Мечът на тамплиерите

26.

— Как може да е полицай? — учуди се Пеги, без да откъсва поглед от трупа на пода. Стаята започваше да мирише на кланица. Беше в разгара на лятото, което означаваше, че скоро ще се появят и мухите. — Нали каза, че е от хората на Келерман. Той се опитваше да те убие.

— Но въпреки това е ченге.

— И какво ще правим сега?

— Изчезваме колкото се може по-бързо. На рецепцията разполагат с данните от паспортите ни. Бързо ще разберат кой е наел тази стая.

— Онзи дядка долу има поглед на лешояд. Не изпуска нито кой влиза, нито кой излиза.

— Вероятно е видял ченгето. Позволил му е да се качи в стаята. Вероятно е взел подкуп. Не бива да ни вижда, че напускаме хотела.

— И как ще стане това?

— Иди в стаята си и си събери багажа. Имам идея. Ще те чакам тук.

Пеги излезе. Холидей взе пистолета, портфейла и личната карта на мъжа. Това щеше да забави установяването на самоличността му и да им спечели малко време. Пеги се върна с чантата си, преметната през рамо. Холидей излезе от стаята и тръгна към стълбите. Вместо да слезе по тях обаче, продължи. В дъното на коридора имаше прозорец, който гледаше към задната уличка. На три метра под прозореца имаше нещо като малък навес с наклонен покрив, под който бяха подредени контейнерите за смет, използвани от хотела. Холидей помогна на Пеги да се качи на перваза. Тя скочи върху покрива на навеса, а оттам — на земята. Секунди по-късно към нея се присъедини и Холидей.

— А сега какво?

— Изчезваме оттук.

Тръгнаха по тясната уличка, която ги изведе на улица „Латран“. Никой не им обърна никакво внимание; все едно нищо не се бе случило, което си бе точно така, поне що се отнася до минувачите около тях.

Излязоха на авеню „Сен Жак“, после свиха надясно и се запътиха към Сена и Пти Пон. Минаха покрай улица „Юшет“ и стигнаха моста. На другия бряг на реката се издигаше внушителната сграда на Префектурата на полицията, а зад нея се виждаха познатите очертания на катедралата „Нотр Дам“.

По средата на моста Холидей спря и погледна нагоре по реката. Покрай каменните парапети отляво бяха наредени сергиите на букинистите. Под кея се бяха скупчили неколцина бездомници. Под моста мина туристическо корабче с прозрачен покрив и се насочи на запад. Няколко пухкави облачета се носеха лениво по лятното небе. Това можеше да е един прекрасен следобед в Париж, ако не беше, разбира се, трупът в хотелската стая.

— Някой ни следи — каза Холидей.

— Кой? — попита Пеги стреснато, но все пак се сдържа да се огледа.

— Двама са. Сигурен съм, че са хора на Рено — отвърна Холидей. — Единият е с кожено яке, макар че е над трийсет градуса, а другият се преструва на турист, но определено не е.

— Повечето туристи не приличат на туристи — възрази Пеги. — Правила съм милиони снимки, които могат да го докажат.

— Туристите с хавайски ризи, бейзболни шапки и фотоапарати на врата обикновено не пътуват сами. Движат се на групи или най-малкото по двойки. Освен това този е прекалено млад, за да се облича по този ужасен типично американски начин.

— Дали не са полицаи?

— Полицаи или не, мосю Рено, онзи от хотела, определено работи за Келерман. Трябва да предположим, че и тези двамата са негови хора.

— Как ще се отървем от тях?

— Познаваш Париж по-добре от мен. Ако вземем метрото, в каква посока ще ни отведе, на изток или на запад?

— Ако вземем регионалния експрес, можем да стигнем до Поаси и Сержи льо От на запад и Шеси на изток, където се намира и „Дисниленд“.

— А обикновеното метро?

— Ла Дефанс на запад, Порт дьо Венсан и зоологическата градина на изток.

— Коя е най-близката станция, където се пресичат няколко линии?

— Шатле, съвсем близо е, на няколко преки. Всички основни линии минават оттам, плюс регионалният експрес.

— Там ще се отървем от тях.

Метростанцията „Шатле“ бе построена през 1900 г. и през следващите сто години се бе разраснала във всички посоки — нагоре, надолу, настрани, за да свърже четирите основни линии на стандартния метрополитен, плюс високоскоростните линии на регионалния експрес, разположени под тези на метрото.

Станцията разполагаше с единайсет входно-изходни точки, стълбища, асансьори, ескалатори и дори с две плъзгащи се пътеки, наречени tapis roulants, или буквално „търкалящи се килими“. Оттук човек можеше да отиде на север, на юг, на изток или на запад, да стигне до летището или до която и да било от четирите основни железопътни гари, включително високоскоростните линии на TGV, които да го отведат до различни европейски страни, или да премине под Ламанша и да се озове в Англия; освен това можеше да си купи абсолютно всичко: от кондоми до кроасани, да пийне чаша вино, да изяде порция пържени картофки или да си купи вестник.

По това време на деня тук имаше между пет и осем хиляди души, които се движеха из сложния лабиринт от перони и коридори. Във всеки един миг тук спираха влакове, тръгваха влакове, звучаха влакови сирени, по радиоуредбата гърмяха предварително записани съобщения, просяци просеха, камерни музиканти, сдобили се със съответното разрешително от управата на метрополитена, свиреха целия „Канон в ре мажор“ на Йохан Пахелбел, а рокгрупи изкарваха от началото до края цялата седемдесет и четири минутна рокопера „Томи“ на британците от „Дъ Ху“.

Пеги вървеше първа, Холидей я следваше по петите. В този ред влязоха през един от трите входа откъм авеню „Виктория“, купиха си билети и се спуснаха в шеметния лабиринт от коридори и ескалатори, опитвайки се да се измъкнат от преследвачите.

Престориха се, че се качват на едно от влакчетата, които отиваха в западна посока, но слязоха в последната секунда и се качиха на влака за Шато дьо Венсан миг преди да затвори врати. Прозвуча предупредителният сигнал и композицията потегли. В далечния край на влакчето млада жена с кларинет засвири великолепна импровизация по класическата суинг-композиция „Скок в един часа“ на Бени Гудман.

— Качиха ли се на влака? — попита Пеги.

— Мисля, че Американския турист успя. Качи се три-четири вагона зад нашия. Коженото яке обаче остана на перона.

— Вероятно имат мобилни телефони. Ще поддържат контакт.

— Кое е най-подходящото място да слезем? — попита Холидей.

— За да се отървем от Американския турист? — Пеги сви рамене. — Плас дьо ла Насион. Това е следващата голяма станция, на която се пресичат повече линии, близо е до Периферик, околовръстното шосе, по което минахме на идване от летището.

— А след това?

— Сен Манде, от другата страна на околовръстното.

— Какво има там?

— Стар жилищен квартал, предназначен за елита на средната класа, лекари, адвокати и прочие. Там се провежда и фермерски пазар, но в кои точно дни, нямам представа.

— Таксита?

— Би трябвало да има стоянка вдясно от станцията на метрото.

Холидей погледна картата на метрото, окачена над вратите на няколко метра от него. Между Шатле и Сен Манде имаше седем спирки.

— След колко време ще бъдем на Насион?

— След десетина минути.

— Сен Манде?

— Още три минути. Какво си намислил?

— Да слезем на Насион. Или поне да го накараме да си помисли така. После да се качим пак. Ако се отървем от него, добре. Ако ли не, ще вземем такси от стоянката до Сен Манде и ще се опитаме да му избягаме по този начин.

— Добре.

Холидей си погледна часовника. Три следобед. Влакът бе пълен с уморени хора с вид на чиновници. Мъже с костюми и вратовръзки, жени с рокли и на високи токчета. Хора, които се прибираха у дома.

От пазарската чанта на една жена стърчеше багета и Холидей осъзна, че единственото, което бе сложил в устата си, откакто слязоха от самолета, бе онзи хотдог с мазна наденичка. Освен това с Пеги не бяха спали от Йерусалим насам. Ако не намереха къде да се подслонят, не след дълго щяха да рухнат от умора.

Влакът навлезе в станция „Насион“ и спря край перона с пронизително скърцане. Вратите се отвориха и Холидей и Пеги слязоха на платформата. Влакът се опразни почти изцяло. Видяха Американския турист, застанал през три вагона от техния, и в този миг извадиха невероятен късмет. Някой се опита да грабне фотоапарата „Никон“ от врата на мнимия турист, дръпна презрамката и го събори. Двамата паднаха на кълбо и в този миг прозвуча сигналът на влака. Холидей и Пеги скочиха във вагона, вратите се затвориха зад тях и Американския турист остана на перона.

Слязоха на Сен Манде и отново излязоха на повърхността. На съседния паркинг бяха строени двойни редици сергии с тенти — явно бяха уцелили един от дните, в които се провеждаше фермерският пазар. Във въздуха се носеше миризма на прясно зеле и кокошки. Срещу изхода на метрото и паркинга със сергиите се пресичаха две големи улици; на единия ъгъл на кръстовището имаше цветарски магазин, а до него — кафене с тента и светещ неонов надпис: „Ла Турел“.

Пресякоха улицата и влязоха в кафенето. Избраха си маса, от която да наблюдават изхода на метрото, и се настаниха. Сервитьорът, който се появи, се подсмихваше под нос. Поръчаха си бира „Кроненбург“ и sandwich jambon с пържени картофи. Хилещият се сервитьор се отдалечи.

— Не можем да стоим така… на открито прекалено дълго. Трябва да се скрием от улицата.

— Друг хотел?

— Ако капитан Рено наистина е служител в жандармерията, би трябвало да се е погрижил за хотелите. Имената на всички регистрирани гости се появяват в нечий полицейски компютър. Мерките за сигурност в това отношение бяха доста затегнати след 11 септември. Ще ни открият за броени часове.

— Какво да правим тогава? — попита Пеги.

Бирата и сандвичите пристигнаха. Сервитьорът ги остави на масата и отново изчезна.

— Ще измисля нещо — обеща Холидей и двамата започнаха да се хранят.

Холидей винаги оставаше очарован от сериозността, с която французите се отнасят към храната си. Намираше се в парижкия еквивалент на евтин нюйоркски ресторант, а храната бе достойна за бистро с четири звезди от Гринич Вилидж. Хрупкавият хляб бе невероятно пресен, маслото бе сладко, а шунката — крехка, без тлъстини, тънко нарязана и опушена до съвършенство, картофите пък бяха нарязани на ръка, изпържени до златистокафяво. Нищо чудно, че сервитьорът хихикаше, имаше пълното право на това. Бе поднесъл съвършените сандвичи на хора, свикнали да се хранят с розови резени с неопределен произход и парченца зелена целулоза с претенции за маруля, пъхнати между две филии хляб.

Холидей погледна дългата обрамчена с дървета улица. Според табелката, разположена на стената високо над цветарския магазин, това бе авеню „Фош“. Вероятно улицата бе кръстена така преди стотина години от някой находчив строителен предприемач с надеждата потенциалните клиенти да я объркат с много по-престижното авеню „Фош“, което водеше началото си от Триумфалната арка.

Това авеню „Фош“ приличаше на добро и солидно място за живот на представителите на средната класа: дърветата бяха подкастрени, а жилищните сгради, чиито фасади смътно напомняха архитектурния стил от времето на крал Едуард VII, образуваха солидно каре, защитено от добре поддържани огради от ковано желязо. Холидей видя и лъскавите месингови плочки, разположени до някои от вратите, които дискретно рекламираха услугите на лекари, зъболекари и дори на неколцина адвокати.

Малко по-нататък от другата страна на улицата се разиграваше семейна драма, която мигом прикова вниманието на Холидей. Трийсетинагодишен мъж товареше багаж в светлосиньо „Пежо Партнер“, компактен миниван, чийто дизайн изглеждаше вдъхновен от анимационен филм. Багажникът бе вече препълнен и мъжът редеше куфарите и кашоните върху напречните релси на покрива на колата.

Беше със сиви фланелени панталони и бяла риза с навити ръкави. Не носеше вратовръзка. И беше със сандали. Явно заминаваше на почивка.

Входната врата на сградата се отвори и красива тъмнокоса жена изведе три момиченца. Две от децата носеха куфарчета, а най-малкото тикаше количка за кукли, върху която бе разположило розова пътна чанта.

Избухна кратък спор относно количката и най-малкото момиченце се разплака. Миг по-късно се разплака и средното, докато най-голямото, което бе на дванайсет или там някъде, изглеждаше ужасно отегчено. В крайна сметка мъжът със сивите панталони проумя, че е малцинство в съотношение едно към четири, и капитулира, взе количката и я сложи на багажника върху покрива. Най-малкото момиченце обаче не само продължи да плаче, но и задълбочи драмата, като хукна към вратата на сградата и се разрева. Майката обаче изкомандва досущ като фелдфебел, който гълчи новобранци, и детето се закова на място.

— Marie-Claire Allard! Viens ici im-med-i-ament! — „Мари-Клер Алар! Ела тук не-за-бав-но!“

Момиченцето спря. Майката тропна с крак веднъж. Мари-Клер осъзна, че всяка по-нататъшна съпротива е безсмислена, наведе глава, затътри се с бавни крачки и се качи в колата, последвана от двете си сестри. Майката се настани на мястото до шофьора, а мъжът седна зад волана. Пежото потегли и се насочи далеч от града, на изток.

— Мила семейна картинка — каза Пеги, която също бе наблюдавала сцената, взе последното пържено картофче и го лапна. — Няма кетчуп — оплака се тя. — Типично за французите.

— Приключи ли? — попита я Холидей.

— Да — отвърна тя. — Измисли ли нещо?

— Абсолютно. Малката Мари-Клер Алар ми даде чудесна идея.

Платиха сметката, пресякоха авеню „Фош“ и застанаха пред сградата с №10. Отвориха входната врата и се озоваха във фоайе, застлано с мраморни плочи. На стената имаше месингови табелки с номерата на апартаментите и звънци. Провериха имената, но не откриха семейство Алар.

Холидей чу тихо проскърцване. В дъното на коридора имаше друга врата, която лекият ветрец бе побутнал едва-едва. Вратата бе от полупрозрачно армирано стъкло. Отвъд него се виждаше естествена светлина. Двор? Най-вероятно. Минаха по коридора и Холидей натисна бравата.

Озоваха се пред плочник, заобиколен от миниатюрна градинка. Оттатък градинката се издигаше двуетажна каменна къща с покрив, застлан с червени керемиди. Вероятно преди доста години тъкмо тази къща е била оригиналният №10, а заобикалящият я каньон от апартаменти е бил построен впоследствие.

Минаха по плочника и спряха пред входната врата. Тя бе изработена от тъмен дъб, резбован с декоративни ромбчета. Ключалката бе стара, достатъчно голяма, за да влезе в нея показалец. Холидей би могъл да я отключи с крив пирон. Той обаче се пресегна, опипа рамката над вратата, измъкна оттам голям железен ключ и го пъхна в ключалката. Завъртя го и вратата се отвори. Двамата прекрачиха прага.

Къщата нямаше нищо общо с евтиния хотел на улица „Латран“. Отляво се намираше просторна библиотека с камина, голям старинен глобус, поставен върху стойка на колелца, и огромен плазмен телевизор, заобиколен от лавици с книги. Имаше още кожено канапе, два удобни на вид кожени фотьойла и масивно дъбово бюро с цвета на входната врата.

Редицата прозорци със спуснати щори гледаше към миниатюрната градинка и една стара каменна стена. Късното следобедно слънце проникваше между жалузите на щорите и хвърляше ивици светлина върху зеления персийски килим. Беглият преглед на документите, оставени върху бюрото, разкри на Холидей, че господин Пиер Алар е професор по философия в университета във Венсан, а госпожа Алар е всъщност доктор Алар, стоматолог ортодонт.

Вдясно от входната врата имаше просторна трапезария с великолепно обзаведена кухня в задната част. На горния етаж имаше четири спални, три по-малки за всяко от момичетата и една по-голяма за господин и госпожа Алар. Холидей и Пеги дори не намериха време да си пожелаят лека нощ. Холидей си избра спалнята с куклите Барби, а Пеги се настани в онази с плакатите на „Колдплей“ по стените. И двамата заспаха за броени минути.