Мечът на тамплиерите

12.

Док Холидей и Пеги Блексток стояха на горната палуба на малкия ферибот и се взираха в немския бряг, ширнал се отвъд голямото езеро. Тук то се наричаше Бодензее, докато швейцарците го бяха кръстили Констанс.

Намираха се на около миля от кея на Фридрихсхафен, но не успяваха да видят нищо заради стената от сива непрогледна мъгла, която бе скрила хоризонта и затъмнила слънцето. На всеки няколко секунди сирената за мъгла на ферибота издаваше протяжен вой, който отекваше сред непрогледната пелена от ситни водни капчици и прозвучаваше като безответни любовни призиви на отдавна изчезнали морски чудовища. Поради мъглата едва се виждаха дори мастиленосините води на алпийското езеро, в които се врязваше носът на ферибота.

— Зоната на здрача — каза Пеги, гласът й бе приглушен от гъстата мъгла.

На палубата имаше и други хора, но те бяха също толкова невидими, колкото и всички останали; от време на време се появяваше някоя сянка, сетне изчезваше, когато пътникът отминаваше. Ако някой заговореше, го правеше шепнешком като дете, което се страхува от тъмното и непознатото.

От престрелката в „Л’Еспоар“ и убийството на Кар-Харис бяха изминали шест дни. По-голямата част от това време бяха прекарали в Дъблин в очакване да видят каква ще е реакцията на смъртта на стария оксфордски професор в провинциалното му имение.

Реакция обаче нямаше, все едно нищо не се бе случило. Холидей не откри нито ред за инциденти във вестниците, които преглеждаше, не чу нищичко и по радиото или по телевизията. Никой не вдигна тревога, никой не показа снимките им, нито пък помоли гражданите да съобщят на властите, ако видят тези бегълци, на вратата на хотелската им стая не почука полицай, дори телефонът им не звънна. Нищо!

Накрая единственият извод, до който стигнаха Холидей и Пеги, бе, че противниците им — които и да бяха те — грижливо са заличили следите си и са се погрижили да отклонят полицията от дирите си, за да са сигурни, че ще пипнат двамата американци преди ченгетата. При всички случаи обаче Холидей и Пеги печелеха време, защото рано или късно престъплението щеше да бъде разкрито.

Все пак не стояха със скръстени ръце по време на краткия си престой в Дъблин. Пеги отдели известно време на обиколка с цел попълване на гардероба им из магазините в търговския център „Сейнт Стивънс Грийн“, докато Холидей проучваше оскъдните късчета информация, получена от Кар-Харис, и имената, споменати от покойния професор, в едно интернет кафене на оживената Графтън стрийт, пешеходната улица, простряла се между Сейнт Стивънс Грийн и входа на Тринити Колидж на Насау стрийт.

Съсредоточи усилията си върху трите имена, свързани с операция „Пощальон“ край бреговете на Западна Африка в първите дни на войната: Едмунд Кис, Ханс Райнхарт и италианския археолог Амедео Маури.

Бързо му се изясниха няколко неща, които свързваха гореспоменатите личности не само с писмото, което вуйчо Хенри бе открил на борда на пленения кораб: и тримата се бяха занимавали с археология, и тримата бяха проявявали задълбочен интерес към мистицизма, Кис и Райнхарт се интересували предимно от нордическите корени на германската раса и култура, а Амедео Маури от основните постулати на древноримската военна етика.

И Кис, и Райнхарт станали офицери от СС по време на Втората световна война, а Маури също получил офицерски чин в Черните бригади на италианските фашисти. Маури бил сред основателите на Школата за фашистка мистика17 в Милано, а Кис и Райнхарт били високопоставени ключови членове на т.нар. Немско дружество за изучаване на древногерманската история и наследството на предците, по-известно като „Аненербе“, първоизвора, придал уж научна и рационална обосновка на расовите закони на Хитлер и политиката на изтребване на евреите.

И тримата бяха преживели войната и бяха избегнали сериозни проблеми с правосъдието. Кис бе изчезнал безследно, а Райнхарт бе създал музей на каменната епоха, който процъфтяваше и в наши дни и се намираше недалеч от мястото, на което Холидей и Пеги щяха да слязат на брега на Бодензее. В крайна сметка обаче и той бе изчезнал от общественото полезрение. След капитулацията на Италия през 1943 г. Маури успял да изчисти реномето си и продължил да заема предишната си длъжност на директор на археологическите разкопки в Помпей чак до смъртта си през 1960 г.

Холидей започна да се рови още по-надълбоко и да следва линковете, които го отвеждаха от един интернет сайт към друг. Така в крайна сметка откри общото звено, което свързваше и тримата: били членове на тайно общество, създадено от бившия цистерциански монах Йорг Ланц фон Либенфелс. Името на тайното общество, основано през 1907 г. в замъка Верфенщайн, било Орден на новите тамплиери. Първоначално орденът избрал за своя емблема обърнатата надясно червена свастика, но по-късно приел официалния символ на „Аненербе“: меч с оградено от златна лента или примка острие, заобиколено от рунически знаци. А това бе същият символ, който Холидей бе видял татуиран на ръката на мъртвеца в дома на Кар-Харис.

Изображението, появило се на екрана, накара Холидей да спре за миг и да помисли. Възможно ли бе да съществува подобен мистериозен фолклор? По-скоро символът отново бе влязъл в употреба и отново за нечии зловещи цели.

След войната Орденът на новите тамплиери преминал в нелегалност, но през 50-те години възкръснал във Виена, когато негов приор станал бившият офицер от СС Рудолф Мунд. Мунд посветил почти двайсет години от живота си на опити да възкреси организацията, но се провалил. Никой не се интересувал от нацизма, мястото му на враг №1 било заето от комунизма.

Холидей продължи да рови по-надълбоко и по-надълбоко. Проследи тънката нишка, оставена от Мунд, и в крайна сметка успя да го свърже с друг офицер от СС, който по време на войната бил негов командир — групенфюрер или генерал-лейтенант Луц Келерман. Келерман също бил член на Ордена на новите тамплиери, а освен това и близък приятел на Хайнрих Химлер, шефа на СС и Гестапо, който на свой ред финансирал проучванията на Едмунд Кис и Ханс Райнхарт. Така всички се оказаха свързани по някакъв начин.

След 1945 г. Келерман изчезнал, като най-вероятно успял да избяга, използвайки каналите за спасяване на нацистки престъпници, организирани от Ватикана и с помощта на полумитичната ОДЕССА, Organisation der ehemaligen SS-Angehörigen, или Организацията на бившите офицери от СС.

Семейството на Келерман, което тачело свято неговата памет, се сдобило с богатство и обществено признание като износители на селскостопански машини в Бразилия и Аржентина. От години се носели слухове, че бившият генерал от СС избягал в Южна Америка с плячкосани злато и бижута, които стрували цяло състояние, но никой не успял да открие неопровержими доказателства.

Синът на Келерман, Аксел, направил неуспешен опит за политическа кариера в следвоенна Германия, но дори ултрадясната Републиканска партия отказала да го приюти в редиците си. Аксел Келерман, който днес отдавна бе прехвърлил петдесетте и се представяше като „Фон Келерман“, управляваше семейния бизнес от замъка на предците си, разположен недалеч от Фридрихсхафен.

Фридрихсхафен бе малък град с шейсетина хиляди жители, препитаващи се благодарение най-вече на двата стълба на местната индустрия — възродените заводи „Цепелин“ и „Фридрихсхафен АГ“, производител на трансмисии за селскостопански машини и тежко оборудване. На пръв поглед градът изглеждаше приятна модерна туристическа дестинация, разположена далеч от оживените промишлени центрове като Мюнхен, Щутгарт или зоната Рейн-Рур, но градът край Бодензее криеше далеч по-мрачно минало.

По време на Втората световна война заводите на „Цепелин“ произвеждали части за ракетите Фау-2 с помощта на работна ръка или по-скоро роби, осигурявани от филиала на концентрационния лагер „Дахау“, разположен в покрайнините на града. По-голямата част от стария градски център била напълно унищожена по време на бомбардировка на 20 юни 1943 г.

— Наистина ли смяташ, че този Келерман ще разполага с някаква полезна информация? — попита Пеги, докато двамата стояха на горната палуба на ферибота. — И нещо по-важно, ако той все пак разполага с информация, дали ще ни я съобщи?

Холидей сви рамене. Чувстваше ума си изморен, претоварен от имена, дати, събития, вероятности. За него историята обикновено бе точна и ясна наука, набор от неоспорими скрижали, издялани върху камък. Сега бе изправен пред нещо съвсем различно, неясно и неподредено. Бе прекарал целия си живот в армията, където целите се реализираха посредством директни действия, докато проблемите, произтичащи от меча на вуйчо Хенри, бяха от съвсем друго естество.

— Не разполагаме с друга следа — каза Холидей. — Бащата на Келерман е познавал всички, замесени в случая, освен това е бил близък с Химлер. Би трябвало да знае за меча, почти съм сигурен в това. Луц Келерман е общото звено, което свързва всички, да не говорим за татуировката върху китката на стрелеца.

— И какво? — попита Пеги. — Как ще ни помогне това?

— Това, което трябва да намерим, е мястото, където се съхранява — ако изобщо е оцеляло — копието от писмото, написано от Юг дьо Пайен, основателя на Ордена на тамплиерите. Както Брейнтрий ни обясни в Торонто, без това писмо кодът върху златната лента е безполезен.

— D. L. N. M. De laudibus novae militiae — каза Пеги.

— Латинският ти става все по-добър — усмихна се Холидей.

— А мъглата се разсейва — отвърна Пеги.

Пред тях, на стотина метра отвъд водите на езерото, сред изтъняващата мъгла изникнаха очертанията на пристанището на Фридрихсхафен. Вдясно бе разположено голямо модерно яхтено пристанище, над което се издигаше гора от мачти, пронизали вдигащата се мъгла досущ като върхове на копия.

Далеч вляво се простираше гъста горичка, зад която надничаха двете кули на местната черква. Пристанището бе разположено в самия център на града, до него се издигаше реновираната, издържана в стил Баухаус сграда от стомана и стъкло, в която се помещаваше местната Медиенхаус, както наричаха в Германия и Австрия изследователските и образователните организации в областта на медиите. Непосредствено зад нея пък бе разположена градската библиотека. Холидей огледа старинните, оцелели от бомбардировките сгради с червени покриви, наредени по протежение на крайбрежната улица. Зад тях се издигаха стръмните, покрити с гъсти гори хълмове и долини на Баварските Алпи.

— Изглежда красиво като на пощенска картичка — отбеляза Пеги.

— Ще видим — каза Холидей. Багдад също бе едно изключително красиво и екзотично място в стил „Дисни“, преди да се превърне във военна зона.

Фериботът се промуши между протегнатите към езерото каменни ръце на вълнолома и се насочи към кея. Хората около тях заслизаха към долната палуба, където бяха паркирали автомобилите си. Двигателите на ферибота превключиха на задна с тихо ръмжене, която резонира в целия му корпус. Мъглата се разсейваше бързо и слънцето огряваше града. Пеги беше права, гледката бе като от пощенска картичка.

— Да тръгваме — подкани го тя. Фериботът почти бе стигнал до кея.

— Добре — каза Холидей.

Обърнаха се, отдалечиха се от парапета и се насочиха към стълбите, отвеждащи към салона и долната палуба. Може би сега щяха да открият защо домът на вуйчо Хенри бе изгорял като факла и защо приятелят му Дерек Кар-Харис бе убит. Преди това обаче трябваше да намерят евтин хотел, след което да подложат на обсада Аксел Келерман и неговия замък.