите

23.

— Сигурен ли си? — попита Пеги.

— Абсолютно — отговори Холидей. — Беше пред ресторанта, пушеше цигара. Чакаше. Тъмна коса, джинси, маратонки и един от онези суитчъри с цип и качулка, тъмносин.

— Може да е студент.

— Прилича на ченге. И се движи като ченге.

— Защо полицията ще ни следи?

— Нямам представа, но скоро ще науча.

Стигнаха ъгъла на Ел Ханка, завиха надясно и се насочиха на юг по Баб Хан ел Зейт, оживена търговска улица, добре осветена, с множество дюкянчета и сергии, които продължаваха да работят.

— Това не е пътят към хотела — каза Пеги. — Трябваше да завием наляво към Дамаската порта.

— Знам — отвърна Холидей.

— Какво правим в такъв случай?

— Проверяваме какво става.

Холидей свърна по друга тясна уличка, наречена Ел Хаят. Тук бе по-мрачно, тъй като осветление имаше само в началото на уличката. Спуснаха се по стари каменни стълби и продължиха да вървят. След няколко секунди по Ел Хаят свърна и мъжът със суитчъра.

— Още ли е зад нас? — разтревожено попита Пеги.

— Да — отвърна Холидей. — Това показва, че ни следи.

— И сега какво?

— Не съм сигурен.

— Може би трябва да се върнем в хотела — предложи Пеги — и утре да попитаме Рафи…

— Ти го попитай — отвърна Холидей. — Аз искам да получа отговори още сега.

— Сигурен ли си, че е полицай?

— Не съм сигурен в нищо. Може да е просто крадец, макар да се съмнявам.

— Крадец в Йерусалим?

— Тук има атентатори самоубийци, защо да няма крадци?

— Това е отвратително… също като джебчиите във Витлеем. Просто отвратително!

Стигнаха края на уличката и отново завиха на юг, този път по малко по-широката улица „ХаНострим“, или Пътят на християнския квартал, отново изпълнена с туристи и с множество магазини и ресторанти. Повечето бяха затворени — витрините им бяха скрити зад дървени кепенци, а големите им тенти, опънати над старинния калдъръм, закриваха половината небе. На всеки няколко метра са виждаше тясна, потънала в мрак пресечка.

Когато стигнаха ъгъла на ХаНострим и улица, „Давид“, Холидей видя друг силует, подпрян на стената, с цигара в ръка. Беше облечен със стара тишъртка на „Ролинг Стоунс“, толкова стара, че изплезеният език — знаменитият символ на групата — бе избелял до бледорозово.

Холидей спря пред един магазин за керамика и видя как невероятно пълна жена със сламена шапка и клин с надпис Juicy35 отзад се пазари за някаква ваза. „Сочната“ говореше английски с акцент от Ню Джърси. Холидей си помисли, че мюсюлманите може би са прави, че като излагат телата си на показ, някои жени наистина извършват грях и обиждат Бог.

С периферното си зрение забеляза Ролинг Стоунс да разговаря със Синия суитчър. Синия суитчър кимна и се върна обратно по ХаНострим към центъра на християнския квартал.

— Току-що ни предадоха от ръка на ръка — каза Холидей.

— Какво означава това?

— Суитчъра ни предаде като щафетна палка. Онзи, който ще върви по петите ни сега, носи тишъртка на „Ролинг Стоунс“.

— Това важно ли е?

— Това означава, че са организирани — отвърна Холидей. Означаваше също така, че преследвачите им разполагат с достатъчно ресурси да разпръснат хората си на различни места из Стария град. Означаваше, че разполагат и със средства за комуникация, вероятно трансмитер за радиостанция и микрослушалка в ухото. А това означаваше, че преследвачите им са служители на полицията или дори на някоя по-елитна служба. Холидей се съмняваше, че хората на Келерман са в състояние да организират толкова професионално следене за толкова кратко време, особено в Израел.

Отдалечиха се от магазина за керамика и завиха наляво. В далечината пред тях, окъпан в ярка светлина, се издигаше приказно красивият Купол на скалата, прочутото светилище Кубат ас Сахра, построено на мястото, където някога се издигала Светая Светих, най-вътрешната постройка на Соломоновия храм, полумитичният първоизточник на богатството на рицарите тамплиери.

Куполът бе покрит със седемдесет и шест килограма злато, дарени от йорданския крал Хюсеин малко преди смъртта му. Пресякоха улица „Ел Лахамин“ и излязоха на Баб ал Силсилех, откъдето Куполът на скалата изникна пред очите им като приказен маяк, издигнал се високо над заобикалящия го лабиринт от неугледни постройки от варовик. Тук буквално гъмжеше от туристи, запътили се към Купола или Стената на плача, построена от цар Ирод Велики като огромна подпорна стена около Храмовия хълм.

Дори от няколко пресечки разстояние Холидей виждаше блясъка на светкавиците, тъй като стотици хора снимаха прочутото свещено място. За хора като Сочната от Ню Джърси това бе поредният трофей, с който да се похвалят пред своите приятели в малкото си провинциално градче — че те са били в Йерусалим, а другите не са.

Холидей забеляза сред туристите поне половин дузина католически падрета, свещеници от гръцката православна църква с черни раса, групичка монахини от ордена на майка Тереза с характерните им забрадки и одежди на синьо-бели райета, неколцина равини с дълги бради и широкополи шапки.

Вместо да тръгнат подире им, Холидей и Пеги свърнаха по една тясна лъкатушна уличка, която ги поведе отново на юг. Ролинг Стоунс ги последва на дискретна дистанция. Тишъртката му бе поне с един размер по-голяма от необходимото, вероятно за да скрие пистолета, затъкнат в колана му. Мъжът едва ли бе на повече от трийсет, имаше атлетична фигура и огромни бицепси; дори да беше невъоръжен, Холидей трудно би могъл да се справи с него. Моментът не бе подходящ за конфронтация, това поне бе сигурно.

Уличката ги отведе на запад към Арменския квартал. И тук, както навсякъде в Стария град, уличните табели бяха изписани на три езика: иврит, арабски и английски. Табелите бяха окачени с винтове или просто вградени в мазилката на фасадата на всяка ъглова сграда. В Стария град бе по-лесно да се ориентираш, отколкото на магистрала.

Холидей не бе сигурен какво точно иска да направи, но знаеше, че не иска да се прибере с подвита опашка в хотела и да се преструва на умряла лисица. Не бе в характера му да избягва конфликт, но съзнаваше, че в момента шансовете не са на негова страна. Все още не бе открил отговора на въпроса: с какво бяха привлекли вниманието на израелската полиция или на някоя друга местна служба?

Завиха по още една тясна уличка, този път наречена „Тиферет Израел“. Тя отново ги поведе на запад, а Куполът на скалата остана зад тях. Улиците бяха празни, нямаше никакви туристи, а единствените стъпки, освен своите собствени, които чуваха, принадлежаха на преследвача им.

— Да се отървем от опашката — предложи Холидей, вече подразнен от ситуацията, леко уморен дори от проточилата се толкова дълго игра на котка и мишка.

Свърнаха в една толкова тясна пряка, че приличаше по-скоро на цепнатина между две редици анонимни невзрачни сгради. Бе толкова тясна, че нямаше дори име.

Стигнаха другия й край, свиха в посоката, от която бяха дошли, и поеха по улица с широки дълги стъпала, водеща на север. Табелките по стените ги уведомяваха, че вървят по улица „Хакраим Гилаад“. Въпросната улица ги отведе отново до Тиферет Израел, където спряха да си починат. От Ролинг Стоунс нямаше и следа.

— Изпусна ли ни? — попита Пеги.

— Така ми се струва — отвърна Холидей и се огледа. Уличката бе пуста, всички капаци и ролетки бяха затворени.

— За какво бе всичко това? — учуди се Пеги. — След като ги забеляза толкова лесно, едва ли са добри професионалисти.

— Възможно е целта им да е била да ни поставят под напрежение — отвърна Холидей. — Да ни покажат, че ни наблюдават.

— Смяташ ли, че това има връзка с хората, които слязоха в онези тунели в замъка?

— Нямам представа. Може би, както предложи, трябва да попитаме твоя приятел Рафи.

— Не започвай отново!

Обърнаха се и тръгнаха по Тиферет Израел към улица „Ел Лахамин“ и Дамаската порта. От една странична алея излезе мъж, облечен изцяло в черно, и тръгна към тях с небрежна походка, сякаш бе излязъл да се поразходи. Холидей зърна за миг бялата му якичка. Католически свещеник. Червенокос, червендалест, очила с полурамка. Около петдесетте. С широко черно сако върху черната риза.

Когато се изравни с Холидей и Пеги, свещеникът им кимна добронамерено. Холидей му отвърна. За частица от секундата обаче забеляза нещо в погледа на падрето. Нещо жестоко и неумолимо. Прогони неприятното усещане и продължи. Зад гърба му се разнесе рязък метален звук и той се обърна. Звукът му бе добре познат: зареждането на автоматично оръжие.

Свещеникът бе на по-малко от три метра от тях. Широкото му сако бе разтворено, а под него се виждаше презраменен кобур. Държеше чешки „Скорпион“ със сгъваем приклад и къса цев със заглушител, наподобяващ дебела черна наденица. Нямаше измъкване, това беше краят им.

И тогава прозвуча звук все едно някой бе ударил с юмрук по маса. На Холидей му се стори, че вижда как сакото на мъжа потрепва за частица от секундата, сякаш някой повей на вятъра бе развял полите му. След миг червенокосият непознат падна на земята и изпусна оръжието, което изтрака върху паважа.

От мрачната уличка, която Холидей и Пеги бяха напуснали преди малко, изникна Ролинг Стоунс. Държеше черен полимерен пистолет „Йерихон“, от онези, които в Щатите наричаха „Бейби Игъл“. Хвърли бегъл поглед към Холидей и Пеги, после прибра пистолета в кобура под тишъртката си.

— Изчезвайте! Бързо! — нареди им, обърна се и се скри в мрачната уличка.

Холидей пристъпи напред и коленичи до трупа на свещеника. Под лявата му ръка се стичаше кръв. Ролинг Стоунс го бе прострелял като снайперист — куршумът бе пронизал едновременно сърцето и белия дроб.

Холидей опипа вътрешните джобове на сакото на мъртвеца и намери портфейла и паспорта му. Паспортът бе с червени корици, с гравирани в златно тиара и кръстосани ключове, символ на Светия престол. Холидей отвори ватиканския паспорт и провери самоличността на мъртвеца.

Името в паспорта бе Брендън Джеймсън, роден на 22 октомври 1951 г. в Маунт Киско, щата Ню Йорк, понастоящем жител на Рим, Италия. Като професия бе посочено „свещеник“. Свещеник, който се разхожда с чешкия аналог на „Узи“ в ръка? Холидей върна паспорта във вътрешния джоб на сакото и провери портфейла. Данните от личната карта в него съответстваха на тези в паспорта. Холидей остави и портфейла на мястото му, след което се изправи. В далечината прозвучаха сирени.

— Да изчезваме — каза той.

— Не трябва ли да повикаме полиция или нещо подобно? — попита Пеги.

— Ченгетата бездруго идват насам. Някой трябва да е чул изстрела.

— Не трябва ли да останем и да им разкажем какво се случи?

— Какво да разкажем? Че сме стояли тук с мъртвия свещеник? Самият аз не мога да си обясня случилото се, какво остава да го обяснявам на ченгетата? Убих вече хора и в Англия, и в Германия. В повечето страни това се квалифицира именно като убийство. И не ми казвай, че съм невинен до доказване на противното, това го има само в телевизионните сериали от рода на „Закон и ред“. — Хвана Пеги за ръка и я дръпна встрани от трупа на свещеника. — Хайде!

След двайсет минути, отдавна оставили Стария град зад гърба си, Холидей и Пеги стигнаха до хотела си на улица „Наблус“ и влязоха в малкото сводесто фоайе. На едно от канапетата, тапицирани с червен брокат, седеше нисък плещест мъж с олисяла отпред, но гъста и къдрава отзад черна коса. Щом ги видя, мъжът стана и тръгна към тях. Холидей забеляза, че носи презраменен кобур, и се напрегна. Мъжът се усмихна любезно и протегна ръка.

— Полковник Холидей? Госпожица Блексток, ако не греша?

— Кой сте вие? — попита Холидей.

Усмивката на лицето на пълничкия мъж трепна за миг.

— Аз съм пакад… главен инспектор Изидор Ландсман от израелската полиция.

— Да? — каза Холидей.

— Вие сте полковник Холидей, нали?

— Да.

— Случило се е нещастие. С вашия приятел доктор Вануну от университета.

— Нещастие? — попита Холидей.

— Какво се е случило? — възкликна Пеги. — Пострадал ли е?

— Доктор Вануну е бил пребит. В момента е настанен в Медицинския център на университета. Мога да ви заведа при него, ако желаете.